За масонската история като точна наука

 

 

Брат Любчо Иванов, Стар велик оратор на ОВЛБ

 

Където няма факти, там управлява чувството!

Освалд Шпенглер

 

Може би няма по-кратка и по-точна мисъл за нашето морално отношение и дълг към масонската история като точна наука от тази на германския философ и историк, един от основоположниците на философията на културата Освалд Шпенглер (1880–1936), избрана за мото на настоящото представяне на книгата „Масоните и Българското възраждане. В търсене на истината. Първа част“, издадена от ИК  „Тангра“.

Издателят Димитър М. Димитров в челната си издателска бележка казва за нея:

„…водещи историци и изследователи на националното ни Възраждане от Българската академия на науките, Софийския университет и други научни институти представят своята критична позиция за участието на масоните в борбата на българския народ за национално освобождение от османско иго. В търсене на истината са анализирани известни извори по нашумелите през последните години публикации по темата“.

Още от тези редове става ясно какво да очакваме от книгата. Това наше очакване се оправдава и с ръка на сърцето трябва да признаем, че всеки автор е намерил свой пълноценен начин да защити тезата си с откровена критична научна вещина. При това, запазвайки видимото си уважение към масонството като движение, носещо просветителската искра на човешкото знание за добруването на човечеството.

Преди да дадат думата на авторите, в тази безспорно ценна книга, отрезвяваща проявите ни на духовна масонска експанзия на пристрастните ни чувства при масонското „обсебване“ на плеядата най-видни личности на Българското възраждане и герои на националноосвободителното ни движение, издателите са поставили на цяла страница един недвусмислен ценен за нас фрагмент – Всевиждащото око и надпис: „Масонството е особена морална система, в основата на която са залегнали трите Велики принципа: Братската любов, Спомоществователността и Търсенето на истината…“, взет от популярната вече в братската верига у нас и в чужбина книга „Масонството в България/Freemasonry in Bulgaria“, изд. на ИК „Тангра ТанНакРа“, 2018 г.

С кратката си, но остра статия, вместо предговор, преподавателят в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ проф. дин Христо Матанов, научен сътрудник в Института по балканистика към БАН и в Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“, открива своеобразния авторски научен маратон в книгата „Масоните и Българското възраждане“. Той завършва своя текст с думите:  „Опитът такова славно и заслужено движение като масонството, към което мнозина хранят заслужено уважение, да се прехвърли към Българското възраждане и много от неговите творци, е една брънка на псевдоисторията. Тъкмо на този въпрос е посветен настоящият сборник. Никой от авторите, заслужени български учени, не приема тази теза и в същото време никой не отрича тази възможност. Те просто изтъкват, че за подобно твърдение няма извори. Тъкмо това вбесява псевдоисториците. Те се ядосват, когато не получават ясни и кратки отговори, досущ като в казармата! Но истинската наука, особено историята, е такава: когато няма достатъчно сведения за дадено събитие или личност, тя предпочита да пази дистанция“.

„За масонството на нашите национални герои. Един предизвикан и несъстоял се дебат“ е озаглавил своята статия в сборника проф. д-р Пламен Митев, преподавател по Българско възраждане в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. След предварителна кратка аргументация той споделя: „Особено пагубни за културно-историческата ни памет са все по-често „сензационни“ открития на т.нар. медийни специалисти, които с лекота пренаписват и преправят биографиите на знакови личности като Софроний Врачански, Васил Левски, Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Георги Бенковски…“. А по-нататък в текста след думите: „…ще откроя само три основни слабости, характерни за стила на писане и говорене на защитниците на тезата, че идеолозите и най-изявените представители на т.нар. комитетско десетилетие са масони“, следва аргументирано мнение, изпълнено с богати сравнителни фактологически примери. То е адресирано до конкретни издания и автори с проследяване на съдържанието им чрез критичните критерии за трите основни слабости в тези произведения, изведени от проф. Митев: „липсата на автентични документални доказателства“; „фактологически грешки и хронологически несъответствия“ и  „манипулативни твърдения и спекулативни интерпретации“.

