Васил Пундев – писателя, критика, преводача, журналиста, революционера… и наш брат

 

Илия Кожухаров,

Стар Велик оратор на ОВЛБ,

Главен редактор на сп. „Зидарски преглед“

Списание „Зидарски преглед“, май 2015 г.

 

Убийството

На 4 март 1930 година в центъра на София е извършено поредното убийство. Жертвата се казва Васил Пундев. Половин година по-рано навършил 37 години. Бил роден на 6 септември 1892 година. Днес, при споменаване на името му, малцина биха успели да извикат от мислите си познат образ, позната биография.

Васил Пундев бил наш брат. И многообещаващ писател, литературен историк, преводач, публицист, критик, журналист… И революционер – отрано отдал се на каузата „Целокупна България”. Само 20-годишен, вече бил доброволец в Македоно-одринското опълчение през знаменателната 1912 година, когато – между другото, но по любов – се оказал и младоженик. А през 1923 година вече бил и командир на чета в Западна Македония.

Убиецът изстрелял своите куршуми по заповед от лагера на неговите политически противници, привържениците на Иван (Ванче) Михайлов. Във връзка с братоубийствените борби във ВМРО от онова време днес някои ще показват склонност да цитират (при все и по памет) често изричаните от него (Ванче) думи-присъда:

„Най-опасни са писачите и те трябва първо да бъдат убивани” (Йордан Каменов).

И показателно, Васил Пундев е убит, излизайки от Народната библиотека, Един повод да се съзре символика:

„…и мястото на смъртта да участва в доказване на властовите надмощия и тирания над интелекта, таланта и Словото у нас” (Йордан Каменов).

Асен Златаров:

„Видях го проснат на тротоара, покосен от смъртта. Още дишаше. До него папката му с бележки и ръкописи. А от насрещната прогимназия уплашените лица на стотици деца правеха да се очертава още по-грозно извършеното злодеяние.

Писа се, че е паднал в минута, когато с приятел е говорел за литература и литературните ни ежби. Два дни преди това, отивайки си заедно с него за домовете ни, той ми разправяше своите замисли по проучване историята на езика. Беше жаден за кабинетна работа. Казваше ми:

‘Искам да се върна към учителството. Ще имам с какво да живея и ще имам свободно време за своите научни занимания.’

Бедният Васко! И той си замина, тласнат от самума на нашата зловеща обществена действителност. А имаше какво да даде: тъкмо проучванията, за които той бе подготвен и за които имаше любов и метода, са най-малко разработваните: езиковата ни история и епохата на нашето възраждане имаха нужда от неговата упоритост и дарование. И кой ще го замести? Така ли се създават у нас, в тая неурожайна наша духовна нива, хора с ръста на Васил Пундев?

Но мислят ли за това тия, които знаят само едно: сигурно да стрелят из засада жертвите, които им се посочат.

Онова, което дава цена, което налага на вниманието на западната демокрация скъпото дело за Македония, не е бруталната, безразсъдна и сляпа сила на парабелите, а личности, които тежат със своето име, с науката си, с творчеството си. Те са предният авангард на освободителното македонско дело. Васил Пундев бе от малцината такива, които трябва скъпо да се ценят и щадят…

А какво става…

Тъжна и жестока действителност!…” („Литературен свят”)

И каква ирония на съдбата! В книгата си “След злодейството. Шест месеца след убийството на Ал. Протогеров”, видяла бял свят през предходната 1929 година, Васил Пундев ще впише думите на митрополит Стефан, изречени на погребението след опелото на генерал Протогеров:

“Неестествената смърт на Протогеров ни навява голяма скръб. Тя показва, че Господ у нас не живее.”

Страстта по литературата

Васил Пундев е роден в град Дупница в семейството на учители. Баща му е бил и активист на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, но и директор на Българската девическа гимназия в Солун, на Софийската девическа гимназия, а освен това и автор на учебници, както и редактор на списания с педагогическа насоченост. Майка му също е била учителка.

След 1894 година, когато семейството на Васил Пундев се установява в София, той завършва гимназия, а впоследствие и висше образование в Софийския университет със специалност „славянска филология”.

