Изкуството на словото

 

Иван Войнов 

 

 

Брат д-р Иван Войнов е роден през 1920 година в Дупница в семейство на зъболекари. Бащата е масон. Неговите детски и юношески години преминават в София, където завършва известната Първа мъжка гимназия. Годините на Втората световна война прекарва в Германия. Там завършва право с докторат. Професионалният му живот протича изцяло в Българската секция при Радио „Свободна Европа” като шеф на продуцентски отдел. Участва дейно във възстановяване на Свободното зидарство в Германия от самото му начало. Заемал е многократно всички сановни длъжности. През 1992 година по негова инициатива мюнхенската му ложа „Лесинг” подготвя и провежда приемането на седмина българи, които по-късно поставят основите на първата „немска” ложа в София. През 2001 година брат Иван Войнов почива в скромния си дом в мюнхенския квартал Оберменцинг, след като е видял осъществена голямата мечта на своя живот – велика ложа  в Родината си.

 

Всеки от нас се е убеждавал много пъти в това, колко важно е човек да владее изкуството на словото не само в качеството си на сановник, но също и във всекидневието. Било като е постигнал нещо посредством това изкуство, било като е пропуснал да постигне нещо, защото не го владее. В рамките на настоящата беседа няма да е възможно дори бегло да се обхванат всички стигнали до нас и свързани със занимаващата ни тема размисли, формулировки, разработки и трудове.

Тук искам да спомена само една мисъл от периода на разцвета на ораторското изкуство през древността. Тя е родена през късния римски период: „Нищо по-хубаво не са оставили нам безсмъртните богове от величието на словото”.

Спокойно можем да се присъединим към това становище, колкото и преувеличено да ни се струва то, защото именно словото дава възможност на човека да направи достъпни за другите своите мисли или пък тъкмо напротив – умело да ги прикрие. Искам да кажа, че владеенето на това изкуство само по себе си не носи нито позитивен, нито негативен заряд: то може да бъде използвано и в едната, и в другата посока в зависимост от целите и стремленията, характера на оратора, както и от конкретните условия, времето и мястото на произтичащите събития.

Поради тази причина красноречието е сред уменията, будещи в най-висока степен подозрения и недоверие, макар и запазило обществено признание от античността до ден днешен. Демагозите не са характерно явление само за нашата епоха – хилядолетия наред те въвеждат хора и цели народи в заблуждение, тласкат ги към гибел. Случилото се през последните пет-шест десетилетия е само един от безбройните примери за това.

От друга страна, красноречието е донесло и много добро, когато използването му е било мотивирано от добро и е имало за цел да мотивира хората за правене на добро. В идеалния си вид красноречието би могло да се дефинира като умение да се запленят чрез слово другите от собствените ни убеждения, да ги заразим със собствените си чувства, като в крайна сметка ги спечелим за нашата кауза.

 

Словото има три особености, които го ограничават от произведенията на истинското в най-тесния смисъл на думата изкуство.

На първо място, то е във висша степен целенасочено. Съществуването му не е оправдано само по себе си, каквото е това на един стих например. То поучава, тревожи, убеждава. Това обаче не е всичко. На второ място, то е в значителна степен по-рационално от другите произведения на изкуството. И трето, връзката между него и автора му – оратора, е много по-тясна, отколкото, да речем, между поета и неговата рожба – стиха. Словото е неразривно свързано с оратора – характерът на изложението е съществена съставна част на самото слово и това се отнася с еднаква сила както за свободната реч, така и за предварително написаната. Понеже ораторът се обръща от цялото си сърце към сърцата на своите слушатели, той е в състояние да проникне до по-дълбоки пластове на тяхната духовност, отколкото един писател, който адресира творбата си към анонимен потребител. Той разполага освен със смисъла на самите думи, още и с други недостъпни за писателя оръжия: тон, гласови акценти, изражение, жестикулация и на първо място – лично обаяние. Всичко това дава на словото значително по-голяма въздействаща сила, но, от друга страна, то страда и от голям порок – недълговечност.

