Минало и бъдеще

 

Брат Н.

 

Отбелязваната през 2023 г. стогодишнина на Деня на народните будители ме провокира да се замисля: кой може да бъде наречен будител? И доколко и как оценяваме този празник – като духовно богатство или просто като още един повод за ваканция на учениците?

 

 

Историята на Деня на народните будители не е еднозначна. Започва като празник, на който се чества приносът на нашите книжовници, просветители и революционери от времето на Възраждането и Освобождението. Впоследствие като значими участници в каузата за просвещение се припознават общественици и културни дейци, допринесли не само за възхода, но и за опазване на българската нация – особено в тежки преходни за държавата ни периоди. Идеята за празника започва да се коментира на 1 ноември 1922 г. – време, в което вече са приключили процесите на обединяване на българската държава, разпокъсана след Освобождението и Първата световна война вследствие на различни политически намерения. През 1922 г. Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение в правителството на Александър Стамболийски, „дава път“ на инициативата от по-ранни години на група интелектуалци (сред които хора, по-късно самите те признати за будители – Иван Вазов, Любомир Милетич, Стоян Чилингиров, Михаил Арнаудов и др.) за определянето на 1 ноември като Ден на българските народни будители. Датата не е избрана случайно – на този ден (19 октомври по Юлианския календар, 1 ноември – по въведения като държавен през 1916 г. Грегориански календар) се чества св. Иван Рилски Чудотворец, считан за най-великия български светец и отшелник, небесен закрилник и покровител на българския народ и патрон на българските будители. Предложението за празника е внесен и гласуван в Народното събрание през 1923 г. – това е и годината на първото му официално честване. В този следвоенен период българското общество изпитва остра нужда от духовни стимули и ги намира в нас­ледството от идеи на най-мъдрите българи. Отправена е Прокламация за Деня на народните будители, част от която гласи: „Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни“. По повод обявяването на празника за общонационален министър Стоян Омарчевски казва: „…първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм“.

100 години след като са произнесени, тези думи звучат не само актуално и познато, но се превръщат и в повод за сериозни размис­ли. Лично за мен те са показател, че времето се върти в своеобразна спирала и неминуемо „повтаря“ събития от миналото. Днес, макар и много по-напреднали в технологично и научно отношение, сме изправени пред не по-малка криза на държавността и българщината от тази след неблагоприятния за България следвоенен период. Всеки ден се сблъсквам – и в работата, и на улицата, с повърхностно, или абсурдно лекомислено поведение. Смятам за изключително притеснителен факт, че подобен манталитет на еднодневката се култивира вече във второ поколение подрастващи – със слушане на изпълнители, залязващи след един хит, гледане на безсюжетни филми, разчитащи на създаване на моментни ефектни изживявания, извършване на дейности за гасене на вече възникнали „пожари“. Липсата на дългосрочен интерес и ангажираност е изключително опасна, защото вероятността утре „еднодневки“ да проектират язовири, мостове и сгради, да лекуват, да образоват, да управляват е голяма. Точно в този период имаме огромна нужда от будители – не толкова като предци, повече като коректив и съв­ременен пример за вярната посока.

Замислих се кой за мен е будител. Това са не толкова хора, които подават ръка в беда – това са приятели, които безкрайно ценя. Будител за мен е този, който ме кара да чета и да се уча. Който ме е мотивирал или провокирал да отворя следващата си книга. Учителят ми от 1. клас, който ми е „дал“ буквите. Родителят, който ме е „натискал“ да уча и пиша домашните си. Съвременници като Манол Пейков, който превежда поезия и проза и запали толкова много хора със своите социал­ни кампании. Лазар от инициативата „Капачки за бъдеще“, с помощта на когото вече са закупени десетки кувьози и шест неонатални линейки. Стефан Командарев и Теодор Ушев, чиито филми са кандидати или носители на престижни награди. Георги Господинов, чийто роман спечели престижна награда и по този начин прослави България в цял свят. Артисти и музиканти – Апостол Карамитев или Орлин Горанов например, в чиито действия и текстове намирам смисъл и скрити послания. Всеки от нас, който помагаше за осигуряване на предпазни маски за медиците по време на ковид. Проф. Минко Балкански, който – вече на преклонна 96-годишна възраст, за пореден път организира школа за млади таланти в старозагорското село Ряховци и продължава да дава стипендии на български студенти да учат в Сорбоната. Или Теодоси Теодосиев, който въпреки непрекъснато създаваните му пречки не се отказва да гради българска школа от млади физици.

Замислих се, че политиците май не са добър партньор на будителите. Да, политиците с плам приказват за миналото, което е „безопасно“ за тях, но много от тях – особено „еднодневките“, ужасно се страхуват от съвременните будители, които показват безсмислеността и нерядко вредата и пошлостта на политическите напъни. Няма бъдеще без минало – благодарение на това ще продължим не само да надграждаме, но и да следваме обективен коректив за действията си. Замислих се обаче, че всеки от нас точно днес е и може да продължи да бъде будител – за детето си, за близки или абсолютно непознати, които е подтикнал да вземат ново знание. Да прочетат една книга. Да потърсят истината извън „сивата“ зона на внушенията, като положат усилия – вместо да се осланят на чужди внушения, сами да преценят на база на обективни факти и резултати от тяхното проявление.

За това е нужно единствено да бъдем честни със самите себе си и да даваме тази честност и искрено отношение на всеки, готов да върви към знанието и създаваната от него Светлина.