Храмът и словото
Проф. Валери Стефанов, Велик оратор на ОВЛБ
Ние строим храма на хуманността.
Изричаме тези думи вдъхновено и гордо.
Търсим хората-„камъни“, за да изпълним начертанието – да сме достойни за величието на храмовия градеж.
Това, което прави хората масони, са чистотата на помислите, благородството на делата и мъдрата отмереност на думите. Никакъв градеж не е възможен без баланса между помислите, делата и словата.
За съжаление, хората-„камъни“ също се пропукват. На мястото на смирението идва гордостта. Срещу братски протегнатата ръка се вдига странно отмъстителен юмрук. Историята на масонството неведнъж е свидетелствала за подобни пропуквания.
В пристъпите на гнева човекът става друг на себе си. Някакво непознато и странно разкривено лице се появява зад статусната маска, зад клетвено заявената воля да се служи на каузата на Братството. Гневът се оттича в словесна агресия, от която неминуемо се срамуваме.
Храмът ни дарява строгия и възвишен език на ритуала, всички сме изначално призовани да проговорим езика на храмовото служене. Но ние отстояваме Храма не само в часовете на ритуала, а във всичките часове и дни на живота си. Масонският език е всекидневно изплитаната арматура на масонското ни битие. В него Аз се обръща към Ти в акта на едно взаимно признаване и насърчаване.
***
Хората-„камъни“ се пропукват откъм езика.
„Нека гняв ръководи нашия градеж!“
Абсурдно е, но е реалност. Трагична драматургия е.
Когато речта бива превзета от гнева и агресията, самият Храм се разклаща. Хората, събрани в него, също се разклащат, могат да загубят вярата си, хоризонта на делата си.
Средновековието е разпознавало дявола като господаря на гневната, хулната реч. Затова са проклинали горделивите и гневливите. Дяволът е онзи хилядолетен персонаж, който разделя човеците, противопоставя ги един на друг и така ги „поглъща“. Един от неговите символи е червената мишка, която излиза от устата на обладаните.
Къде е дяволът днес?
И къде сме ние, строителите на Храма, в диаболичния свят?
Дали сме далеч от него, дали стоим като щит пред козните му? Или сме неусетно въвлечени в неговите слова и деяния?
Дяволът не е просто анахроничен персонаж от нашето „невежо“ минало, той е битиен модус, отровно жило, вбито в настоящето на всяко съществуване. Дяволът е острието на бръснача, по което и днес пълзи замаяното от лъжи и глупости човечество.
Дяволът е историографът на нашата хилядолетна нелепост. Той е острият рог на нашето злоезичие. Той е неспособността ни да разпознаем и признаем достойнството на другия.
Свети апостол Павел е познавал проклятието на лъжата и на злите дяволски думи. „Гнили думи“ ги нарича той и ни предупреждава в „Послание до ефесяните“ – „Никаква гнила дума да не излиза от устата ви, а само добра, за назидание във вярата, за да принася благодат на слушащите. […] Всяко огорчение и ярост, гняв, вик и хула да бъдат далеч от вас заедно с всяка злоба“ (4; 29–31).
Гнилите думи са катранът в котела, където се претворяват душите човешки. С гнилите думи навлизаме дълбоко в раздора, който ни налагат невротизмите на времето и инфантилните ни страхове.
Хулната реч, гневните думи са точно това – кошмари, изпълзели от психическото ни подземие. Зидарското братство не може да изгради Храм с гнили думи и окуцели души.
***
Храмът не може да се вдигне и с празни думи. Празните думи са другото лице на провала – нищо-не-казването, зациклянето в едно и същото. Празните думи са протокол без смисъл, ритуал без дух, сърца без порив.
Да вярваш в каузата на масонството, означава да вярваш в мощта на една реч, която те смирява и приютява като дом. „Езикът е дом на битието“, казва Мартин Хайдегер, а той е дом и на зидарското братство. Масонският храм е вдигнат от силата на въображението и от сугестивната мощ на словото.
Храмът е отговор на стремежа на „човека да бъде човечен“, ако отново се позовем на Хайдегер. Въпреки провалите си, човекът не спира в това фундаментално усърдие. Храмът е будният ум срещу ленивата мисъл, мисълта повлекана. Храмът е словото на верността срещу критично пропуканата верига на сърцата.
***
Човекът е интерпретиращо същество.
Неговите войни често са резултат от онова, което наричат конфликт на интерпретациите. Ако твоята интерпретация на света или на някакъв конкретен проблем не съвпада с моята, кажи ми го! Но го направи с думи, които са съпричастни, а не дисквалифициращи.
Говори ми, за да се срещнем по пътя към истината, а не да се раздалечим и унищожим взаимно в пропастта на нищото! Да припомним, че самото понятие „хуманизъм“ е родено в лоното на просвещенската мисъл. Хора като Лесинг и Моузес Менделсон са мислили хуманизма през идеята за трансгранична човешка общност, през признаване на различията и неутрализиране на претенциите.
Негативните квалификации на Другия и Различния са позорът на зидарското братство, не са неговата храбро изречена истина. Храмът е място, където хората се събират, за да отгръщат книги, а не да отварят рани. На отварящите рани е редно да кажем – „Не го правете!“.
Вярно е, че след прогонването от рая първата работа на човека е била да убие брата си. Каин беснее в сърцата на всички човеци. Но нали затова са минали векове и са научени поуки. Нали затова изтегляме братството от коритото на профанските страсти – за да бъдем други, да вървим към възвишение.
Думите правят светове, но те убиват и човеци, разрушават съдби.
Няма братство, докато всеки е стиснал червената мишка в устата си.
Не навлезем ли в дълбочината на това знание, ще си останем слуги на Егото, господари на жилото.