В риториката личността играе значително по-голяма роля, отколкото в областта на поезията или живописта, доколкото всяка реч съдържа повече или по-малко една изповед. Влиянието на словото зависи не само от онова, което ораторът казва и как го казва, но също и от това, какво представлява самият оратор. С други думи, красноречието е нещо съвсем особено, уникално, подчинено на свои собствени правила и закони.

 

Що се отнася до самия оратор, и до днес не е намерен верният отговор на въпроса: Ражда ли се той или се обучава?

В идеалния случай са налице и двете предпоставки. Тук нямам предвид словоохотливостта, а умението да се говори. Всички знаем много добре, че далеч не всеки, който говори много, има какво да ни каже! Най-важното за един оратор е да бъде в състояние естествено и без усилия да даде израз на онова, което го вълнува и което иска да сподели със слушателите си. Крайните интроверти (Хора, насочени навътре, към вътрешния свят и енергията им идва от него. По-силно изразената интровертност се характеризира с по-силно изразена резервираност, усамотение, спокойствие, обмисляне на собственото поведение, интимност – бел. ред.), лесно смущаващите се хора могат да заемат ораторския пулт едва след като са се освободили от тези в дадения случай негативи чрез упорити упражнения и трениране на волята.

 

С това не искам да кажа, че всеки, който е опазен от сценична треска, е роден оратор. От сценична треска са страдали такива велики оратори като Цицерон, Жан Жорес и Дизраели.

Както и ред други. За овладяване на сценичната треска е необходим самоконтрол. Според древните стоици, който се научи да овладява външния израз на вътрешното си състояние, скоро се научава да владее и самото състояние. Това идва да ни каже, скъпи Братя, че който се преструва на храбър, с течение на времето става храбър. Неуспехите, които ще го съпътстват в началото, не бива да го обезкуражават. Кои са останалите качества, притежавани от успешния оратор, или към усвояването на кои качества следва да се стреми начинаещият, за да постигне успехи на това поприще? Първото вече описах – той трябва да бъде открит и естествен. На второ място, ораторът следва да бъде едновременно темпераментен и господар на чувствата си. Ако се налага да говори в свободен текст, той трябва да бъде находчив. На четвърто място, ораторът трябва да разполага с добра памет и, на пето – той трябва да се упражнява, да се упражнява и упражнява. Предлагат се множество помагала за провеждане на тези упражнения. Искам да спомена още нещо: ораторът трябва да бъде достъпен, лишен от суета и преструвка. От казаното дотук и от онова, което още имам да кажа, следва да се заключи, че то всичкото е предназначено не за оня, който иска да произнесе слово или да изнесе градеж само за да блесне в очите на своите слушатели, а за този, който наистина иска да им каже нещо. Тежки са тези изисквания. Наличието на толкова малко на брой наистина добри оратори никак не е случайно. Когато обаче са налице предпоставките, обучението може да стори чудото. Естествено, нужна е и съответната обща култура. Необходимо е натрупването на богат, многообразен и услужлив речников запас. Необходими са, с една дума, постоянно образоване и обогатяване личността на човека, защото изграждането на оратора е производно от изграждането на неговата личност. Целта на образоването и духовното обогатяване на оратора в никакъв случай не е създаването на словесни виртуози. Такъв виртуоз е онзи, който владее до съвършенство словесния инструмент и е готов да го постави в услуга на която и да било кауза. От чисто формално-техническа гледна точка такова постижение може и да изглежда върхово, но зад него не стои цялостната личност на оратора и публиката най-често долавя този момент.

 

Друг въпрос, който неизменно се поставя във връзка с изкуството на речта, е следният: Кое е по-добре – да се чете или да се говори свободно?

