За нас като търсещи
На сцената на Народния театър гостуваше Мюнхенският камерен театър с „Антигона“.
След представлението, развълнуван от пиесата, мисля на глас:
– Каква вечна дилема! Вероятно всеки се е изправял някога пред същия въпрос…
– Решението всъщност е лесно – казва събеседникът ми, посланик на голяма европейска държава, съвсем неглупав човек – и личното, задължението към рода и общественото могат да съществуват заедно…
И накратко обяснява как е трябвало да постъпи героинята. Слушам внимателно. Разбира се, всеки има право на мнение. И даже малко му завиждам за леснината, с която решава за минути проблема, поставен преди 2500 години от Софокъл.
Няколко дни след това срещам мой стар познат. Разговорихме се, стана дума и за масонството. Той е човек на средна възраст, успял в професията си, сравнително заможен, при това почтено забогатял. Рядко самоуверен и доста приказлив – за десетина минути успя да ми обясни всичко за свободното зидарство:
– Обади ми се един човек – казва той, – предложи ми да стана масон.
– Така ли? – учудих се. – Не знаех, че това те интересува.
– По-скоро ми е любопитно, то е нещо като клуб, нали? Срещаш се с интересни хора, полезни запознанства… Вестниците пишат, че имат проблеми. Може да приема да стана, за да ги оправя, какво ли не съм оправял досега.
Мълчаливо го изслушвам, разделяме се приятелски и докато вървя по улицата, си спомням един разговор с брат от първите години на масонството у нас. На въпроса ми защо не идва на нашите сбирки получавам кратък и ясен отговор:
– Аз мога да съм масон и без тези ритуали, нали? Все едно и също повтаряме – и добавя почти обвинително – и какво ми е дало масонството на мен?!
Тези думи ме накараха да се замисля, изпитах и чувство на вина. Изглежда пак не сме догледали, не сме разбрали, че пред нас не е търсещ, а човек, доволен от себе си, който знае отговорите на всички въпроси…
Не отричам правото на тези наши братя, които и сега мислят по този начин, след време да се усъмнят в лесните отговори. Тогава те ще са добре дошли при нас. Но докато това не стане, нашите срещи за тях наистина са напълно безсмислени. Както при всяко изкуство, така и при масонството е необходима подготовка, необходима е нагласа на ума и чувствата. Ние наричаме това състояние на духа и тези хора търсещи. Сигурен съм не правим голяма услуга на иначе много симпатичните наши познати, когато им предлагаме членуване в масонския орден все едно ги каним в клуба на избраните. Или когато убеждаваме наши обични синове да станат членове на братството ни. Когато не са наистина търсещи и не са подготвени, те много бързо след приема престават да виждат смисъла в работата. Още при първите проблеми в ложата се отдръпват и решават, че и тук е както навсякъде, където само се говорят големи приказки. Както във всяко нещо, и при нас разочарованията са неизбежни. За да успеем да ги осмислим и да извлечем полза от тях, да ги видим като етап от нашето развитие, който трябва да бъде преодолян, е необходимо да сме подготвени. Иначе във всяко препятствие съзираме обичайните профански страсти, загубваме от погледа си нашата истинска цел – постоянното движение на всеки от нас към недостижимото съвършенство. Да виждаме голямото в малките неща – в това се състои изкуството на майстора. Изкуството да постигаш целите си е изкуството на малките крачки. Всекидневието е нашият постоянен изпит, не тържествените официални събирания. И разбира се, не гръмките думи за Царственото изкуство. Да вдигнеш хвърлената от другиго хартийка от земята, да подадеш ръка на паднал, да се усмихнеш на непознат, понякога е по-важно за нашето собствено развитие от разсъжденията за бъдещето на човечеството. Доброто е винаги конкретно. Да помогна на човека до мен е наложително, по-малко ме занимава в този момент съдбата на онеправданите по цялото земно кълбо. Помня едно изказване на прочутия Солженицин, в което критикуваше правозащитника Сахаров, че помага на всички, които се обръщат към него. А на мен именно това негово качество, неговият морал, готовността му да помогне на всеки нуждаещ се ми се струваше и тогава, и сега най-ценното в неговата дейност.
Назоваваме доста патетично масонството със словосъчетанието Царственото изкуство. Но не трябва ли по-често да си напомняме и вече позабравената поговорка: Точността е учтивостта на кралете. Царствени в нашето изкуство са и скромността, и мисълта за другия, готовността да се притечеш на помощ, да избягваме повърхностната сензация, всеки ден да търсим доброто около нас. Колкото можем да преодоляваме нашето Аз – най-големия ни враг. Да осъзнаем, че сме част от нещо необозримо голямо и да се усещаме щастливи от това. И да се борим с чувството, че сме единствени сред един враждебен свят. Дали всичко това ни прави добри масони? Не зная. На въпроса какво представлява масонството винаги ми е много трудно да отговоря. Но ето едно разсъждение на автора на „Малкия принц“ Антоан дьо Сент-Екзюпери, което много се приближава до моята представа за свободното зидарство:
„Да бъдеш човек – това е тъкмо да бъдеш отговорен. Това е – да изпитваш срам от някоя беда, за която ти се струва, че не зависи от теб. То е – да бъдеш горд от някоя победа, спечелена от другарите. То е – да чувстваш, полагайки своя камък, че участваш в градежа на света“.