Раждането на работилницата QUATUOR CORONATI и  ARS QUATUOR CORONATORUM

 

Върху страниците нататък:

• за появата на първата масонска Изследователска ложа „Quatuor Coronati“ в средата на 80-те години на ХІХ век в Лондон;
• за събитията от пространния исторически контекст, оформил декора на времето, в което се е случило нейното учредяване;
• за приветствените слова към първите членове на ложата, поднесени от Великия капелан на Обединената велика ложа на Англия и от първия Майстор на ложата;
• за задачите на ложата и за нейната роля в масонската изследователска дейност по света;
• за някои виждания на изтъкнати мис­лители относно перспективите пред научните изследвания и пред така наречената „конвергенция на науките“;
• за уставните правила на новоучредената ложа.

 

Някои винят масонството за абсолютния му неутралитет, други твърдят, че неговите законови догми, неговите заповеди за ред и морал са реакционни и ретроградни, просто защото държат балансираната и златна среда между две крайности, докато то налага съблюдаване на законите на страната, подчинение на владетеля и едно правилно изпълнение на задълженията на гражданина, лоялен и мирен, докато то отхвърля категорично всякакво участие или одобрение на онези вредни, тайни и незаконни сдружения, които са направили много, за да спънат напредъка на истинската свобода и цивилизационните влияния по света, както и омразното и унизително развитие на революции и анархии, на грабежи и прояви на продажност, тирания, социално безредие и безправие.

 

През 1884 г. неколцина майстори-масони отправят Петиция до Великия майстор на Обединената велика ложа на Англия, в която обявяват следното свое намерение:

„Имайки в сърцата си мисълта за процъфтяването на Занаята“,

да положат

„най-добрите свои усилия, за да популяризират и разпространят истинските принципи на Изкуството“,

като създадат

„нова ложа, която да се нарича ‘Quatuor Coronati’“.

В чисто прагматичен план учредителите молят да им бъде разрешено да се събират във Фриймейсънс хол в Лондон

„в първата сряда на всеки месец и там да изпълняват масонските си задължения – по един конституционен начин, според образците на Ордена и законите на Великата ложа“.

Оповестяват и номинацията си за първи майстор на казаната нова ложа –

„брат сър Чарлз Уорън, рицар командир от Ордена на свети Михаил и свети Георги“.

Обявяват и своите номинации за надзиратели – старши и младши.

Накрая заявяват, че

„ще спазват стриктно заповедите на Великия майстор и законите и разпоредбите на Великата ложа“.

Тази петиция води до

 

Конституционен патент,

издаден на 28 ноември 1884 г. Неговият пространен текст започва с думите:

„На всички и на всеки от нашите многоуважаеми, уважаеми и обични братя,

НИЕ,

Албърт Едуард, принц на Уелс, рицар на най-благородния орден на жартиерата, & т.н., & т.н.,

Велик майстор на най-древното и почтено Братство на свободните и приети зидари на Англия, изпращаме поздрав.

Знайно е, че Ние, съгласно властта и под санкцията на Обединената велика ложа на Англия, с която сме облечени за тази цел и по повод смирената петиция на нашите високо доверени и многообични братя, сър Чарлз Уорън, рицар командир от Ордена на свети Михаил и свети Георги, Уилям Хари Райландс, Робърт Фреке Гулд, преподобният Адолф Ф. А. Уудфорд, Уолтър Безант, Джон Пол Райландс, Сисон Купър Прат и други, конституираме споменатите братя в Ложа на свободни и приети зидари под титула, или названието, Ложа ‘Quatuor Coronati’, № 2076.“

След повторение на някои заявени в Петицията изисквания (за събирания в „първата сряда на всеки месец“ под покрива на „Фриймейсънс хол в Лондон“ и пр.), с Патента се дава право на братята-основатели,

„когато биват надлежно събирани, да одобряват за прием и да повдигат свободни зидари в казаната ложа според древния обичай на Занаята във всички възрасти и нации навсякъде по целия познат свят“.

Фразата „навсякъде по целия познат свят“ („throughout the known world“) прави впечатление. В зависимост от личните нагласи на всеки, тя може да придобие

 

различно тълкувателно оцветяване,

но – неминуемо – би внушила усещането за предоставяне на някакви изключителни права.

Нататък, отново в съответствие с изпратената петиция, се чете:

„Поради голямото доверие, въздадено на всеки от горепосочените братя, Ние назначаваме споменатия сър Чарлз Уорън, рицар командир от Ордена на свети Михаил и свети Георги, за първи Майстор, а споменатият Уилям Хари Райландс да бъде първият Старши надзирател и споменатият Робърт Фреке Гулд да бъде първият Младши надзирател за отваряне и поддържане на работата на споменатата ложа до момента, в който друг Майстор бъде редовно избран и инсталиран, стриктно следвайки задължението, според което всеки член, който бъде избран да председателства казаната ложа, преди това трябва да е служил надлежно като надзирател в някоя законна ложа, като [този нов Майстор] ще бъде инсталиран по древния начин и според законите на Великата ложа и като така той ще може изцяло да бъде ръкоположен с достойнствата и правомощията на своята служба. И ние изискваме от споменатия сър Чарлз Уорън да се погрижи специално, щото всеки и всички изредени братя да са, или да са били, редовно приети като масони, и че вие, и те, и всички останали членове на споменатата ложа ще съблюдавате, изпълнявате и спазвате законите, правилата и заповедите, съдържащи се в Книгата на конституциите, както и всички други, които периодично могат да бъдат изработени от нашата Велика ложа или предадени от Нас или от Нашите наследници, Велики майстори, или от Нашия към момента Заместник велик майстор. И Ние ви повеляваме да създадете такива частни правила за управление на вашата ложа, които ще изглеждат на мнозинството от членовете правилни и необходими, като същите няма да противоречат или да са несъвместими с общите закони и разпоредби на Занаята, копие от които [частни правила] трябва да Ни предадете. И Ние изискваме от вас да направите така, че всички подобни частни нормативни актове и наредби, както и отчетите за процедурите във вашата ложа да бъдат вписвани в книга, която да бъде водена за тази цел; и по никакъв начин да не пропускате да изпращате на Нас или на Нашите наследници, Велики майстори, или на Нашия Заместник велик майстор, засега поне веднъж годишно, списък на членовете на вашата ложа и имената и описанията на всички масони, инициирани в нея, както и на братята, които ще трябва да се присъединят към същата, с таксите и парите, дължими за това. Нашата воля и намерение е: този Наш конституционен патент да продължи да бъде в сила дотогава, докато вие съблюдавате законите и наредбите на нашата Велика ложа, а от Вас, споменатия сър Чарлз Уорън, се изисква още и това – възможно най-скоро да Ни изпратите писмено описание на онова, което ще бъде направено в съответствие с мъдростта на този предоставен ви дар.“

Строго погледнато, във визираните два документа не се откроява някаква сериозна отличителна характеристика на създадената Ложа „Quatuor Coronati“. Но така е било само в онази отдалечена назад във времето година – 1884-а.

 

* * *

 

През 1888 г. е отпечатана

 

първата книга от дългата поредица

„Ars Quatuor Coronatorum“,

продължаваща своето излизане и днес. Напълно естествено, в началото са публикувани коментираната Петиция, както и Патентът за учредяване на изследователската ложа.

Прави впечатление, че веднага след края на втория документ е поместено кратко уведомление със следното съдържание:

„Поради заминаване на назначения като У∴М∴, сър Чарлз Уорън – заминаване в протектората Бечуаналенд, Африка, в изпълнение на дипломатическа и военна заповед, до неговото завръщане в края на 1885 г. братята не успяха да се срещнат като ложа с цел освещаване.“

Веднага след това е разположено

 

съобщение за основаването на ложата,

извършено чувствително по-късно. В него, след като се изреждат имената на високопоставените братя, ангажирани с този ритуален акт, се посочва:

„Великият секретар откри последователно ложата до трета степен и, обръщайки се към братята, каза, че много изявени и ревностни изследователи на масонската история, са инициирали идеята за обединяването в ложа, където биха имали по-добри възможности за обсъждане на различните въпроси, по които те са особено заинтересовани. Тези братя са подали преди около година молба до Великия майстор и Негово кралско височество с готовност се е съгласил с тяхната молба. Членовете на новата ложа са избрали отличилия се и като войник, и като масон достоен брат, който да ги ръководи – сър Чарлз Уорън, но поради неговото отсъствие – доскоро във връзка с военна служба в Южна Африка – освещаването трябваше да бъде отложено до момента, когато братята щастливо се срещнаха, за да изпълнят заповедта на Великия майстор.“

След края на това съобщение Великият капелан, преподобният Адолф Уудфорд, произнася реч, която започва със следните думи:

„Ние се срещаме, отново под Вашето председателство, сър, за да осветим една различна ложа, акт, който – позволявам си да мисля така – радва всеки лоялен и разсъждаващ масон. Защото, ако нашите задължения като членове на масонския Орден, поглед­нати най-общо, както и резултатите ни в конкретността, са реални и истинни, ако те са нещо повече от обичайното повтаряне на някои известни баналности, ако те са – както вярвам, че са – много по-горе и извън ‘медта, що дрънчи, или кимвала, що звека’, характерни за елементарните типични изказвания, то те заслужават, както пред света, така и помежду ни, да бъдат разширени и развити – нещо, което всяка нова ложа следва да обмисля и планира като предложения.“

Нека бъде припомнено: годината е 1886-а. А един брат открито говори – при това, в Лондон – за

 

„обичайното повтаряне на някои известни баналности“ („platitudes“).

И вероятно далеч не случайно, този брат е цитирал апостол Павел, който в своето Първо послание до коринтяни отваря дума именно за празното дърдорене („дрънчене“, „звекане“), за да изведе рекапитулацията (разбира се, при други обстоятелства и с друга цел): подобно занимание е равностойно на нищо-правене.

