Уникален труд за древността настъпва авторитетно в съвременната ни научно-художествена литература

 

 

Брат Любчо Иванов, Стар велик оратора на ОВЛБ

 

Дъщерята на предолимпийските божества Уран и Гея – Мнемозина, даде името на поредицата от уникални книги на издателство „Захарий Стоянов“, които пета година настъпват авторитетно в съвременната ни научно-художествена литература. За това време на бял свят вече се появиха петте заглавия от нея: „Залмоксис“, „Тракийският конник“, „Гибелта на Троя“, „Пътят на душите“ и „Орфей“.

 

 

Уникалността на този непресъхващ пое­тичен и архео-исторически труд се роди и множи от авторското вдъхновение и оригиналната творческа симбиоза в търсенето на „смисъла на Паметта“ между именитите в българската литература и наука Иван Гранитски и Иван Маразов. И още преди да споделим за същността на вече направеното в тази необичайна творческа работилница, нека да споменем с нескрито възхищение дългия списък от тематичните идеи, описани от двамата автори в уводните страници на книгите от поредицата, след успеха на първата книга от нея „Залмоксис“. В техните амбициозни планове влизат идеите за написването и издаването на новите книги, по-които тече усилена подготвителна работа, с работни заглавия „Ликург“, „Хермес – царският бог на траките“, „Аполон“, „Дионис“, „Кентавърът“, „Котито“, „Тезей“, „Арес Кандаон“, „Терес, Прокна и Филомела“, „Сирената“, „Амазонка“, „Драконът“ и „Тиванската обсада“.

След петте успешни книги на поредицата „Мнемозина“, кръстена на пазителката на паметта за „предисторията на света“, родила двете Музи, които по нейния пример пазят изкуствата, чрез които тя „диктува“ на поетите „космическото знание“, а те само повтарят в стиховете си явилите се им божествени видения, може с голяма степен на увереност да смятаме, че сме съвременници на едно невероятно поетично-научно явление, за което тепърва ще се разсъждава и осъзнава, не само у нас.

Книгите от поредицата имат почти една и съща структура на представянето на основната и асоциираните от нея подтеми. Това море от знания и страсти, споходили авторите в процеса на работа по всяка една от тях, са обобщени основно в отделните книги в мистична поема от член-кор. на БАН, проф. д-р Иван Гранитски и критически коментар (студии, бележки, речник, литература) от световноизвестния траколог проф. д-р Иван Маразов, български изкуствовед и културолог. Това създава изключително интересен за изразяване и възприемане паралел между божествените явления, които Музите, дъщерите на Мнемозина, предават в късни доби на поета Иван Гранитски, който ги подрежда с виртуозна лекота в своите поеми, и критическите коментари на археолога Иван Маразов, извор на събираните, грижливо съхранявани и съвестно предавани през годините прелюбопитни и поучителни древни знания, открити и докоснати от него, явно не без волята и обичта на Мнемозина. От начало до край тези книги са потвърждение за феноменалните творчески паралели на двамата автори. Да вземем например стих от началото на мистичната поема „Залмоксис“ на Иван Гранитски, публикувана в първата книга от поредицата:

 

Царю и Първоначалнико

Залмоксис

учител или ученик на Питагор

Теб когото те наричат

В Елада – Кронос

и във Рим – Сатурн

Яма в Индия

и Йима във Иран

учител на учителите по безсмъртие

на живите наставник

и на безсмъртните владетел

приготви се

за последното си пътешествие…

И успоредно вървящият в дясна колона от стиха критически коментар за поемата на Иван Маразов:

 

Поемата се чете като химн

на гетското божество, подобен

на Омировите, Калимаховите

или орфически химни. Започва,

както му е редът, с обръщение

към бога – сякаш го призовава

да стане свидетел на човешкото

знание за него. След като определя

функциите му, които се очаква да

бъдат реализирани, авторът

изпраща Залмоксис в неговото

пътешествие из ойкумена –

познатия свят…

 

Всъщност това е и визуален паралел, в който съдържанието на критическия коментар стои от дясната страна на стиха. Но много по-дълбоки и интересни са паралелите, които се отнасят за всяка книга, която прави непринудено вникналия в съответната книга читател, след като прочете поемата на Иван Гранитски и се отправи в древното пътешествие със съответната студия на Иван Маразов по основната тема на книгата. Например в „Залмоксис“ студията е озаглавена „Залмоксис и индоевропейските царе на Златната утопия“. В „Тракийският конник“ на мястото на критическия коментар, който върви успоредно с поемата, са поместени множество ценни археологически илюстрации, а критическият коментар „Героят, могилата, епосът, паметта“ е във втората финална част на книгата. Тази структура на изложение на текста е възприета и в  „Гибелта на Троя“, като критическият коментар на Иван Маразов е едноименен със заглавието на книгата.

