Чирашки мисли за възпитанието и наказанието

 

 

Брат Деян Матев

 

По естествени причини – като осъзнат член на нашето общество и баща, законодателните промени, отнасящи се за семейството, възпитанието, образованието, престъпленията и т.н., започнали в края на 2018 година, развълнуваха и мен.

Започвам своят градеж с уговорката: нямам амбицията да преразказвам и анализирам романа-трактат „Емил или възпитанието“ на Жан-Жак Русо или да полемизирам с него. По-скоро мислите ми се насочиха в обратната географска посока – на изток. Преляха се към стил „Достоевски“, в смисъл на „престъпление и наказание“, без да се докосват с „ценния“ опит на педагога Макаренко, за да се върнат като вълна по нашите ширини във „възпитание и наказание“.

Всъщност,

 

възпитанието не е константна, еднократна процедура

в някакъв начален етап от живота на отделната личност, чието преминаване или завършване да се удостоверява със съответния документ, а, респективно, неполучаването на такъв документ – да води до наказание. (Впрочем, за наказанието – по нататък.) Все пак, народната ни мъдрост ни казва:

„Човек се учи, докато е жив.“

Именити философи и педагози от Ренесанса до наши дни са теоретизирали многократно върху темата. Не искам да засягам онези мислители, писали по въпроса в древни времена. Най-общо, възпитанието е определяно като процес, в който се диференцират три отделни направления, протичащи паралелно или леко разминаващи се във времето. Първото е информационно-просветителското, при което се придобиват информация и познания от различни сфери, но без да се осъществява проверка и оценка на усвоеното (целта е: да се формира положително отношение към знанието). Второто направление е оценъчно-ориентировъчно, при което се оценяват вече получени знания и се възпитава положително отношение към учебния материал (с цел: да се култивират възгледи и убеждения). При третото направление се изработват навици за добро поведение (с цел: осъзнатите действия да се извършват автоматично).

Затова и търсейки смисловата връзка на възпитанието и наказанието, се опитах да я очертая:

• „възпитание и наказание“, но не в смисъла на: „Който се учи е наказан“;
• „възпитание и наказание“, но не в смисъла на: „Който не учи е наказан“;
• „възпитание и наказание“, но не в смисъла на…

А в обикновения смисъл на това, че – когато се намали и обезличи образованието – задължително се налага да се набляга на наказанието като форма на принуда. Това го пише в учебниците по наказателно право, като наука и практика (криминология, криминалистика и т.н.)

Не искам да коментирам самото състояние на възпитателната работа и на образователната система у нас понастоящем, но не мога и да го подмина.

Логично е да си зададем въпроса:

 

откъде тръгнахме, за да стигнем дотук?

Струва ми се, че скоро ще трябва да празнуваме 45 години реформи в образователната система. Като свидетели и преки участници (цялото ни поколение, включително нашите деца, с които отново поемаме по пътя за училище), можем да говорим за преките си впечатления и неволните паралели, които се налагат. В крайна сметка, логично, пак стигаме до въпроса относно необходимостта и резултатността от реформа в тази сфера. Неволно, за пореден път, се почувствах консерватор.

Неолибералните теории, налагани като практика още от последната декада на ХХ век, според които трябва да се намали образователният обем и да се наблегне на игрите в училище, „за да не се тормозят децата“, доведоха до трагични резултати за обществото. Създаде се поколение, което изпитва нихилизъм към всичко и всички, което формира силна съпротива към целите, постигани с цената на породен от всеотдайните усилия комфорт. Уважението, като всемирна ценност, „се окастри“ до:

„Уважавай само родителите, само силните (разбирай – по-богатите) и само тези, от които имаш сметка, и докато я имаш.“

Трудът, като всемирна, съзидателна добродетел, се превърна в израз на компромис, който

 

височайшият подрастващ „АЗ“

би направил, евентуално, при удовлетворителна отплата, задължително предхождаща и задължително надвишаваща положените усилия.

Индивидуализмът се преформатира в егоцентризъм.

Трудът и уважението, поначало дължими на обществото, се превърнаха в изисквания, изначално дължими на децата ни. Светът е длъжен на децата ни! Нека първо обществото се погрижи за тях, а пък после ще видим, ще пресметнем, на кого какво ще се дължи като уважение, за какво ще отдават труда си.

Създадоха се индивиди, които нямат усещане за себе си като част от род и обществото, а са изпълнени с представата, че родът и обществото трябва да им служат, за да са щастливи. Придобиват формата на критична маса млади хора, иначе дейни, макар и в различни посоки – нещо, което налага законодателно да се увеличи фиксирането върху принудата и наказанието за неспазване на обществените правила; т.е. настоящите поколения масово и силово трябва да се принуждават да спазват социалния договор, за който говорят светлите умове още от Ренесанса. И това е така поради семплата причина, че – давайки им модерно образование в детския и младежкия период при формиране на техните личности – сме пропуснали да вплетем мястото им сред живите, социално дейни хора. Сковали сме им паянтов трон насред мегдана.