Всъщност, така цитираният фрагмент излъчва два акцента – на пръв поглед, не особено значими:

• първо, баналностите, за които иде реч, са придобили статута на „известни“;
• второ, тяхното повтаряне в „елементарните типични изказвания“ се е превърнало в „постоянно“.

При тези обстоятелства възниква питането: дали посоченият проблем е бил подложен и на следващо разглеждане. В първия том на „Ars Quatuor Coronatorum“ думата „баналности“ е употребена един-единствен път – в цитирания откъс. Педантичният оглед на стотици по-нататъшни текстове, отпечатани в тридесетина от следващите обемисти ежегодни издания („ин кварто“), всяко с около 300, 400 а дори и 500 страници, изважда на показ сравнително редки срещи с „platitude(s)“ – само 6 случая.

Появява се въпросът: ако ние съпоставим

 

днешното наше отношение

към така попътно споменатите баналности, то какъв извод бихме направили?

Впрочем, критиката срещу клишираното мислене и поведение носи сериозна и често проявявана опасност. Далеч не изолирано в нейните първични подбуди стои семплото желание едни баналности да бъдат заменени с други баналности – онези, които са предпочитани от самия критик.

Преподобният Адолф Уудфорд продължава:

„Масонството, каквото по щастливи обстоятелства го имаме в Англия, не е само социална общност, колкото и тя да е добра и приятна сама по себе си, нито е замислено да популяризира и насърчава единствено привлекателни котерии и благодатно гостоприемство. То дори не е само общност на братя от ‘мистичната връзка’, както често казваме – братя, срещащи се, за да отбият от време на време нормалните задължения към ложата и да покажат красотите и аксесоарите на един богато украсен и грижовно опазен ритуал! Точни и добри, доколкото всички тези неща са на своето място и в своето време, те не представляват и не могат да представляват причината за съществуването на това забележително сдружение и Братство, към което някои от нас от все сърце са заявили причастността си и към което все още искрено признават своята преданост, своята симпатия, своята обич, показвани през изминалите години.“

И тук някои думи отекват звучно, провокират размисъл. Оказва се, че Масонството – поне според цитирания оратор – не е „общност на братя от ‘мистичната връзка’“. В такъв случай какво ще си помислят онези от нас, за които най-любимите съприкосновения с Масонството преминават именно през мистичното начало, приемано от тях като

 

извор на всяко висше познание,

като несъмнен

 

темел на самото Мироздание?

Освен това, дори и на ритуала, „богато украсен и грижовно опазен“, е отказана възможността да стои в основата на „забележителното“ Братство, наречено Масонство. И тук някои братя ще се почувстват дълбоко засегнати, след като са изпълнени с мисълта (чувана многократно, доколкото е бивала изговаряна от мнозина), че „всичко в Масонството се съдържа в ритуала“.

Има обаче една фраза, която може да бъде неволно подмината, без да ѝ бъде обърнато полагаемото се внимание. Преподобният брат Адолф казва, че към въп­росното Братство са заявили (и все още признават) предаността си единствено „някои от нас“. Не „повечето“, не „сериозна част“, а само скромното „някои“. Защо? Защо в 1886 г. – отново се налага да бъде посочено това отдалечено време – са били изречени подобни думи, при това там, където е прието да се счита, че се е родило Масонството? И то в момент, когато са се полагали основите на така ценната изследователска Ложа „Quatuor Coronati“?

Изглежда и брат Адолф Уудфорд е търсел отговор на същото питане:

„Да! Наистина, в своята сфера Масонството има по-високи стремежи и по-добри цели по отношение на всички свои възпитаници, а без тях – смело заявявам, сър – неговата мисия в света би изглеждала на някои умове само като една съмнителна благословия. Освен това, то би загубило – и тук се осмелявам също да мисля така – голяма част от очарованието, което упражнява върху онези от неговите последователи, които го познават от най-дълго време и най-добре; би загубило и всичката своя привлекателност за човечеството. Нека тук да припомним накратко какви са тези особености, нещо повече, подробности: на мисълта и действието, на традицията и учението, придали му своя престиж пред света и облекли го в онези цветове, които винаги изглеждат ярки и доминиращи за прèдания и разбиращ масон. В допълнение, към прелестите на социалната сърдечност и любезността на искреното радушно отношение, както и към дълготрайното свързване с истинското и затрогващо приятелство, дружеско отношение и жива симпатия, Масонството прокламира някои истини, които – важни сами по себе си – обвързват нашето световно разпространено общество с верността, уважението и предаността на неговата ‘братска верига’, където и да съществуват създадени негови ложи, където и неговото знаме да не е свито. Английското Масонство днес, както винаги, отстоява в безпогрешни тонове вярата в Бог и любовта към човека, прокламира златното послание за толерантност и приятелство по отношение на всички чеда, родени от праха. И по този начин, докато безспорно обявява своите трайни принципи за равенство и разбиране на всички вероизповедания, класи и цветове на кожата, то категорично се стреми да утвърди лоялност към трона и почит към религията. Защото точно така, както винаги поддържа справедливите и необходими претенции на легалната власт към всички патриотични граждани, така то в същата мярка поставя пред нас първостепенната необходимост от законност и ред, от обществена безопасност, от поддържане на правата върху собствеността, индустрията и общественото благо, от мирна подкрепа, напредък и запазване на всички различия в общественото положение, на всички разграничения и степенувания, които установяват същността, структурата и свързаност­та в единство на целокупното цивилизовано общество. Подобно на пирамидата, колкото и тесни да изглеждат много от последователните стъпала, които се издигат от основата към върха, все още в онова, което е наричано изкована градация на обществото и света, имаме както ред и устройство, така и добра и комплексна система, която обхваща и опакова плътно в едно удивително цяло противостоящи класи и очевидно нехармониращи си елементи.“

По всяка вероятност – и тук, по силата на някаква оформяща се традиция – биха се породили сериозни въпроси. Последните изречения дават повод за това. Дали през 1886 г. във Великобритания е било естествено да се говори за

„мирна подкрепа, напредък и запазване на всички различия в общественото положение, на всички разграничения и степенувания“ („peaceful upholding and progress and conservation of all the various conditions, distinctions, and grades“),

които

„установяват същността, структурата и свързаност­та в единство на целокупното цивилизовано общество“ („constitute the essence, the fabric, and the bond of all civilized society“)?

Не по-малко въпросителни възбужда и твърдението, че „една добра и комплексна система“ („a nice and elaborate system“) може да „обхваща и опакова плътно“ в някакво цяло „противостоящи класи и очевидно нехармониращи си елементи“ („contrasted classes and apparently discordant elements“).

Всъщност, около последните фрази се възбужда и последващото питане: върху кои думи или изрази е бил поставен смисловият акцент? Върху

 

„добра система“

или върху

 

„противостоящи класи“ и „нехармониращи си елементи“?

 

*   *   *

Случайно или не, в годините, непосредствено предхождащи създаването и освещаването на Ложа „Quatuor Coronati“, в Берлин се провежда

 

международна конференция

(15 ноември 1884 г. – 26 февруари 1885 г.),

която е представлявала (по „Енциклопедия Британика“)

„поредица от преговори (…), в рамките на които основните европейски държави се срещат, за да решат всички въпроси, свързани с басейна на река Конго в Централна Африка“.

„Енциклопедия Британика“ продължава:

„Конференцията, предложена от Португалия в изпълнение на нейния специален иск за контрол върху устието на река Конго, е била наложителна поради завистта и подозрението, с които големите европейски сили са гледали една на друга по повод опитите за колониална експанзия в Африка. Общият акт на Берлинската конференция обявява басейна на река Конго за неутрален (факт, който по никакъв начин не възпира съюзниците да разширят военните действия в тази зона през Първата световна война), гарантира свободата на търговията и корабоплаването за всички държави в басейна, забранява търговията с роби и отхвърля претенциите на Португалия към устието на все същата река Конго – като по този начин прави възможно създаването на независимата свободна държава Конго, за което Великобритания, Франция и Германия вече са били дали своето принципно съгласие.“

Едно следващо отклонение – отново и отново към „Енциклопедия Британика“ – заслужава да бъде поднесено, колкото и то да удължава досадното прекъсване на речта, поднесена от Великия капелан, преподобният Адолф Уудфорд.

В обширна статия, свързана с визираната Берлинска конференция и озаглавена „Международните отношения през ХХ век“, авторът ѝ, професорът по международни отношения в Университета на Пенсилвания, САЩ, Уолтър Макдугъл, насочва погледа си към 70-те и 80-те години на ХІХ век, оформяйки специален раздел, озаглавен

 

„Новият империализъм“.

Там той пише:

„Великите сили на Европа внезапно се отърсват от почти вековната апатия към задграничните колонии и за 20 години разделят почти цялата неколонизирана част на земното кълбо.“

„Едно необходимо условие за новия империализъм, което често се пренебрегва, е технологичното. Преди 70-те години на миналия век (на ХІХ век – бел. ред.) европейците са можели да преодолеят местните народи по бреговете на Африка и Азия, но им е липсвала огневата мощ, мобилността и комуникациите, които биха били необходими за успокояване на вътрешността. (Индия е била изключение, доколкото там британската ‘Източноиндийска компания’ e използвала едно състояние на анархия и се e съюзила с избрани местни владетели срещу други.) Мухата цеце и комарът анофелес – носители на сънната болест и маларията – са били последните защитници на африканските и азиатските джунгли. Съотношението на силите между Европа и колонизируемия свят обаче се променят с изобретяването на плитко газещите речни лодки, парахода и телеграфа, автоматичната пушка и пистолета ‘Максим’, както и с откритието (в Индия), че хининът е ефективно профилактично средство срещу маларията. Към 1880 г. малки групи европейски редовни войници, въоръжени със съвременни оръжия и провеждащи огневи наказателни операции, са можели да надвият многократно превишаващ ги брой местни войски.“

Дали термините

 

„разделяне на почти цялата неколонизирана част на земното кълбо“

и

„огневи наказателни операции“

се вписват в представата за нормално поведение на едно „свързано в единство“ целокупно „цивилизовано общес­тво“?