Доколкото повечето от нас не са белязани свише в това отношение, нормално е да се чете предварително подготвен текст. Четенето заема точно противоположния край на пространството между себе си и свободната реч, което на свой ред е изпълнено с ред най-разнообразни възможности. Те всички се различават според степента на подготвеност на оратора. Изцяло прочетеното слово губи много от блясъка, който излъчва непосредствеността, от напрежението, което обзема слушателя, станал съпричастен свидетел на творческия процес, съпътстващ свободната жива реч, премиерата в процеса на самото й създаване. Но тъй като недостатъците на живото слово превъзхождат значително по обем неговите предимства, повечето опитни оратори се придържат към практиката да използват бележки. Обикновено те съдържат скелета на цялото слово, напомняне за основните пунктове, а така също и начини за преминаване от една тема към друга. Мнозина оратори наизустяват уводната и заключителната част от речта си. Начинът, по който се изготвят писмените бележки, е от изключително значение. Колкото по-неопитен е ораторът, толкова по-обхватни следва да бъдат бележките. Възможно е дори те да съдържат пилотни фрази за всеки абзац от словото. Възможно е също така различните бележки да бъдат подчертавани с различен цвят съобразно критерии, които ораторът сам изработва. Стилът на речта, независимо дали е свободна или прочитана, се различава качествено от този на писане. Не можем да говорим, както правят това книгите. Съществуват някои основни правила, чието неспазване води до това още от самото си начало речта да се окаже досадна за слушателите, като все повече се откроява с това си качество, колкото повече напредва.

Най-първо сред тях е правилото да се използват възможно най-къси изречения. Дългите изречения, широко използвани впрочем, по мое дълбоко убеждение са плод на неправилното схващане, според което колкото по-дълго и заплетено е изречението, толкова по-учен и образован е неговият автор.

Прекалено многото подчинени изречения в едно главно са обикновено не само подчинени, но и излишно подчинени. Заради внасяната от тях мъгла е трудно да се съзре ясно основното. Късото изречение задоволява любопитството на слушателя почти едновременно с неговото събуждане.

 

Второто правило е свързано с употребата на отглаголни съществителни и то гласи: Действията следва да се описват с глаголи, а не с отглаголни съществителни.

Красноречив пример в това отношение е лаконичното изявление на Цезар, достигнало поради вътрешната си сила и съдържание до наши дни: „Veni, vidi, vici”(„Дойдох, видях, победих”). Друг един съобщава на свой ред: „След пристигане по тукашните места и техния оглед завоюването на победата започва да изглежда постижимо”. Този мъж обаче с положителност няма да отвоюва никаква победа, понеже, както отбелязва един опитен риторик, склонността да се възпроизвеждат действия чрез стилизирано използване на отглаголни съществителни възпроизвежда определени качества на личността. Обикновено така постъпват слаби, колебливи и страхливи личности. Когато човек използва направо самия глагол, той няма друг избор, освен просто да каже какво става и кой го прави. Прибягваме ли обаче до многобройни словеса, завършващи на „ане”, „имо”, „ими” и подобни, то изказът ни става мъглив и колеблив.

 

Третото правило надали се нуждае от обосноваване. То гласи: Пазете се от клишета! Те досаждат на слушателя.

Търкалят се непрекъснато из всякакви уста, поради което са напълно загубили своя вкус и острота. В психологията съществува закон за затихващото дразнение, съгласно който „постоянното присъствие на определен дразнител намалява постепенно неговия интензитет”. Буди ли у някого каквото и да било чувство фразата „качество на живота” – фраза, която при появяването си в общественото пространство преди няколко години неизбежно предизвикваше интерес и любопитство? Подобни думи и фрази следва да се заместват със синоними или описания, в търсене на които трябва да се прояви упоритост и изобретателност. С това не искам да кажа, че изтърканите думи и изрази изобщо не бива да се използват – целта е употребата им да бъде сведена до поносими параметри. Голяма услуга би ни сторил в това направление един речник на синонимите. Ораторът трябва непрекъснато да се стреми да активизира все по-големи пространства от богатството на своя пасивен речник.

 

Четвъртото правило е понятно от само себе си: Ораторът трябва да говори артистично!