Историкът изследовател, автор и съставител на повече от 15 книги и над 70 брошури д-р Иво Жейнов със заглавието на своя аналитичен коментар „Историята на свободното зидарство като точна наука“ застава ясно на следната позиция: „Щом днес има необходимост да се повдигне въпросът за степента на достоверност, за истинността на проучванията на българската масонска история и човешката почтеност, очевидно сме в поредното трудно положение в културата на общуването. За душата на честолюбеца, за добрите и лошите хора, за добродетелта и злобата, за нуждата от общо образование и т.н. В наше време станахме свидетели на небивали в миналото нива на сензационност и самовеличаене, особено в областта на историята, което поставя отново на дневен ред темите на човешките качества и пътищата за търсене на истината. Като се тръгне от „солта на земята“ и се продължи с различни преувеличения кой велик българин е бил свободен зидар и велик майстор, и се стигне до откровена фалшификация. Тази излишна сензационност и величаене идват да ни напомнят, че историята е точна наука и е в пълно подчинение на документите, а не на въображението и мераците им. За съжаление в момента сме свидетели на културен регрес, който се определя от същественото пустословие, в което активно участие взема и модата на т.нар. митоловци. Отричайки приносите на заслужилите за българската история свободни зидари, те извършват моралното им убийство“.

Д-р Жейнов съвсем доброжелателно припомня: „Характерен белег на изследванията на масонската история трябва да бъдат повишените изисквания и самокритичност. Този въпрос не е нов. Той вълнува световното масонство не само в България, но и в други държави повече от 100 години. Още през 1872 г. американският брат Джон Едуин отправя ценни послания към своите братя масони: „Факти, а не белетристика“ и „Зидарското невежество престъпление ли е?“. Масонската история не трябва да се схваща като „детска болест“, като поле за изява на безкритичен полет на мисълта или получаване на знания чрез духовен екстаз, директен усет или шесто чувство, или специални лични откровения.

Интересно е да се посочи и един нюанс. Изследванията на масонската история се подчиняват на общите методи в търсене на историческата истина – хронологически и логически. Разликата и силната страна на масона изследовател в сравнение със специалиста историк се крие в придобитите знания в процеса на обработване на грубия камък – проучването се прави от позицията на масонските ценности, а не се ръководи от мирогледни разбирания“.

След редица интересни примери в подкрепата на защитаваната от години своя позиция за историята на българското масонство като точна наука д-р Жейнов завършва оптимистично своя анализ за сериозния и актуален проблем за творците свободни зидари, при които водещ е техният личен мироглед, а не научната практика: „Историята на българското масонство показва, че то е успяло да преодолее разни моменти на морални трудности и обструкции. Фактът на неговото съществуване днес го доказва. Не трябва да се съмняваме, че пяната на излишните венцехваления и самовеличаене, на криворазбраното модерно митоловство ще бъде пречистена. Историята на българските свободни зидари е достатъчно интересна и богата и няма нужда от псевдогероични преиначавания и кражби“.

„Масонът Раковски?“ е озаглавил своя интересен текст в сборника проф. д-р Валери Стефанов, преподавател вече близо 40 години във Факултета по славянски филологии в Софийския университет.

В обосновката на своя философски поглед на проблема той казва: „Има доказани членове на масонските ложи, има и фигури, причислени хипотетично към масонството. „Доказани членове“ означава доказани чрез налични документи, сигурни свидетелства. Така работи историческата наука. Митостроителната квазинаука (1)  работи с хипотези, слухове, несигурни аналогии, измислици.

Поради силата на славната генеаналогия (2) и престижната идентификация много ни се иска знаменити и заслужили хора като Раковски да са масони. Те са доказали на градежа на националната кауза и ще е наистина престижно, ако са работили с масонско съзнание на този градеж.

Какви са доказателствата Раковски да бъде определян като масон?

Ще го кажа направо – това са „доказателства“, изградени върху хипотези, контекстуални аналогии и прекомерни обобщения. Те са всичко онова, което Умберто Еко нарича свръхинтерпретация или параноидна интерпретация. Той определя бардовете на хиперинтерпретацията като Adepti del Velame – привърженици на булото, търсачи на непоносимо скритото. Примерът на Еко е с художника прерафаелит (3) Данте Габриел Росети, който упорито търсел масонска и розенкройцерска символика в текстовете на Данте Алигиери.

