Знанието е сила
В книга „Притчи Соломонови“ (24:3-6) могат да се прочетат следните редове:
„С мъдрост се къща урежда и с разум се укрепва,
и с вещина нейните клетове се напълнят с всякакъв драгоценен и добър имот.
Мъдър човек е силен, и разумен човек укрепява силата си,
затова с обмисляне водѝ войната си, и успех ще има при много съвещания.“
Ако днешният читател може да изпита някои затруднения в опитите си да разтълми смисъла на думата „клет“ в нейното множествено число, то втора книга „Паралипоменон“ от Стария завет (при евреите „Летописи“) пояснява:
„Езекия имаше твърде много богатство и слава; и направи си скривалища за сребро, злато и драгоценни камъни, както и за благовония, щитове и за всякакви скъпи съдове;
клетове за земни произведения: жито, вино и дървено масло…“
И така: знанието е сила!
• • •
В книгата „Пътят на красноречието“ (نَهْج ٱلْبَلَاغَة), една от най-прочутите арабски антологии, събрала между кориците си стотици проповеди, писма, тълкувания на Свещения Коран и разкази – всички те приписвани на четвъртия халиф Али ибн Аби Талиб (599–661), братовчед и зет на пророка Мухаммад, в поговорка 147 се казва:
„Кумайл ибн Зияд Ан-Нахаи е разказвал:
Амир ал-Муминин, мир нему, ме хвана за ръката и ме заведе на гробището. Когато мина през гробището и градът остана зад него, той въздъхна дълбоко и каза:
‘О, Кумайл, тези сърца са съдове. Най-доброто от тях е онова, което запазва тяхното съдържание. Така че, запази това, което ти казвам.
Хората са три типа. Едни от тях са учени и божествени. След това са търсещите знание, които са също на път към избавлението. Накрая, е обикновената плесен, която тича след всеки посетител и се превива по посоката на всеки вятър. Тези хора не търсят светлината от лъчите на знанието и не приемат никаква благонадеждна подкрепа.
О, Кумайл, знанието е по-добро от богатството. Знанието те пази, докато богатството ти трябва да го пазиш. При харчене богатството намалява, докато при харчене знанието се умножава; и резултатите от богатството умират, когато то се срине.
Знанието е сила и може да заповядва подчинение. Човек с познание може през целия си живот да направи така, че хората да се подчиняват и да го следват, и той е хвален и почитан след смъртта му. Помни, че знанието е владетел, а богатството е негов поданик.
О, Кумайл, онези, които трупат богатство, са мъртви, макар и да са живи, докато тези, които са надарени със знания, ще останат, докато светът живее. Телата им няма да са до нас, но образите им съществуват в сърцата. Виж, тук има куп знания (и Амир ал-Муминин посочи гърдите си). Иска ми се да можех да накарам някой да ги понесе. Да, намирал съм такива; но те или биваха хора, на които не можеше да се разчита, (…) или биваха послушни на онези, които чуват истината, но нямат дух в пазвата си. При първата появява на съмнение те биха приели опасението в сърцето си.
И така, нито едните, нито другите биваха достатъчно добри. Или човекът е жаден за удоволствия и е лесно отвеждан от страстите надалеч, или е алчен за събиране и трупане на благосъстояние. (…) И това е пътят, по който знанието погива със смъртта на своите носители.’“
И все пак, казано е: знанието е сила!
• • •
Според една от най-разпространените дефиниционни представи за Бога при монотеистичните религии, Той е „omnipotens“, сиреч – „всесилен“, „всевластен“, „всемогъщ“. Той знае всичко, което е било, всичко, което е, и всичко, което ще бъде. При такова разбиране на Божията природа не е изненадващо, че знание и сила се оказват в положението на двете страни от едно математическо уравнение:
ЗНАНИЕ = СИЛА.
Дали с цел някакво обожествяване на човека, или само като поетична възхвала по негов адрес, в своята величава епична творба „Шах-наме“ персийския поет Фирдоуси (940–1020) пише още в първите редове:
„А извор на могъществото ти е знанието.“
И веднага добавя:
„…и тъй сърцата стари отново стават млади.“
Нататък знанието е споменато много пъти – често именно като човешко знание. Така, след описание на първите етапи от Сътворението, идва ред и за възторжените слова около появата на самия човек:
„Във следващата стъпка – човекът веч се вижда.
Ключалки бяха сложени пред него, но той оказа се ключът за всички тях.
С изправена глава, на ръст същински кипарис,
отдаден на извечна мъдрост, надарен със реч,
владелец на познания, на зрелост, на разсъдък,
и с власт над другите създания – досущ е техен цар.“
И още:
„Сега, човеко мъдър!, не можеш стори нищо по-добро
от туй: да продължиш словата, тук събрани,
за всичкото, що беше сътворено. А Бог създаде теб,
за да познаеш ти нещата във реалност.
И нека мъдростта да бъде твой служител, да се грижи
умът ти да избягва всякаква надменност,
от думите на мъдреците да научиш как да се отправяш в път,
преброждащ цялата земя, да разговаряш с всеки;
И щом дочуеш някой ерудит да дискутира,
да не се отдръпваш в леност, да събираш мъдрост.“
Не е пропуснато и следното важно предупреждение:
„Но виж, докато взираш се в клонаците словесни,
доколко корените им са твърде недостъпни.“
За пореден път: знанието е сила!
