Непреводимата красота на свободата
Проф. Валери Стефанов, Велик оратор на ОВЛБ
Човекът първо е опознал принудите и необходимостта, а после е изобретил свободата.
„Свободата не може да бъде доказана емпирично“, казва Карл Ясперс, но е редно да добавим, че тя може да бъде презентирана символично. Тя е достъпна за рационализации и описания и в същото време е нещо като „царството небесно“, за което може да се говори най-вече с притчи. Притчата е парадоксална, тя е слово отвъд догмата, провокация към усредненото мнение и мислене на обичайните човеци.
Основателно можем да твърдим, че всяко определение на свободата е нейното неизбежно концептуално смаляване. Определението поставя граници, съотнася едно нещо с друго нещо, работи с опозиции, изключва и включва. От логическа гледна точка свободата е апория, фундаментално изумление на човеците. Слепият дядо Йоцо, герой на писателя Иван Вазов, успява да види българската свобода, да я докосне дори докато неговите съвременници вече са я изгубили от хоризонта на живота си, престанали са да я виждат и мислят.
Свободата, да се позовем отново на Ясперс, е едно „прекомерно изискване за човека“. Но без това прекомерно изискване той би бил нещо съвсем различно от това което е.
* * *
„Свободни зидари“, „свободен мъж с добро име“, „само законът ни дава свобода“, „робът се бори за свобода, свободният за съвършенство“… Това са ключови определения в масонската себеидентификация.
Конституирането на символичното масонство в Англия в началото на ХVIII век се извършва в контекста на забележителни промени в политическия живот и в интелектуалната област. Това става само две-три десетилетия след Славната революция в Англия от 1688–1689 г., с която се слага край на абсолютизма. Това е времето, в което се разгръщат идеите на Джон Лок за новите формати на обществения живот. Формати на достойнството и свободата.
Идеята за свободата е вековно вградена във философията и в ритуалната практика на зидарското братство. Това е напълно естествено, защото угнетени и зависими хора не могат да вдигнат никакъв храм, не са способни да положат основите на хуманността, която е универсална визия.
На пръв поглед понятието „свобода“ изглежда лесно за определяне. Всеки социално грамотен човек има свое интуитивно определение за нея. Най-често срещаното включва липсата на зависимост, на принуда, на агресивно ограничаване на живота и поведението от нечия чужда воля.
Свободата не е нещо естествено, природно присъщо на човеците. Тя е смислова конструкция, категориален проект, ценностен формат.
Свободата е релационно понятие, тя предполага някакво исторически моделирано и най-често кризисно отношение – между хората, между човека и природата, между гражданите и институциите…
Свободата е героическо възвишение и древен проект. Тя се нуждае от вестители, от пазители, от саможертви. Масонската легенда за Quatuor Coronati, Четиримата Увенчани (каменоделците, отказали да се подчинят на император Диоклециан), е вписана именно в това разбиране.
Свободата е способност на вярващата душа, която надмогва всякакви обстоятелства на съществуването.
Свободата е ментална диспозиция, качество на ума.
Свободата е „фундаментална фантазия“, която ни позволява да преживяваме човека и човечеството в зоните на възвишеното.
Свободата е нарцистичен дискурс, защитна идеализация, терапевтично оценностен образ, който човечеството си изгражда в огледалото на историята.
За да бъде осъзната и оценностена, свободата трябва да бъде мислена през възможността за загуба. В полето на пресичащите се интереси, на всевъзможните доминации свободата е крехкост и нетрайност, тя е опасно заложена на границата на виреене.
Оттук и следващата важна характеристика – свободата предполага отговорност и отстояване. Казано в противовес на известната формулировка от „За обществения договор“ на Жан-Жак Русо, човекът не се ражда свободен. Напротив, той се ражда напълно зависим от хиляди обстоятелства, но в процеса на своето съзряване може да стане свободен. Още веднъж потвърждаваме, че свободата не е изначален „природен“ атрибут на човека, тя е ценностна опция. Свободата е исторически припознат, социално конструиран, индивидуално и колективно отстояван проект.
Свободата е универсална ценност, но тя неизменно се реализира в контексти и има многобройни специфики. Нейната поява изумява, нейната загуба отчайва.
Когато говорим за масонството и свободата, следва да откроим онази нейна специфика, която прави отличим масонския етос. Етосът, разбран като посветителски начин на живот, като ценностен модел, който въдворява зидарското братство в света и го прави исторически значим фактор.