С по-различна и по-разнообразна структура е изградена четвъртата книга „Пътят на душите“ от поредицата „Мнемозина“. В нея мистичната поема на Иван Гранитски е съставена от пролог и десет части с подзаглавия „Океан“, „Подземните реки“, „Пирифлегетон – огнената река“, „Лета – реката на забравата“, „Ахерон – река на мъката“, „Стикс – река на омразата“, „Кокит – реката на плача“, „Тартар“, „Нощта“ и „Еридан – небесната река“. Поемата завършва с епилог, който е своеобразно обобщение на темите в отделните части на поемата:

 

Предопределен е пътят на душите

Напуснали телата тленни

впускат се във вихрено пътешествие

вливайки се в Океана на вселенската енергия

зачинателят премъдър на всички неща

И на кръстопътя на свещените реки

Кокит Пирифлегетон и Стикс

Лета Ахерон и Еридан

безжалостните Мойри ги разделят

 

Понасят добротворните и праведните

златозарните води на Еридан

нагоре и надясно

към блажената Аркадия

и острова на светлината Тринакия

А нечестивците и грешниците

Потъват в мрачните води на Стикс

надолу и наляво

за да ги поеме вечният затвор на Тартара.

 

Веднага след това следва изчерпателната от научна гледна точка голяма студия на Иван Маразов „Хидромитологията“. Тя започва с думите:  „Пътят на човека минава в хоризонталното пространство, „пътищата на душите“ водят в две посоки по вертикалната ос: нагоре, към небето, и надолу, към Ада. По кой път от тях ще поеме душата след смъртта, зависи от поведението на човека по време на земния му път. Векторите „нагоре“ и „надолу“ се определят от орисията на душата…“.

А в последващата си кратка, но изключително интересна критично-коментарна студия „Живописни преводи на адската хидрография“ за връзката между митологичните представи и конкретни съвременни творби на българския „художник на екстаза и съзерцанието“ Владимир Пенев Иван Маразов споделя още в началото: „Адските реки са пътищата на душите“. В една орфическа поема, наречена „Кратер“, чийто автор е Зопирион от Хераклия/Тарнет, всичките земни реки се втичат в една огромна хасма, отвор в земята. По тях в долния свят отиват и душите. Самото заглавие на поемата съвпада с названието на съда, в който за пира се смесват водата с виното. Така че то отговаря на митологичната представа за смесването като метафора на хаоса, т.е. на липса на диференциация. Именно разрешаването на този проблем подсъзнателно търси Владо Пенев в своите преводи на адската хидрография…“.

Иван Маразов подлага на сериозен философски обяснителен и тълкувателен критичен анализ успешната техника и съдържанието на художествената изобразителна форма диптих, използвани от художника му в опита му да види „отвъдния“ свят. Тези аналитични бележки, както и следващият критичен анализ, с който завършва книгата Иван Гранитски „Архитектоника на подземните владения“, са илюстрирани с картините от цикъла „Подземни реки“ на Владимир Пенев: „Еридан“, „Кокит“, „Океан“, „Ахерон“, „Пирифлегетон“, „Лета“ и „Стикс“. Ето какво казва Иван Гранитски в своя анализ за постигнатото в тази връзка от Владимир Пенев: „В цялото досегашно творчество на Владимир Пенев серията „Подземните реки“ заема особено място. Тя го разкрива като художник на дълбоките съзерцания и пластическите медитации, на удивителните контрасти и антитезисни състояния… С този свой цикъл художникът иска да събуди вътрешното зрение на наблюдателя, което единствено може да разбере логиката на духовното и вечното като антитеза на материалното и тленното…“.

Може би е излишно, но все пак ще подчертая, че поетичните, научните и езотеричните тези в досегашните пет книги от поредицата „Мнемозина“ на издателство „Захарий Стоянов“ са подкрепени и със стотици ценни цветни илюстрации на световноизвестни археологически артефакти.

