ЖИТЕЙСКИ ОРИЕНТИРИ
Заглавието на това „Редакционно“ можеше да бъде друго – да речем, „Екзистенциални терзания“. Или „Съдбовни въпроси“. (А ако се добави и едно „без отговори“, бихме се оказали напълно в мисловните коловози на Пирон или Кант.) Можеше да бъде наречено „Програмиращи нагласи“, но също и „Отвъд програмиращите нагласи“. Добре би стоял титул от рода на „Самовглъбяване“. Или: „Аз и клишетата“ (а защо не: „Аз срещу клишетата“). Не би било по-малко подходящо и въпросителното заглавие: „Какво и колко ‘знаем’, когато си мислим, че знаем?“
Защо е това струпване на етикети? Какво е предизвикало излъчващото се от така подбраните думи усещане за някаква интелектуална болезненост? Може ли причината да се търси в естествения човешки стремеж към идеали, чието постигане се оказва предварително минирано и обречено на провал? Съществуват ли основания причината да е онази, поради която традиционно биват скривани от децата ред положения („Те са малки и няма да разберат“, „Когато пораснат сами ще открият едно-друго“) – положения, за които и ние, порасналите, нямаме адекватно разбиране?
В края на септември въпросите, които следват надолу, бяха изпратени до широк кръг братя. В тях се предлагаше те да ги препратят до всеки друг брат, за когото са убедени, че може да прояви „достатъчно сериозен интерес“. Споменатите лични писма започваха с думи, носещи следния смисъл:
„Скъпи братко,
Ако Албърт Пайк е безпрекословно прав, когато пише в ‘Преддверието и средния кат: Книга на ложата’, че
‘в нравствеността на Масонството няма нищо особено или ексцентрично’,
че практически един и същ морал е бил проповядван
‘от Конфуций на китайците, от Заратустра – на бактрийците, от Сократ и Сенека, и от Него, Когото власт, жречество и тълпи принасят жертва на Кръста’ (с. 223),
то тогава има дълбок смисъл в осъществяването на идеята, споделена с това писмо до теб.
Надолу следват някои въпроси, във връзка с които, ако имаш готовност, би могъл да изпратиш своето мнение. Безусловно, не е необходимо да даваш отговори на всяко едно питане. От друга страна, не е необходимо споделените мнения да бъдат и ограничавани само до изброените. Както е известно, един или друг въпрос може да бъде повод за отваряне на широки двери към нови и нови.“
Ето ги и самите въпроси:
1. Ако човекът е духовно същество, защо очите му са приковани твърде често в материалното?
2. Ако хората по света са братя и сестри, защо така лесно посягат към оръжията, за да се избиват?
3. Ако лесно се произнасят нравствени слова, защо твърде трудно се извършват нравствени постъпки?
4. Ако знанието е Светлина, защо мнозина бягат от нея, а други дори я крият?
5. Ако персоналният егоизъм (с известни изключения и надлежни терминологични уговорки) се приема за не най-похвална човешка черта, защо колективният национален егоизъм трябва да бъде поставян на пиедестал?
6. Ако добротата се възхвалява, защо мнозина я приемат за глупост?
7. Ако думата „справедливост“ е една, защо има много различни (и дори противоположни) тълкувания?
8. Ако красотата може да спаси света, защо хилядолетия наред не е успяла да го стори?
9. Ако политиката е „мръсно занимание“, защо толкова много хора искат да се занимават с нея? Защото предварително се чувстват „мръсни“ – сиреч, подобаващо пригодни за нейното практикуване? Или за да я прочистят?
10. Ако на малкото дете се внушава, че е лошо да се лъже, защо лъжата се среща така поголовно – произнасяна от родители и учители, от политици и пастори, от малки и големи?
11. Ако дружествата за защита на животните имат право на съществувание, защо съществуват и ферми за отглеждане на животни, определени за заколение?
12. Ако някои въздигат прошката във висша морална ценност, длъжен ли е всеки „да прости“ на всички масови злодеи, изпълнили (и изпълващи) тъжните страници на човешката история?
13. Ако милиони хора приемат с лекота, че не трябва да се съди, как приемат съществуването на съдилища и съдии?
И накрая:
14. Ако не можем да отговорим лесно и убедително на въпроси като горните, то имаме ли право да се самоназоваваме „венец на природата“? И ако продължаваме да правим това, то кого се опитваме да заблудим?
15. Всъщност, безсмислени ли са питания от рода на изредените?
Всяка подобна инициатива възбужда авансово въпроса: колцина ще се престрашат да предложат свои отговори, кои ще бъдат осмелилите се? В едно от получените писма се изказваше желанието имената на братята, изпратили свои размисли, да се изписват изцяло. В същото време, други настояваха това да става само с инициалите им. Тази е единствената причина, поради която в едни случаи са отпечатани пълните имена, а в други – не.
По принцип, всякакъв род споделени виждания по кръг въпроси от вида на посочените по-горе очертават било линии на единение, било на разединение между хората относно представите, с които те натоварват определени понятия. Става видима степента на критичност или безкритичност при тяхното третиране, изплува на повърхността нечия склонност да се предлагат доказателства за лансираните твърдения или да се афишира задоволство от изговарянето на съмнителни максими, декорирани с явната претенция за вечна валидност. Очертава се и статистика, сочеща искрената готовност признанието
„Не знам“
да се обявява на фона на нещо противоположно – под формата на констатации да се преразказва съдържанието на поставените въпроси, с което да се създава впечатлението за отговор.
Претегля се и концентрацията на онази нагласа, която мотивира отговори от рода на:
„Всичко е твърде относително и субективно“,
които могат да придружават практически всеки въпрос, като заедно с това оголват и последващото питане:
В такъв случай откъде черпим основания да употребяваме редица фундаментални понятия по начин, който внушава превратното усещане, че те са подплатени с еднакво тълкувание?
Най-общо казано, такива сондажи избистрят чертите на интелектуалните лица. А това подпомага по-лесното взаимно разпознаване в онези моменти, когато едни очи срещнат други. В добавка, остава и една групова портретна снимка, на гърба на която пише:
„Ето, това бяхме ние в лето…“
Отговорите са подредени по реда на получаването им, като в тях са нанесени само незначителни граматически и редакционни корекции. И нещо последно. Някои братя бяха включили в писмата си самите въпроси, след което идваха предложените от тях мисли; други бяха изписали само съответния номер на въпроса, предшестващ отговора им. За да не се отпечатва многократно повторението на въпросите, а, от друга страна, за да не се налага любезният читател непрекъснато да разлиства страници в желанието си да се връща към самите питания, там, където това е било необходимо, в предложените отговори са вградени по някоя дума или фраза, с които да бъде възстановен въпросът, на който собствено е даден ответ.
Сп. „Зидарски преглед“, кн. 24, декември 2019 г.
Брат Илия Кожухаров, главен редактор