Смело преиначаваме истинските имена и определения на логично случващите се „неща от живота“ и лицемерно – да не обидим или да не създадем стрес – използваме евфемизми или… още по-лошо, равняваме се и превръщаме в правило това, което е калпаво, неработещо и непораждащо нищо. След един не особено дълъг период от време, вече виждаме резултата – обръщаме хилядолетната библейска традиция за семейни ценности в

 

излишен консерватизъм и архаизъм.

А къде остана старата поговорка, известна едва ли не още от древни времена:

„Възпитанието на детето започва от раждането на майката?!“

В началото на 80-те години на ХХ век, когато се формирах като личност, ми се случваше да чувам едни опасни мантри:

„Учи, маме, да не работиш!“,

„Ти завърши каквото и да е вишУ, пък после ще те уредим в Общинския (Градския, Окръжния) комитет на Комсомола (Партията, ОФ и т.н.), че да си гледаш кефа!“,

„То, моето момче, такива работи не върши и аз не давам да ми го тормозите!“

Щастлив съм, че в нашето семейство не чувах подобни думи от устата на моите родители и то – не защото по онова време те бяха на хиляди километри от мен, чисто географски. Вярвах в други мантри, една от които повеляваше, че трябва да ставаме

„многостранно и всестранно развити личности“.

Не за това обаче е сега думата ми. Всеки вярва, в онова, което иска. Това е принципът на свободния избор на личността. Резултатът от направените тогава избори – на всяка отделно взета личност – е видим днес, когато берем плодовете на посаденото някога.

Неоспорим е фактът, че следващото поколение, формирало своя мироглед през 90-те години на ХХ век и през първата декада на ХХІ век, в преобладаваща си част е продукт на отровните мантри, с които е израснало предното. Наблюдава се единствено

препозициониране на ценностите

и синонимите за „кеф“. Сега ученето не е, за да работиш, а за пърформанс, защото не е важно КАКВО Е, а КАК Е ПРЕДСТАВЕНО. Партийното уреждане, като мярка за успех в живота, е отстъпило място на монетарния просперитет, без значение на източника му.

Обществената драма се задълбочава и от факта, че необразовани родители с неизградени личностни качества трябва да дават основата на своите деца. Тогава семейството, от основна здрава клетка на обществото, се оказва друг вид клетка…

Факт е, че при изработване на общо решение хората от една затворена група се съгласяват накрая с най-ниското ниво, представено сред тях. Класически пример в това отношение е този с дванадесетте съдебни заседатели (изключително добре представен художествено във филма „Дванадесет разгневени мъже“). Чисто прагматичният извод, който се налага е: трябва да се работи за повишаване на образованието и възможностите на отделния индивид, за да може при възникване на конкретна ситуация (разбира се, имам предвид не само съдебно жури) и най-ниското ниво да е достатъчно високо.

Макар, че…

Както всички братя знаем, възпитанието не е лесна работа. Често професорът в университета и генералът на бойното поле са се оказвали

 

първолаци в родителството.

Доказателства в тази насока –много.

• В резултат на собствения си негативен опит, авторът на книгата „Как да съхраним брака си“, застрелва жена си и качва снимките във Фейсбук.
• Дейл Карнеги, автор на книгата „Как да спечелим приятели и да влияем на хората“, умира в пълна самота.
• Бенджамин Спок, автор на книгата „Грижа за бебето и детето“, е изоставен от своите деца.
• Мария Монтесори, известен педагог, е оставила сина си за осиновяване под предлог, че тя има призвание да се посвети на всички деца.
• Известната корейска писателка, Чой Йун-Хии, автор на книгата „Как да бъдем щастливи“, се самоубива от депресия.

И ТЕЗИ АВТОРИ, С ТЕХНИТЕ „НЕПОВТОРИМИ ТЕОРЕТИЧНИ ТРУДОВЕ“, СА СРЕД ЖАЛОНИТЕ В МОДЕРНОТО ВЪЗПИТАНИЕ НА ДЕЦА И БЪДЕЩИ ПЪЛНОПРАВНИ ЧЛЕНОВЕ НА ОБЩЕСТВОТО?!

Най-силният аргумент при възпитателната работа си остава

 

личният пример на ментора,

включително и негативният. Стара истина е, че познавайки неуспеха ще получим опита, който ще ни изведе до успеха. Често си спомням една мисъл на руският педагог Константин Дмитриевич Ушински, която висеше на стената в учителската ни стая:

„Само личност може да въздейства върху развитието и определянето на личността, само характерът може да образова характер.“

И стигам до простичкия извод за нас, като свободни зидари:

Учиш ли от майстор ще станеш майстор!