• • •
Френсис Бейкън е оставил за поколенията следното свое верую, записано в труда му „За достойнството и разширението на науките“ – труд, на свой ред включен като част от неговото капитално, но незавършено изследване „Великото възстановяване на науките“:
„Аз съм само тръбач и не участвам в битки. (…) При това, тръбата ми зове хората не към взаимни разпри, или сражения и битки, а – обратно – към това: те да сключат мир помежду си и с обединени сили да се надигнат за борба с природата, да завладеят с щурм нейните непристъпни укрепления и да разширят (…) границите на човешкото могъщество.“
А в едно от множеството свои есета, озаглавено „За ересите“ и публикувано заедно с други през 1597 г. под общото заглавие „Размишления върху свещеното“, лорд Бейкън – коментирайки качествата на Бога – поставя в скоби следната пояснителна бележка:
„самото познание е сила“.
Когато през 1610 г. излиза неговото съчинение „Нов органон“, сред обилието от „Афоризми относно тълкуването на природата и господството на човека“, може да бъде прочетено следното разсъждение – вече отнасящо се именно до човека, на когото Бейкън предопределя ролята на „слуга и тълкувател на природата“, можещ да знае само онова, което се постига „чрез разсъждение върху фактите“ (Sic!):
„Човешкото знание и сила съвпадат.“
Заедно с това покровителят на експерименталното начало в науката е оставил за поколенията и следните мисли за знанието, някои от тях – все още твърде революционни, други – способни да предизвикат несъгласие, а трети – вече установили се трайно в човешката практика:
„Безполезно е да се очаква голям напредък в знанието от въвеждането и присаждането на нови неща към старите. Обновлението трябва да започне от най-дълбоките основи, ако не искаме вечно да се въртим в кръг, напредвайки слабо и почти незабележимо.“
„Всеки човек, освен отклоненията, изобщо присъщи на човешката природа, има и една своя пещера, или леговище, което отслабва и разваля светлината на природата. Това се случва или поради особените вродени качества на всеки един, или поради възпитанието и беседите с другите, или поради книгите, които е прочел, и авторитетите, пред които се прекланя, или поради разликата във впечатленията, зависещи от срещите с един предвзет и предразположен, или спокоен и улегнал дух, или поради други подобни причини. Така че духът на човека, видян във всеки поотделно, е очевидно нещо изменчиво, неустойчиво и сякаш плод на обстоятелствата. Ето защо Хераклит с право е казал:
‘Хората търсят знанието в своите малки светове, а не в големия и общ свят.’“
„Тези доказателства, които предлага диалектиката, се свеждат почти изцяло до това: да предадат света във властта на човешките умувания, а тези умувания – във властта на думите. Между другото, по своята сила, доказателствата са същина на философията и знанието; защото каквито са те – правилно или лошо построени, такива са и философията, и съзерцанията, които следват от тях.“
„И така, както очакваме от стария човек повече знание и по-зряло съждение за човешките неща, отколкото от младия, поради опитността, разнообразието и обилието на нещата, които старият е видял, за които е слушал и размишлявал, така и от нашето време – ако то само познае своите сили и пожелае да ги изпита и напрегне – следва да се очаква повече, отколкото от миналите времена, защото то е по-старото време на света, събрало в себе си безкрайния брой опити и наблюдения.“
„Досега опитът (защото понастоящем трябва да се обърнем изцяло към него) или съвсем не е бил приеман за основа, или това е бивало правено по твърде ненадежден начин. Досега не е било открито и събрано изобилие от отделни проявления, които могат да дадат на разума знание – в една или друга степен, достатъчно (…). Напротив, за построяването и укрепването на своята философия учените (разбира се, нехайните и лекомислените) са приемали някакви слухове за опита, мълви или отзвуци за него и са им приписвали значението на законни свидетелства. И точно така, както някоя държава би започнала да се управлява (…) въз основа на клюките по кръстовищата от страна на гражданите, точно такъв вид поведение е бил въведен във философията по отношение на опита.“
„Правилно допускат, че ‘истинното знание е знанието за причините’.“
„Въпреки че пътищата към човешкото могъщество и към знанието са преплетени един с друг по най-близкия възможен начин, въпреки че те са едва ли не едни и същи, все пак поради факта, че пагубната застаряла привичка за обръщане към абстрактното е много по-безопасна, върху такива основания, се полага началото и се строи наука.“
„Онова, което е най-полезно в действието, и в знанието е най-истинно.“
И така, още веднъж: знанието е сила, но… тогава, и само тогава, когато е стъпило върху здравата и надеждна основа на опита; а в добавка – и когато е проверявано в него!
• • •
Томас Хобс (1588–1679), който на младини е бил за известно време частен секретар на Френсис Бейкън, изписва в своя труд „Левиатан“ (1651), издаден по-късно на латински (1688), фразата:
„Scientia potentia est“ („Знанието е сила“),
но – и това е важно да се знае! – веднага добавя:
„обаче малка“.
Целият абзац гласи следното:
„Знанието е сила, но малка; защото не се проявява навън и поради това не се приема от всеки човек; нито пък го владеят всички, а само малка част. А и тези малцина притежават знание само за малко неща. Природата на знанието е от такова естество, че да бъде открито у някого е възможно само за онзи, който сам го е постигнал в значителна степен.“
• • •
След подобни свидетелства неминуемо се появява питането: ако знанието е сила, защо не са много хората по света, които полагат усилия да се сдобият с тази сила? Дали причината е в леснината, с която те овладяват други сили – сили, по-брутални, но в същото време по-ефикасни?
А иначе, преди много векове, на стария български език са били написани стиховете от един манифест, „Проглас към евангелието“. Обвързван много често с името на Константин-Кирил Философ, той е ознаменувал Първото славянско просвещение. Върху четири реда от него се четат думите:
„Голи са без книги всичките народи:
и понеже без оръжие не могат
със врага на нашите души да се преборят,
те готови са за пленничеството на вечни мъки.“
Брат Илия Кожухаров, отговорен редактор
Сп. „Зидарски преглед“, кн. 29, март 2021 г.