Професор Уолтър Макдугъл продължава:

„Когато по време на Османското владичество (1867–1914) вицекралят на Египет просрочва плащанията по заемите, дължими на Франция и Великобритания, и избухва националистическото въстание – първият подобен арабски бунт срещу западното присъствие – французите вдигат военната окупация, въпреки че с насърчението и моралната подкрепа на Бисмарк те окупират Тунис през 1881 г., разширявайки северноафриканското си присъствие в Алжир. Тогава премиерът Уилям Еварт Гладстон, иначе непреклонен антиколониалист, установява британски протекторат в Египет. След като французите реагират с озлобление, Бисмарк допълнително насърчава френската колониална експанзия с надеждата да ги отвлече от Европа, а след това да ангажира собствената си страна в борбата, като през 1884 г. иска за Германия четири големи части от Африка. През тази година кралят на белгийците хвърля око (‘cast his eye’) върху целия басейн на река Конго. Конференцията за Западна Африка в Берлин през 1884–1885 г. е свикана, за да разреши различни спорове, свързани с европейската колониална окупация. (…) Каквито и да са били обаче амбициите и съперничествата на военните авантюристи, пътешественици и строители на тайни империи, намирали се на сцената, европейските кабинети се споразумяват за колониалните граници с изненадващо добросъседско чувство. След 1894 г. следват колониални войни, но никога между две европейски колониални сили.“

Подобни редове от една радваща се на световно признание енциклопедия, подобна фразеология в езика на един професор („кралят на белгийците хвърля око“) действат стъписващо. А най-малкото се възбужда и въпросът: колко от действащите лица в така поднесения исторически анализ са били членове на Ордена – малцина или мнозина? И дали всички те са били

 

„строители на Храма на човечността“,

подбрани от средите на елитните обществени слоеве?

Нещо повече: дали описаните събития са били все прояви на „световната братска верига“?

Нататък:

„Предполага се, че имперските съперничества са били една далечна причина за Първата световна война. Също така заявявало се е, че те са били предпазен клапан, отнемащ европейските енергии, които иначе биха изригнали във война много по-рано. Но връзките между империализма и войната са по-сложни и по-трудно доловими. Разцветът на Новия империализъм, особено след 1894 г., е създал някакво мълчаливо разбирателство сред европейските елити и широките слоеве на грамотните класи – а именно, че дните на стария европейски баланс на силите са приключили, че са се появили първите проблясъци на нов световен ред и че всяка нация, останала назад в преследването на целта да бъде световна сила, ще потъне в забвение. Тази интуиция със сигурност е подхранвала нарастващото чувство на отчаяние сред германците и едно чувство на параноя сред британците относно тенденциите в глобалната политика. Вторият момент, който е още по-трудно доловим, е следният: новият империализъм, колкото и да не е провокирал пряко Първата световна война, става причина за трансформацията на съюзи, които са се доказали като опасни, без да бъде отчетена възможността великите сили да насочат вниманието си обратно към Европа.

Чарлз Дарвин публикува ‘Произходът на видовете’ през 1859 г. и в рамките на едно десетилетие популяризаторите прилагат – или прилагат погрешно – неговите теории за естествения подбор и оцеляването; правят това върху политиката и икономиката – най-подходящи за тогавашната съвременност. Този псевдонаучен социален дарвинизъм привлича образованите европейци, които вече са били деморализирани през един век на по-висш критицизъм спрямо свещените писания и са носели съзнанието за конкурентоспособност на тяхното собствено ежедневие – всичко това, в онази ера на свободен индустриален капитализъм. Към 70-те години на ХІХ век се появяват книги, обясняващи резултата от френско-германската война, например, с позоваване на ‘жизнеността’ на германските народи в сравнение с ‘изтощените’ латинци. Панславянската литература възхвалява младежката сила на тази раса, от която Русия се е възприемала като естествен водач. Вярата в естественото родство и превъзходство на скандинавските народи е поддържала убеждението на Джоузеф Чембърлейн, че един англо-американско-германски съюз трябва да управлява света през ХХ век. Опростенческата антропология е обяснявала относителните достойнства на човешките раси въз основа на лицевите черти и размера на мозъка – един ‘научен’ подход към световната политика, предизвикан от нарастващия контакт на европейците с азиат­ци и африканци. Расистката реторика е превърната в обща валута, когато кайзерът е насочвал вниманието към нарастващото население на Азия като към ‘жълтата опасност’ и е говорел за следващата война като ‘борба на живот и смърт между тевтонците и славяните’. Поетите и философите са идеализирали борбата като процес, чрез който природата плевѝ слабите и подобрява човешката раса.“

Професор Уолтър Макдугъл използва неопределено думата „кайзерът“, но историческата справка сочи, че по време на описваните събития („70-те и 80-те години на ХІХ век“)

 

пръв кайзер на обединена Германия

е бил Вилхелм І. А той е бил масон. В такъв случай отново и отново възникват някои болезнени въпроси: подобаващи ли са били за един свободен зидар цитираните по-горе думи? Или може би трябва да приемем, че е имало – има и сега – различни видове Масонство (колкото и словата, с които то се оповестява, да са външно еднакви)?

 

*   *   *

 

Един допълнителен преглед на най-важните събития от годините, предхождащи създаването на Ложа „Quatuor Coronati“ в Лондон, ще предизвика още по-осезаемо отдалечаване от празничната реч на Великия капелан, преподобният Адолф Уудфорд. В същото време обаче подобна интерлюдия би могла да ориентира много по-добре всеки, който желае да се докосне до обстоятелствата, при които това събитие се е случило. Освен това, всеки подобен „разказ в разказа“ неминуемо би заострил сетивата към търсене на отговор за следния въпрос: не се ли е случвало твърде често големи групи интелигентни хора да остават слепи за зараждащи се разрушителни събития? И в добавка: може ли днешната интелигенция, родна или задгранична, да е сигурна, че нашето съвремие не наподобява световните сът­ресения от началото и средата на миналия век?

 

1876 година

• През месец април – тогава, когато тук избухва и е потушено в кърви Априлското въстание – министър-председателят на Обединеното кралство, консерваторът Бенджамин Дизраели, прокарва в Парламента акт с пространното заглавие: „Закон, който да позволи на Нейно най-милостиво Величество да включи едно допълнение към кралския стил и титли, принадлежащи на императорската корона на Обединеното кралство и неговите колонии“. „Допълнението“ е предоставяло на кралица Виктория титлата „императрица на Индия“, като е било направено уточнението, че законът ще влезе в сила от 1877 г. Прокарването на този закон се осъществява около 20-ина години след „Индийския бунт“ (известен още като „Първата война за независимост“ или „Метежа на индийската войска“) – широко разпростряло се, но в крайна сметка неуспешно, въстание, насочено срещу управлението на Британската източноиндийска компания, която е функционирала като суверенна власт от името на британската корона. След обявяването на кралица Виктория за императрица на Индия, позицията на генерал-губернатора на Индия е трансформирана в позицията на вице-крал. След 60 години въпросният закон е отменен със Закона за независимостта на Индия от 1947 г.
• На 16 май премиер-министърът Бенджамин Дизраели отхвърля Берлинския меморандум, изготвен от трите империи, Русия, Австро-Унгария и Германия, и имащ за цел да се уредят чрез реформи отношенията между Османската империя и християнските народи на Балканите – всичко това в съответствие със следните основни положения:

1. предоставяне от турското правителство на материали за възстановяване на къщи и църкви, както и осигуряване на препитание за населението до следващата реколта;
2. разпределение на тази помощ в сътрудничество със смесена комисия, предложена от Гюла Андраши, премиер-министър на Унгария (1867–1871), а впоследствие – и министър на външните работи на Австро-Унгария (1871–1879),
3. временно съсредоточаване на турските войски във военните гарнизони,
4. даване право на християните да носят оръжие,
5. обезпечаване на наблюдение от страна на чуждест­ранни консули или делегати, отнасящо се до прилагането на определени изискуеми реформи (като цяло) и осигуряването на процеса на репатриране на бежанци (в частност).

Финалните думи на нотата са били написани от принц Горчаков и са посочвали готовността на трите империи да предприемат необходимите международни мерки по осигуряване безопасността на хората от Балканите,

„за да се възпре господстващото зло и да се предотврати неговото развитие“.

Междувременно, Бенджамин Дизраели получава от кралица Виктория титлата „граф Биконсфийлд“.