Свободното зидарство – исторически нюанси
Масонството има легендарен произход и исторически корени. Легендите отпращат произхода на братството далеч назад във времето и го свързват с велики събития от историята на човечеството. В този легендарен генезис се вписват египетските мистерии, градежите на великия цар Соломон, уменията на майстор Хирам…
Разпознаваемите исторически корени са от Средновековието, тогава когато гилдиите се структурират и утвърждават своя авторитет в социалното пространство. Общности за защита на определени интереси се създават още през VI век. Те, отбелязва Юлия Арнаутова, са естествена форма на съпротива срещу вилнеещия произвол в едно слабо структурирано социално пространство. През XI–XII век гилдиите вече имат ясно очертани професионални профили.
„Времето на катедралите“, както го нарича Жорж Дюби, т.е. периодът от края на Х до началото на ХV век, се характеризира с бавни от съвременна гледна точка, но същностни трансформации. То изважда едно „клето човечество от тоталната му нищета“. Бавно укрепват градовете, пробужда се търговията, трансформират се социалните пластове, вдигат се импозантни катедрали, раждат се университетите… Именно в това зазоряване, в това бавно надигане на оскъдното европейско човечество укрепват и занаятчийските общности. По различни пътища те преоткриват древните интелектуални прозрения и мистериални традиции, за да ги преосмислят и вградят в един нов опит.
Старите занаяти са нещо различно от съвременните професии. Професиите от епохата на модерността са рационално валидизирани публични компетентности, докато старите занаяти са набор от наследявани умения и символично профилирани практики. Гилдийните общности са форми на самозащита, но те са и етически платформи, в които властва духът на верността, на взаимното зачитане. Верността се запечатва чрез клетвата, радостта се преживява в общата трапеза. Именно в тези общности се развива и чувството за братска любов, която, да се позовем отново на Юлия Арнаутова, е определяща както за членовете на групата, така и за нейното отношение към обширния свят на нищетата и нуждата.
Катедралите са великият символ на тази строителна епоха, синтезът на нейния дух, квинтесенцията на архитектурната мисъл. Пергелът, геометрията, аритметиката… бавно преобразяват стария занаятчийски труд и променят картата на видимия свят.
Зидарите са в основата на тези преображения, в самата им сърцевина.
Зидарските гилдии имат висок статус не само поради конкретните знания и умения на своите членове. В контекста на средновековния религиозен светоглед те са призвани да обработват символичната връзка между земното битие и небесната отвъдност. Майсторите на катедрали градят нещо много повече от величествени постройки с култов характер. Те създават представа за сюблимното, за всичко онова, което надхвърля човеците, за да ги сплоти в една есхатологична верова общност. Катедралата е сърцевината на общностния живот, на живота във вярата и надеждата. Тя е духовният мост, свързващ тленното с трансцендентното.
С така очертаната картина открояваме древната представа за строителството като дейност с изключително мощни ценностни импликации. Крепостта защищава живота, катедралата остоява смисъла, вярата. Ето в тази съдбовна ос, свързваща ценността на живота със съдбовността на вярата, работят майсторите зидари. Те полагат основите и вдигат стените на човешкото битие като битие със смисъл, битие, ориентирано към ценности, към спасение.
Вторият важен аспект в статуса на средновековните гилдии ги свързва със знанието. Като всяка професия зидарството е съвкупност от знания и умения. Те се придобиват с желание, с търпение, с наставничество. Но както стана дума, има още един важен компонент – посветителският. Занаятът е тайна, в която можеш да бъдеш посветен. Посвещението е нещо повече от получаване на достъп до определени знания, то е акт на приобщаване към мистериална общност. Някакви митични хора са получили знанието като божествен дар и са успели да го съхранят и пренесат във времето. Те са го опазили от профанските погледи и претенции и така са развили мистериалната мощ на дара. Оттук и идеята за тайната, трудния достъп, паролите… Тайната не е просто рецепта, пропорция, система от правила… тя е най-дълбоката духовна същина на знанието, което само себе си пази и оцелява във времето. Тайната е разписана в книгата на сърцето и нито може да бъде изличена, нито да се изтръгне със сила. Това ни казва, това мъдро ни внушава и легендата за онзи вечно убиван и упорито възкръсващ първомайстор Хирам Абиф.
