.

Практическо масонство – размисли върху самоусъвършенстването

 

Градеж на брат Бисер Райнов, майстор на ложа „Сговор 92“

Изнесен е при откриване на Масонската година, 6 октомври 2023 г.

 

Братя, самоусъвършенстването е основна цел на всеки, който прекрачва прага на Храма. Как се самоусъвършенстваме на практика, обаче? Какви цели си поставяме, как измерваме напредъка към постигането им и как самото постигане?

Ще споделя мои размисли, свързани с темата.

 

Братя, първата голяма цел за личностна промяна се появи в живота ми, когато бях на 16 или 17 години. Това е далечното вече време в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век. С присъщия за младежите наивитет се вдъхнових от историите на двама души.

Първият е Руди Джордаш, герой от романа „Богат беден“ на Ъруин Шоу.

Ролята на Руди беше изиграна блестящо от Питър Строс в едноименния сериал. По това време гледахме черно-бели телевизори. Специално за сериала, обаче, се събирахме в дома на единствените деца от махалата, в чиито дом имаше цветен телевизор.

Руди е момче, чиито баща е пекар, а майка му е алкохоличка. Тръгвайки от тази среда, той става щатски сенатор.

Трима главни герои във филма „Богат беден“. Питър Строс е в ляво.

Другият човек е Мартин Идън. Герой от едноименния роман на Джек Лондон.

Мартин е самоук моряк, който чрез страстно самообучение успява да заеме място в литературния елит. Мотивацията е любовта му към Рут Морз, момиче от буржоазните среди.

Общото между Руди и Мартин е, че тръгвайки от най-ниските социални слоеве, достигат  до социалния елит. Аз бях момче, произхождащо от „работническо семейство“ (по онова време това беше предимство, но това е друга тема) и бях амбициозен.

Не помня да съм имал конкретно поставени цели и ясен план за постигането им. Ясно помня, обаче, две неща. Първото е, че тогава сложих знак за равенство между самоусъвършенстването и ученето, като източник на знание. Вероятно това е причината, довела ме години по-късно до университетската скамейка. Място, до което момчетата от моята среда не стигнаха, защото за тях образованието не беше ценност.

Другото нещо е това, че не след дълго мотивацията ми спадна. Това, че книгите на Ъруин Шоу и Джек Лондон стояха на челно място в библиотеката ми, не променяше особено този факт.

Вероятно някъде по онова време за първи път ме е заглождил въпросът „Защо?“. Защо мотивацията ни спада с времето? Този въпрос за мен беше важен, защото вече се бях убедил, че човек постига това, което наистина иска да постигне. Тук, да искаш да постигнеш нещо и да си мотивиран да го направиш са два израза, в които влагам еднакъв смисъл.

Последваха години, в които вложих много време и усилия в темите за мотивацията и волята. Концепцията ми беше, че алтернатива на мотивацията при постигане на целите е волята. После разбрах, че животът не работи така и това е същността на този градеж.

 

Най-големият ни враг

В един старинен ритуал по прием във Франкмасонството на търсещия е задаван въпрос: „Ако сред нас видиш най-големият си враг, готов ли си да го приемеш за свой брат и да го обичаш, като такъв?“ (Цитирам по памет. Цитатът може да не е точен, но смисълът е точен.). В случай на утвърдителен отговор, придружаващият брат е махал превръзката от очите на търсещия и го е завъртал на 180°. Там той е виждал…себе си в голямо огледало.

Популярният израз „Човек няма по-голям враг от самия себе си“ е изречен от ренесансовия италиански учен и писател Франческо Петрарка.

Франческо Петрарка

Едно от прагматичните измерения на този философски израз е, че мозъкът ни саботира всеки наш опит да излезем от зоната си на комфорт. Защо? Защото мозъкът ни е машина за пестене на енергия.

Тук ще направя леко отклонение. Мозъкът, чието тегло е 2% от това на тялото ни, предизвиква около ¼ от общия ни енергиен разход. Това при възрастен човек. При децата на 6-7 години – до 60%. В този смисъл, час прекаран в четене на книга или размисъл изгаря повече калории, отколкото час във фитнеса, но това не е по темата.