• В началото на септември излиза от печат брошурата на Уилям Гладстон, „Българските ужаси и Източният въпрос“, в която авторът атакува правителството на Дизраели за неговото безразличие по отношение на терора над българското население след Априлското въстание. Ред обоб­щения на високопоставения английски политик, имащи етническа („расова“) насоченост, днес могат да създадат сериозни конфузии при опит да бъдат цитирани. Независимо от това, някои изречения показват степента, до която твърденията за системата, „обхванала и опаковала плътно“ британското общество, могат да бъдат обективно оценявани като истинни или неистинни. Ето:

„Дори ако призивът към страната (призивът към Англия – бел. ред.) бе само този на Сърбия, Босна и Херцеговина, той щеше да бъде нещо сериозно. Но сега той е много по-сериозен. Благодарение (…) на кореспонденции в пресата и отчасти благодарение на упълномощен агент на една чужда държава, но не чрез нашия собствен парламент, администрация или учреждения в чужбина, днес знаем в детайли, че под непосредствената власт на едно правителство (правителството на Османската империя – бел. ред.), на което през цялото време сме давали най-силно морално рамо, а за част от времето – дори и материална подкрепа, са били извършени престъпления и безчинства, толкова големи по мащаб, че надвишават всички съвременни примери, и толкова неизречимо ужасни за описание, както и жестоки по характер, че заобикалят силата на сърцето да ги изрази, а на езика и писалката – да ги опише адекватно. Това са българските ужаси; и въпросът е: какво може и трябва да се направи – и за наказание, и за дамгосване, и за предотвратяване?“

Ето в добавка и едно уточнение:

„Моралната и материална подкрепа, която през годината бе предоставяна на турското правителство, предоставяна от правителството на Англия, бе давана от името на народа на Англия.“

А ето и ремарка по адрес на някогашните балкански завоеватели, която неминуемо възбужда паралели с деянията и на други завоеватели:

„Това не са кротките мохамедани от Индия, нито рицарските саладини от Сирия, нито културните маври от Испания. Като цяло те са били, от черния ден, когато за първи път са влезли в Европа, единственият страховит античовешки образец на човечеството. Където и да са отивали, една широка кървава бразда е маркирала следата зад тях; и докъдето е достигало тяхното господство, цивилизацията е изчезвала от погледа. Те са символизирали навсякъде едно управление със сила, за разлика от управлението според закона.“

 

1877 година

• На 12 март Великобритания анексира областта Уолфиш Бей на югозападния бряг на Африка (днешна Намибия), а на 12 април – земите на север от река Санд (в днешна ЮАР). По този повод в „Човешката хронология“ (2006) под редакцията на Джейсън М. Еверет е отбелязано, че въпросната анексия е извършена „в нарушения на конвенция от 1852 г.“, с която Обединеното кралство на Великобритания и Ирландия официално е признало независимостта на бурите „на север“ от въпросната река.
• На 18 юни, въз основа на Закона за нецензурните публикации от 1857 г., е възбудено съдебно преследване спрямо Ани Безант и Чарлз Брадло (впоследствие оправдани), които – като издателска компания „Свободна мисъл“ – публикуват за първи път във Великобритания ръководството на Чарлз Ноултън „Плодовете на философията“, третиращо контрола на раждаемостта. Това е книга, интерпретираща учението на английския свещеник Томас Малтус (1766–1834), намерило място в основния му труд „Изследване върху принципа на населението“. През същата година, с цел пропагандиране на малтусианството, Джордж и Чарлз Драйдейл основават в Англия „Малтусианската лига“.
• На 21 юли кабинетът решава да обяви война на Русия, ако тя окупира Константинопол в огласената на 12/24 юли Руско-турска война. Във вече цитираната студия „Човешката хронология“ се допълва, че същата заплаха остава в сила, ако Русия „не изработи план за незабавно оттегляне“. Тази нота е огласена веднага след обсадата на Плевен.

 

1878 година

• На 23 януари Дизраели отдава заповед: британският флот да се насочи към Дарданелите. На 8 февруари британски кораби навлизат в турски води и пускат котва край Константинопол. Русия заплашва да окупира града, но не предприема решителни действия в тази насока.
• На 25 март Русия отхвърля британското предложение за разглеждане на Договора от Сан Стефано пред европейски конгрес, а на 27 март, в очакване на война с Русия, Дизраели мобилизира военни резерви, включвайки индийските войски в Малта.
• На 4 юни е подписана Кипърската конвенция. В „Кипър – едно изследване на държавата“ (Ерик Солстън, редактор, 1993), може да се прочете, че тази конвенция представлява тайно споразумение, с което

„султанът предоставял администрирането на Кипър на Британия, която можела да използвала острова като база за предпазване на Отоманската империя срещу евентуална руска агресия“.

Кипърската конвенция е трябвало да играе ключова роля и по време на предстоящия конгрес в Берлин, свикан във връзка със Сан-Стефанския мирен договор от 3 март. Конвенцията е денонсирана от Великобритания през ноември 1914 г., когато двете страни се оказват във война помежду си. С акта на денонсиране обаче Кипър е анексиран от Великобритания като нова колония.

• През октомври създаденият в 1836 г. Лондонски университет става първото висше училище във Великобритания, което приема жени при равни условия с мъжете.

1879 година

• На 8 януари британската армия окупира Кандахар в Афганистан.
• На 11 януари започва войната между Великобритания и Кралство Зулу, като през следващите месеци се водят битки с променлив за двете страни успех. В началото на юли войната приключва с победа на английските войски.
• На 14 юни Сидни Фейтхорн Грийн (1841–1916), свещеник от Английската църква, е разследван и осъден на зат­вор за нарушаване на Закона за регулация на публичния култ от 1874 г. Този процес има дълга предистория. Още от 1877 г. по отношение на преподобния Грийн се надигат брожения във връзка с прилаганите от него нерегулярни практики в богослужението (ползване на тамян и незаконни одежди, представляващи атрибути на английския католицизъм, смесване на виното с вода, извършване на освещаването по такъв начин, че паството да не може да види разчупването хляба или вземането на потира в ръка, незаконно показване на голям месингов кръст и пр.). Случаят Грийн има и не по-малко дълги последствия: обжалвания на присъдата, сезиране на Камарата на лордовете, сезиране на кралица Виктория, отказ на преподобния да обвързва подчиняването на съвестта си по литургични въпроси при съобразяване с епископската власт, разпродаване на движимото му имущество, просрочване на определената присъда и пр. На 4 ноември 1882 г. пастор Грийн е освободен.
• На 15 декември започва Втората англо-афганистанска война, която се проточва до 27 април 1881 г.

1880 година

На 18 април Уилям Гладстон поема министър-председателския пост от Бенджамин Дизраели.

През месец декември бурите обявяват независимост в Трансваал, като така се стига до 20 декември, когато е обявявена Първата бурска война. Британските сили претърпяват първи поражения.

 

1881 година

През месеците януари и февруари британските сили понасят редица следващи поражения в Бурската война, като на 5 април е подписан Договорът от Претория, с който на бурите се дава самоуправление в Трансваал. Под британски надзор остава тяхната външна политика.

• На 27 април британските войски напускат Афганистан.
• На 7 юни е създадена първата британска социалистическа партия под името „Социалдемократическа федерация“. Между учредителите ѝ е и най-малката дъщеря на Карл Маркс, Елеонора Маркс. Фридрих Енгелс отказва да подкрепи начинанието.
• От 10 до 20 юли в Лондон се провежда поредният Международен анархистки конгрес.

 

1882 година

• На 2 март е направен последният неуспешен опит за покушение срещу кралица Виктория пред железопътната гара Уиндзор.
• На 6 май са извършени показни убийства в парк Финикс в Дъблин, Ирландия. Умират лорд Фредерик Кавендиш, новоназначеният главен секретар на Ирландия, и Томас Хен­ри Бърк, неговият постоянен помощник-секретар. Покушенията са дело на войнствените ирландски републиканци, носещи името „Ирландските национални непобедими“.
• На 3 юли е приет закон, позволяващ нормално погребение след самоубийство. Той е знак за изживяване на правната формула „felo de se“ („престъпник спрямо самия себе си“). Според ранното английско обичайно право, самоубийството се е смятало за престъпление. Човек, признат за виновен по силата на старото право, макар и мъртъв, обикновено е бивал наказван, включително и чрез отнемане на собствеността му в полза на монарха, а също и с организиране на така нареченото „позорно погребение“.
• На 11, 12 и 13 юли британският средиземноморски флот извършва бомбардировка на Александрия. След този акт градът е превзет. Така е осигурен контролът над Суецкия канал.
• На 15 август е приет Законът за собствеността на омъжените жени, който, считано от началото на 1883 г., дава възможност на съпругите да купуват, притежават и продават собственост, както и да запазват личните си печалби.
• На 13 септември британските войски окупират Кайро. С това Египет става негласно британски протекторат.
• През 1882 г. е приет „Кодексът Мундела“, с който се насърчава по-панорамното обучение в държавните начални училища и се изоставя практиката по „преминаване“ на възможно най-голям брой ученици през изпит по няколко избрани предмета, въз основа на резултата от което се формира държавната субсидия за училището.

 

1883 година

• В периода 3–5 ноември англо-египетските сили претърпяват поражение в поредната битка (при Ел Обейд в Судан) от така наречената „Махдистка война“. В нея противник на Великобритания е Мухаммад Ахмад ибн ас-Сайид Абдаллах (1844–1885), самопровъзгласил се за „мах­ди“ (араб. „божествено ръководен“).

 

1884 година

• На 4 януари в Лондон е провъзгласено основаването на Фабианското общество, явяващо се издънка на създаденото година по-рано „Дружество на новия живот“, на свой ред явило се предшественик на различни британски етични и хуманистични движения. Сторонниците на фабианството считат, че трансформирането на капитализма в социалистическо общество трябва да се извърши въз основа на постепенни институционални преобразувания. Сред най-известните негови членове се откриват имената на Джон Мейнард Кейнс, Бъртранд Ръсел, Бърнард Шоу, Хърбърт Уелс.

 

1885 година

• През месец януари доскорошни членове Социалдемократическата федерация се отделят и създават една от ранните социалистически революционни организации в Обединеното кралство, наречена „Социалистическа лига“.
• На 26 февруари завършва споменатата по-горе Берлинска конференция, в която големите европейски сили, включително Обединеното кралство, установяват своите сфери на влияние в така наречената „битка за Африка“.

 

*   *   *

Тържествената реч на брат Адолф Уудфорд продължава със следните показателни думи:

„Някои винят Масонството за абсолютния му неутралитет, други твърдят, че неговите законови догми, неговите заповеди за ред и морал са реакционни и ретроградни, просто защото държат балансираната и златна среда между две крайности, докато то налага съблюдаване на законите на страната, подчинение на владетеля и едно правилно изпълнение на задълженията на гражданина, лоялен и мирен, докато то отхвърля категорично всякакво участие или одобрение на онези вредни, тайни и незаконни сдружения, които са направили много, за да спънат напредъка на истинската свобода и цивилизационните влияния по света, както и омразното и унизително развитие на революции и анархии, на грабежи и прояви на продажност, тирания, социално безредие и безправие.