Старото зидарство е пазител на посветителското, рецептурно знание, докато модерната архитектура е апология на рационалното знание. За сблъсъка на тези два модела при строителството на катедралата в Милано в края на ХIV век ни припомня Жак льо Гоф. Наетият френски архитект настоявал, че „няма изкуство без наука“, докато старите ломбардски зидари твърдели точно обратното – че науката без изкуството и тайнствата е нищо. Може би като синтез от тези две концепции се е родил и образът на Великия архитект на Вселената. Една наистина велика персонификация на старото зидарско визионерство.
Третият аспект от социалния образ на средновековните гилдии ги проектира спрямо правата, признанията, динамиката на придвижването, свободите. Говорим за времената на свободните градове, на свободните изкуства, на свободните занаяти, за зараждането на университетите, за окриляването на мисълта.
Зидарите може да работят с години на един строеж, но те преди всичко са хора на пътя. Векове наред неотклонно следват пътищата на своето призвание. Професионалният профил на старите оперативни зидари е ясно обвързан както със свободата на придвижване, така и с еманципирането от местните власти. В книгата си „Франкмасонството“ Пол Нодон пише, че franc в плана на занаята, на гилдията, означава свободен от феодални задължения и данъци, но и почтен, доблестен.
Семантичните богатства се крият в нюансите.
Смисловите нюанси на понятието ни подсказват, че свободата на средновековните майстори зидари се реализира най-малко в три плана. В плана на социалния статус, където свободата се фиксира в документи и се гарантира като волеизявление на властта. В „История на франкмасонството“ Кристиан Жак смята, че във времената след жестоката разправа с тамплиерите зидарските гилдии са станали особено внимателни спрямо обсесиите на властта. В една параноична епоха всяка тайна била подозрителна, всяко сборище демонично, всеки даровит човек – пътник към кладата.
Другото измерение на свободата се реализира по отношение на морала, където свободата е състояние на духа и отговорност към дълга. Третото измерение се проектира като творчеството, където свободата означава радост от знанието, размах на въображението, възвишено вдигане на градежа.
Казано обобщено, средновековните майстори зидари са се утвърдили като привилегирована общност, основана на респекта. Те са franc, свободни хора, доколкото са носители на знания, пазители на съдбовни тайни, посредници спрямо отвъдните същности. Да бъдеш свободен, означава не просто да си освободен от зависимости, а да си носител на способности, инициатор на предизвикателства.
В един свят, сътворен от Божията промисъл и Божията воля, нищо не може да бъде безразлично спрямо видимите и невидимите проявления на тази воля. Всичко е впрегнато в единно строително усърдие, морално ангажирано е към веровия хоризонт, очертан от саможертвата-спасение на Божия син.
Свободата, схваната като качество, висока мяра на човешкото.
Пол Нодон разтваря старите речници, за да ни припомни, че думата franc може да бъде прилагана не само към хора, но и към предмети, към камъка конкретно. Стари текстове пазят определението „масони на свободния камък“. Откъм света на просвещенския разум ни е много лесно да кажем, че камъкът не може да бъде свободен, че той е закотвен в собствената си материална инертност. Но за средновековния човек той е равноправен участник в мистериалната драма на света. Камъкът е вписан в благородството на строителното начинание, той сътрудничи на зидаря в едно общо усилие, което оформя духовния профил на храма и гарантира неговата здравина.
Камъкът трябва да бъде franc, т.е. чист, благороден, качествен, за да може и самият градеж да бъде реализация на онзи идеален образ, който е сътворен във въображението на строителя и е заверен с печата на неговата професионална чест.
В един свят, сътворен от Божията промисъл и Божията воля, нищо не може да бъде безразлично спрямо видимите и невидимите проявления на тази воля. Всичко е впрегнато в единно строително усърдие, морално ангажирано е към веровия хоризонт, очертан от саможертвата-спасение на Божия син.
И още един важен исторически нюанс си струва да бъде посочен – камъкът е основният герой в строителната революция, започнала от ХI век насам. Той изместил дървото, преобразил катедралите, мостовете, домовете на богатите. В „Цивилизацията на средновековния Запад“ Жак льо Гоф пише: „За нас Средновековието е превъзходна колекция от камъни: катедрали и замъци. Но тези камъни са само нищожна част от онова, което е било“.
Камъкът е силният, трайният, високо цененият материал. Поради високата си цена той сам по себе си е знак за богатство, за икономическа мощ. Камъкът е сам по себе си благороден и така става приоритетно достояние на благородниците, на господарите на света.
