Заветът Ботев

 

 

 

Проф. Валери Стефанов, Велик оратор на ОВЛБ

 

Образът на Христо Ботев заема едно от най-важните места в символния пантеон на нацията. Там, където са Паисий, Левски, Бенковски, Захари Стоянов…

Чрез този образ българската национална общност е обозначила себе си като свободолюбива, героична, трагично-жертвена.

Във фигурата на Ботев словото и делото са се слели, за да потвърдят за пореден път, че написаното с пламъка на сърцето и с перото на кръвта непременно ще се изпълни.

Колективната памет ревниво пази пророческите думи, героичните жестове, белезите на мъченическата кръв. Чрез тази възвишена колекция по-лесно се укрепва единството на общността и се върви по пътя към бъдещето. Защото когато пантеонът се разруши и вярата отслабне, общността се разпада, пътят се замъглява, стъпките напред стават трагично трудни.

* * *

Деветнадесети век е векът на странниците, на лудите глави, на разпалените сърца. Това е времето на слепците и страдалците, но и екстазът на визионерите. Ботев е част от този луд, бесен век, той е негова еманация.

Поетът ни е завещал модел на света, в който доминират максимално напрегнати противопоставяния – „Хляб или свинец!“; „…човек ли е той или скот!“; „Ако си пигмей, то потъни в калта на ничтожеството, ако си гигант, то възседни своята идея, както Александър е възсядал своя Буцефал“.

Ботев вдига нравственото разпятие на българския човек.

През деветнадесети век на везните на историята са поставени три ключови образа, превърнати в поведенчески маркери, в екзистенциално наситени символи – златото, хлябът и оловото. „Де го Раковски, за да станем другари и да обърнем сичкото хорско злато на олово и желязо?“ – пише поетът в писмо до Иван Драсов, за да докаже, че подобно „алхимическо“ преображение все пак е възможно. Свинецът (оловото) е възвишената алтернатива на робството, на конформистичните стилове на живот.

Везните на историята проверяват способност­та и желанието на българите да станат други. Но те проверяват и нежеланието на българите да бъдат други. Подобна образност ни въвлича в несвършващия дебат за идентичностите и ценностите, за колективните травми.

* * *

Със своите драматични послания Ботев ни помага да разберем по-добре себе си. Да се гордеем със славата, но да надникнем и в изворите на нашия страх. Да проумеем обхвата на сполитащия ни срам.

Ботев е справедливото ни огледало, заслужените ни укори.

Той задава съдбовни въпроси на своите вековно унили сънародници.

За цената на свободата. За свободата се е проляло много високопарно мастило, но питането вече е за проливане на жертвена кръв.

За гражданската култура. Когато си затънал в битовото оцеляване и не си вписан в регистрите на гражданското, то за каква свобода можеш да мечтаеш!

За цената на прогреса. Ботев може да е контрамодерен с пледоарията си срещу настъпването на модерните времена и технологии. Но той прозира прииждащото „разомагьосване“ на света, ефекта от слепите подражания, бързо плъзгащите се сенки на новите робства.

За смисъла на живота. Страстното питане е какъв е критерият за живота. Има форми на живот, които убиват, равни са на смърт – „Такъв живот ми убива способнос­тите, но дано не се продължи дълго време“.

Мъката и бедността не са живот, те са принуда, понасяне, срам, животинско оцеляване. Животът е ценност само когато е осмислен от кауза, вдъхновен от посока, открит към творчество.

* * *

В името на проглеждането и на историческото възвишение бардът, народният водач е готов да плати най-високата цена. Писмото от кораба „Радецки“ говори именно за цената на свободата и за неотвратимостта на избора – „…с цената на всичко, що е най-скъпо на тоя свят“.

Водачът е призван да преобрази вековно ръждясвалите представи за свят и живот. Той е призован от съдбата да пробуди умовете и да запали сърцата. Да направи от делника празник. Това, което е потрес­ло войводата при навлизането на четата в България, е все същата делнична сивота, все същата прихлупеност на роба в страха…

Впусналият се да освобождава родината си поет е видял самото затворено око на битието.

* * *

Хора като Христо Ботев са опитали да превърнат унилия български народ в празничен народ.

Да очертаят екзистенциалната му перспектива.

Да го вдъхновят за път в далечното и за градеж в смисленото.

Днес можем да се огледаме, за да видим докъде сме стигнали в градежа.

Докъде сме се възнесли във възвишението…