Мълчаливата лъжа

 

 

Брат Стефан Т.

 

Ще започна моите разсъждения с уговорката, че както истината, така и лъжата са част от великата и непознаваема за нас в своята цялост реалност. Всяко нещо, което вършим или не вършим, казваме или не казваме, е частица от тази всемирна истина. Но сега ще говоря за човешката истина и лъжа.

Доскоро бях горд със себе си, че не съм изричал никога лъжа. Даже се е случвало да се похваля с умението си да измислям всевъзможни словосъчетания, чрез които да заобиколя фактите и събитията, и така можех да обяснявам случилото се, без да изричам лъжа в пряк текст. Наскоро обаче ми попадна една книга с разкази и есета на Марк Твен, когото много харесвам. С удоволствие я разлиствах, докато попаднах на следното заглавие – „Първата ми лъжа“. Прочетох текста един, два, три пъти… и това ме довърши. Не си спомням дали преди съм го чел, но и да е така, не е било речено да го разбера. Сега почти изведнъж осъзнах, че през целия си смислен живот непрекъснато съм лъгал и на практика съм закоравял лъжец рецидивист. Започнах да говоря затова с близки и приятели. Оказа се, че и други се замислят по този въпрос, но като че ли не го смятат за достатъчно актуален. В разговор с дъщеря ми Невена тя ми каза, че лъжата в Древен Рим се е наказвала само с обществено порицание. Във Франция се въвежда наказание за пряка лъжа в Гражданския кодекс през 1804 г., но едва през 1970 се въвежда понятието „лъжливо въздържание“. Подобен текст намерих и в българския Наказателен кодекс: „Който пред съд или пред друг надлежен орган на властта като свидетел устно или писмено съзнателно потвърди неистина или затаи истина, се наказва за лъжесвидетелствуване с лишаване от свобода…“.

Ами щом законотворци и законодатели знаят за тази лъжа, „мълчаливата лъжа“, би трябвало и всички да знаят. Всички знаят, но това почти не се коментира в обществото. Даже се твърди, че мълчанието е злато. Стори ми се абсурдно и пак се захванах с Марк Твен. А когато на един от последните ритуали се повдигна въпросът за мълчанието на някои братя, реших, че вече няма мърдане. Ще си призная и ще се опитам да разбера каква е силата на мълчанието като лъжа, нейната същност и как е завладяла света на човеците.

Най-общо казано, лъжата изразява изказана несъществуваща действителност, поне в човешките измерения на видимия материален свят. Тя може да се съдържа в мислите, в думите, в действието или бездействието и не може да съществува сама, поне в началото след създаването ѝ. Лъжата има нужда от носител, в чийто ум се заражда, и посредник, за да бъде предадена. Многократното повторение и дълготрайност на една лъжа могат да ѝ осигурят относително самостоятелно съществуване и тя да упражнява влияние обратно върху посредниците, че и върху нейния създател. Защото нашият ум много лесно се заблуждава. Той вижда каквото си избере, чува каквото си поиска и разбира каквото може. Тази разбираемост се опира на модели и клишета, които вече са ни познати. Казват, че на лъжата краката са къси, и може би е така, защото нито един човек не може да издържи на лъжата особено продължително. Разумът винаги знае кое нещо е лъжа и се противопоставя, като включва различни защитни механизми, за да предпази душата от увреждане, тъй като лъжата нанася именно там най-големите си поражения. Някои хора стават професионалисти в използването на лъжата, но процесът на противопоставяне на определена лъжа и действителността в тях продължава да тече. Душевният дискомфорт се усилва. Умът е зает постоянно да поддържа лъжата. Поддържането на истината не изисква нищо, защото тя съществува и без друго, но поддържането на лъжата изисква много усилия и енергиен ресурс. В един момент тя поглъща лъжеца, отнема му радостта, спокойствието, благополучието. Маската рано или късно се пропуква и от там надниква истината. Защото никой не може да излъже себе си. Франсоа Ларошфуко пише, че светът се състои само от маски. Още едно признание за универсалността на лъжата.

Но за всеки идва ден, когато маската се пропуква и пада.

Всъщност защо лъжем и какви са основните способи за реализация на лъжата – очакването, че ако изиграем друга реалност, ще ни се разминат престъпленията, грешките, провалите, че от това ще ни стане по-леко. А може би отговорността, която не можем или не искаме да приемем. Страхът от възмездие, за което ни нашепва пробудилата се съвест. Или лъжа от благородни подбуди. Не мога да определя има ли граница, до която лъжата е за добро и кога тя става зло, доколкото тези понятия са относителни, и има ли значение как тя се реализира: вербално, невербално или просто като мълчим.

Най-лесно можем да разпознаем вербалната лъжа. Обикновено я разкриваме относително лесно по интонацията. В моя живот досега всеки опит да излъжа в прав текст е завършвал с провал. Сигурно доста хора са изпитвали този срам на гърба си.