И когато към тези факти и първи принципи добавяме откритото възхищение и похвала, които нашето английско Масонство винаги демонстрира спрямо хуманитарните усилия и благотворителните дейности, ние задължително поставяме пред приятелите на нашия Орден, но и пред неговите зложелатели, някои зареждащи с енергия истини и непрестанни задължения, които имат – а аз вярвам, че и винаги ще имат – за нашия почтен и интелигентен английски Занаят (нещо повече – и за англосаксонското Масонство в неговата цялост) най-голяма привлекателност и най-сериозно значение.

И така, относно общия интерес на Масонството в по-тесен смисъл и правилността на нашето събиране днес! Предлагам на следващо място, във връзка със специалната причина за събранието ни, да обърнем внимание – както изглежда, и разумно, и полезно – на идеята и целта, довели до формирането на Ложа ‘Quatuor Coronati’, както и до наложителната необходимост от този официален церемониал. Ложа ‘Quatuor Coronati’, във връзка с която Вие, сър, сте тук днес, за да я осветите, замествайки Великия майстор, предизвиква специален интерес, освен с особеното си име, и със специалната си цел.

В това възраждане на изследванията на Масонството, на неговата литература, археология и естетика – изследвания, на които сме щастливи свидетели и които приветстваме в сегашните наши дни, легендите от миналото, свързани с прекрасното ни Братство, изпълнени с интерес, какъвто те пораждат у всеки внимателен ра­зум, са повелили, както всъщност заслужават, внимателното проучване и обсъждане от страна на масонските учени. Но когато говорим за легендите на Занаята, може би няма да е неподходящо да бъде зададен въпросът:

‘А какво представляват те?’“

Нека тук всеки обърне

 

специално внимание

върху така директно огласения въпрос. И нека се запитаме: дали подобна реплика може често да се чуе и сред нас?

Нататък:

„Всеки път, когато пускаме нашата ‘изследователска лодка’ в необятното море на масонската история и археология, ние се стремим да осъзнаем какви са легендите на Масонството, техните действителни обстоятелства и илюстриращите ги доказателства; просторът е необхватен, хоризонтът – далечен. Защото в действителност при нужните ни изследвания можем да се озовем сред изначалните мистерии, може да се наложи да отидем до далечни арийски източници, да се ориентираме в мистичната символика на египетската ‘Книга на мъртвите’, да се изгубим сред жреческите папируси или да се гмурнем толкова надълбоко, че да успеем да стигнем до останките от апорета (‘ἁπόρρητα’, ‘неизразимото’, ‘онова, за което не може да се говори’ – бел. ред.) на Гърция и Рим. Някои от нас са навлезли в скандинавските саги, други са изследвали тевтонската митология, а трети са се спрели задълго сред общностите на Гърция и професионалните колегии в Рим. В своите проучвания на масонските записи от миналото масонските изследователи трябва да вземат предвид наслоенията на ранните епохи и особения аспект и преиначаването на средновековните тенденции. Херметизмът е нещо привлекателно за някои, установените практики и организацията на занаятчийските гилдии впечатляват други. Всъщност никой не може успешно да третира разнопосочния резултат от всички тези нееднакви линии на мислене и изследване, на традиционни свидетелства, на масонска история, без да обърне внимание на многото очевидно противоречиви – и въпреки това, вероятно съгласувани – свидетелства, всички сближаващи се в една точка, всички говорещи за някакъв истински източник на произход и развитие – често дори и вътрешно контрастен, и все пак винаги паралелен, съ-съществуващ и синхронен.“

 

*   *   *

 

Историята на човечеството е натрупала много примери, които представят устойчивата практика с

 

мислене в условията на противоречия

като едва ли не най-висш „белег на истината“ (в случая: „многото очевидно противоречиви“ свидетелства, „всички сближаващи се в една точка“). Това положение на нещата е било отбелязвано върху страниците на „Зидарски преглед“, но – изглежда – би било полезно периодично да бъде припомняно. Например, сър Карл Попър пише следното в своята монография „Отвореното общество и неговите врагове“:

„Кант твърди под влиянието на Хюм, че чистата спекулация или разум, щом дръзне да нахлуе в някаква област, в която не е възможна проверка чрез опита, неизбежно изпада в противоречия или ‘антиномии’ и поражда онова, което той нарича ‘самомнение’, ‘безсмислици’, ‘илюзии’, ‘безплоден догматизъм’ и ‘повърхностна претенция за всезнание’.“

Ако цитатът бъде спрян дотук, то възниква основателният въпрос: бихме ли приели една подобна позиция? Бих­ме ли се задължили да я следваме? И да афишираме само онези твърдения, чиято експериментална проверка е осъществена (или – евентуално – поне е заявена готовност тя да бъде извършена)?

Карл Попър отговаря:

„Кантовото намерение е веднъж завинаги да спре ‘проклетата плодовитост’ на драскачите от метафизиката. За съжаление обаче ефектът е съвършено друг. Това, което Кант успява да прекрати, са единствено опитите на драскачите да използват рационални аргументи; те изоставят само опитите си да обучават, но не и опитите си да омагьосват публиката (както се изразява Шопенхауер).“

И по-нататък:

„Никой от появилите се след Кант драскачи от метафизиката не дръзва да го опровергава, а Хегел по-специално има наглостта отвисоко да го похвали за ‘връщането на доброто име на диалектиката’. Хегел учи, че Кант е съвършено прав, като разкрива антиномиите, но тревогата му по техен повод е съвсем неоснователна. На разума е присъщо да изпада в противоречие със себе си, твърди Хегел, и не слабостта на нашите човешки способности, а самата същност на всяка рационалност е да борави с противоречия и антиномии, защото именно по такъв начин се развива разумът.“

Но… продължава Попър:

„Научният прогрес се състои най-вече в отстраняването на противоречията, където и да ги открием. Това обаче означава, че науката се развива, като изхожда от предположението, че противоречията са недопустими и трябва да се избягват. Ето защо откриването на дадено противоречие кара учения да направи всичко възможно за отстраняването му. Наистина, щом веднъж се признае наличието на противоречие, цялата наука се разрушава. Хегел обаче извлича много по-различна поука (…). Тъй като противоречията са средствата, чрез които науката прогресира, той заключава, че противоречията не само са допустими и неизбежни, но и във висша степен желателни. Това е (…) доктрина, чиято цел е да разруши не само всеки рационален спор, но и всеки прогрес. Защото, ако противоречията са неизбежни и желателни, тогава няма никаква нужда да ги отстраняваме, с което слагаме край на всеки прогрес.“

И така, разумът се оказва пред избор:

 

хвърляне на котва

при „философията на оракулите“ (според квалификацията на Попър) с тяхното диалектическо „единство на противоположностите“, или

 

издигане на барикада

срещу всяко „свободно опериране с противоречията“ (отново по израза на Попър), срещу Хегеловата теза-лозунг:

„Всички неща са сами по себе си противоречиви.“

 

*   *   *

 

Брат Адолф Уудфорд продължава:

„Легендите за Занаята – с пълно право наречени така – са онези поверия, които са породени от езотеричното учение и екзотеричната организация на Масонството, независимо от това дали са предизвикани или не от съв­ременните му влияния или са доминирани от монашески, мистичен или херметичен символизъм. Ние вярваме, че под една или друга форма, по един или друг начин – може би все още трудно понятни за изследователя, може би все още предстоящи като трасиращо осветляване – по различни канали и много линии на развитие, мисъл и символи, старите занаятчии-зидари са били наши предшественици в редица специални форми на израстване в занаята и интимни мистични учения, сходни в техните обичаи, разпоредби и архаизми; а техните легенди са могли да приемат облика на ‘Легенди на гилдиите’ или да бъдат открити в ритмични образци, в архаични останки, в колекции от ръкописи, в хроники, изписани с готически шрифт.

Сред необикновените легенди от едни отминали дни, тази за ‘Quatuor Coronati’, както тя се нарича, се препоръчва по много причини на изучаващия Масонството. При всички легенди, докато времето изтича, самият разказ става объркан и мъгляв; и критиката е тази, която често прави една трудна загадка ясна и последователна, при което с коректността си тя загубва в потока на годините онова, което е спечелила от поразителната живост на артистичния разказ. Точно така към днешна дата и легендата за ‘Quatuor Coronati’ се възприема с немалка несигурност и при значително объркване на факти и имена.“

Изглежда с последните редове е поднесен

 

важен мирогледен урок:

легендите не би следвало да се приемат като някакви сериозни доказателства за една или друга предварително избрана кауза. При това, колкото и това положение да се приз­нава като подразбиращо се от само себе си, внимателното вглеждане в света, който ни заобикаля (в това число и света на нашия свободно-зидарски живот), показва диаметрално противоположни увлечения.