Любопитно, но съвсем закономерно, поредицата до този момент се развива във възходяща прогресия и по друг показател – обемът на всяка следваща книга превъзхожда предишната. И ако първите две – „Залмоксис“ и „Тракийският конник“, са в обем от по 60-ина страници, „Гибелта на Троя“ е 200 страници, „Пътят на душите“ – 280 страници, то „Орфей“ е вече 500 страници. Това подкрепя усещането на възприятията и чувствата на читателя, че всяка следваща от досегашните книги от поредицата върви напред към мащабна духовна кулминация, която се идентифицира естествено с постигнатото от авторите и издателския екип, създал „Орфей“, с неотразим енциклопедичен характер, поетична, научна и езотерична проницателност, с впечатляваща издателска култура и дизайнерски умения. Освен двамата именити автори, редактори на книгата са самият член-кор. проф. д-р Иван Гранитски и доц. д-р Татяна Шалганова. Графичният дизайн е дело на Борислава Тренчева, корицата – на Пламен Трампов. Великолепният печат е осъществен от „Мултипринт“, чието дело е и отпечатването на книгите „Тракийският конник“, „Гибелта на Троя“ и „Пътят на душите“. Само печатната работа по първата книга „Залмоксис“ е дело на „Ковачев Прес“. В екипа, работил по книгите преди „Орфей“, ние виждаме името на редактора на „Залмоксис“, „Тракийският конник“, „Пътят на душите“ Анко Панчев, както и имената на коректора Вихра Манова и дизайнера Жеко Алексиев. Резултатът от работата на този сериозен екип и по петте книги е очевиден. И би било несправедливо постигнатото в подготовката и отпечатването на книгата „Орфей“ да омаловажава работата по предните книги, но е естествено съдържателните и полиграфическите мащаби на постигнатото в нея да внушава правото ѝ на временно лидерство в поредицата.

Наистина е прелюбопитно след постигнатия творчески връх с „Орфей“ как ще продължи да се развива по-нататък поредицата „Мнемозина“ на издателство „Захарий Стоянов“, още повече че неговият собственик, издателят и автор в поредицата Иван Гранитски публично твърди, че заедно с Иван Маразов, въодушевени от постигнатото, продължават работата по планираните бъдещи теми.

В „Орфей“ авторите се връщат на първоначалната структура при изграждането на книгите от поредицата. Мистичната поема на Иван Гранитски е придружена паралелно отново от пояснителни историко-художествени бележки за ролята на поета/певеца в архаичните общества и тази на Орфей. Над пролога на поемата и тези бележки стои недвусмисленото мото:

 

Ще пея за тези, които разбират,

запушете си ушите, вие, профани.

Папирус от Дервени, IV. в. пр.Хр.

 

Тази книга, по подобие и на предходните от поредицата, е своеобразна художествено-научна енциклопедия на древната историческа памет на човечеството, която е просветителски инструмент за всеки читател, който носи в себе си усещането за посветеност и жадно любопитство към космическото знание на орфическата доктрина, което човечеството предава от поколение на поколение, от древни времена до днес:

 

Око всевиждащо

на Божественото предопределение

дай ни зрението всемогъщо

да потънем в съзерцание всевластно

и прозрем

всепроникващата твоя промисъл.

 

Да чуем трелите на лирата Орфеева

звучащи векове и хилядолетия

И постигнем

тъй жадуваното освобождение

на душите ни безсмъртни

от оковите на тленните обвивки

 

Възлияния с шафран ливан и мирта

въздаваме ний на бога вседържител

всемогъщия венценосител

на всепобедното животворящо Слово

Многовъзвишени са помислите му свещени

а всесиящият лик е ослепително незрим

Той е мълнеоносният ветродарител

който благославя

мълчанието велемощно и всевъзвисяващо

на сферите небесни

изумруденооки

и бездънни

В ушите на човека тази музика отеква

като вечното космическо мълчание

 

И в тишината на първоначалната искра

откриваме ний отговора всеобясняващ

Началото на всички начала.

(24. Епилог, „Орфей“)

 

„Орфей“ определено постига търсеното доказателствено, чувствено и образно съвършенство в реализирането на идеята на поредицата „Мнемозина“, споделено в уводната бележка на авторите, препечатвано в началото на всяка книга от нея: „…Родословната памет, която обединява и сплотява групата, се съхранява и поддържа от аедите – поетите певци, служители рупори на музите. Те знаят и пазят всички героични генеалогии и постоянно актуализират паметта за тях. Възпявайки подвизите на героите, те напомнят на техните приемници – аристократите, не само славата на рода им, но и онези ценности, заради които героите загиват…“.

