Памет и разказ

 

Зидарското братство е общност на паметта.

То има споделени цели и живее чрез общи истории. Общите истории се претворяват в разкази. Те селектират значимото и композират интригата на един вдъхновен от градежа живот. Без разкази няма идентичност, затова са всички онези далечни и по-близки истории за Хирам, за Соломоновия храм, за средновековните гилдии, за старите английски кръчми, за ранните конституции и пр.

Да си загубиш паметта, означава да разградиш самоличността си, да станеш никой. Одисей го е знаел, когато спасил тримата си другари, опитали листата на лотоса и станали лотофаги – погълнали забравата.

За погълналите забравата няма дом, няма родина, нито близки. Одисей спасил и самия себе си на острова на Калипсо. Плакал на брега, молил боговете и прекрасната нимфа да го пуснат – да се върне през бурното море там, откъдето е тръгнал. В родната Итака!

Древните гърци владеели интегралността на знанието. Тяхното знание оцелостявало света и центрирало живота. Мъдри хора са били гърците и до днес ни гледат от далечината на своята мъдрост. Не са високомерни, само се опитват да разберат що за човеци сме станали ние двадесет и няколко века след тях.

Одисей пътува към Итака, за да окръгли своя живот, да премине от изгрева към залеза, да навлезе в емоционалните нюанси на битието. Той упорства да отстои човешкия си дом като сантиментален топос.

Хитроумният герой преминава през десетки изпитания – мамещи и плашещи, обещаващи дори безсмъртие. Изпитанията на Одисей, твърди Робърт Грейвс, са „различни метафори на смъртта“. Но Одисей отстоява своя зов за завръщане, за да дари човечество с един от най-великите разкази за паметта и верността.

Одисей не е чел теории за паметта, той живеел в нейната мощ. Не са го призовавали и заклевали да помни, защото помнел. Той живеел и пътувал като самата екзистенциална фигурация на паметта.

Едва след онези страховити маршрути в бурното море и след дълбокото навлизане в nostos – носталгията, пристигнали теоретиците. Те на свой ред разписали какво е паметта и защо тя е толкова значим фактор в битието човешко.

През различните векове не един и двама умни хора мислили паметта. Обсъждали как работи, какво опазва, каква е значимостта ù както за индивидуалния живот, така и за колективното битие.

Морис Халбвакс, Пол Рикьор, Жан-Пиер Вернан, Ян Асман, Жоел Кандо, Райхард Козелек, Бенедикт Андерсън и редица други оформят общността на мислителите, очертали съвременния теоретичен корпус, където са захванати паметта, идентичността и разказът.

Конспективно представени, могат да се изведат няколко важни неща, които служат като ориентир в тази иначе необятна проблематика.

• Паметта е знание за миналото – индивидуално и колективно.
• Паметта е сестра на забравата – човешката памет е ограничена и уязвима за въздействието на различни „лотоси“.
• Паметта е когнитивна функция – вродена, но и последователно развивана способност за приемане, опазване, възпроизвеждане и боравене с информация.
• Мнемозина – богинята на паметта, е функция, която засяга значими психологически категории като Времето и Аз-а (Ж. П. Вернан).
• Паметта функционира реконструктивно – тя работи с непрестанно смислово реорганизирано минало в рамките на едно неизбежно променящо се настояще.
• Колективите не помнят, но разработват инфраструктура за работата на паметта и определят нейните употреби. Съществува социална зададена рамка за значимост на миналото (Морис Халбвакс).
• Паметта е композиране на минал опит – сложна съвкупност от съзнавани и несъзнавани актове.
• Времето, историята, паметта и разказът са свързани и оформят смисловата конструкция на света (Пол Рикьор).
• Паметта функционира чрез наративи, които моделират културното време и изграждат повече или по-малко кохерентна колективна идентичност – това, чрез което е призовавал Паисий Хилендарски.
• Паметтта има ориентиращи функции – тя работи в настоящето, но е значима и спрямо бъдещето.
• Паметта е афективна, тя е форма на обвързване – с традицията, с мъртвите предци, с места като Итака…
• Паметта е поле за символично действие – място за построяване на идентификационни отметки. Затова тя се нуждае от пространство – за да го оформи знаково, да направи резки в него – паметници.
• Културната памет има свои специфични носители – аеди, шамани, жреци, писатели, учени… (Ян Асман).

 

Още много характеристики на паметта могат да бъдат изброени. Но и цитираните са достатъчни, като повод за размисъл и за поставяне на съдбовни въпроси.

 

Днес човечеството отново опитва да отхапе листата на лотоса. Дори го принуждават към лотофагство. Политкоректното редактиране на книгите е мрачен пример за принудителна амнезия.

Затова питането е – какво е мястото на зидарското братство спрямо широкия път на препоръчителната колективна амнезия? Какво е нашето отношение към пътя, водещ към самозабравата и съсипаните колективни идентичности?

Как се оцелява в морето на живота без звездно небе, без мощни гребла и без хвърлени котви?

Подозираме каква би била съдбата на един примирен Одисей при Калипсо. Но не тази съдба, а избраната алтернатива на пътя е във фокуса на елинската поема. Вечността на щастието не е притегателна за великите наративи.

Днес можем да подозираме, че на острова на политкоректната нимфа Калипсо човечеството го чака не безсмъртие, а различни форми на упадък. Форми на смърт.

Има дебати, които не можем да подминем.

Дебатът за паметта и нравствените опори на знанието е един от тях.

 

МУ брат Валери Стефанов, Велик оратор на ОВЛБ