А иначе, легендарната история „изглежда“ (точно този глагол е подбрал Великият капелан) вплетена в следния разказ:

„Quinque Sculptores (лат., ‘петима ваятели’) и Quatuor Lapicidoe, Lapidarii, Quadratarii, Artifices (лат., ‘четирима каменоделци, каменари, майстори, правещи нещата четвъртити, художници’), без разлика как ги наричат – като цяло, деветима достойни люде, изглежда са пос­традали в едно от преследванията на Домициан, някои казват Диоклециан. Брат Гулд ясно посочва в своята ‘История на Масонството’, че традицията превръща тези достойни мъже – или част от тях – във войници, дори в членове на Преторианската гвардия. Твърди се, че някои от тях са получили заповед да направят статуя на Eскулап – нещо, което те, като християни, са отказали да сторят. И са били осъдени на бичуване. И или са били бити с кожени прашки с прикачени оловни топки, или са били хвърлени в оловни сандъци в Тибър. Пише се, че тези сандъци са плавали и телата са били изнесени на брега от приятели и погребани едва преди VІІ век, когато в тяхна чест е издигната църква, наречена ‘Църквата на четиримата короновани’, все още съществуваща в Рим. И телесните останки били оставени на съхранение там, където все още се намират, както се твърди. Но дали става въпрос за деветимата или четиримата, или петимата – това е въпрос, отговорът на който не е ясен. Има данни за легендата в ръкописи от VІІ век, като една църква е построена в тяхна чест и в Уинчестър през VІІ или VІІІ век. Имената също са донякъде объркани. В богослужебната книга ‘Сарум’ от ХІ век, в частта за Деня на възпоминанието, 8 ноември, могат да бъдат намерени пет имена; и това са: Клаудиус, Никостратус, Симфорианус, Касториус и Симплициус. Според различни авторитети, останалите четири имена изглежда са: Северус, Северианус, Карпофорус и Викторинус, но и тези имена се различават в различните специални богослужебни книги, както и ръкописи. Ето така, днес е почти невъзможно да се определи точно и ясно някакъв абсолютно правилен списък с имената в двете групи, тъй като те изглежда са били объркани и смесени. За нас, като английски масони, интересът към Легендата се увеличава значително от факта, че в една масонска поема, със сигурност от 1415 г., но вероятно от 1390 г., в най-ранната досега открита масонска легенда, е казано, че

‘…те били са толкова добри зидари, каквито по земята изобщо някога ще има,

и гравьори, и ваятели на каменни портрети също те били са.’“

Отношението към легендата респектира със своята

 

образцово демонстрирана коректност,

показваща същината на всяко поверие – ненадеждност: „четиримата короновани“ биха могли да са и петима, а и деветима, трагичната им смърт би могла да се е случила и през І век (император Домициан, 81–96 г.), но и през ІІІ-ІV век (император Диоклециан, 284–305 г.), присъдата би могла да една, но е възможно да е била и друга, имената им – също, а важна за Масонството поема „със сигурност“ се е появила през 1415 г., но е „вероятно“ това да се е случило през 1390 г.

Люлеенето на махалото „или – или“ продължава:

„И тъй като това стихотворение е взето от по-ранен ръкопис, някакъв оригинал може да се появи на нормандски френски или дори на латински.

Масонското стихотворение (мога да отбележа това тук) съставлява засега първият пример от този все още продължаващ да расте списък с легендите на гилдията, с който брат Хюган така умело се е справил, а брат Гулд така енергично го е разширил, за да има (стихотворението) своето постоянно очарование за всички, които обичат да се реят сред тези куриозни реликви от други епохи. Брат Финдел, с голяма изобретателност и в духа на своя германски патриотизъм, твърди, че легендата за ‘Quatuor Coronati’, или ‘Ars Quatuor Coronatorum’, е доказателство за германския произход на английското Масонство. Но доколкото денят на четиримата короновани мъченици е фиксиран в богослужебната книга ‘Сарум’ от ХІ век, а брат Финдел датира организацията на германските ‘Steinmetzen’ (‘каменари’) през ХІІІ век, то неговото твърдение рухва.

Ако Легендата, що се отнася до Англия, е производна, а не местна, тя по всяка вероятност е била взета от някаква латинска или нормандска френска версия, или може би дори e фламандска, но е навлязла с онези умели работници от градовете и големите строежи в Нидерландия, Фландрия и Белгия, които от време на време несъмнено са мигрирали в Англия и чиито имена, по-скоро фламандски, отколкото немски, все още трябва да бъдат проследявани в старите строителни документи.“

Нетърпеливият читател вероятно вече е изнервен – речта на Великия капелан започва да навежда на мисълта, че

 

наименованието на изследователската ложа

би могло да се окаже неподходящо. Точно тогава се внася необходимото пояснение:

„В такъв случай, когато се е търсело подходящо име за новата ни ложа, изглежда, че ‘Quatuor Coronati’, които са били най-ранните покровители на германските каменари и които се споменават също в най-ранните ни масонски записи и ‘като добри зидари’, и които, научаваме, че са умрели заради дълга си и са били верни докрай – такова име би подхождало по очарователен начин за нашия специален случай. Дали те са били деветима, петима или четирима, няма голямо значение; те са съществували и са страдали, както се твърди, и това със сигурност е достатъчно за всички нас. Защото те ни изглеждат като свързващо звено между миналото и настоящето, за да илюстрират добре нашите собствени археологически цели и стремежи и възхитително да въплъщават трайните принципи на Масонството, признанието за отдаденост на дълга – което е така красиво илюстрирано в нашият ритуал, нашата история и нашата мисия.“

Излагат се и

 

интригуващи уточнения:

„В тази наша нова ложа се предлага от време на време да се четат доклади по отдалечени или близки теми, неизвестни, отвлечени или всекидневни, познати, да предизвикваме дискусии по поредица въпроси, поставени пред нас от ‘експертни работници’, и да публикуваме доклади. Надяваме се, че по този начин можем да помогнем за напредъка на важната кауза на масонските проучвания и разследвания, че можем да предизвикаме едно по-научно и критично разглеждане на нашите доказателства, една голяма привлекателност по отношение на историческите факти и в същото време да поддържаме нарастващото и здравословно движение за разширяване на библиотеките и музеите във всички ложи. Ако интелектуалното и културно изследване на това, което Масонството е, което е било, и може би все още е – за нас самите и за света, ако това изследване бъде насърчавано по някакъв начин от нашите усилия, вярвайки, както го правим, че една такава активност, внимателна и разумна, ревностна, но въпреки това и изтънчена, е от съществено значение за правилното разбиране на масонската археология и масонските формулировки, то ние наистина ще се радваме. Защото по този начин може да ни се позволи да избавим съвременното Масонство от често предизвикваното обвинение срещу него – а именно, че то жертва интелектуалното изследване на самото себе си, изследване, подходящо за по-дълбоко проникващите изисквания на социалния кръг, и че твърде лесно се задоволява с някаква рутина на ритуала, от една страна, и приятното упражняване на гостоприемство, от друга.“

Последните думи звучат като произнесени днес, в България,

 

под купола на собствената ни Велика ложа.

Но за пореден път би следвало да се отбележи, че годината, в която те са били огласени, е била 1886-а, а градът – Лондон.

Защо се получава този натрапващ се паралел? Къде е причината? Изобщо, радват ли се подобен род въпроси на необходимата гласност? Търсят ли се отговори?

Нататък – сякаш Великият капелан, брат Адолф Уудфорд, е долавял някакъв

 

проблем, проектиран в бъдещето:

„Дали тези наши идеи и цели са обречени да бъдат успешни, само времето може да покаже; но аз съм сигурен в това, че настоящото ново начинание е очертано в честната привързаност към Занаята и в искреното желание: полезно да се разширят многобройните изисквания, които масонската история и археология имат към нашето време, нашите умове и нашата симпатия – като масони, които се гордеят със своя Орден и които чувстват, и чувстват силно, че Знанието и Светлината, противоположностите на невежеството и тъмнината, са били, а ние вярваме, че и ще бъдат, характерните черти и трайното отличие на Масонството.“

И днес говорим за противоборството между Знанието и Светлината (които в техния преносен смисъл са всъщност синоними) и невежеството и тъмнината (не по-малко подобни синоними). Дали това е така, защото конвейерът на живота отвежда неумолимо знаещите към небитието, а на тяхно място води нови и нови незнаещи, пред които „трайното отличие на Масонството“ трябва да се повтаря постоянно? Или животът в Знание и Светлина е твърде мъчителен и мнозина – напълно естествено – го избягват?

Във финалните части на речта си преподобният брат Адолф Уудфорд отделя внимание върху

 

фигурата на номинирания за Първи майстор

на Ложа „Quatuor Coronati“, брат Чарлз Уорън:

„Изборът на изтъкнатия брат, който скоро ще бъде инсталиран от Вас, сър, като Първия уважаван Майстор на ложата, премина въз основа на същия двоен принцип за признание, включващ изискването за литературна активност и изпълнението на задълженията при всякакви обстоятелства. Опитахме се да подчертаем основателното разглеждане на заслугите, и единствено на заслугите, при един такъв избор и се осмеляваме да мислим, че напълно сме постигнали успех. На никого не можеше да бъде поверено ръководството и управлението на Ложа ‘Quatuor Coronati’, освен на брат сър Чарлз Уорън.“

И в добавка – малко по-нататък:

„Никой, както вече казах, не би могъл да оформи толкова ефикасно книжовния, интелектуален характер на ложата, да я поддържа и насочва, както това би било сторено от нашия бъдещ уважаван Майстор.

Дългът, както всички добре знаем, е бивал също негов непрестанен лозунг във висшето военно командване и рисковите начинания. И може ли някой да се съмнява, че при избирането на този отличен член за възвишената служба на Първи наш уважаван Майстор – управител, организатор, писател, командир – ложата не е потърсила най-добрата гаранция за успех и не е поставила категорично ‘точния човек на правилното място’?

При неговото покровителство, преданост и управленски способности, Ложа ‘Quatuor Coronati’ е предопределена да заеме, надяваме се и вярваме, много високо място сред ложите от Занаята и да изпълнява успешно целите на нейните основатели – в интерес на собствените си членове и в полезността ѝ за света като цяло.“

Както може да се предположи, същинското заключение носи задължителните думи на възхвала (в някои моменти повторена), колкото за Масонството, изобщо, толкова и за английското, в частност. И всичко това –

 

в едни бурни времена,

които за наблюдателните умове са предвещавали настъпването на години, изпълнени с потрес и печал – и за Великобритания, и за много други страни по света:

„За щастие, никога досега английското Масонство не е било в по-здраво и благополучно състояние и по-малко нуждаещо се от гласа на апологията или речта на отбраната. Неговите обети са обетите на искреност, неговите усилия са категоричните усилия на любовта.

И така, добавяйки още едно име към дългия списък на почитаемите английски ложи, ние сме сигурни, че е положено началото на една добра ежедневна работа, още повече, че Ложа ‘Quatuor Coronati’ изглежда ще изтъква и ще прави живи всички онези свойствени състояния и атрибути, които придават на Масонството неговия чар, неговата реалност и полезност – както за Ордена, така и за света.