Именно новата мисия на камъка, както в буквален, така и в символичен план, въдворила зидарите в зоната на социалния престиж, на свободата. В рушащия се и нестабилен свят на дървото, на сламата… в заревото на непрестанните пожари, сред вилнеещото насилие зидарите били призвани да бъдат майстори на трайността, гаранти на величието.
Това е една изключително отговорна задача, предизвикателство към занаятчийската чест. Така е, защото онези времена помнят много разрушения, станали не по силата на варварски нашествия, а поради принципната слабост и несръчност на градежите. Несръчните градежи погребвали хора и надежди, те непрестанно са поправяни, „кърпени“ в продължение на столетия.
Затова векове наред майсторите зидари пристигат като фигури на съдбовното – в пространствата на мечтанията и надеждите, но и в кризисните зони на провалите.
Свободата срещу несвободата
Свободата има едно име, названията на човешките зависимости и робства са легион. Въпреки легионите, изправени срещу нея, свободата все пак успява да съществува, да формира един възвишен и морално императивен дискурс.
Пълната свобода за вълците е смърт за овцете, казва с присъщата си образност Исая Бърлин във „Философия на свободата“. Наистина, можем да свидетелстваме, че съществува един хилядолетен баланс между овцете и вълците, който прави възможно оцеляването и на двата вида.
С хората е още по-сложно. Свободата при тях не опира само до надмощието и оцеляването, а е ефект от всевъзможни концептуализации. За да си отговорим на въпроса за същността на свободата, следва да питаме за същината на човека, за конституирането на представите за душа, за фигурата на гражданина, за раждането на личността, за изковаването на правния субект… Тези въпроси са настоятелно задавани през вековете от различни мислители и днес можем да се позоваваме на дадените отговори.
Човекът е средоточие на уникални способности, но и на многобройни зависимости. Той е зависим от природата, онази сила, която стои срещу него и определя полето на възможното и невъзможното. Свободен си да ходиш, но не си свободен да летиш, докато не станеш Икар, т.е. не постигнеш нивото на някаква технологична хитрост. Човекът е зависим и от природата, която е „вътре“ в него, тя го определя, задава биологичния му ритъм, емоционалните му нагласи.
Във вековната ни дуалистична разполовеност на „душа“ и „тяло“ за тялото е оставена необходимостта, а на душата е отредена свободата.
Човекът е зависим от социума, доколкото е обречен да живее в него според установените правила и ограничения. Пълната свобода е възможна само в пълна самота, казват. Но каква свобода е това и каква реализация може да има индивидът в нея! Затова Зигмунт Бауман е прав да твърди в книгата си „Свобода“, че свободата е възможна само при наличието на някой друг, в контекста на нечие присъствие и отношение.
Човекът е „продукт“ на определено време, среда, ценности. Той е отпечатък от културните параметри на една или друга епоха, на ценностна система. Това е съвсем друга зависимост, тя е заявена не като институционално опредметен външен натиск, а като интериоризация, като сложен поведенчески код, като психически ефект от социалното моделиране. Това е нормата, която сме вдишали като въздуха, това е вътрешният натиск, самопринудата, за която говори Норберт Елиас.
В най-популярната си версия свободата се определя чрез нещо, което би могло я застрашава, ограничава, отнема. Това е прословутата негативна свобода, „свободата от“, разписана от Исая Бърлин чрез прочита му на английската политическа философия. Човекът е свободен дотолкова, доколкото никой друг не се намесва в неговите работи. Колкото по-ясно е очертана и е по-голяма зоната на невмешателство, толкова по-свободен си.
Позитивната свобода, „свободата за“, произтича от желанието да бъдеш стопанин на самия себе си, казва Бърлин. Ти решаваш за своя живот, ти си субект на действията си. За да се случи всичко това, трябва да има не само субективна воля, но и условия, ресурсно обезпечаване. Това е изключително важно уточнение, в модерния свят свободата е единствено възможна като справедливо изградена и правно разписана инфраструктура.
Всяка свобода се основава на валидна система от обезпечения. Имам гаранции, че това, което правя, се развива в едно легитимно поле, поле на консенсус. Моето волеизявление не противоречи на принципите и волята на останалите социални деятели.