Значително по-сложна за разкриване е лъжата чрез езика на тялото. Чрез жестовете и мимиките човешкият ум може много по-лесно да бъде подведен. Езикът на тялото много често е по-красноречив от думите – онова, което не мога да ти разкажа, ще го изтанцувам бос. Затова ми се струва, че за изразяване на неистина езикът на тялото е по-съвършеният инструмент.

И така, като че ли всички в една или друга степен лъжем другите и може би по-често себе си. Лъжем, знаем, че и другите лъжат. Често ги залавяме в лъжа. И какво от това, в повечето случаи мълчим, защото си мислим, че това е нормално. И с мълчанието си реализираме най-коварната от всички лъжи – мълчаливата лъжа. Коварна, защото изключително трудно се доказва. И поради това нанася огромни вреди, но ние и за това ще замълчим. А нашето мълчаливото съгласие дава сили на диктаторите, на манипулаторите, на измамниците, на религиозните догматици, на пияните шофьори, на престъпниците и т.н. Те всичките разчитат на това. На страха в повечето от нас да говорим истината. Важните въпроси се отминават някак лековато и ако някъде някой постави наистина значим въпрос, просто няма кой да го подкрепи. Всички гузно мълчат и с мълчанието си убиват постепенно душата на говорещия истината. Мълчаливата посредственост и дребнавост винаги се стремят да уязвят онези сред нас, които превъзхождат „мнозинството“. Да си личност е много тежко и опасно занимание. Да си безличен обаче е много изгодно. Тогава мълчанието, с което се опитваме да унищожим значимите хора, се нарушава. Всички те приветстват, хвалят те, държат се добре с теб. Да, ти си като нас, сивичък и скучен, не се отличаваш с нищо, не ни дразниш с нищо и ако кажеш нещо безстойностно, ние ще го приемем с гръмки овации. Но ако си личност и казваш значими неща, то тогава те чака пълно мълчание. Лъжата на посредствеността, която няма смелост да си признае с думи своето невежество. Това малодушие именно насърчава и крепи всички несправедливости в човешкия свят или както казва Марк Твен, тази колосална лъжа, която измъчва света, е световната конспирация на мълчаливото съгласие.

Спасението е в истината, колкото и да е болезнена, защото, както казва Беинса Дуно, тя е като животоспасяваща операция, направена без упойка. Истината също може да бъде изговорена или да се премълчи. Струва ми се обаче, че премълчаната истина е мълчалива лъжа. Някои изследователи на лъжата считат, че мълчанието не е лъжа, защото не е реализирана като неистина. Не мисля така. Всяка мисъл е подредена енергия. Създадена в нашия ум, тя мигновено се разпространява в цялата Вселена.

И така може да се направят някои обоб­щения: измисляме лъжа и я изговаряме или изписваме – лъжата е факт; знаем истина, но мислим да не я изговорим – лъжата е факт; измисляме лъжа и не я изговаряме – лъжата е факт; знаем, че ни лъжат, но мълчим от малодушие и страх – лъжата е факт.

Мълчим! Колко може да се мълчи и докога? Докога можем да лъжем, премълчавайки истини, собствени мнения, чувства? И дали с мълчание прикриваме факта, че от нас отдавна си е отишла искреността и чистосърдечието и че съвестта ни отдавна е потънала в дълбок сън. А най-вероятно се опитваме да заблудим и себе си, и околните, че отдавна сме предали мечтите си, че сме продали надеждите си и сме се примирили с мисълта, че сме мънички части от механизъм, конструиран, създаден и управляван от други хора.

А колко е хубаво да бъдеш разбран! Би могло да ти се постави точна оценка. Ще я поставят другите и ти ще си знаеш колко струваш. Ще можеш да поразсъждаваш това добра цена ли е, или е добре да се промениш, да се развиеш, защото ще си спрял да лъжеш себе си. Премахнал си мълчанието и тъй като то е липса на мнение, липса на реакция, на отношение, на любов, на смелост и с него освен да лъжем, можем да унизяваме, да обиждаме, да лишаваме от обич, ти си свободен.

Мълчанието е наказание, голямо наказание за мълчащия. Защото в нас неизменно съществува онзи коректив и спасител на душата, който наричаме съвест. И колкото да се опитваме да ѝ затваряме устата, тя говори. Издебва ни, когато сме сами, ни разваля настроението с безкрайните си приказки.

И затова, скъпи братя, радвайте се и се гневете, обичайте и приемайте любов­та. Правете го на глас, но със смирение и прошка. Прощавайте и се молете да ви простят. Насочете мислите и думите си към хората около вас, защото, ако затаим гнева си, никой няма да разбере, че сме недоволни, ако затаим радостта си, никой няма да разбере, че сме щастливи. Мисля, че това е част от свободата, на която имаме право и от която често сами се лишаваме. Това е състояние, в което няма да има обидени и обиждащи, защото ще сме искрени, ще сме себе си и ще приемем другите, както приемаме себе си, защото сме братя от един род, от рода на Човеците.