Който не може да открие „скритото“, е способен да си го измисли.

За тайната са казани много неща, включително и това, че тя е името на нашето незнаниe“.

Проф. Стефанов продължава своя силен аналитичен коментар „Масонът Раковски?“ по една оригинално изградена структура на изложението си. В поредица от подзаглавия в текста си – „Идентификация“; „Интерпретации“; „Квазизточниците“; „Видимият и невидимият градеж“, той ясно и точно извежда различните страни на разсъжденията, технологията на действията на категоричните прокламатори без доказателства, че Раковски е бил масон. Проф. Стефанов, разбира се, подчертава категорично значението на неговата национална същност: „Раковски е митологът на невидимата България на славата. Той е търсачът на веществата, които вещаят… Другата България е видима в настоящето на самия Раковски. Това е страната на вековното търпение и сълзите на невежеството и произвола“.

Бившият директор на Института за исторически изследвания към БАН, понастоящем главен редактор на сп. „Исторически преглед“, проф. дин Илия Тодев, е озаглавил коментарното си авторско участие „Левски – масон? Може би да или всъщност не“. Той разглежда, както сам се изразява, „в критичен порядък“ две противоположни мнения за връзката между масонството и Левски, коментирана в две книги, издадени през 2005 и 2006 г. (4)

Със строгия и точен научен език на фактите проф. Тодев противопоставя и сравнява с известни исторически доказателствени документи и обстоятелства основанията, върху които са изградени тези две книги, популярни през последните 15-ина години в братството. Неговият анализ е построен в две части „Бил ли е Левски масон?“ и „И пак: бил ли е Левски масон?“. Съвсем в края на своя аналитичен критичен анализ на сравнително противопоставяне на твърденията на авторите на двете книги той цитира единия от тях, този, чиято страна все пак взема: „…масонството има място в българското революционно движение като фактор, даващ подтици за дейност в редица направления. Като чуждо явление и присъствие то винаги си остава встрани от широките обществени слоеве и е непригодно като теория за голямата част от изявените ни революционери като теория. А тези, които все пак по някакъв начин се докосват до него, избягват афиширането му и не го превръщат в практика като в Румъния, Сърбия и Гърция поради другите задачи, стоящи пред българското дело, за реализацията на които се изисква не философско посвещение, а практическа революционна работа“.

Проф. Тодев подчертава, че тайните общества, каквито са и масоните, и ТБЦК, и ВРО на Левски, са добре изучени и посочва, че науката различава два основни типа тайни общества: тайните политически общества, каквито са гръцката „Филики етериа“, италианската „Карбонериа“, ирландската „Шин Фейн“, каквито са ТБЦК, БРЦК, ВМРО, и тайни политически посвещенски общества, в които главно място заема масонството. И уточнява, че понякога е твърде трудно да се разграничат едните от другите, защото някои общества, възникнали като посвещенски, възприемат политически цели и обратно – създадени групи с временен характер на своята дейност приемат йерархия и ритуали, характерни за посвещенските общества. Проф. Тодев прави масонска ревизия на Левски именно в светлината на тези факти. Той не отрича, че най-вероятно Левски е бил привлечен в легията на Раковски от хора на „Дружинката на верните приятели“, но с условието, че няма доказателства за това, поради което то следва да се представя като предположение, а не като факт.  „Така или иначе обаче „Верните приятели“ не са масони, уточнява той, като посочва още: …Левски наистина има връзка с Иван Касабов, който наистина подражава на италианските карбонари, но макар понякога да са наричани горски масони, те си остават само тайно политическо общество.“ Проф. дин Илия Тодев споделя по-нататък и това: „…В идеологията си Левски наистина е повлиян силно от Мацини… Но Мацини също не е масон. Бил е карбонар, после създава „Млада Италия“ и „Млада Европа“ – които никой признат авторитет не нарича масонски организации…“.

Разговорът за „масона“ Левски е дълъг и нека да оставим да участва в него сам драгият читател, разлиствайки с любопитство всяка страница от „Масоните и Българското възраждане. В търсене на истината“.