Особена заслуга за ударното извеждане и неопровержимо доказване на ролята на Орфей и орфизма във водещия тракийски исторически цивилизационен сегмент от развитието на човечеството в книгата имат невероятните „Етюди за Орфей“ на Иван Маразов. Критическият коментар и студиите в тях са развити върху над 300 страници в книгата, придружени от множество ценни цветни илюстрации. След увода „Архаичният певец“ следват седем глави етюди: „Сънят на гроба на Орфей“, „Главата на Орфей и кракът на Евридика“, „Цикълът на меда. Орфей, Евридика и Аристей“, „Свещената напитка и поетическото творчество“, „Когато жените се напият“, „Разкъсаният Орфей, или разкъсаната песен“ и „Орфей и култът на Кабирите“.

Граничи с магия майсторството, с което Иван Маразов буквално ни затрупва с фактологическо древно знание и въпреки това словото му броди с лекота из съзнанието ни, като оставя трайни и дешифрирани ясни за съвременното ни светоусещане следи. „…Древните пев­ци винаги са на път – от един царски двор към друг, пише например той в увода „Архаичният певец“ и продължава: Защото те нямат род и родно място: за произхода на Омир спорят седем гръцки града, Орфей пее ту в Родопите, ту в Хемус. Тази „безродност“ на певеца отговаря на ролята му на медиатор, посредник между боговете и хората, между „свои“ и „чужди“, между минало и настояще. В този план те са като занаятчиите, които също бродят и се установяват там, където им се предложи работа, за да продължат по-нататък. И Орфей, придружаван от тракийските мъже, скита по света, за да намери верния път. Най-ранното изображение на поета във фриза от Съкровищницата на сикионците в Делфи го показва с китара в ръка на кораба „Арго“…“. Или малко по-нататък:

„…Митичните аеди и прорицатели се обозначават чрез слепота, която е знак на крайната „другост“. Ловецът Тирезий е ослепен, защото видял гола Агина или защото разделил съвкупяващи се змии. Тракийският Финей е ослепен, защото неправилно наказал синовете си от първия брак, наклеветени от мащехата им за опит за сексуално насилие. Орфей се опитва да види Евридика по пътя нагоре към нашия свят, но тя изчезва като сянка, той сякаш временно губи зрението си. Следователно ослепяването е наказанието за нарушаване на сексуалното табу, обикновено налагано на съсловието на ясновидците. Но всички те в замяна на физическото зрение са дарени със способността да предсказват, т.е. да „виждат“, бъдещето, което е в долния свят. За да „вижда“ „там“, певецът трябва да бъде сляп „тук“. И наистина от Омир и Один до българския гъдулар епичният певец е представян като слепец…“.

Непосилно човешко усилие би бил опитът да се детайлизират, дори и обобщено, съдържателната същност и времевата пространствена и философска протяжност на човешката памет, затворена между кориците на досегашните пет книги от поредицата „Мнемозина“. Това е лесно обяснимо за уникалните мистични поеми в тях на Иван Гранитски, защото на посветените в тези дела е добре известно усещането, че никой преразказ, още повече обобщение, не може да ни предаде мащабите и изгарящата лирична същност на взаимовръзката между героите, потопени в съдбовни лични и драматични общочовешки събития, в странната божествена връзка между човека с одушевената и неодушевената природа… Но това би било немислимо и за мащабите на литературните и историко-научните критически коментари и етюди на Иван Маразов в тях. Наситеността на фактологията, словесна и визуална, е трудно обозрима за човешкия ум, особено при първото четене на поетичните и прозаичните текстове, въпреки лекотата на словесния разказ и увличащия ромон на поетичния епос. А как би могло да бъде иначе, когато само в „Орфей“ е заявено използването на близо 1 000 литературни източника, като самият Иван Маразов е използвал 60 свои авторски книги със студии, лекции, научни археологически съобщения, етюди и др. Тук не трябва да пропуснем да споделим и факта, че „Орфей“ завършва с близо 60 страници – подарък за любознателния читател – речник на 200 митологични персонажа, сюжети, места и термини, споменати в поредицата „Мнемозина“ досега. При това речникът е визуално подкрепен със 120 цветни илюстрации. И ако това е достоен, внушителен и красив венец на досегашната работа по тази поредица на Иван Гранитски, Иван Маразов и издателство „Захарий Стоянов“, то най-важното е, че той безспорно е полезно просветителско четиво, учебник или авторитетен литературно-исторически източник за твърде широкия диапазон на читателската аудитория от ученици, студенти и учени, философи, литератори, мистици и езотерици, всички те любопитни да надникнат от своя ъгъл в Светая Светих на паметта на човешкия род.

Затова може с увереност да твърдим, че уникалната енциклопедична поетична и научно-историческа идея и реализация на поредицата „Мнемозина“ е факт, който не може да бъде подминат. Тя очаква своята достойна оценка и признание.