Един от начините мозъкът ни да спести енергия е като изгражда невронни мрежи или ментални пътеки, които му позволяват да действа автоматично в познати ситуации. Запомнил е ситуацията, запомнил е и действието, което и съответства. Това става с многократно повторение. Повторението създава навици, които ние наричаме наша втора природа (макар всъщност да са първа, защото ние сме това, което са навиците ни). Навиците пестят енергия на мозъка, защото те работят на подсъзнателно ниво. Не се изисква нито мислене, нито анализ. Съответно не се изисква и особен разход на енергия.

Мозъкът ни се опитва всячески да ни задържи в зоната ни на комфорт. Там, обаче, обикновено нищо не се случва. За да променим нещо в себе си, трябва да излезем от нея. Това за мозъкът ни означава да напусне комфортната среда на познатото и отработените навици, да започне да работи на по-високи обороти. Естествено, това не му харесва и той се съпротивлява. Това ние наричаме „вътрешна съпротива“. Тя често надделява над желанието ни за промяна и ни закотвя там, където сме, но не искаме да бъдем.

Навиците са нож с две остриета и разбира се едната им страна е, че са полезни.

Какво би станало, ако всеки път, когато доближим светофар, трябва да вадим Правилника за движение по пътищата и да научаваме кога и как да преминем? Или всяка сутрин да се учим как да завържем връзките на обувките си?

Другата страна на навиците е, че те ни управляват и в крайна сметка става така, че ние сме това, което са ни направили нашите навици. В т.ч. това, което са ни направили лошите ни навици. Разбира се, това, което харесваме у себе си пък е плод на добрите ни навици.

Важното в случая, в контекста на темата на градежа е, че навиците са по-силни от волята. Ако се опитаме да постигнем голяма цел, залагайки на волята, ще загубим. Навиците ще надделеят. Така, единственият начин да променим себе си е, като променим навиците си.

Това поставя въпросите: как работят навиците; как да създадем нов (добър) навик и как да се отървем от (лош) стар?  За пътят, по можем да се избавим от лош навик и да създадем желан нов навик, ще говоря в следващ градеж, тъй като темата е голяма, не само, като значение, но и като обем.

Как работят навиците?

Преди да се опитаме да създадем нов навик или да се отървем от стар, трябва да можем да идентифицираме отделния навик и да разбираме механизма, по който той работи.

Докато навиците, които бихме искали да изградим, са относително ясни, то с тези които вече имаме, нещата не стоят съвсем така.

Освен, че работят на подсъзнателно ниво и в известен смисъл това ги прави скрити, ние свикваме с навиците си. Толкова много сме свикнали с тях, че преставаме да ги забелязваме.

Направете си малък експеримент и това ще ви убеди, че е така. Вземете лист хартия и се опитайте да запишете на него всичко, което повтаряте през всеки един ден от живота си.

Ставате, измивате лицето и зъбите си, обличате се, качвате се в колата, отивате в офиса и т.н. Колкото по детайлно, толкова по-добре. Ще забележите, че има куп неща, които повтаряте ежедневно, без да им обръщате внимание, но те по един или друг начин в крайна сметка се отразяват на това, до колко ще сте удовлетворени от този ден.

Сега, пак като експеримент, се опитайте да сложите някои от навиците си в схемата, по която работи даден навик, а тя е:

ЗНАК – ЖЕЛАНИЕ – ДЕЙСТВИЕ – НАГРАДА

Ще дам пример, показващ как работи схемата. Жадни сме. Жаждата, освен физиологичен процес е и знак. Физиологичния дискомфорт, който ни създава тя поражда желанието да я утолим. Водени от това си желание, ставаме, наливаме си чаша вода и я изпиваме. Това е действието или в конкретния пример, съвкупност от действия, които предприемаме. Накрая стигаме до наградата – жаждата е утолена, отново ни е комфортно.