Доцентът по история в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ и професор в Специализираното висше училище по библиотекознание и информационни технологии, София – проф. дин Вера Бонева, е озаглавила своята разширена биографична бележка „Възрожденецът Иван Касабов като юрист, общественик, публицист“.

Факт е, че и на този български революционер и един от водачите на Тайния централен български комитет в Букурещ също му е приписвана съпричастност към масонството преди Освобождението. Например в излязла наскоро книга албум има публикувана „за първи път“ фотография с надпис: „Писмо от масоните Иван Касабов и Димитър Ценович до Васил Стоянович, 1869 г.“. В биографичната бележка на проф. Бонева за неговия живот и дейност има един недвусмислен абзац в тази връзка: „Внимателният прочит на всички 51 броя от вестник „Народност“, редактирани от Иван Касабов, не потвърждава хипотезата за скрито масонско влияние върху съдържанието и посланието на публицистичните материали. Както с основание бележи д-р Иво Жейнов, и вестникът, и кръгът около него, именуван „Млада България“, са проводници на радикалната либерална идеология, която е подчинена на целите на политическото освобождение от османска власт и създаването на модерна конституционна държава в етническите предели на нацията“.

И все пак, за по-късния следосвобожденски емигрантски период (1888–1891) в Белгия и Франция в биографията на Иван Касабов проф. Бонева уточнява: „От това време са и данните за членството му в масонска ложа в Париж, където той прекарва част от емигрантството си. Макар и в косвен порядък, съхранените в архива му документи показват, че и преди да напусне страната, Иван Касабов е бил член на някоя от масонските общности, действали в пределите на Княжество България. При всички случаи обаче той се е приобщил към тях след установяването си в София през 1880 г., като за предосвобожденската му дейност не съществуват архиви и други свидетелства да е бил част от масонска ложа в Румъния“.

Освен сериозни научни съчинения около името и необикновената съдба на Мидхат паша витаят митове. Да анализира слуховете, митовете и легендите около „този отдавна мъртъв държавник от една отдавна мъртва империя“, в книгата се е заела доц. д-р Мария Витошанска, която в продължение на 30 години е преподавател в Педагогическия колеж „Св. Иван Рилски“ в Дупница. В своя авторски анализ в сборника, озаглавен „Мидхат паша и българите – митове и реалност“, опирайки се на безспорен доказателствен материал, тя задълбочено и последователно отговаря на въпроса как са го оценявали нашите предци, какво са спечелили или изстрадали от неговата дейност, как са успявали да се борят срещу него, защо са го нарекли кръвник и българомразец и защо неговата съдба е толкова злощастна.

Най-пространната част от авторския сборник е озаглавена „Спасяването на русенци от заколение. Градски мит и места на памет“. Неин автор е професорът по музеология и етнология, доктор по философия и директор на Регионалния исторически музей в Русе проф. д-р Николай Ненов. Голямата научна вещина на автора, познаването до най-малките детайли на историческите факти и извори, превръща темата за „спасяването“ на русенци в много вълнуващ документален разказ за истината за отминалите времена на една все по-отдалечаваща се от нас драматична, но и романтична епоха. Но не по-малко ценен и съществен принос това да се случи има и популярната „Епопея на гр. Русе (Русчук) и народни дейци, според материалите на Иван Недюв – Ведър и бележките на автора“, завършена от Димитър Ив. Ведър през 1955 г., но за първи път публикувана в тази първа част на „Масоните и Българското възраждане. В търсене на истината“.