Трябва да си припомним няколко научни психологически експеримента, които са имали за цел да си обяснят как е било превъзпитано

 

обществото по време на Третия райх,

за да се постигне ефектът, който ни е познат (няма да описвам и цитирам целите експерименти, само ще предложа линкове към тях):

• Експериментът, свързан с конформизма и проведен от Соломон Аш в Колежа „Суотмор“ през 1951 г.: https://bg.wikipedia.org/wiki/Експеримент_на_Аш
• Експериментът с подчинението, на психолога от Университета в Йейл, Стенли Милиграм, проведен през 1961 г.: https://bg.wikipedia.org/wiki/Експеримент_на_Милграм
• „Затворническият експеримент“ в Станфорд от 1971 г., проведен от Филип Зимбардо, принудително спрян поради ескалиращо бързото „трансформиране на участниците“ и „вживяване в образите“: https://bg.wikipedia.org/wiki/Станфордски_затворнически_експеримент

Откроява се въпросът: как вървят към днешна дата опитите в по-голям мащаб?!

На практика така се получава и в настоящият живот. Нормални и добри хора, при това добре образовани, стават изключително крайни в професионалния си живот: едни, налагащи законово жестоки санкции – в наказателното, административното и гражданското право, други – при прилагането на тези норми ги тълкуват и прилагат с подчертана наслада. А мъдрото успокоение, че в крайна сметка, създатели и прилагащи ги неизбежно ще станат техни жертви, не е успокоение. Историята, само за последните няколко столетия от цивилизованото ни развитие, е достатъчен пример. Но никой не се учи от нея. Какво е това? Порочен кръг, от който не може да се излезе? Или нещо друго?

В моята младост, като

 

част от възпитателния процес,

често се цитираха Маркс, Енгелс, Ленин и други социално-икономически теоретици и „неповторими“ практици. В една теоретична постановка на Маркс се твърдеше, че, когато хората обедняват, в идеологически аспект те олевяват политически. Воден от тази мъдрост, наблюдавах с голямо любопитство случващото се у нас през последните 30 години: масовото обедняване на цели социални групи, силното свиване на понятието „средна класа“ и т.н. Но не настъпи олевяване като идеология, нямаше масови постъпления в електората на левите политически субекти. Поне засега.

За сметка на това, масово се криминализира съзнанието на големи групи от обществото: и като мислене, и като поведение – във всякакви ситуации и на всякакви йерархични нива. Тъй като това е предмет на изследване от конкретна наука, веднага правя уточнение: криминологията е науката, която се занимава с причините, поради които хората извършват престъпления, при това неуспешно, а политологията – с тези, които са успели и са натрупали съответните

 

ресурси за закупуване на индулгенции.

Тези науки се използват основно за формиране на възпитателни и други методи.

Налаганата в законодателният процес идея, че чрез санкции – високи и често налагани, ще се превъзпита обществото и ще се постигне желания резултат (формиране на осъзнати личности, изпълняващи своята част от обществения договор), е една илюзия, доказана много преди нашето съвремие, включително лабораторно, чрез горецитираните опити. Твърди се, че великият френски писател Виктор Юго е произнесъл фразата:

„Който открива училища, закрива затвори!“

Тоест, обратното на онова, което поетът Вапцаров е казал гениално просто:

„В затвора попаднал на хора и станал човек!“

Всъщност, талантът на Маркс е именно в това: криминалната енергия и правният нихилизъм да се насочат не просто към имуществото на съседа или познатия, който има повече, а към поемането на легитимна власт, благодарение на която кражбата става експроприация и благата се преразпределят поновому.

Всъщност, това ли е целта? Или, просто, излъчените обществени водачи могат толкова?!

Учените от различни области на познанието са единодушни, че ние, българите, сме древен народ. И като такива имаме в дългия си исторически път натрупана своя мъдрост, която често получаваме под формата на кратки, синтезирани мисли – поговорките. Една от тях казва:

„Ако не биеш дупенце, ще биеш дупище!“

Тълкувания и коментари на това кратко изречение – много, но изводът е еднозначен.

И като споделих тази поговорка се сетих за една друга, чута преди повече от тридесет години. Впоследствие, многократно виждах потвърждения за нейната правдивост. Затова, сега ще си позволя да я перифразирам:

„Всеки камък, който е на пътя на детето, но не му се даде възможност то да се потруди върху него, като му намери място в градежа, а ‘услужливо’ се премахне, ще е камъкът, който утре ще премаже и двамата – и благодетеля, и детето.“

Наводних повествованието с

 

поговорки, въпроси и библейски примери

по една единствена причина – да се открои фактът, че всички те водят към една рекапитулация: възпитанието и образованието започват от ранна детска възраст и продължават до края на човешкия живот, а наказанието… това е формата на реакция на родителя, учителя или обществото, когато има пропуски в ограмотяващия процес и служи единствено, щото „блудният син“ да бъде върнат в правия път, а не да му създаде убеждението, че не заслужава друго, освен наказание.

Точно на нас, масоните, ни отива да се занимаваме с образование, а не с наказания. Та нали Масонството е най-добрата колективна форма за личностно израстване! ◆