Важна ще се окаже срещата на младия Васил с неговия гимназиален преподавател по литература, Стилиян Чилингиров, който във своето време е бил дълбоко уважаван като писател, историк, етнограф, политик и общественик. Бидейки член на свободно-зидарското Братство от първата половина на ХХ век, този „последен възрожденец”, както често е бивал наричан, ще забележи разностранните дарования на Васил Пундев и ще го вземе под своеобразната си закрила.

И в Университета той привлича погледите на преподавателите върху себе си, поради което – някак напълно истествено – там се заговаря за евентуалното наследяване от него на катедрата, оглавявана от учителя му, професор Боян Пенев. Това обаче не се случва – вероятно, не на последно място и поради рано проявения характер на младия литератор-бунтар (или бунтар-литератор), комуто е не само чуждо, но и буквално противно, всякакво огъване на кръста, за да се постигне академичен просперитет. По този повод именитият Николай Райнов, който е познавал достатъчно добре Васил Пундев, ще запише:

“Той не чупеше гръбнак, не правеше спогодби, отстояваше с упорита воля, без да се бои от сблъскване с големци, силни или подли.”

А Йордан Каменов ще се запита:

„Дали сам Пундев е осъзнавал, че нечупливият гръбнак в България се възнаграждава с чупене на главата?”

И ще си отговори:

„Не знам, но и при него правилото се оказа факт.”

През 1922 година Васил Пундев се залавя с редакторска дейност, като в някои случаи заема и поста на главен редактор. Редактира вестниците: „Слово” (1922-1923), „Свободна реч” (1926), „Македония” (1926-1928 г.), „Литературни новини” (1928-1929), „Вардар” (1929-1930), редактира през втората година от излизането му и списание „Българска реч” (1927-1928). Сътрудничи на редица издания, като: „Българска мисъл”, „Литературен глас”, „Златорог”, пишейки литературни статии и критични материали. А дори и само попътно да бъдат споменати някои от имената на литературния кръг към списание „Златорог”, би се добила представа за средата, в която се е движел Васил Пундев: Hukoлaй Лилиев, Cupak Ckитнuk, Cnupuдoн Казанджuев, Боян Пенев, Йордан Йовkов, Борuс Йоцов, Богдан Филов, Aндpeй Проmuч, Георги Сmамаmов, Алеkсанgър Теодоров-Балан, Гeopгu Консmанmuнов, Нukолай Фурнаджuев, Ангел Каралийчев, Йордан Cmpamueв, Йордан Сmубел, Дора Габе, Анна Каменова, Гeopгu Цанев, Нukолай Райнов, Владимир Полянов, Георги Райчев, Елuсавеmа Багряна, Асен 3латаров, Никола Шейmанов, Дuмumър Шuшманов, Чавдар Мymафов, Светослав Минков, Илия Волен, Асен Разцветнukов, Славчо Kpacинcku, Hukoлaй Марангозов, Алеkсандър Геров, Емилиян Станев…

Васил Пундев написва: „Характеристики. Свитък І” (1914), „Добри Чинтулов” (1922), “Нашата художествена литература” (1922), “Просветители и революционери” (1922), „Боян Магьосникът. Историко-литературна студия” (1923), „Първи български стихотворци” (1925, 1939), „Периодически печат преди Освобождението” (І част: „Списания” (1927), ІІ част: „Вестници” (1930)), „Гръцко-български литературни сравнения” (1929), „Днешната българска лирика” (1929), „След злодейството. Шест месеца след убийството на Ал. Протогеров” (1929), „Константин Огнянович” (издадена посмъртно, 1941), „Рибният буквар” (издадена посмъртно, 1942). Организира издаването на „Григор Пърличев. Съчинения” (1930). Превежда множество творби на руски, немски и гръцки поети.

Отзовава се на поканата, отправена му от Михаил Арнаудов и написва за неговата 6-томна „Библиотека ‘Български писатели’“ (1929-1930) текстовете, посветени на: Неофит Хилендарски Бозвели, Григор Пърличев и Стоян Михайловски.

