С музиката на Моцарт
Проф. Венцеслав Николов, ложа „Светлина“
Нашият ритуал започна с въведението от прочутата творба на Моцарт. Requiem aeternam dona eis, Domine – Вечен покой им дай, Господи, се пее в него. Изслушахме с вълнение и lacrimosa – пълен със сълзи е този ден, последната завършена част от оригиналната партитура на Моцарт. Спомняхме си за братята, с които смъртта ни е разделила, докато звучеше траурната масонска музика на Волфганг Амадеус. Тя е написана за ритуала на 17 ноември 1785 във виенската ложа Zur gekroennten Hoffnung, думата означава надежда – надежда да останат живи в сърцата ни братята отишли си от нас. Нека смълчани да се вглъбим и в една от най-красивите молитви на Волфганг Амадеус – прочутата Ave verum corpus.
Искаше ми се да усетим, да съпреживеем и светлината и вярата, с които е изпълнена вечната музика на Йохан Себастиан Бах. Хоралът Jesus bleibet meine Freude (Исус, наша радост) е сред най-известните творби на Бах. Интересен, почти неизвестен факт е, че кантатата, от която е взет хорала, първоначално е била посветена на Йоан Кръстител, патрона на Свободните зидари. Нашата работа ще завърши под звуците на последното творение на майстора. Предусещайки края на земния си път, слепият композитор диктува своята изповед, хорала Пред твоя трон заставам аз, часове след това Йохан Себастиан умира. Датата на смъртта му се помни и отбелязва от целия културен свят. През лятото на 2000 година, по случай 250 години от кончината на композитора и аз преживях една незабравима Бахова нощ. Във всички концертни зали, в множеството църкви на Мюнхен през цялата вечер звучеше музиката на Лайпцигския кантор. Изпълнена от известни музиканти, от най-добрите оркестри и състави на града, но и от студенти, любители – до късно през нощта. Многобройните слушатели минаваха свободно от зала в зала, любопитни, но и замислени, вглъбени в себе си. Целият притихнал град, катедралите и паметниците, празнично осветените сгради и улици сякаш бяха пропити с настроение и музика… Музиката на Йохан Себастиан, странно съзвучна с нашия толкова различен, материален свят. Или може би точно поради тайнствената си хармония и дълбочина, будеща копнеж по нещо безвъзвратно изчезнало от живота ни?
Творчеството на Волфганг Теофилус Моцарт, нарекъл се още като дете Амадеус – щастливец е една от най-светлите страници в историята на европейската цивилизация. Съдбата му на дете-чудо, необикновената дарба, отношенията със съвременниците и ранната смърт на гения отдавна са обрасли с множество легенди. Многократно тиражираната, даже в сериозната литература, съвършено несериозна версия за отравянето на композитора от изпълнения със завист Салиери битува и до сега. Не по-малко, бих казал, печално известна е и историята със странния посетител, загърнат в черен плащ, поръчал на композитора написването на Реквиема. Свързват я с ранната смърт на Моцарт, през романтичния деветнайсети век тя нараства с множество подробности, досъчиняват се изповеди на Волфганг Амадеус, цитират се негови изказвания.
Появяват се множество произведения посветени на Моцарт и смъртта. Действително темата на смъртта присъства в някои от известните ни писма, даже от по-ранни времена. Но струва ми се, че повечето от биографите с пренебрежение отминават факта: Моцарт е масон и като свободен зидар е естествено да разсъждава за преходността на този свят. Което не му пречи да живее най-интензивно напрегнатия живот на виртуоз и композитор. Месеците преди неочакваната му смърт са изпълнени със премиерите на все нови и нови произведения, с една почти невероятна творческа активност.
От това време е и мотетът Ave verum corpus. Не мога да се сдържа да не разкажа, братя, кратката история за създаването на тази творба. Моцарт пише до свой колега в Баден, градчето, където жена му е на бани, моли го да помогне при уреждането на битовите подробности. Едновременно с това, типично за него, композира (да отбележим – в главата си!) мотета, записва го и прилага към пратката – нещо, като „предварително ти благодаря за услугата”. Това е на 17 юни 1791 г. По номерацията на Кьохел Ave verum носи № 618. През месец юли се появява масонската музика Една малка немска кантата и операта Вълшебната флейта, съответно с номера 619 и 620. На 28 септември пише увертюрата на Вълшебната флейта, само два дни преди премиерата, тя е на 30 септември. Но още преди това, на 5 септември, Моцарт вече е готов със следващата си опера – Титус. На 7 октомври се появява концертът за кларинет, написан за приятеля му Щадлер, впрочем също масон. На 15 ноември завършва последното си произведение: Масонската кантата с № 623. За нея той се изказва много ласкаво, смята, че е от най-добрите му произведения. Не се наемам да степенувам качествата на творбите на Волфганг Амадеус, по-скоро приемам оценката му като израз на големия интерес, който проявява към масонската тематика.
