Преддверието и Средния кат / Книга на ложата
Брат Албърт ПАЙК
През настоящата година издателство „Класика и Стил“ публикува няколко книги, посветени на Свободното зидарство и имащи значим принос към същностни въпроси от неговата история и днешна практика. Едната от тях, „Преддверието и Средния кат / Книга на ложата“ на Албърт Пайк, редактирана и подготвена за печат от брат Артуро де Ойос (в превод на брат Павел Главусанов), третира обстоятелствено ритуални въпроси на „сините степени в Шотландския обред“.
„Помни, че омразата към едно порочно управление е невероятно силна при умните и също толкова слаба – при глупците. А след като узурпаторът яхне властта, много трудно се сваля от седлото. Помни постоянно, че си влязъл тук с правото на свободно роден и затова въставай още при зараждането на всяка тирания.“
Албърт Пайк
В предговора си към изданието Старият велик майстор на ОВЛБ, брат Иван Сариев, посочва, че
„подредени, оформени, допълнени и анализирани (…) ритуалите на Пайк виждат бял свят за пръв път, и то на български език“,
като добавя, че този факт е едно
„достойно украшение за дейността на всяка изследователска ложа, комитет или институт“.
При това, неколкократно подчертава, че
„целта на настоящото издание е образователна и просветителска“,
положение, с което световното Масонството има сериозно основание да се гордее, независимо от обстоятелството, че по стародавна традиция много хора влагат напълно разнопосочен смисъл в иначе лаконичното твърдение:
„Аз знам.“
След пространното Въведение на брат Артуро де Ойос идват встъпителни бележки, които засягат основополагащи страни в практикуването на Занаята. Още в началото, сред тях се откроява следното пояснение:
„Разделите с по-голямо значение следва да се разграничават от ония с по-малък заряд. Първите са свещени и трябва да се спазват стриктно във всички случаи. При вторите отказът от първоначално установените форми е допустим.
Към частите, които не търпят изменения, се отнасят церемониите по откриване и закриване на ложата, както и онези отрязъци от ритуала по подготовка и посвещаване, които имат непосредствено отношение към самия процес. Наставленията могат да се пропускат отчасти, след което да се дават на приетия за прочит; молитвите могат да бъдат променяни и подминавани, когато това изглежда целесъобразно.“
Sic!
Друг интригуващ момент е свързан с определението и предмета на Масонството:
„МАСОНСТВОТО, назовавано по-уместно СВОБОДНО ЗИДАРСТВО – на френски ‘Franc Maçonnerie’, – разполага с множество дефиниции.
Дадената на Ордена от Великия ориент на Франция гласи:
‘Орденът на свободните зидари е обединение на мъдри и добродетелни мъже, чиято цел е да живеят в пълно равенство, да бъдат тясно обвързани под името «братя» с отношения на уважение, доверие и приятелство, като се насърчават едни други в упражняването на добродетели.’
Едно английско определение казва, че
‘Свободното зидарство е система на нравственост, облечена в алегории и онагледена със символи.’
Всяка от тези дефиниции е крайно несъвършена.“
При все и написани през 1872 г., тези констатации изваждат на повърхността проблем на Масонството, имащ отношение към неговата самоидентификация. И ако в първия момент може да се помисли, че това е дефиниционен въпрос, свързан единствено с масонското теоретично мислене от втората половина на ХІХ век, то фактът, че визираното английско определение се афишира и понастоящем от ОВЛА, навежда на мисълта, че – от позициите на Албърт Пайк – нещата около неговата констатация и оценка за дефинионно несъвършенство продължават да са валидни.
Впрочем, тук е уместно да се попита: дали ние разполагаме с ясно и непротиворечиво знание относно изискуемото съдържание на понятието „дефиниция“? Можем ли да бъдем единодушни около дефиницията на дефиницията? Нещо повече, знаем ли дали една такава дефиниция (на дефиницията) е възможна като нещо обективно и повсеместно приложимо? А обстоятелството, че обикновено не поставяме подобни въпроси, дали е някакво достойнство на мисленето ни? Или е дълбоко вкоренен (и поради това – трудно забележим) недостатък?
Тези, които решат, че в подобни въпроси се крие някаква логическа или чисто лингвистична уловка, биха допуснали сериозна грешка.