Из „Неофит Хилендарски Бозвели”

„В редицата на възродителите от втората четвърт на XIXв. особено изпъква Неофит Бозвели, роден към 1785 (точно годината не се знае) – един неспокоен дух, бунтовник преди революционерите ни. Пенчо Славейков го нарече:

‘Ахасфер на нашето възраждане – дрипав и намръщен калугер, който на гърците е гледал с такова омерзение, с каквото на гадовете, що са го яли по затворите, дето, вместо да се смири, волята му е ставала по и по-опърничава.’”

„През 1839 той отива в Цариград, дето повежда сред тамошните българи борбата за черковна свобода.”

„Като книжовник Неофит Бозвели е познат с петте печатани книги на ‘Словеноболгарское Детоводство’ (1835) и с два диалога, издадени късно след смъртта му: 1. ‘Просвещенньй Еуропейц, Полумершая Мати Болгарiя и син Болгарiи’, писан към 1811; 2. Диалог известен под името ‘Мати Болгарiя’, писан към 1844-1848.”

„Подтици за написване Детоводството. (…) Тук той обяснява, че решили да съчинят (разбирай с Ем. Васкидович) ‘това детоводство за нежната юност’ по две причини. Първо, родителите у нас никак не се грижат за ‘доброто отхранване (отглеждане) на чадата си’, като им оставят само материални богатства и казвали за децата, че ако са добри, добри ще бъдат и без учение. ‘Оувы! – възразява предговорът – колико согрешават таковiи безсовестнiи безчеловечнiи и чадоненавистнiи отцы!!!’ – защото човек не се ражда нито добър, нито лош и душата на детето прилича ‘според Арiстотеля, на една весма бяла бомага (хартiа), на която ни е никакво деиствiе написанно, но може до време весма много да ся напишат на нея’ добри или лоши неща, които остават до дълбока старост у човека.”

„Диалогът ‘Просвещенный Европеец’. Картина на робството. Първият диалог представя Майка България като отшелница с черно разкъсано расо и забрадка в една висока пещера край Янтра. Той има едно важно лице (…) – Просветеният Европеец, който довежда при полумъртвата своя ученик, сина й. (…) Във фактът, че Европеецът сам идва при родината ни, се отразява наистина проявеният вече интерес към нас от чужбина. Просветеният Европеец приближава с обич и сърдечно желание да помогне на нещастната България, към която се обръща със следните думи:

‘Приз много Народы приминах, и пригледах просветителныте тяхны училища сос искусны и добронравны учители, и ученици, разни доброискусны ходожественны фабрiки – благочинни наредбы достойны на обществата си членови, праведнозаконны права управители всите един другиму спомагающи, в искренна любов благосклонно обвязаны, братолюбезно и согласножителствующи – царските и церковныте закони покорно пазят, обществата си украшават – и общите си майки развеселяват – и от всяка страна похвали предобиват – и от Боги благословенiе Авраамски получават… А тука межда твоите – (не зная – умат ми ся замая как да гу нарека) сынове, гледам премрачие темнина, завист и рвенiе, лакомство, грабленiе, клевети, предателства братовозненавиждане… и брато-отцеубiиства – всите ся уклонили – в темнината варвят… нипощо ся посмышляват, чи е от светат срамота – и от всевидящаго, и правосудящаго Бога грехота… воистинну вервай мя. – Аз кумахай светат, за да изпытам кой народ, в какво благочинiи, и доброправiи преминува, обиколих – но в такова премрачна темнина, и в таково богомерско и человекоумразно и прегнуснаво и за уплакване достойно состоянiе, не видях… освен твоите опацы сынове. – Гледам и тебе, която им си от край обща майка, чи тя везали, до смерти наранили, очите и ушыте ти сос дебела пластина привезали, за да не ги виждаш и слушаш, що правят. – Прости мя инди многонаранинная и бедствующая болгарская мати! Молим тя, полегичка востани; ето очите и ушыте ти отвезахме – виждаш ли тогова, когото при тебе сос много вω имято Божiе заклеваныта доведох, за да тя види, в какво жалостно состоянiе ся нахождаш! (…)’