Масонските ложи, като една електрическа верига от светлина, изглежда обхващат човечеството, донасяйки интелект и култура, мир и цивилизация, приятелство и братство – надалеч и в близост. Нека се изпълним с доверие, че те все още могат да увеличават броя си и силата си и да стават все по- и по-явни в своята жизненост и активност, щом заявяват и отразяват навсякъде чистите истински принципи на Свободното зидарство, доколкото разгъват смело неговото многообещаващо, широко знаме на лоялността, религията, толерантността и милосърдието по четирите посоки на света. Нека Масонството продължава да върви по своя път и да изпълнява своята мисия в мирен и щастлив напредък, циментирайки Съюза и разпространявайки топлите чувства на привързаност на цялото ни Братство, като същевременно подпомага в немалка степен щастието на народите, благосъстоянието, изцелението и помирението на нашето огромно и страдащо човечество. Нека всички се обединим в стария стремеж на Занаята – този под благословията на В∴А∴Н∴В∴

‘Да бъде!’“

 

*   *   *

 

След като церемонията по освещаването на ложата е изпълнена по обичайния начин и след като брат сър Чарлз Уорън е инсталиран като неин Майстор, са ръкоположени офицерите, изпълняващи длъжността на Първи Стар майстор, на Старши и Младши надзиратели, на Секретар и Касиер.

По-нататък новоизбраният Първи Майстор на ложата произнася своето

 

първо слово,

в което между другото казва:

„Имам голяма вяра в ползите, които човешкият род получава от Масонството, и мисля, че тази ложа ще предложи нещо, което се е долавяло силно като необходимост. Съгласно нашия конституционен закон, ложите са прекрасни сдружения и нашата благотворителна активност е напълно развита, но всеки масон има желание да знае нещо определено за Занаята, а досега това никога не е бивало осъществявано така, както трябва. Тази ложа ще бъде трибуната, където учените масони ще могат да се срещат заедно, за да си помагат един на друг в развитието на историята на Занаята. Поотделно братята вече са направили много в това отношение, но можем уверено да очакваме повече, когато те биха могли да работят заедно. Аз съм само един начинаещ в тези въпроси, но мога да вярвам, че когато присъстващите тук братя разсеят мъглата, обвиваща сега темата, ще бъдем изумени от получения резултат. Силно вярвам в древността на Масонството и мога да си представя, че, когато средновековната основа бъде напълно установена, ние ще открием, че тя почива върху още по-стар фундамент. Не вярвам много в оригиналността на хорските възгледи и едва ли мога да си помисля, че настоящите наши форми и церемонии са измислени през ХVІІІ век или дори през Средновековието.“

Тук Уважаемият майстор Чарлз Уорън дава

 

някои примери:

• с така наречените „Седем възрасти на човека“, които могат да се открият у Хораций и доста по-късно в едно ранно масонско изследване;
• с вътрешната подредба на ложата, която повтаря устройството на храмове, по-стари от Соломоновия

и т.н.

Ето:

„Аз съм на мнение, че аранжиранията за ложата произтичат от поклонението в храмовете, съществували във Финикия преди изграждането на Соломоновия храм. Позовавам се преди всичко на храма в Тир. Как е започнало неговото използване в тази страна, това е загадка. Самата подредба на една ложа изглежда свидетелства в полза на тази теза. Никой, който е издигал масонски храм през Средновековието, никога не би мечтал да пос­тави Майстора на изток, точно там, където е била вратата на Соломоновия храм, а би го поставил на запад, за да наблюдава изгряващото слънце.“

В името на обективността, тук би следвало да се отбележи, че още в майския брой на „Зидарски преглед“ от 2015 г. бе публикуван текстът на брат Емил Бакиш, озаглавен „Соломоновият Храм и ‘Соломоновият Храм’“, или „В търсене на Истината“. В него бяха поставени много подобни въпроси, между които и този за ориентацията на юдейския храм според посоките на света, както и за разположението на „Светая Светих“ в него. За съжаление, досега не бе предложен текст за публикация, в който на такива питания да се дава отговор или поне да се излагат хипотези за отговори.

Първомайсторът на лондонската Ложа „Quatuor Coronati“ продължава с размисли, които докосват коментираното вече

 

мислене в условията на парадокс:

„Считам, че понастоящем ще имаме много работа в асис­тирането по допълнителното развитие (elaborate) на историята на съвременното Масонство, но това, което искам да покажа в началото е, че ние нямаме никакво желание да преобръщаме (upset) древните традиции. Твърдо вярвам в тях. Онова, което искаме, е: да ги изчистим, да ги потвърдим и със съдействието на Великите офицери се надяваме да го направим.“

След тези думи, възниква напълно естественият въп­рос: кой би могъл да знае предварително до какви резултати ще доведе една

 

историческа санитария?

И как се съчетава идеята за „изчистване“ с уверението за „потвърждаване“ (на каквото и да било), ако предварително не се знае какво ще се открие по време на изчистването?

 

*   *   *

 

Преминавайки през серия от поздрави и огласяване на няколко предложения за прием, ритуалът по освещаването е приключен, ложата – затворена, а братята – насочени към определен ресторант.

Около празничната трапеза се изказват нови поздравления, вдигат се нови тостове. В един от тях брат-гост засяга отново въпроса за броя на „коронованите“ патрони –

четири = пет = девет = произволно число:

„Има обаче малка разлика между нас и великите страдалци. По никакъв начин ние не можем да бъдем считани за мъченици, а и не сме пет. Но брат Гулд в своята интересна глава за ‘Quatuor Coronati’ е решил много труден проблем в аритметиката, като е доказал – и мисля, че трябва да се признае, задоволително – че четиримата са петима, така че в това отношение може да ни бъде позволено да им приличаме. Доколкото разбирам обаче, тази ложа е създадена за уреждане на заплетени въпроси в масонската история, ето защо визираният проблем вероятно ще бъде една от вашите теми за дискусия. В същата глава обаче има и друг въпрос от ваш интерес. Там брат Гулд е стигнал до заключението, че въпросните четирима мъченици, или петима, или деветима, редуцирани до четирима, нямат нищо общо с Масонството, така че „raison d’etre“ (фр. – ‘смисъл’, ‘смисъл на съществуването’, ‘разумно основание за съществуването на нещо’ – бел. ред.) на името, което сте приели за вашата ложа, трябва да бъде въпрос, който да привлече изначалното ви внимание. Забелязвам – от това, което се отрони от брат Уудфорд в неговото обръщение – че между мнението му и мнението на брат Гулд е налице различие, така че вие вече сте подсигурени с обширна материя за оживен спор, който, без съмнение, ще бъде много интересен за членовете, а резултатът, нека се надяваме, ще е задоволително решение на някои от онези съмнения, които напоследък смущават Занаята. Може би, скоро ще разберем, с известна степен на сигурност, дали сър Кристофър Рен е бил Велик Майстор, или изобщо не е бил масон. В знак на благодарност от страна на Великите офицери за комплимента, който отправихте към тях, те, сигурен съм, ще се присъединят към мен, за да изразят надеждата, че във всичките ви дискусии ще се ръководите от истински масонски дух и, за да използвам думите на великия Бард от Ейвън (Уилям Шекспир, ‘Укротяване на опърничавата’, първо действие, втора сцена – бел. ред.):

‘От адвокатите да вземем пример:

в съдилището страшно да се бием –

в кръчмилището сладко да си пием.’“

Уважаемият майстор, сър Чарлз Уорън, приема казаното като

 

покана за отговор,

при което заявява:

„Мисля, че легендите от миналото, свързани с Масонството, изискват близкото внимание на масонските учени. Аз по-скоро насочих вниманието си към далечните легенди на Ориента, но все още не съм се занимавал със средновековните сказания. Въпреки това, мисля, че изучаването и на едните, и на другите би възбудило вниманието на масонската култура. (…) Що се отнася до историята на ‘Quatuor Coronati’, тя е в онова фрагментирано състояние, което позволява няколко прочита, и по този начин става по-интересна за нас. Има няколко възела за разплитане, въпреки че основните точки са надеждно фиксирани. По времето на император Диоклециан нашите мъченици са срещнали смъртта си. Четиримата от тях са били римски войници или офицери, които, прегърнали вече християнството, по-скоро са претърпели страдалческа смърт, отколкото да извършат жертвоприношение в светилището на Eскулап, докато петимата са скулптори, които – също като християни – отказват да изваят образа на Слънчевия Бог. По някаква куриозна ирония на съдбата тези две групи мъченици са се смесили, скулпторите са получили почес­тите на четиримата войници и дори в продължение на много векове са били неопределени. Брат Гулд обаче, с възхитителната си упоритост, доразви темата и показа ясно имената и състоянието на деветимата мъченици, които сега се наричат ‘четиримата’. Изглежда щастлива идеята, в сегашното време на еднообразие, с името на тази ложа да се призове вниманието към факта, че е имало дни, в които миряните са се осмелявали да умрат заради мнението си по един такъв въпрос. Понастоящем непрекъснато се насажда мисълта, че отделните люде не трябва да имат мнения – ние имаме папи, които да ни излагат убедително вижданията си за мода, за политика, за изкуство и дори за наука – папи, които трябва да търсим за нашите движения и възгледи. Сега вярвам, че жизнеността на една нация зависи от твърдата решителност на хората да се придържат към своето мнение, когато включват в него въпросите за доброто и злото, и съм убеден, че сегашната мода, по силата на която се позволява да се минава незабелязано покрай проблемите за правилното и грешното – макар и това да позволява на отделния индивид да бъде по-проспериращ за известно време, би навредила на нацията като цяло. Затова се радвам в името на тази ложа да видя индикацията, че може да ни бъде позволено да имаме собствени възгледи. Разбира се, ние бихме рискували с последиците, но докато те са в хармония с масонските правила – срещу които не може да има дребнави възражения, не можем да не постъпваме правилно, притежавайки смелостта да имаме собствени мнения.“

В споделените от Майстора на ложата мисли има далеч не един и два пункта, които би следвало да се запомнят като основополагащи критерии за масонско поведение – и в частност, за

 

поведението на член от състава на изследователска ложа.