Между другото, както често се е случвало с мислители, осмелили да се посегнат към построяването на система, която се подчинява на идеята за философски монизъм – онзи модел, при който всичко е обвързано с един единствен изходен принцип – така и при Албърт Пайк (може би, не на последно място поради времевите ограничения, които един човешки живот неминуемо налага) се е проявила позната необходимост: или някакъв кръг противоречия да се приемат и включат в интелектуалната конструкция, или да се лансират декларативни твърдения, които не се поддават – и днес! – на каквато и да било проверка. При такъв род трудове, поставящи си благородната цел по формирането на панорамни системи, обхващащи едва ли не целокупната палитра от проблеми на човечеството (далеч по-късно подобни опити ще започнат да получават декориращото ги име „теория за Всичко“-то), постиганият ефект се свежда до факта, че те оставят след себе си повече въпроси, отколкото отговори. Разбира се, в това не може да се привижда нещо осъдително.
Разсъжденията на Пайк продължават така:
„Орденът на свободните зидари е, или би следвало да бъде, обединение на интелигентни, безпристрастни, щедри и отдадени мъже, които гледат един другиму като на свободни и равни братя, обвързани от задълженията на Братството да си помагат един на друг. Свободното зидарство е система и школа не само за морал, но също и за политическа и религиозна философия, внушавана посредством своите алегории и скрита зад своите символи. Вън от това, като включва няколко степени от рицарството, тя е и Рицарски орден, който изисква изпълнение на висшите задължения на Човека, Гражданина, Патриота и Войника.“
Всяко изречение или група изречения, които имат структурата:
„А е В, което…“,
по същество придобиват една от основните черти на дефиницията. Някои примери от „Енциклопедия Британика“:
„Физиката е наука, която се занимава със структурата на материята…“ и т.н.,
„Етиката, наричана още морална философия, е дисциплина, свързана с онова, което е морално добро…“ и т.н.,
Ето го и паралелът с горния цитат от Пайк:
„Орденът на свободните зидари е…“ и т.н.,
„Свободното зидарство е система и школа…“ и т.н.
Оказва се, че на практика с горните редове вече е предложена дефиниция на Масонството. В същото време, следващият абзац започва с фразата:
„Правилното определение на Свободното зидарство (…) звучи така…“
Веднага възниква въпросът: форма на „неправилно определение“ ли е било съдържанието на непосредствено предхождащите изречения?
Така или иначе, квалифицираната като „вярна дефиниция“ гласи:
„Правилното определение на Свободното зидарство от Древния и приет Шотландски обред звучи така: то е устрем към Светлина; постоянно усилие във всички степени да се извисяват: божественото у човека, духовният елемент на неговата комплексна същност, неговият разум и неговото нравствено чувство, като го карат да надделява и господства над човешкото, земното и материалното у него, над неговите страсти и чувствени влечения.“
Ако въпросната дефиниция бъде внимателно анализирана, ако бъде направен опит тя да бъде експериментално отнесена към определен кръг хора, със сигурност би се оказало, че мнозина, които никога не са били членове на Ордена, би следвало безапелационно да се считат за „свободни зидари“. И обратно. В такъв случай какво определя подобно определение? (Тавтологията тук – нарочна.)
Освен към проблеми, пряко отнасящи се до масонската ритуалистика, в обемистия трактат е засвидетелствано внимание към много въпроси, свързани с: алхимията, математиката, астрономията, поклонничеството към божеството Ваал, добродетелта, инквизицията, кабалистиката, архитектурните стилове, законността, древните мистерии, видовете метали, питагореизма, формите на държавно управление и политиката, свободните изкуства, херметизма и т.н.
Например, в раздела, третиращ приема на търсещ, може да бъде открита следната реплика на подготвящия брат към кандидата за масон:
„Проверката Ви още не е приключила. Не сме убедени във вашата искреност. Хапнете от хляба и пийнете от водата пред Вас. Те са храна за жертвите на светска или духовна тирания. Пред Вас има още: сол, сяра и живак, трите принципа на нашите братя, алхимиците, с които те вършат великото дело. Разделяне и съединяване – това са величавите процеси във Вселената. Човек е тройствено създание; състои се от тяло, душа и дух. Солта, сярата и живакът са техни символи. Опитайте солта. Телата на мъртвите се разлагат, а частиците им стават част от телата на живите. Изгорете малко сяра! Нейният пламък и пушек са символи на Вашите добри и лоши помисли. Вземете от живака в ръка и опитайте да го разделите на оставащи близко една до друга части! Духът е цял и неделим. Мислете и учете!“
Спомняйки си наученото в училище, можем да отчетем, че при горенето на сяра се получава серен двуокис (SO2), който е отровен газ, образуващ при взаимодействие с водата (респективно, с водата в човешкия организъм) сериста киселина (Н2SO3). Колкото до реалните опити живачна капка да бъде разделена на две „оставащи близко една до друга части“, това е фактически престъпно нездравословна игра, имаща вероятно определена връзка с някои „древни“ лечебни предписания, но във всички случаи криеща рискове не само за кожата, но особено за дихателните пътища на човека.
В случая, успокоително е едно признание, засвидетелствано още в началото на споменатото Въведение:
„В отличие от други ритуали на Древния и приет Шотландски обред, този не е предназначен за посвещаване (тоест за ‘правене’ на масони), а по-скоро – за изучаване, за онагледяване (драматично изобразяване) и предоставяне на философски основи за следващите степени…“
И още:
„Древните вярвали, че съществуват четири природни стихии, ЗЕМЯ, ВЪЗДУХ, ВОДА и ОГЪН. Това, че те бъркат, що се отнася до стихиите като ‘изначални принципи’ на нещата, по никакъв начин не накърнява символизма, който се свързва с тях и е стигнал до нас, тъй като въплътените в него истини са несъмнени и безсмъртни.“
Не може да бъде подминато отношението на Албърт Пайк към божеството от древността, наричано Ваал (или Баал). Воден от далеч не най-масонско отношение (според днешните представи за такова отношение, които би следвало да са и изначални, и неотменими) и фактически подчинявайки се на внушенията от Стария Завет, той говори за служителите на изключително разпространения в далечното минало ханаански култ към Ваал със следните думи:
„плямпалата са пророци на Ваал“.
Можем да си представим какво би се получило, ако в нашите масонски среди изповядващите една религия възприемат този стил на словесно поведение спрямо изповядващите друга религия – дори и само като „философски основи“ за някакви „следващите степени“.
При това, Албърт Пайк е безапелационен:
„И днес тези хора почитат, буквално, повече Ваал, нежели Бог.“
Но… нима Ваал (Баал) не е Бог?
Именитият авторитет по сравнително религиознание, Мирча Елиаде, пише в своя „Речник на религиите“:
„На върха на пантеона на Угарит стои бог Ел, творец на света и баща на боговете, трансцендентен и доброжелателен, но далечен и безсилен да се намесва в човешките работи, в които бил заменен от безпощадния Баал (…), бог на бурята. (…)
Баал е Могъщият, Високият, Яздещият облаците, Князът, Господар на Земята.“
Нима тук не се долавя притча, която показва сериозно сходство с връзката между християнския Бог Отец и Неговия Бог Син, изпратен на земята, за да се справи с някои натрупани проблеми, за да възцари
„на земята мир и между човеците – благоволение“.
И всичко това – за да тръгнат те
„след Агнеца, където и да отиде“,
и така да се окажат
„изкупени измежду човеците“?
Нали е записано:
„Който приема Мене, приема Тогова, Който Ме е пратил.“
Ето, нима християнският Бог Син, не се справя (също като Ваал) по-добре „в човешките работи“, когато заявява в Евангелие от Лука 14:25-26:
„Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик.“
Или в Евангелие от Матей 10:34-36:
„Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ. И врагове на човека са неговите домашни.“
Оказва се, че Той действително се справя добре със задачата, доколкото учениците му изоставят домовете си, независимо от факта, че така нарушават изричен текст от преданията в Стария завет (Книга премъдрост на Иисуса, син Сирахов 3:16):
„Който остави баща си, той е също като богохулник…“
Албърт Пайк дава повод за размисъл и в друга посока. Той пише:
„Общоприетите представи на нашето съвремие са точно толкова абсурдни, колкото и ония на паганизма. Плебейското съзнание придава на обреди и ритуали същото значение, каквото и по всяко време на древността.“
И веднага добавя:
„Мистерии има във всички страни, за да може, без накърняване на абсурдните народни вярвания, Истината, Изкуствата и Науките да остават близки за ония, които са в състояние да ги разбират, като не допускат опошляване на истинната и Святата доктрина. Това никога не е било по силите на склонния към суеверия и идолопоклонство народ, нито пък е [по силите] в наши дни, както доказват съвременните чудати отклонения и предразсъдъци. Идеите, които свързват Създателя с мъките и така Го принизяват до човеците, доказват, че днес, както е било винаги, древните Истини следва да се доверяват на малцина или ще бъдат покрити с измислици и грешки, за да се загубят невъзвратимо. Народът трябва да разполага с Бог, който му е близък, Персонифицирано Божество, подобно на човек, седнал в облаците, с когото може да се общува; някой, който ще го спаси и прокълне враговете му, а също и хетеродоксалните; Божество с чувства, страсти и симпатии като на човек. Опитите да се приобщи този народ към вяра в абсолютна, върховна, нематериализирана Мъдрост са равнозначни на впримчване в догмите на атеизма. Днес, както винаги, народът боготвори символи и образи.“
Рекапитулацията е следната:
- Обредите и ритуалите обсебват така плебейското съзнание, че то не може да се промени с хилядолетия.