А Реквиема? Изминали са вече шест месеца от странното посещение, но композиторът, като че ли не се сеща за него. И това при неговата продуктивност? Повечето биографии отминават с мълчание този факт. Казват, че в началото на декември, вече болен, работи над последното си произведение. В романтичната версия, която срещаме и в прочутия филм Амадеус, умиращият композитор с последни сили се протяга към листа нотна хартия, за да запише хрумналите му тактове… Вълнуваща, но много далеч от наистина случилото се сцена. Най-вероятно ми се струва, че Моцарт, приел предложението през месец юни, продължава да работи над другите си творби през цялото лято на 1791 година. Срокът за предаване на партитурата на Реквиема е чак през януари. Затова той само го започва, даже инструментира до прочутата Лакримоза, след това скицира някои части… и го изоставя. Сигурен, че когато наближи времето, ще го завърши. Съдбата определя иначе, на 5 декември, изтощен вероятно и от многократното пускане на кръв, обичайна практика за времето, гениалният Амадеус се преселва във вечния Изток. Завършените части от Реквиема, около 10 минути музика, са изпълнени няколко дни след смъртта му. Така започва странната биография на това емблематично за европейската музика произведение – дописвано, оспорвано, и въпреки всичко и досега будещо възхищение.
Като образован композитор Моцарт естествено познава битуващите по това време образци на предишните поколения композитори и преди всичко музиката на Хендел, цитат от него срещаме и в Реквиема. С творчеството на Йохан Себастиан Бах той се среща късно, в дома на ван Свитен, член на ложата и любител на музиката във високото значение на тази дума, характерно за времето. За концертите, които се организират в дома му, Волфганг Амадеус прави своите обработки на Баховите фуги. По това време музиката на Лайпцигския кантор е почти напълно забравена, с неговата кончина си е отишла и цяла една епоха. Идва новото време, вкусът се променя, прочутите му синове пишат вече в друг стил. Най-възрастният, Филип Емануел е на служба при Фридрих втори, наречен впоследствие Велики. Ние също си спомняме за него, кралят е ревностен масон. За неговия придворен композитор нямаме сведения да е принадлежал към братството.
Свободен зидар е Йохан Кристиан, най-малкият син на Йохан Себастиан, така нареченият лондонски Бах. Когато 8-годишното дете-чудо Волфганг Амадеус го посещава в Лондон, двамата музицират заедно, разговарят… Жалко, вероятно синът не е намерил за нужно още тогава да запознае младия колега с творчеството на баща си. Двамата композитори – момчето и утвърденият майстор са между новаторите, тези, които ще определят пътищата, по които ще се развива изкуството през следващите десетилетия, естествено е да мислят за музиката на бъдещето. Едва техните потомци, с характерния за романтиците поглед назад във времето се вглеждат в миналото и откриват отново дълбочината и красотата на музиката на Йохан Себастиан.
През 1829 година е запомнилото се изпълнение на Матеус пасион в църквата Свети Тома в Лайпциг под диригентството на Менделсон. В историята на музиката тази дата се смята за повратна точка. В предишните епохи музика се е пишела по повод – концерт, годишнина или обществено събитие, изпълнявала се е… и след това се е забравяла. Осъзнавайки величието и вечността на музиката на Бах, 19-ти век преоткрива за човечеството великолепните образци на миналото, започват все по-често да ги свирят, музиката става достояние на широк кръг слушатели Ражда се публичният концерт, една от най-висшите прояви на европейския дух. Милиони хора по нашата земя стават съпричастни с полета на духа на великите композитори от всички времена.
Аз завърших, уважаеми майсторе, нека продължим сега нашата работа с музиката на нашия брат Волфганг Амадеус и в прослава на Великия архитект на Вселената.
Виж още за проф. Венцеслав Николов
Тук също: