.

Пътят на един люис

 

Брат Петър В., ложа „Дунавска звезда“, ориент Русе

 

Нека първо направя едно разяснение относно смисъла на думата „люис“. Това е инструмент в средновековното английско строителство, който представлява два клина с пръстен по средата, завършващ с кука на върха. Когато пръстенът между клиновете се разтваря, те се впиват стабилно в предварително подготвено отверстие в средата на голям, обработен камък и позволяват куката или друг механизъм да го повдигне и премести, без да се увредят ръбовете. Думата се превежда още и като „анкърен болт“ или „фундаментален болт“.

Колкото по-тежък е един камък, толкова по-здраво инструментът следва да се вклинява в него. Поради тези си качества, в зидарството люисът е прераснал в символ за силата на старите английски ритуали, които откриват своите корени в оперативните масонски (строителни) ложи, съществували до ХVІІ век.

Бидейки запознати с инструмента, нека погледнем към преносния смисъл на тази дума. В спекулативното масонство в Англия люис е използвана за син на масон. Тя носи разбирането за син, който следва стъпките на баща си, като върху него падат силата и отговорностите да бъде достоен брат в ложата и да осигурява подкрепа на градежа. Цялата концепция за люиса произтича от задължението на братята, получили майсторката степен, при нужда да помагат и напътстват сирака на Майстор – масон, защото върху неговите плещи вече е легнала отговорността по изхранването и закрилата на семейството.

Сходен термин се среща и във френското масонство – „лувто“, или както редица братя у нас, с които разговарях по темата, го познават като „луфтон“. Всъщност, това не е грешно, защото „луфтон“ или „лув“ е думата във френския език, която се използва за инструмента люис. На практика, в този език лувто е синоним и на „млад вълк“, което прави алегорията с млад масон още по-силна.

Освен това, отправяйки търсещ поглед към миналото, ние ще открием още по-любопитна съпоставка: в древните египетски ритуали, където посвещаваният в тайнствата е с маска на вълк, се е постигало онагледяване на сравнението между слънцето и вълка (слънцето разпръсква звездите на небето, а вълкът разпръсква стадата овце). В същото време, знайно е, че от древни времена слънцето присъства в множество ритуали и обреди.

В контекста на тези ми обяснения, скъпи братя, интригуващ е фактът, че през Х век е съществувал митичен герой в Англия – Леофсуна (Leofsuna) или Леофсуну (на стар англосаксонски), който е участвал в битката при Малдън през 993 г. Буквално преведено, неговото име означава „любим син“. Наследниците му през вековете са променили това (вече фамилно) име на Loveson, което – поради особеностите на езика – се е превърнало в Lewson. През ХVІІ век, то било променено на Lews’am (Люишам), което поради трансформация в етимологията с годините се е превърнало в лесно произносимото Lewis.

И всъщност, наименованието на уред, използван до ХVІІ век, става символ за син на масон, а същевременно, като термин, се оказва свързан с герой от Х век, чието име означава любим син.

Терминът „лувто“ навлиза в Америка чрез трактата на Албърт Пайк, „Приемът на лувто“, в който той обяснява добродетелите и отговорностите към ложата от страна на сина, наследник на масон.

В Англия и Шотландия, люисът има право да кандидатства на 18, а не на 21 години. И ако има други търсещи, чакащи своя ред, той минава преди тях. Потвърждение на тази практика е фактът, че Джордж Вашингтон е приет през 1752 г., когато е бил на 20 години, въпреки че писмени сведения, доказващи, че баща му е бил масон, не са открити.

Има трудове на изследователската ложа „Quatuor Coronati“ в Англия, в които се допуска, че той е приет на тази възраст поради стремежа на американските братя към такава еволюция на масонството, при която опитът на старите майстори и новите идеи на младите да вървят ръка за ръка.

Изворът на споделените дотук сравнения може да се открие още в Средновековна Англия, където е било обичайно синът да върви по стъпките на баща си. Това се констатира и в много от фамилните имена, обозначаващи семейните професии, както и в чисто човешкия стремеж за своеобразно безсмъртие, когато синът продължава делото на бащата. Бащината подкрепа към един син в неговата битност на масон има много силен допълнителен смисъл за израстването му като достоен мъж. Едно от благоприятните обстоятелства при люиса е: ложата го познава много преди той да подаде молбата си за членство. И въпреки че в България тази практика не е така често срещана, както в други страни, пътят, който тя трасира е изключително интересен и крие много смисъл. Той се разкрива на люиса години след като стане масонски чирак.

За мисията младите наследници да се подготвят да станат достойни мъже може да се говори и по повод съществуването на ордена „DeMolay“, който носи името на последния велик майстор на Ордена на тамплиерите, Жак дьо Моле. Основан е през 1919 г. в град Канзас, Мисури. В Ордена Дьо Моле се приемат младежи на възраст между 12 и 21 години, които са с добър характер.

Активни структури на този орден има в няколко страни, сред които са и съседните нам Сърбия и Румъния. Въпреки, че Дьо Моле не е част от братската верига и за членство там не се изисква момчето или младият мъж да е син на масон, връзката между целите е несъмнена. Тя може да се открие изначално още при основателя му, Франк Шерман Ланд, който става член на ложа „Айвънхоу“ № 446 през 29. 06. 1912 г., като неговата длъжност в братството е била „секретар по социалните въпроси“.