- Склонността към мистериални преживявания сред масите е толкова властна за приносителите на вечните абсурдни народни вярвания, че служи като филтрираща преграда, осигуряваща възможността „Истината, Изкуствата и Науките“ да остават притежание единствено на шепа избраници.
- Народите (сиреч, плебеите, склонни към перманентно суеверие и идолопоклонство) не са способни да разбират нематериализирана Мъдрост, поради което трябва да им се предлагат легенди за божества, които носят човешки черти.
- Тези легенди трябва да са изпълнени със символи, защото все същите народи (= плебеи) боготворят символите и образите.
Не е изключено някои да прочетат и изтълкуват цитираните изречения по друг начин, след което да възразят бурно срещу тяхното схематично представяне. Но каква стойност би имала подобна евентуална реакция, след като Албърт Пайк предупреждава безапелационно:
„Огледай се и сам се увери: колко малко са ония, които са по принцип абсолютно честни, откровени, прями, верни! Обърни поглед към себе си и признай, че много пъти си постъпвал като коварен измамник, изкушаван от силното желание да се сдобиеш с нещо.
Кое се среща по-често сред хората от приятелската преструвка в комбинация с фактическа неприязън или злонамереност? Кое е по-банално от опровергаваната на практика баналност? С какво удивително постоянство масонските заявления и клетви в искрено братство остават само празни приказки!“
При такава постановка, може да се попита: колко голям е смисълът на едни или други предписания и уверения, с които е изпълнена коментираната книга, след като при разгръщането на всяка следваща страница ще си спомняме:
„Масонските заявления и клетви остават само празни приказки.“
Нататък. Албърт Пайк ни гарантира – примерно:
„С времето ще стигнем до характеристиките на Бога, в който вярваме.“
Но как ще се потвърди въпросната „вяра“, след като току-що сме се запознали с тезата за все същите оставащи като краен резултат „празни масонски приказки“?
И нещо повече. Един фрагмент от частта, посветена на калфата, гласи:
„В тази степен срещаш преди всичко символи на политическите истини. Буквата ‘G’ не се представя като първа от думата ГЕОМЕТРИЯ (‘Geometry’ – бел. прев.), но от по-значимата гръцка дума GNOSIS, ‘Знание’, ‘Опознай себе си!’ – такава е повелята на древните мъдреци. (…)
В очите на масона-калфа свещената сграда на Храма символизира структурата на една държава.“
Първо. Ако с един символ (в случая буквата „G“), в рамките на една и съща доктрина, веднъж се обозначава едно явление или обект, а друг път – друго, то това, в най-добрия случай, отваря възможността за недоразумения, тълкувателен произвол и всякакъв друг вид неблагоприятни последици. В това отношение математиците са предложили отдавна добре работещ модел: обозначават определен кръг родствени величини с една и съща буква, но поставят различни индекси, например: G1, G2, … Gn. Понякога ползват и двойни индекси, например: Gx,y. (В случая, съвсем друг е въпросът: дали понятия като „геометрия“, „глория“ и „Господ“ могат да се считат за родствени – единствено въз основа на това, че термините, с които се облича съдържанието им, започват с една и съща буква.)