С тези разсъждения се утвърждава, че Другите не са само агресивни фактори на ограничението. Напротив, те ни определят същностно, явяват се като гаранти за нашата идентичност, спасяват ни от самотата. Те са платформата, върху която става възможно самото конструиране на свободата и нейното преживяване.
В контекста на мисълта за ограниченията се вмества и прословутото определение за свободата като осъзната необходимост. То идва от Барух Спиноза, преминава през Хегел, Фридрих Енгелс и има многобройни интерпретатори. Това твърдение не носи в утробата си само детерминистки фатализъм, неговият фокус е другаде. Да осъзнаеш необходимостта, не означава непременно да се подчиниш и примириш, а да влезеш в позицията на знаещия и действащия. Доколкото е визиран като исторически деятел, човекът е призван да опознава и преобразява условията на своето съществуване. Да преобразява необходимостите, да се освобождава от тях и така да ускорява стрелата на историята.
Разбира се, съществуват и други гледни точки, които отказват да гледат на човека като на исторически инструмент. Николай Бердяев например твърди, че необходимостта е „паднала свобода, свобода на враждата и разпада, свобода на хаоса и анархията“. Свободата не е право, казва руският мислител, а е задължение, религиозна добродетел.
Екзистенциалистката перспектива е съвсем различна от хегелианската. В „Малка школа по философско мислене“ Карл Ясперс развива идеята за свободата като своеобразно херменевтично благо, тя е обърната към смисъла, който конструираме, и към ценностите, които отстояваме. Свободата е нашето затруднение със самите себе си, но това не ни дава основание да я подценяваме и пренебрегваме. Затова се появяват и твърдения като: „В свободата развалата е голяма, а пълната развала – възможна. Без свободата обаче развалата е сигурна“.
В дългия си исторически път масонското братство също е достигнало до тези прозрения. Неговият градеж се основава и позовава на красотата, силата и мъдростта, които конституират истинското духовно поле на една посветителска себереализация. Без да стъпи върху принципите на свободата, масонският храм ще рухне. В този порядък масонският градеж е своеобразен отговор на вековни тревоги, лаконично изречени от Едмънд Бърк, велик мислител, роден във времето, когато се е раждало и укрепвало символичното масонство – „Какво е свободата без мъдрост и добродетел?“.
„Нищо не е!“ – е верният отговор.
Свободата и законът
„Само законът ни дава свобода“ е фраза, която очевидно се нуждае от тълкувание.
Бог е първият законодател, но човекът е негов пристрастен последовател. Той непрекъснато създава правила и закони, голяма част от които с охота нарушава. Диалектиката е присъща на всеки закон, той залага на подчинението, но е наясно с неизбежността на нарушенията, на трансгресиите. Затова законът разписва и санкции, защото е наясно, че човекът не е послушен изпълнител на повелите.
И така, законът чертае граници, описва разрешеното и забраненото.
Законът е форум, отправна точка за преценка и съждение. Законът е ориентиране на поведенията спрямо някаква идея за живот и свят, оценена като значима и полезна за общността.
Законът разглежда човека като способен да осъзнава себе си като социален деятел, вписан в система от зависимости. Законът учредява пространството, в което се ражда морално отговорното същество. Той става морален субект – носител на права, призован към ангажименти, фигура, на която могат да се вменяват вини.
Доколкото очертава полоси на легитимност и нелегитимност и предписва санкции, законът може да се интерпретира като антипод на свободата. Франц Кафка, един от великите писатели на ХХ век, създава впечатляващ образ на непроницаемия Закон, който подчинява със своя абсурд всяко измерение на човешкото съществуване. Човекът е в ситуация на непрестанен съдебен процес, той живее с минимално ниво на разбиране за случващото се със самия него.
В кафкианския свят законът е онова измерение на социалната организация, което не се поддава на рефлексия, той е изгубил мярата на човешкото и се е издигнал като сурова и безпощадна бариера пред желанията и надеждите. Казано обобщено – кафкианският Закон е фундаментална фрустрация, в която пребивава човекът. Законът е самата заклещеност на човека в абсурда на съществуването, той е врата, през която не може нито да се влезе, нито да се излезе.
Редно е да продължим с питанията – кой все пак е този закон, който ни дава свободата? Природният, юридическият, нравственият? Лесно се забелязва, че във всеки от тези закони са посети зърната на ограниченията – „Не прави…!“; „Не пожелавай…!“; „Не бъди…“. След като ясно виждаме как и какво отнема Законът, то как да разберем какво ни дава! Даденото се преживява и осмисля по-трудно от отнетото, макар на пръв поглед да изглежда обратно.