Пламъкът, който е дал светлина на Ланд, за да създаде Ордена Дьо Моле, е срещата му през 1919 г. с един 16-годишен младеж – Луис Лоуър, който е загубил баща си – Елмер Лоуър, член на същата ложа „Айвънхоу“. Осъзнавайки, че този млад мъж е останал без духовен и житейски ментор, Ланд решава да изпълни братския си дълг и се нагърбва с нелеката мисия като организира регулярни срещи, с цел напътствие и помощ, които впоследствие се разширяват пред по-голяма аудитория и прерастват в този Орден.

Въпреки че много от разбиранията и припомнените тук практики са присъщи и осъществявани в ритуала Емюлейшън, респективно – от Великата ложа на старите, свободни и приети зидари на Шотландия, разбирането в дълбочина на тяхното намерение е жизненоважно: приемственост и братска помощ на търсещ, който още не знае, че е такъв. Достоен акт на добри мъже за продължаването на тяхното дело.

В духа на тези слова, аз бях люис. Цели дълги десет години. Отрасъл съм с атмосферата в кабинета на баща ми, където обичах да стоя с него и да разговарям, да чета, да слушам. От ранно детство знаех, че той е масон, защото тази стая бе осеяна с регалии и символи, с книги и картини, чието значение се разкриваше бавно пред мен. Той нито веднъж не ми зададе въпроса:

„Искаш ли да станеш масон?“

Никога.

През далечната 2004 година бях поканен от негов приятел в един малък ресторант в София. На разговор. Непринуден. Мъжки. Без конкретна цел и без конкретни ангажименти. Така ми се стори тогава. Много по-късно разбрах колко сляп съм бил. През следващите 10 години многократно съм бил канен на такива срещи, които приемах като чисто приятелски, но слушах по-опитните от мен мъже, забавлявах се на изтънченият им хумор, попивах опита им. Думите им за пътя на един достоен мъж оставаха на белия пергамент, какъвто бях аз, изписани с ярко мастило. Нито един път, никъде не стана дума за Масонство.

Мъже, които впоследствие разбрах, че са били братя – от различни градове, и дори държави, ми подаваха невидимото перо, с което един ден аз щях да напиша молбата си за членство. Нито един не ми посочи врата, на която да почукам, въпреки, че неведнъж съм бил на бялата маса. Нито един път не попитах. Търсех. Думите, които чух за тези години, се запечатаха дълбоко в мен и оставиха трайна следа. Немалко от тях са изречени от братя, с които сега стоя в тази ложа, „Дунавска звезда“, чийто първомайстор е бил именно баща ми.

Пътят на един люис е много интересен. Много цветен. Много сенки има, към които той трябва да обърне взор и сам да внесе Светлината там. Много тишина има, в която трябва да се вслуша. Има бял лист, към който трябва да посегне – с молив или клавиатура – и да записва. Въпросите си. И отговорите. Пътят на един люис не свършва със слагането на бялата престилка. Той тепърва започва. Защото се чувства като герой на Шекспирова трагикомедия. Той е търсещият, който не знае какво е намерил, но иска да търси.

Година след ритуала по приемането ми, бях попитан: защо не съм написал първият си градеж. Отговорих:

„Защото не съм готов.“

Израстването е нещо много лично, а пътят е трънлив. Лесно можеш да махнеш с ръка и да отместиш клонката пред теб, без да си даваш сметка, че това е братска ръка, която е протегната за помощ. Трябва време. Това е единственият физически елемент към момента, който не съм овладял. Разкъсан между клетвата да служа на Родината, която дадох преди 18 години и която се старая да изпълнявам ревностно и днес, и дълга ми като съпруг и баща, като син и приятел, а вече и прерастването му в дълг като брат, аз все още търся баланса във времето.

Работата върху необработения камък се върши от масони. Достойни мъже, които влагат свободната си воля в стремежа си към Съвършенство. Смисълът на инструмента люис е да повдигне камък, без да го нарани и без да унищожи вложения преди това труд, за да се продължи работата по Градежа.

В етапа на подготовката преди ритуала по приемането ми на мен ми бе събута едната обувка. Символът на това е „окуцяването“ – нещо недовършено, какъвто е и животът на търсещия: несъвършен, половинчат. Образът на Куция е образ на неразвития, обречен човек, но… на човека, който търси съвършенство. Така влязох и аз в Братството. Куц. Влязох като един люис. Влязох и като свободен мъж, към когото е подходено с бащинско и братско внимание и подкрепа за израстването ми. Готов за следващата стъпка да се развивам като брънка от братската верига.

Какъв ще израсна?

Само времето ще покаже…◆

 

Ползвани източници:

  • „The Masonic Towel“ (http://www.themasonictrowel.com/masonic_talk/stb/stbs/35-02.htm),
  • „Masonic Dictionary“ (http://www.masonicdictionary.com/lewis.html),
  • „Got Questions“ (https://www.gotquestions.org/Order-of-DeMolay.html),
  • „Gaia.com“ (https://www.gaia.com/article/ancient-egypt-and-freemasonry),
  • „Masonic Forum for Masonic Research“ (http://www.freemasonryresearchforumqsa.com/the-lewis.php),
  • Михаил Димитров, „Ритуали, ордени и обреди на англосаксонското масонско пространство и масонство в България“
  • Steve Bell, „Are you a Lewis?“ (в: „Masonic Education Committee“),
  • Рецензии за „Масонско кръщене: прием и осиновяване на лувто“ (Masonic Baptism: Reception of a Louveteau and Adoption), Албърт Пайк, 1874 г.,
  • „Forebears.com“, „Генеалогия и произход на имената“,
  • „The George Washington Masonic National Memorial“ (https://gwmemorial.org).

Списание „Зидарски преглед“, кн. 21, 2019 г.

към начало