Второ. Не по-малко въпроси буди и предложението: „в очите на масона-калфа“ сакралното помещение на масонския „Храм“ да придобива смисъла на „една държава“. Нима в такъв случай не се забелязва, че подобна идея води автоматично до възможността за следните интерпретации:
- всичко, което се случва в Храма, ще започне да се идентифицира със случващото се в държавата;
- всички редови гражданин (в този смисъл, далеч не само мъжете) ще се превърнат в „братя“;
- Масонството ще се трансформира във възможно най-масовата организация, доколкото ще включва целокупното население на една държава;
- ангажирането на Ордена-държава с разглеждането на „политически истини“ (а реципрочно и на „политически лъжи“, претендиращи за истинност) ще стане регулярно занимание.
И така нататък.
Дори да бъде прието, че казаното в цитирания абзац следва да се интерпретира само в някакъв мисловен план, то оттук автоматично би трябвало да се промени целият облик на ритуалната работа: би следвало по време на нейното провеждане да се поставят въпроси, свързани, примерно, с управлението на бюджета на Храма-държава (или Държавата-храм), с провеждането на определена вътрешна и външна политика, с образованието, икономиката, културата… (и така нататък, за да не бъдат изреждани всички храмово-държавни институции и учреждения).
Впрочем, подобна активност се осъществява (разбира се, извънритуално) в редица Велики ложи, без това да е довело до някакво съмнение в тяхната нерегулярност. И тук възниква въпросът: дали на практика Албърт Пайк не е имал нещо подобно предвид – при това, много години преди то да се превърне в устойчиво масонско занимание тук или там по света?
Това сякаш се потвърждава от следните негови думи:
„В една свободна страна Масонството следва да полага усилия за утвърждаване и усъвършенстване на свободните институции.“
А ако ние се запитаме: какво се има предвид, когато става въпрос за „институции“, то Пайк пояснява веднага:
„Негово [на Масонството] специфично задължение е да не допуска узурпиране на власт (…), да защитава Конституцията срещу попълзновения със сила или измама над нея, ревностно да брани естествените и гарантирани права на народа…“
Това послание продължава с изреждането на все по-конкретни и по-конкретни изисквания, които са par excellence форми на политическа активност – при това, най-вече характерна за опозиционните партии, доколкото съблазънта от „узурпиране на власт“ се явява болест, заразяваща основно властимащите.
А онзи, който реши да обърне внимание върху препоръката: днешният член на Ордена да чете всяко подобно мнение на Пайк като свързано преди всичко с бурната епоха, в която той е живял, ще трябва да отговори на въпроса: кой е оправомощен да определя характеристиката на една епоха – при това, докато тя все още не се е превърнала в исторически стадий с надлежно поставен етикет от рода на „бурна“, „революционна“ и т.н.
Прочитаме следното:
„Мъдростта не се наследява. Примамката на леността е болест, чиято плячка стават еднакво лесно народи, благородници и принцове. Историята доказва, че усетът към справедливост и обществен дълг не е в състояние да осигурява действие само по себе си. Цели родове непрекъснато изчезват, понеже природата отказва да възпроизведе безполезни кълнове.“
Иска ни се да възприемем написаното като мъдрост – без да знаем: дали сме белязани с наследствено предразположение към нейното проумяване, или не. Просто имаме чистосърдечно желание. И се опитваме да разсъждаваме. Ако под „безполезни кълнове“ се разбират онези, в които е инфилтрирана споменатата „примамка на леността“, но в същото време изрично е посочено, че „мъдростта не се наследява“, то тогава последната ценност, притежавана от избрани, също попада в списъка на „безполезните кълнове“. В противен случай, призованата за непререкаем съдник природа би осигурила някакво онаследяване. Ако обаче тя постъпва по описания начин, то пак тя, природата, не се ли оказва някакво фактически некомпетентно жури. И ако това е така, то трябва ли да я призоваваме за арбитър?
Друго – напомнящо вече цитирани думи. Но… такъв е стилът на Пайк, той често се връща към вече споделени идеи, които вероятно не са му давали и миг покой:
„Масонството (…), братко, изградено върху основите на нравственост и мъжество, означава на първо място враждебност към Тиранията. То е Апостол на СВОБОДАТА, БРАТСТВОТО И РАВЕНСТВОТО. И поради това става революционно в условия на деспотизъм.“
Ако някой си помисли, че думата „революционно“ е случайно изпусната или че е плод на не най-прецизен превод, ще се наложи да прочете и следващи мисли в тази посока, които да му помогнат за правилната ориентация:
„Помни, че омразата към едно порочно управление е невероятно силна при умните и също толкова слаба – при глупците. А след като узурпаторът яхне властта, много трудно се сваля от седлото. Помни постоянно, че си влязъл тук с правото на свободно роден и затова въставай още при зараждането на всяка тирания.“
Разбира се, историята познава „узурпатори“, които – формално погледнато – не са узурпирали никаква власт. Бивали са свободно и демократично избирани, но това не им е пречело впоследствие ежедневно да репетират глагола „яхвам“. Когато обаче Пайк употребява думата „деспотизъм“, която лесно може да се забележи, че има изключително размити граници, то това означава, че естествената реакция срещу всичко, което се мисли като деспотизъм – сиреч, реакцията на препоръчаната „революционност“, следва да бъде постоянно масонско занимание.