Бидейки граница и спирачен механизъм, законът е преди всичко регулация. Това, което той казва за мен, се отнася и за всички останали. Той конституира фигурата на Другия, за да учреди правилата на обмена между мен и него. Той блокира свободата като произвол и я профилира като отговорност и взаимност.
Само така можем да разберем твърдения от типа, че законът е средство за реализация на свободата, че той ни дава свобода. Той наистина ни дава свобода, защото осигурява ресурс за нея, прави от отделните човешки същества морално ангажирани и социално отговорни личности. Законът е обобщението, абстракцията на един значим спектър от взаимни признания и гаранции за сигурност. Бидейки конституиран като арбитър на ценности и поведения, той се явява и като гарант за тяхната устойчивост. Тоест същината на Закона следва да се мисли не толкова през индивидуални ограничения, а чрез колективни възможности и ползи.
Сходно е и масонското разбиране за свободата – масонът реализира свой индивидуален проект за духовно израстване и нравствено съвършенство, но този проект е възможен само в рамките на колективното усърдие на градежа.
Масонският труд не е пропит от мъчително усилие, а от радостно съзидание. Той не блокира съкровени мечти и не поражда копнежи по бягство, а е вдъхновен от просветлено визионерство. Законът ни дава свобода, като учредява място на колективно съзидание, на споделени емоции, на отворени пътища за себереализация.
Свободата като ценност
Масонството е сплотяване около високи ценности, не около користни интереси, както често се опитват да му припишат.
Отново говорим за свободата като устремяване към съдбовно значими неща, като индивидуален и колективен ресурс за градеж, като алтернатива на разрушението.
Свободата на масоните се реализира като проект за съзидание – строителството на Храма. Храмът символизира зидарските ангажименти към ценностите – ценността на труда, на традицията, на братската верига, на духовното развитие…
Храмът е и образ на трайността, той се гради за много дни, за векове. Храмът е символ на трансценденцията, извеждане на човешкото в някакво предизвикателно „отвъд“, в плана на божественото.
Пред вратите на масонския храм обичайно пристига мъж „с добро име“, но със затворени очи. Доброто име е началното условие, стъпалото, от което търсещият се отправя към светлината. С първите стъпки в пространството на Храма той трябва да овладее встъпителния урок на свободата, такава, каквато я осмисля и преподава братството. В акта на отнемане на земните притежания е скрито едно своеобразно преосмисляне на представите за ценност, престиж, идентичност.
Съществувайки в йерархиите и пред огледалата на социума, всеки индивид е приучен да трупа различителни белези, да се идентифицира чрез социални знаци, чрез престижни позиционирания. Това е профанската жажда да бъдеш Някой, да съществуваш чрез величаенето на успеха, чрез забравата на преходността. Първите стъпки в Храма са опит за блокаж на тези механизми, натиск върху човека да се раздели със социалната си маскировка и да застане гол пред изпитанието на инициацията. Голотата в случая е символична, тя е връщане назад, но това връщане не е регресивен акт, утопично препращане към детското, първичното, чистата дъска. Зрелият човек вече не е чиста дъска, той е дъска, върху която са изписани различни уроци, насърчителни житейски формули, заклинания за успешен живот, горчиви поуки и пр.
Масонският храм е точка на пречупване, гробище на стари профански идентичности и люлка на нови идентичности.
Влизайки в Храма, човекът се премества в едно различно поле, което го подканва да отстъпи от самия себе си, да преосмисли представата за себе си, както и нещата, които досега са управлявали живота му. В този смисъл инициацията не е обичайно ритуално зашеметяване, тя е преди всичко рефлексивно събитие. Самонадеяният образ в огледалото изчезва, за да остане търсещият в зъзнещата голота на екзистенцията, в самотата на самия себе си.
Затворените очи символизират нищетата на егото, профанската слепота, безспорно. Но те обозначават и обръщането навътре, към себе си. Затворените очи са така важното встъпване в призива „Познай сам себе си!“. Което ще рече – познай механизмите, които досега са управлявали твоя живот, задавали са посоката на твоите желания, оформяли са стремежите ти.
Това е първата стъпка по пътя към масонската свобода. Така е, защото свободата е идентификационно събитие. Тя започва от момента, когато съумееш да се отдръпнеш от себе си, да се погледнеш с нови очи, да се разпознаеш чрез други принципи, да се изпълниш с нови надежди.
