За просвещението днес

 

Проф. Валери Стефанов, Велик оратор на ОВЛБ

 

През 1784 г. Имануел Кант отговаря на въпроса „Що е Просвещение?“. Отговорът се появява в списанието „Берлински месечник“ и е част от обсъждане, което търси да открои социалните и моралните координати на епохата. Разумът е разпознат като онзи надежден инструмент, който ще позволи на човеците да вникнат в своето битие, да оценят времето като шанс за промяна, да очертаят обещанията на бъдещето.

Кант определя Просвещението като „изходът на човека от неговото самопричинено непълнолетие“. В разбирането на немския философ непълнолетието не е възрастов маркер, а интелектуална и морална неспособност. Тази неспособност не е преходна, а трайна, тя управлява целия живот на човека.

Непълнолетието е „неспособността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг“. Незрелият човек се нуждае от опекуни, от наставници, които да направляват всички аспекти на живота му. Той отказва да порасте, защото други инстанции са поели отговорността за неговата ориентация, за цялостното му пребиваване в света.

Защо все пак човекът така настоятелно се заседява в люлката на своето непълнолетие, защо отказва да порасте? Кои са факторите, които обричат на инфантилизация човешкия живот?

Отговорът на Кант е любопитен. Не разум не ни достига, смята той, а решителност и смелост. Поразени сме от „мързел и малодушие“. Непълнолетни сме, защото сме се занемарили, отказали сме да отстояваме себе си, да вземаме решения, да градим нови пътища. Кант открива удобството да бъдеш непълнолетен, да се свиваш в нишата и да бъдеш слуга на Господаря, маша на опекуна. Господарят не просто ни потиска със сила и символи, той ни конформизира чрез странното удоволствие да си останем малки, непълнолетни, незрели.

Опекуните са наясно, че ефективността на надзора се корени именно в бездарния конформизъм на надзираваните. Властта има интерес да държи под крилото си тъкмо интелектуално несъстоятелни хора, социално немощни индивиди – „След като най-първо са затъпили домашните си говедца и са се погрижили да запазят тия спокойни създания от каквато и да е дръзка стъпка извън проходилката, в която са ги напъхали, те им показват по-сетне опасността, която ги грози, ако се опитат да ходят сами“.

И тук в текста на Кант идва вторият важен акцент – „За това просвещение не се иска нищо друго, освен свобода…“. Свободата е осланяне на разума и правото за неговото публично ползване. Разумът не може да съществува в проходилката, излизането от нея е фундаменталното условие за неговата работа. Разумът е самото единство на разширяващото се знание за света и освобождаването от заблуди и проходилки.

Големият залог на просветената епоха е хоризонтът на бъдещето, каузата да не се „обремени с безплодие потомството“.

След като е извел базисните си постановки, Кант се пита – „Живеем ли сега в просветена епоха?“. И си отговаря – „Не, но живеем в епоха на Просвещение“. Има още много липси, но те ще бъдат надмогнати, защото могъщият „дух на свобода“ вече е разперил крилете си над човечеството. Това е самото „призвание за свободно мислене“, което ще внася непрестанни и умни корекции в принципите на управ­лението и ще бъде гарант за това фундаментално благо – достойнството на човека.

В един текст, отново озаглавен „Що е Просвещение?“, Мишел Фуко обсъжда видимите последици от онази славна епоха на надеждите и роящите се тревоги. Той забелязва, че още в Кантовото просветено време е заложен един хлъзгав „договор на рационалния деспотизъм със свободния разум“, който с времето ще метастазира, ще обхване света и периодично ще души свободата. И още – именно разумът неведнъж ще бъде призован като един от гарантите на подчинението.

Затова разумът, властта, свободата… се нуждаят от будни сетива, от критика, която непрестанно да търси основанията, да зре в кризите, да проверява легитимността.

Просвещението не е миг на историческо озарение, а е „събитие или набор от събития и сложни исторически процеси…“, уточнява Фуко и обобщава своя скептицизъм – „Не зная дали някога ще достигнем истинска зрялост. Много неща от нашия опит ни убеждават, че историческото събитие на Просвещението не ни направи пълнолетни и ние не сме достигнали още този етап“.

Почти два века и половина след отговора на Кант и половин век след усъмняванията на Фуко отново сме настоятелно изправени пред въпросите за неспособностите на разума, за апоретичността на свободата и за похитеното достойнство на човеците.

Пред нас е необятното море на едно човечество, което не показва признаци да е порасло, да е напуснало проходилката. Опекуните са станали още повече и са все по-перфидни. В съюз с технологиите и масовите манипулации те са способни да разгромят разумните основания на живота и да направят комична „свободата“.

„Говедцата“, съзряни някога от Кант, отново са привели глави и са се кротнали в тучните поля на пропагандната реалност. Те са отпътували далеч от заветите на зрящия и бдящ разум и са навлезли дълбоко в ирационалното, в масовите психози, в патологичните фиксации, в поредното беснеещо преследване на вещици.

Просвещението, надеждата на Кант, някак си отказва да се състои, да се сбъдне като акт на порастване и навлизане в зрялост.

Не просто разумът е попаднал в поредния капан, той самият е станал едно от условията за провала.

Все пак ни остава надеждата, че поуките от модерността, този „незавършен проект“ (Юрген Хабермас), ще бъдат достатъчно силно предизвикателство за оглеждане и опомняне. И ще ни помогнат да опазим светлината на просвещенския проект.