Разбира се, този пример е подбран така, че нещата да са прости и ясни. В действителност, не винаги е така и лесно ще се убедите в това, ако се опитате да поставите навиците от списъка по-горе в тази схема. Пак ще дам пример. Чувате звука на будилника. Това е ясен знак. Винаги ли изпитвате желание веднага да скочите от леглото? Ако не е така – защо все пак го правим?

Това е пример за триъгълната везна, на която стоят желанието, действието и наградата. В конкретния пример „наградата“ може да е това, че ще избегнете неприятностите, свързани с по-късното отиване на работа, или пък ще закъснеете за важна среща.

Видно е, че стимулът, който поражда наградата трябва да предизвиква достатъчно силно желание, за да предприемете действие.

 

Изворът на демотивацията и победният път към целта

Братя, тук е логично да ми зададете въпроса: добре де, защо все пак се демотивираме толкова лесно? Или защо е трудно да запазим мотивацията си дълго?

По принцип не е лесно да се даде прост и еднозначен отговор на този въпрос, защото към него e относим комплекс от фактори.

Най-често причината е, че си поставяме голяма цел и се подлагаме на силен натиск в стремежа си да постигнем впечатляващи резултати. Истината е, че голямата цел не може да се постигне с еднократно действие или с големи усилия за кратък период от време. Нургюл Салимова не е станала световен шампион по шах, като месец, два или три денонощно е играла играта. Бил Гейтс и Елон Мъск не са натрупали състоянието си за една нощ.

От тук може да се направи първият голям извод: не волята, а постоянството е това, което ни е нужно за да успеем. Резултатът не идва магически, а от това, което правим постоянно, т.е. от навиците ни. Постоянството и търпението са ключът към постигане на всяка цел.

Основният проблем е, да успеем да избегнем платото на разочарованието идващо от това, че в началото промените са обезсърчително непродуктивни. Джеймс Клиър, автор на книгата „Атомни навици Минимална промяна, забележителни резултати“ цитира социалния реформатор Джейкъб Рийс, който казва: „Когато нищо друго сякаш не помага, отивам при някой каменоделец и започвам да го гледам как бие с чука и длетото по камъка, нанасяйки около 100 удара, без никакъв видим резултат. Въпреки това, може би на 101-я удар камъкът се разцепва на две и аз знам, че не последният удар е свършил работата, а всички преди това“.

Всъщност братя, така работи животът.

Подобен пример може да се даде и с тектоничните плочи. Те се трият една в друга и понякога се заклещват така, че започва да се натрупва напрежение. Това е процес, който може да продължи, години, десетилетия, дори столетия. Все някога идва моментът, в който натрупаното налягане отлепя плочите и се освобождава огромно количество енергия. Така се появяват най-опустошителните земетресения.

Този пример, подобно на другите в градежа подбрах целенасочено, защото той обезсърчава. Човек лесно би си казал, „за жалост, продължителността на живота ми не позволява да чакам резултат, който ще дойде след столетия, в това няма смисъл“.

Всъщност, не е така.

Джош Кауфман (Josh Kaufman), автор на бестселъра „Първите 20 часа: Как да научим всичко…Бързо!“ умело защитава тезата, че за да станете достатъчно добър в нещо са нужни само 20 часа. Неговите изследвания в тази посока тръгват от широко разпространената научна теза, че за да станете лидиращ експерт във високо конкурентна дейност са нужни 10 000 часа. Джош не отрича тази теза. Той намира нейна алтернатива, която е помогнала на хиляди хора не само да не се обезсърчат и да се откажат, преди да са започнали, но и да постигнат забележителни успехи. Надявам се да вдъхнови и хора, които са сега тук, в този храм.

Това е линк към видео в което Джош представя концепцията си: https://www.youtube.com/watch?v=5MgBikgcWnY&t=11s

Пак с идеята да ви насърча братя да поемете по пътя, водещ към човека, който искате да бъдете, ще ви припомня теорията за 1%. Ако всеки ден ставате с 1% по-добри в нещо, след една година ще сте постигнали 37 пъти подобрение. 37 пъти, обърнати в проценти са 3700%. Мисля, че си струва човек да опита.

 

 

към начало