Прав ли е обаче авторът в това отношение? Нима той не е знаел, че революционността не е нищо друго, освен практическо занимание с политика?
„Въставането още при зараждането на всяка тирания“, дори и онова въставане, което се извършва с перо и хартия срещу имитацията на демокрация, срещу масовата корупция, срещу слугинажа на съдебната власт, срещу неинтелигентността на управляващите – всичко това и всичко, което го наподобява, не е ли също политически акт? И ако отговорът е „Да“, то как в такъв случай подобен призив се съчетава със забраната под купола на Масонството да се дебатират политически въпроси:
„Никой брат не може (…) да се впуска в политически разговори или спорове под страх от наказание…“?
Да не говорим за настойчивото изискване да се предприемат политически действия?
А Пайк дори предписва (в раздела за калфата):
„В хода на четвъртото [обучително странстване] посвещаваният се подготвя да убеждава другите посредством реториката и логиката, а през последното [пето обучително странстване] научава принципите на висшата политическа наука.“
И още:
„Държава, която се оставя в ръцете на своите демагози, е обречена; нейният крах е въпрос на време. Въставай срещу такива, бори се срещу им с цялата си мощ! Никога не се примирявай, а още по-малко съдействай за издигането на плиткоумни, фукльовци, лекомислени, невежи, късогледи оптимисти, мошеници или лъжци!“
Тук може отново да се възрази. Може да се посочи, че забраната за политически дебати се ограничава единствено до ритуалната работа в открита ложа. Но, ако, от една страна, се отправят призиви масонът да бъде „войник“, а в същото време – да мълчи сред братята си за каквито и да било задължителни „войни“, това:
- не е ли осезаемо противоречие със заповедта свободният зидар да е „мирен поданик“,
и
- не е ли проява на някакъв вид мимикрия, която – според диалектичния закон за единството и борбата на противоположностите (избирателно приеман за прилагане от мнозина!) – може да бъде мислена и като НЕмимикрия?
Summa summarum, това ли е действителното завещание на Пайк, отправено към поколенията масонски следовници? И ако някой (тук се налага да бъдат повторени определени вече изречени мисли) пожелае да бъде взет предвид революционният исторически контекст на епохата, през която тези редове са били писани, то по такъв начин няма ли да се достигне до извода, че е естествено да битуват различни видове Масонство, приложими за различните епохи? Този въпрос поражда за пореден път и повторението на вече зададения въпрос: кой е оправомощен да определя характеристиката на една епоха – при това, докато тя все още не се е превърнала в исторически стадий с надлежно поставена табела?

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 23, септември 2019 г.
Последните цитати пораждат и едно – на пръв поглед – чисто техническо питане: защо в обширния индекс на имена и термини, придружаващ този обемист труд, могат да се срещнат указания за местата на дори еднократно употребени думи и изрази като: „кутия от кост“, „перпендикулярна линия“, „мистична стълба“, „клетва на циглар“, „трон“, „план на пода“, „тъмница“, „жартиера на благородници“ или „френски език“, а са пропуснати такива често използвани от Пайк слова и фрази като: „политика“ и нейните производни („политическа философия“, „висша политическа наука“, „политически истини“) или „революция“ („революционно Масонство“, „въстание“)?
Финално. Ако ползата от една книга, голямата полза от запознаването с нейното съдържание, не се свежда единствено до мислите, които любезният читател ще срещне между кориците ѝ, а и до въпросите, които тези мисли ще възбудя, то трактатът на Албърт Пайк, „Преддверието и Средния кат / Книга на ложата“, е изключително ценен труд. И всеки брат би следвало да се чувства облагодетелстван от шанса, ако успее да се сдобие с него.
Илия Кожухаров, гл. редактор на „Зидарски преглед“