В предпоследната част от книгата  „Възрожденското читалище „Зора“ в Русе. Документи, факти, конспиративни теории“ историкът, архивист, автор на над 100 монографии, студии, статии по история на България – д-р Веселина Антонова, си поставя задачата да посочи, че възрожденското читалище „Зора“ в Русе не е масонска ложа, а създаването и дейността му не са свързани със световното масонство. Обект на анализ са най-важните документи на читалището – приетите през 1953 г. в Държавния архив – Русе документи, предадени от наследниците на адвокат Аспарух Емануилов. Анализът завършва с думите:  „От краткия преглед на служебните документи на читалище „Зора“ и други източници е видно, че в широкообхватната му дейност не съществуват и най-бегли сведения за каквито и да е било контакти с масонски ложи. Най-важните документи недвусмислено опровергават сензационни публикации в Google, че читалище „Зора“ е масонска структура. В пространството на съвременното общуване, освен обширните сведения за местонахождението на възрожденското читалище „Зора“ в Русе са публикувани и текстове, които внушават на читателите, че то е създадено като част от масонска организация. А специфичните особености на функциониране и влиянието на читалището върху българското модерно общество като институция, която носи всички белези на доброволно гражданско сдружение, любителите на конспиративни теории се опитват да манипулират неумело скалъпена лъжа за несъществуваща свободнозидарска ложа“.

 

Последната част от този поучителен за братството сборник е дело на добре известния на братството ни историк, публицист и етнолог Стоян Райчевски. Той е озаглавил своя исторически разказ „Княз Александър I Батенберг и българското масонство“, по подобие на авторитетната си книгата „Александър I Батенберг“, издадена през 2019 г. от издателство „Захарий Стоянов“. Ще си позволя един по-дълъг откъс: „Като принос за запълване на празнотата в нашата историография върху темата за отношението на княз Александър Батенберг към масонството в ново време може да се посочи книгата на д-р Иво Жейнов „Неизвестни страници за българското масонство“, в която авторът редом с други приноси към липсващите страници от историята на българското масонство търси отговор и на въпросите: „Бил ли е княз Александър Батенберг масон? Кога и в коя ложа е бил приет?“ и пр. В стремежа си да не смесва изворите с разпространяваните белетристични текстове, които имат по-друга задача от тази на документалния летопис, т.е. да борави „само с факти, а не с белетристика“, той формулира темата по по-различен начин: „Княз Александър Батенберг и първите масони в България“, като си поставя за цел да проучи изчерпателно отношенията между Александър Батенберг и първите български масони след Освобождението, които не са изследвани, а в общите публикации само „индиректно споменавани“. Опира се основно на сведенията на Иван Ведър, но проследява и спомените, които са оставили лица от най-близкото обкръжение на княз Батенберг, били в пряк, постоянен или многократен контакт с него, като изповедника му Адолф Кох, началника на охраната му Александър Масолов, военния министър в първото българско правителство Петър Паренсов, мемориалните бележки на Никола Обретенов, Екатерина Каравелова, на Захари Стоянов, на Симеон Радев и др., както и отмъкнатите и предадени на българското правителство документи на Руското консулство в Русе.

Д-р Жейнов акцентира върху известен факт, че на 25 януари Александър I Батенберг заминава от Русе за Букурещ, и си задава логичния въпрос: „Дали посещението му в румънската столица има връзка със създаването на първата българска ложа в България?“. Няма запазени документи или спомени, но не мога да не отбележа сведението, че в навечерието на височайшата визита и по специален начин на 21 януари (2 февруари) 1880 г. са посветени в ложа „Хелиополис“ в Букурещ първите трима русенци“. Следващият въпрос, който авторът задава, е „защо Александър Батенберг на път за Дармщат и Русия трябва да удължи пътя си, като минава през Букурещ, ако няма нещо толкова важно, като поставянето на основите на първата българска ложа „Балканска звезда?“.

Каква е целта на издателя и авторите на книгата „Масоните и Българското възраждане. В търсене на истината“, освен това да направят своята безпристрастна научна ревизия на митовете, легендите и конспиративните ни напъни за „приобщаване“ към масонството на всяка цена, въпреки отсъствието на безспорни исторически факти, на плеядата наши национални герои на Българското възраждане и националноосвободителните ни борби?