При инициацията, както вече подсказахме, трансформацията на самоличността би трябвало да означава смърт за старата персона и раждане на нова. Но невинаги е така, старата персона е жилава в навиците си и се държи упорито.
Онзи, който не съумее да осъзнае значимостта и обхвата на този акт и не осъществи надеждна блокировка на его-идентификациите си, никога не става масон. Той си остава профан, битов човечец, който продължава да преживява себе си чрез представи за престиж и мнима себереализация.
Да стъпиш на пътя на свободата, означава да се освободиш от самия себе си като кълбо, оплетено от зависимости. Да прогледнеш, означава да съзреш светлината, тоест Свободата като проект за съзидание. Включвайки се в градежа на Храма, ти вече си ангажиран със споделена ценност, обърнат си към принципи, които чертаят друг битиен хоризонт.
Свободен си да бъдеш строител.
Масонската ценностна система е опряна и в смъртта. Смъртта не е просто краят, неизбежната участ на всеки човек, тя е другата голота. Мисълта за смъртта е припомняне на нашето природно изначалие, тя е гледна точка, която можеш да заемеш, за да погледнеш към страстите и стремленията си. Осъзнаването на това изначалие е вид мъдрост, то освобождава човека от страховете, дистанцира го от илюзорните идентификации, охлажда амбициите му. В един свят, където всеки иска да вземе и да се докаже, масонът разбира величието на способността да дава, опознава радостта от душевната щедрост.
И още нещо следва да се отбележи – при цялото ѝ величие и величаене свободата е трудна за припознаване и невинаги желана ценност.
Свободата не е присъща на природния човек, а на историческия, казва Карл Ясперс. На природния човек е присъщо задоволяването, а на историческия е присъщо еманципирането. Историята е осмислена от просвещенския разум като поле на еманципиране, мъчителен път и радостен изход от хилядите зависимости. Точно тази визия е нарисувал Йожен Дьолакроа в прочутата си картина „Свободата води народа“. Свободата наистина води народа, но най-често прави това по пътя на насилието, на кръвта и труповете. Жената с разголената гръд е самият трагически еротизъм на свободата, пространство на сюблимната телесност, където се срещат Ерос и Танатос.
Да се върнем още по-назад във времето. Евреите биват изведени от Египет, но те трудно се научават на свободата и носталгично се позовават на робството – колко добре ни беше в Египет, как бяха пълни котлите ни! Библейската история ни казва, че човекът се страхува от изпитанията на свободата и е склонен да се приютява ако не в робството, то поне във всевъзможни зависимости. Обичайното обяснение за подобно поведение е, че свободата е принудата да вземаш решения, докато робството те освобождава от подобен натиск.
Но има неща по-дълбоки, които обричат човека на пристрастяване към подчинението. Човекът е древен конформист и обичаен страхливец. Той с охота си подава ръцете, за да му наденат оковите. На езика на психологията това се определя като зависимост. Зависимостта предполага някакви форми на съучастничество на жертвата в процеса на нейната виктимизация.
Срещу волята за свобода стои инстинктът за подчинение, готовността да бъдеш прелъстен от господаря, да се величаеш като негов фаворит. Основните съревнования, в които е участвал човекът, не са битките за свобода, а тези за спечелването на нечие внимание и благоволение. Затова и в българската история редом със самотните романтически герои, готови да умрат за liberté-то, се подвизават хиляди поданици, които уверяват колко добре се живее под сянката на султана.
Една от най-важните характеристики на свободата е нейната непълнота. Няма абсолютна свобода, нито безпределна свобода. И това не е нещо за оплакване, а е съдбовно човешко благо. Именно ограничението, забраненото, скритото… структурират и интензифицират човешките желания, правят възможен порива. Преходът от царството на необходимостта в царството на свободата, който различни благодетели щедро обещаваха на човечеството, е не просто утопичен проект, а е интелектуално немощна визия. В приказното царство на всичко-разрешеното човешките желания неминуемо ще западнат, ще блокират.
Пълната свобода е равнозначна на вътрешна пустота, доколкото именно недоимъкът, жаждата ни структурират като желаещи същества, хора, протегнати към ценности. Самата идея за ценност е свързана не толкова с представи за обилие и вечност, а с идеята за недостижимост и с преживелици на кризис.