„Мъченическата смърт“ в името на отстоявана идея, повишаващата се „жизненост на една нация“, чиито граждани имат силата да отстояват собствена позиция, опасността от „незабелязано минаване“ покрай „въпросите за доброто и злото“ – това не са само красиви фрази, подходящи за празнични речи.

Първият Майстор на Ложа „Quatuor Coronati“, брат Чарлз Уорън, продължава, споделяйки някои факти, имащи отношение към предисторията по създаването на изследователска ложа към Обединената Велика ложа на Англия:

„Установяването на една ложа за занимания с науката за Масонството несъмнено е хрумвала на хиляди масони и без съмнение са правени много опити да се изпълни такъв замисъл.“

И нататък:

„През 1862 г. беше предложено да се създаде ложа към военния ‘Корпус на Кралските инженери’, с почти същия замисъл, но, отстъпвайки пред съветите на Великия секретар от онова време, планът бе изоставен. През 1869 г., докато се занимавах с разкопки сред руините от храма на цар Соломон, имах удоволствието да съдействам в поддържането на една ложа, почти под стария храм. През 1873 г. с нашия касиер, брат Безант, и други братя, се опитахме да формираме масонско общество, с помощта на което да могат да се отпечатват и четат статии по масонски въпроси. Но този проект също трябваше да бъде изоставен. Как всъщност възникна настоящата ложа, самият аз не мога да кажа, тъй като не съм полагал усилия за това, а просто се оставих потокът на идеята да ме носи, намирайки едно силно течение в нейна полза. Вярвам, че основаната сега ложа ще осъзнае напълно онова, на което се надяваме, и че ще бъде издигнато солидно здание, съвършено във всичките негови части. Но не трябва да се обезсърчаваме, дори ако не успеем да изпълним туй, на което се надяваме. Подобно на леките вълни от приближаващия се прилив, има непрекъснато прииждане и оттегляне, но движението е напред. И ако ние се провалим, други могат да опитат отново с по-добра надежда, виждайки докъде сме стигнали. Трябва обаче да кажа, че, според мен, сме улучили деня и вероятно ще напредваме неизменно.“

Цитират се и други изказвания. С тях се припомнят интригуващи факти от времето, когато разрешението за учредяване на Ложа „Quatuor Coronati“ вече е било дадено, но брат Чарлз Уорън е бил командирован в Южна Африка:

„Сър Ч. Уорън предложи някой друг брат да заеме мястото му на Майстор. Ложата обаче отказа да приеме такова развитие на процедурата. Членовете се задоволиха да изчакат търпеливо, докато стане възможно ложата да бъде осветена.“

И това далеч не било само по причина, че инициаторите са избрали за поста Майстор свой „достоен и уважаван брат“. Имало е и второ основание:

„Самото забавяне бе достатъчно решаващо, за да се убедят всички, че ложата дължи своето съществуване не на някакъв внезапен импулс или мимолетен ентусиазъм, а на дълбоко вкорененото убеждение на малка група братя, интересуващи се от литература и археология, че техните любими изследвания ще получат нов тласък.“

Припомня се и следното:

„Миналата година, обратно пропорционално на делата в Южна Африка, които се долавяше, че се развиват позитивно, делата на новата ложа изглежда западаха. Почти сигурно бе, че сър Чарлз Уорън може да бъде задържан на южния африкански нос – ако не до края на неговия природно предопределен му живот, то поне за една сериозна част от него. Но ‘лош вятър е онзи вятър, който не довява на никого никакво добро’, и – колкото и жалко да е било за Южна Африка да загуби службата на един толкова способен и решителен войник и администратор, това, което бе тяхна загуба, беше наша печалба.“

 

*   *   *

 

Един израз от горните цитати, „науката за Масонството“ („the science of Masonry“), може и да е минал някак незабелязано през погледа на читателя. Той обаче налага известен анализ.

Историята на науката далеч не е бедна на примери, които показват, че периодично един или друг неин клон, отделна теория или дори откритие са бивали лансирани от някакъв кръг апологети с настойчивото предложение за преливане на знания и по такъв начин – осъществяване на научна конвергенция. Почти рефлекторно са възниквали течения, които са отстоявали диаметрално противоположните принципи на научната дивергенция. Например, така е бивало, когато с методите на механицизма, физикализма, химизма или кибернетизма се е предлагало да се обясняват биологическите, социологическите или психологическите феномени. По този начин, реално или задочно, са заставали в противоборство фигурите на именити учени.

Ето няколко мнения, изказани от видни сторонници на научната конвергенция.

Норберт Винер (1894–1964), „Кибернетика или управление и свръзка в животното и машината“ (София, 1964):

„Най-плодотворни за развитието на науката се явяват областите, оставени в пренебрежение, поради това, че са били ‘ничия територия’ между установилите се науки. (…) Съществуват области на научна работа, изследвани от различни страни на чистата математика, статистиката, електротехниката и неврофизиологията. В тези области всяко понятие получава от всяка група специалисти особено название и много важни изследвания се правят трикратно и четирикратно. В същото време други важни изследвания се задържат поради това, че в едната област не са известни резултатите, които са станали отдавна класически в съседната.

Именно такива погранични области на науката очертават пред съответно подготвените изследователи най-богати възможности. Но изучаването на такива области представлява и най-голяма трудност за обичайния подход на масово настъпление с разделението на труда.“

Рудолф Карнап (1891–1970), „Der logische Aufbau der Welt“ („Логическият строеж на света“, Виена, 1928):

„Само когато ни се удаде да построим такава единна система на всички понятия, ще стане възможно да преодолеем разпада на общата наука в отделни, стоящи една до друга частни науки.

Въпреки че в основата на всяко познание, зад съдържанието на понятията и тяхното преплитане, лежи субективна изходна точка, все пак е възможно (…) да се постигне един интерсубективен, обективен свят, който може да се обхване понятийно и да бъде идентичен за всички субекти.“

Рене Декарт (1596–1650), „Разсъждение за метода за правилно ръководене на разума и за търсене на истината в науките“ (София, 1978):

„И като имах предвид, че между всички, които преди това бяха търсили истината в науките, единствени математиците бяха успели да намерят някои доказателства, т.е. сигурни и очевидни доводи, аз не се съмнявах ни най-малко, че трябва да започна със същите неща, които и те са проучвали, макар да не очаквах от това някаква друга полза, освен тази, че те ще привикнат моя ум да се храни с истини и да не се задължава с лъжливи доводи.“

Тома Аквински (1225–1274), „Теологически сборник“, в: „Антология по средновековна философия“ (София, 1986):

„Освен това, присъщо е на по-низшата наука да възприема нещо от по-висшата; както например музикантът от математѝка.“

На фона на подобни размисли едва ли е удобно да се говори за „наука за Масонството“, без да се вплетат в разсъжденията широки заемки относно методите, с които да се извършват съответните изследвания, а също и данните на психологията, социологията, историята, философията, изкуствознанието, ученията за символите, информатиката, ритуалистиката и пр., както и систематиката на всевъзможните фалшификационни практики. Несъмнено, подобни цели се постигат трудно.

 

*   *   *

 

Скоро в Ложа „Quatuor Coronati“ е изработен Устав, включващ осем правила. На 14 май 1886 г. той е одобрен от Великия майстор. Правилата са следните:

Първо правило. Редовните срещи на ложата ще бъдат провеждани във „Фриймейсънс хол“, „Грейт Куин стрийт“, Лондон, на осмия ден от ноември, който ще бъде и ден на юбилейния празник, както и в първия четвъртък (след всяко Общо тримесечно събрание на Великата ложа) през месеците декември, март, юни и септември.

Второ правило. На Редовното събрание на ложата, провеждано през септември, Майсторът и касиерът ще се избират чрез гласуване с бюлетини, а стражникът – с вдигане на ръце.

Трето правило. На Редовното събрание на ложата през ноември, провеждано в Деня на четиримата короновани или на Четиримата короновани мъченици, избраният Майстор ще бъде надлежно инсталиран и след това той ще назначава и ръкополага служителите.

Четвърто правило. Ще се плащат следните дължими такси:

• при иницииране – 20 гвинеи,
• при прием (на иницииран другаде) – 5 гвинеи,
• при повишаване – 5 гвинеи,
• при присъединяване (включваща доброволната вноска за първата година) – 5 гвинеи,
• като годишна доброволна вноска – 1 гвинея.

Пето правило. Годишната доброволна вноска ще се заплаща на касиера по време на Редовното събрание през декември.

Шесто правило. Един Постоянен комитет, състоящ се от основателите, Почитаемия Майстор, надзирателите и Старите майстори на тази ложа, ще осъществява надзор върху фондовете и имуществото на ложата и ще разглежда всички специални въпроси, свързани с нейното благосъстояние. Членовете на този комитет ще се свикват ежегодно, за да проверяват сметките на касиера, както и по всяко време – толкова често, колкото е необходимо.

Седмо правило. Във всички случаи, когато се гласува за одобрение на кандидат за посвещаване или за избиране на присъединяващ се член, един отрицателен глас ще анулира гласуваното решение.

Осмо правило. В нито един момент ложата не трябва да има повече от четиридесет членове.

 

*   *   *

 

Една българска поговорка гласи:

„Хубавата работа бавно става“ („Хубавата работа на шесттях месеца излиза“).

Тя има и продължение:

„…а много хубавата – много бавно“.

Възможно е и в Стара Англия да е било така.

 

Зидарски преглед

 

Брат Илия Кожухаров,

Отговорен редактор на сп. „Зидарски преглед“, Стар Велик оратор на ОВЛБ.