Съдържанието на диалога, това което трябва да се изложи, е в думите главно на сина, разпитван от майката, даваща му съвети. Тя благодари отначало на Европееца, че е довел един неин син, и се учудва защо българите не залягат за своята просвета и не ги ли е срам от другите просветени народи, като живеят в такъв мрак и поквара; след това заклева сина си да й каже защо това е така, коя е причината. С голяма скръб и преданост синът обяснява, че за бедствията на българите са виновни чорбаджиите, от които много семейства са избягали и се пръснали по чужбина. Чорбаджиите се гърчеят и заедно с гърците ограбват населението. (…) Майката е ужасена от разказа, а Просветеният Европеец пак повтаря, че никой друг народ освен българският не се намира в такова ‘безбожно, безчеловечно и бедно и окаянно, уничиженно и хулно состояние’. Накрай Мати Болгария осъжда духовенството и чорбаджиите (…).”

„Диалогът ‘Мати Болгария’. Изобличение срещу гръцкото духовенство. (…) С голяма скръб и съкрушение Мати Болгария вижда синовете си пръснати вън от родната земя и пита какво ги е накарало да бягат от нея. ‘За уплакване достойни, мои премили, горки рожби, като ходите по светът, не виждате ли на другите народни майки рожбите, как са от словесния науки просвещени и сос всякакви изкуства украшени? Коя ли друга народна майка, като вашата, си гледа по светът милите, горки рожби разпръснати, а които са си останали при нея совсем неображени и нечувственни, непознавающи от кой за какво се сосипват, услепяват, занемяват и заглушават, че толико години за народната си полза отнюд не се благоразсудно смишляват!’ На тоя възглас се явява един син на Мати Болгария, който отговаря на въпросите й. Българите се пръснали по чужбина от кърджалийските насилия, а сега не смеят да се приберат от гръцкото духовенство, което е замаяло турската власт с подкупи и коварство, та преследва и граби нещастното българско население. Гръцките духовници са ‘очарователни убайници, претворящи черното в бяло, кривдата в правда, лъжата в истина и срамното в равно.’ (…) Синът не намира думи да го опише: ‘Милая ми майко, трябва да имам небото за хартия, морето за чернило и Матусаловите години, и да празова из стихотворците боговдохновеннаго царя, пророка Давида, чуднаго Гомира [Омир], дивнаго Виргилия, чудеснаго Овидия и плачевноридателя, йерусалимскаго пророка Иеремия, за да ми спомогнат оживително да ти изложа туй смъртоносное тегло и обстоятелно, милая ми мати, да ти го предложа, че сичко сос пророка Йеремия и ти да викнете с него заедно, прилично и жалостно да наредите и уплачете горките твои рожби! Те уста имат, език нямат, очи имат, но не виждат, уши имат, но не слушат, теглят повече от скотовете и защо не знаят. Горко воздишат, и пъшкат, но за коя причина не смеят да попитат.’„

Еничарското зло е било явно, видимо; могло е да се избегне или претърпи; а злото от гърците иде тайно, коварно, смъртоносно. Нататък се описва духовното иго в най-черните му прояви, което се крепи на доверието на турците към гръцката духовна власт, на българското търпеливо невежество и на гръкоманството. (…) Майката прибавя: ‘И колико има разлика мъртвият от живият, толико и ученият от неученият, небото от землята и ад от рай.’ (…) Наред с това: ‘Училища, училища и учители, милии ми рожби! Тамо щат да ви се отворят зажумените ви очи, за да познаете на що зависи и состои человеческото благополучие и вечное блаженство.’ Няма друг начин за спасение освен тоя. (…) Като поръчва накрай на сина си да напечати тоя разговор, майката в дълъг монолог пак призовава синовете си да се свестят, пробудят.“

Из „При Яворов”

„До Ботев е най-близьк безспорно Яворов. Най-близък и до нас.