Истинската свобода е кризисна.
Истинската свобода е пречистващо деяние, а не блажено състояние.
Масонското разбиране за свободата, като разположена между драматургията на инициацията и мисълта за смъртта, показва концептуална зрялост. Свободата, която израства като предизвикателна чертожна дъска в кризисния човешки живот. Човешкият живот, схванат като съдба на смъртния човек, но и като съзидателна свобода на вечно недовършения градеж.
Не само законът, всеки камък, положен в градежа, ни дава свобода, прави ни оцеляващи.
Строителният камък е свобода.
Символ на творческото начало и на предизвикателното битие в неизвестността.
Свободата и изборът
Изборът е едно от най-важните понятия, с които се борави, когато се обсъжда въпросът за свободата. Изборът е възхваляван като проявление на волята и антипод на принудата. Изборът е правото и способността за преценка, той е умът, годен за рефлексия.
Изборът обаче е условно свободен, доколкото в него са скрито заложени хиляди детерминанти. Той може да е основан на трезвата преценка, но и върху „слепотата“ на страстите, върху заблудите, илюзиите. Всеки избор е съотношение на осъзнатост и неосъзнатост, той е сблъсък, въртоп в мътния поток на желанията.
Свободата може да е полет, но изборът е капан.
В един свят на масовите манипулации, какъвто е днешният, най-често избирам не Аз, величественият носител на някакви абстрактни права и свободи, а аз, носителят на културни стереотипи и обременености, аз, господарят на клишетата. В света на готовите отговори и на прелъстителните предложения масата избира онова, което някой друг вече е приготвил за нея. Някаква невидима ръка е подредила алтернативите, задала е мисловните посоки, опростила е задачите. И ни е създала илюзията, че ние, свободните хора с разписаните права, избираме.
Ако оскъдицата затруднява избора, то манипулираното обилие го обезличава, прави го илюзорен. Размиването на ценностите и увеличаването на квазивъзможностите за избор неминуемо провалят свободата. Правят я мнима, рисунка в комикс.
Затова теоретиците на свободата търсят да изведат като неин гарант един друг компонент на понятието „избор“. Несвободният индивид, интелектуално безпомощният човек, не може да участва в съревнованието на идеите, в изобретяването на алтернативите, в размаха на визионерството. Той винаги ще се озовава пред яслата на господарите. За да е възможна свободата, трябва да има хора, способни да мислят и действат различно. Човечеството се движи напред, казва Джон Стюарт Мил в манифестното си съчинение „За свободата“, благодарение на неочакваните решения, на оригиналната мисъл, на интелектуалната смелост. Без тези неща, без свободен пазар на идеите, човечеството ще рухне под натиска на привичното самодоволство, на колективната слепота и посредственост.
И така, човекът търси свободата, но и свободата си търси хората. Именно тези различни, нестандартни хора ще създадат свободата като мощна алтернатива на фаталните зависимости и оковите. Добре е да се избира, но ценността на избора се съдържа в неговата непредсказуемост, твърди философът Мераб Мамардашвили. Сходна позиция отстоява и руският изследовател Константин Фрумкин – истинският избор, казва той, е изобретяване „на проект, който го няма“.
Неочаквани решения, непредсказуемост, „проект, който го няма“ – това е копнеж да избегнем капана. Това е дълбоката същина на избора като свобода, като извеждане на способности, като избухване на потенциал.
Свободата е интензификация на човешките способности, не е насищане на потребности, нито е магическо елиминиране на принуди. Вярно е, всички искаме да бъдем господари на перформативите, да правим с думи неща, да се правим на Господ. Произнасяш заклинателната формула и килимчето полетява, обилието пристига, красавицата се влюбва в теб…
Но не сме Господ, а сме реализация на непонятен замисъл. Смътен проект сме, същества, които трудно пътуват към зрелостта и още по-трудно се измъкват от инфантилния стадий на мечтателните перформативи.
В този порядък вече говорим за свободата като път към зрелостта и като способност за творчество. Свободата е самата умна човешка активност, деятелност, която отмества границите на света и обновява житейския ритъм.
Като осветено място на подобно визионерство следва да мислим и масонския храм. По време на работата в храма, от вдъхновеното пладне до уморената полунощ, свободният мъж се конституира като субект на творчеството.
С мъдростта на древното знание, със силата на братската верига той чертае непредвидимата и непреводима красота на свободата.