Отговорът се налага съвсем естествено. Всеки от нас, посветените, да охлади чувствата си пред всевластното и непреодолимо отсъствие на неопровержими исторически факти. Също да се опитаме да придобием знанията, нужни, за да можем „да отделим зърното от плявата“. Да сме отворени към  исторически документираните тези като тази на Иво Жейнов в аналитичния му коментар в сборника: „Директните приложения на свободнозидарската структура и правила в създаването на балкански националноосвободителни братства е резултат от трансформацията на философските възгледи на Просвещението в политическата практика. Най-ярка изява в съзнанието на балканските народи, и в частност на българския, е освобождението и обединението на Италия, олицетворявана от личностите на Джузепе Гарибалди и Джузепе Мацини. Под тяхно влияние през 1966 г. в Букурещ и с помощта на масоните в правителството на Йон Братияну е създаден Таен централен български революционен комитет (ТЦБК). В следващите години тайната организация се трансформира в Българско общество, Млада България, Български централен революционен комитет (БЦРК) и е свързана с живота на редица национални герои. Между тях са Любен Каравелов и Васил Левски, които за българския народ имат значението на Мацини и Гарибалди…

Връзката масони–немасони, която се проявява в обществения живот през Възраждането, както и националноосвободителното ни движение, може да се открие засега само като хипотеза в контактите на Млада България с Мацини в Лондон, осъществени с посредничеството на Иван Ев. Гешов в търговско-банкерската къща „Братя Гешови“ и споменатия вече Атанасаки Стоянович (по-напред в коментара – бел. авт.), който през 1866 г. е назначен за секретар на масонския съд на ложа „Италия“. Времето, необходимо за достигане на това посвещение, дава повод да се мисли, че той е приет в съюза на свободното зидарство преди Иван Ведър (декември 1863 г.) и Петър А. Попов (март 1864 г.). Възможно е това да е станало в Манчестър, откъдето той идва в Цариград…“.

В своето обръщение към читателите в началото на книгата, респективно и към нас, посветените, издателят на сборника Димитър Д. Димитров споделя: „Във втората част на книгата сме готови да публикуваме тезите на другите изследователи по дискусионните въпроси. Представянето на неизвестни до момента извори би хвърлило нова светлина върху ролята на масоните в Българското възраждане и делото на националните герои Васил Левски, Г. С. Раковски и други бележити личности.

За историята няма по-убедителна аргументация от тази, потвърдена от историческите извори“.

И нека да завършим представянето на книгата „Масоните и Българското възраждане. В търсене на истината“ с думите, с които завършва своя текст проф. Валери Стефанов: „Нашето истинско масонско призвание е да имаме вярата, силите и таланта да продължим този градеж.

И това е значимо дело.

Това е достойно наследие.

Останалото не е мълчание, а шум.

Екзалтирани измислици“.

 

____________

^[1]Квазинаучен, прил. Който претендира за научност, но му липсват необходимите качества. (Бел. авт., Л. И.)

^[2]Генеалогията е специализирана и спомагаща историческа дисциплина, посветена на изучаването на родствените отношения между хората, историята на рода и произхода на индивида. Има за предмет проучване, изучаване и представяне на родствените отношения и произхода на индивида. Особено ценни и значими са изследванията, които освен информация от наследствено-правен характер, съдържат данни за отделните членове на рода в професионален, етнически, религиозен, образователен план и политическа активност. (Бел. авт., Л. И.)

^[3]Прерафаелитско братство или само прерафаелити е група английски художници, поети и критици от XIX век. Te са обединени от влечението им към естетиката на Средновековието и смятат, че класическите пози и елегантните композиции на Рафаело (италиански художник и архитект от Флорентинската школа, смятан за един от тримата големи майстори в периода на XV–XVI век наред с Микеланджело и Леонардо да Винчи) са оказали покварно влияние върху академичното преподаване на изкуството. Оттук идва и името прерафаелити. Тe са считани за първото авангардно движение в изкуството, но в същото време това се и отрича. Но прерафаелитите безсъмнено се самоопределят като реформистко движение, създават отличително име за изкуството си и с публикации популяризират идеите си. Целта им преди всичко е да открият отново природата в рисуването и да черпят от нея, като се опитват да постигнат микроскопично точното ѝ изображение в рисунките си. (Бел. авт., Л. И.)

^[4] При представянето на сборника „Масоните и Българското възраждане. В търсене на истината“ е възприет етичният масонски подход да не се посочват имената на книгите и техните автори, които са подложени на критичен анализ. Това всеки читател може да види сам в книгата. (Бел. авт., Л. И.)