Между покойниците в нашата литература той има особено място. Може поуката от други да е по-голяма, но от тях все нещо ни дели – било изключителността на борческия дух у Ботев, било естетическата култура на Пенчо Славейков или патриархалността в широтата на Вазов. За нас Яворов беше повече от тях водач в нов свят, повече от тях изненада и увлечение. Поезията му наистина разкри тайна: наша, дълбока, сложна, мъчително неразрешена от него, недоразрешена може би и от нас. Родството с него е преди всичко неговото срадание. Скъпите поети на славяните са мъченици. А у нас собствено само двама са наистина страдали – Ботев и Яворов. И само те са поети с дълбок лиричен патос. Страданието отбелязва тежките преминавания в духовния живот, по които познаваме и следим неговия път. Ботев изрази страданието, от което се роди свободата ни; Яворов сгъсти мъките, от които се ражда свободната личност. У него се свиха противоречия и мъки, които трябва да бъдат преодолени за свободно духовно развитие. (…) Трябваше да се надмогнат съдържанията и формите на тоя елементарен, личен и обществен, живот, с който бяхме свикнали, за да се издигне и развие значителното, което личността чрез самовглъбяване заражда като ново отношение към човека и света.”

„Ничия песен не е така тежко незабравима за нас като Яворовата. Споменът за лириката му е понякога като кошмар. Ужасява се човек като помисли в какъв страшен свят мина и ни увлече тоя поет мъченик. Стените на самотата, неговата нощ и вътрешни чудовища, хаотичното у него прави да забравяме дори, че той носеше топла жажда за любов, стремеж към добро, истина и вяра, че копнееше за братска обич и нежност, че беше слепец, умиращ за светлина.”

„Вън от него поезията на Яворов сочи пълна безизходност. Нито един мотив не отваря врата към желания живот, към светло бъдеще. Всеки опит за издигане разкрива по-тъмни бездни и сложна безпътица. Човешкото съществуване няма цел и опори. Проверката е ново разрушение. Една опора знае лириката – майката. Но тази опора значи връщане (…); само с нея, както и с природата, наникъде не може да се тръгне. Всичко друго пада: любов, родина, обществен дълг, духовен аристократизъм, семейство. Драмите бяха проверка на по-широка основа. Първата посочи любовта като трагически стремеж към неосъществимо съединение, а втората стига до идеята, че в природата на човека се крият раздвоения, които не могат, не бива да бъдат приети. Резултатът от проверките в драмите остана същият, познат в лириката. Нищо светло и чисто не стои пред човека и не е осъществимо от него. Пред нас е непобедимо чудовище: зло, неразумно, отвратително. То е неизбежният спътник, събеседник и мъчител. Вън от него с нищо и никого не може да бъде свързан човек. Обречен е на безплодна самота и не намира оправдание в участта си.”

„Изводите имат необикновена категоричност; те стоят често като заклеймяващи надписи на страстна безпомощност. Категоричността им говори за изключителната сила на всяко отделно увлечение и за трагическата му непримиримост. От тях по-рязко изпъква светът на вътрешните опустошения, из който се подемат веявици на духа и се плискат вълни на бунт и отчаяние. Лирическото движение у Яворов е съпроводено с ужас. Както са категорични изводите, така с остри багри и линии се очертават образите върху фона на душевната нощ. Стихотворенията имат някаква желязна заключеност и подчинение на натрапващи се образи. Студена необходимост лъха от вътрешните сводове на лириката му. Диалогът в стиховете се води със страхотни повторения и перифрази; думите звучат зловещо. В стиха се чуват трясъци; отличава се със строга музикална архитектоника, която притиска. Композицията има каменния изглед на вътрешен лабиринт.”

„Слабите вървят със заобиколка, движат се по лесните посоки. С това приспособяване Яворов не можеше да се помири. Той срещна нравствените проблеми като мъка, противоречията му бяха непребодимо страдание. Без Яворов нашата лирика би била идилична и плитка.”

 

А са се намерили българи, които да убият този българин. Намерили са се и българи, които няколко месеца след убийството му да публикуват във вестник „Македония“, същия този вестник „Македония“, на който Пундев е посветил много свои дни и нощи от не много дългия си живот, декларация, с която обясняват:

„На 4 март т.г. ВМРО наказа не гражданина и български публицист В. Пундев, а престъпника пред македоноосвободителното дело Пундев…”