Той трябва да говори за погледа на онези, до чиито сърца иска да стигне. Гледането е по-лесно от слушането. Който иска да говори артистично обаче, трябва да се съобразява с три неща. Първо, всякакви описания са отегчителни. Ораторът в никакъв случай не бива да прави опити да се конкурира с фотографията. Светът на изреченото слово е свят на движение. Второ, ораторът трябва да се опитва да изобразява и вътрешни духовни процеси, и взаимозависимости. За да прави това обаче, той трябва да разполага с точни познания. Абстрактните брътвежи са, разбира се, много по-достъпни. И трето, сравнението е основен похват за артистично излагане на материята. През 1848 г. Уланд произнася в катедралата „Свети Павел” реч против наследяването на короната. От тази реч е прочутото изречение: „Революция с монарх по наследство прилича на сивокосо бебе”. И още: „Германската национална идея трябва да се осъществи; тя обаче не е просто малцинствена статистика; иначе можем да белим и белим ябълката на държавността, докато Германия остане голяма колкото Лихтенщайн”. Артистичността е от особено голямо значение, когато трябва да се посочват цифри. Слушателят ги ненавижда, понеже те не будят в съзнанието му никакви представи.

Четвъртата препоръка към оратора е по-важна от първата: искаш ли да те слушат, говори кратко! Лаконичността е най-силният ти коз. Ще рече, трябва да се казва само онова, което непременно има нужда от казване. Ни дума повече! Добре е да се отбележи на това място, че до ден днешен никому не се е удало да изчерпа която и да било тема. В ред случаи обаче изложението изчерпва слушателите напълно.

 

Като пето правило ораторът следва да не забравя от време на време да споменава по някоя любопитна подробност! Слушателят мрази абстрактното и винаги е доволен да чуе нещо, което може с лекота да си представи.

Всичко обобщено е абстрактно – лесно достъпни остават подробностите. Логиката прави разлика между род, вид и индивид. Насекомите са род, пчелите са вид, а пчелата Мая (герой от популярен рисуван сериал през осемдесетте години на миналия век – бел.прев.) е индивид. Индивидите по принцип предизвикват по-голям интерес от родовете, а човекът по правило се интересува от другите хора. Почти във всички случаи можем да си позволим да допуснем, макар и за кратко, в словото си някой човек. Особено полезни са описваните тук елементи на словото, когато става дума да се защити някоя непопулярна позиция.

Но те са ни необходими и тогава, когато излагаме някакво абстрактно понятие. Цицерон например не казва „всички те мразят, Катилина”, а „Сенатът те мрази”. Една особена разновидност на занимаващата ни тук конкретизация на абстрактното са прецедентите – примери, при които нещо се е случило или някой е постъпил в миналото по начин, какъвто ораторът има намерение да използва в настоящия момент.

 

И като последна препоръка: Не забравяйте чувството за хумор! Във всички случаи то ще ви бъде от полза. Не и при произнасяне на надгробно слово, разбира се.

След като ораторът е вече наясно със своята тема и след като е събрал необходимия за нейното развиване материал, той трябва да обмисли подредбата на словото си. Всеобщо приложимо правило в това направление отсъства. При една добре построена реч слушателят трябва по-скоро да почувства вътрешната й структура, и то единствено посредством удовлетвореността, която предизвикват у него гладкият ход на изложението и логиката на разсъжденията. Не е обичайно, а и оставя неприятно впечатление, когато ораторът отнапред оповести предстоящото развиване на темата си. От тактически съображения е напълно приемливо неговото желание да завладее вниманието на своята аудитория още отначало.

 

И ето че стигаме до въпроса, който се изправя пред нас преди захващане с всяка тема: Как да започнем?

Съществуват различни възможности. В училище на всяко дете се внушава, че винаги трябва да тръгва от общото, за да стигне до индивидуалното. Ако например трябва да пишем върху битката в гората, описана във „Вилхелм Тел”, следва да построим творението си така: Най- популярен сред германските поети е Шилер. Сред всичките му произведения най-доброто е „Вилхелм Тел”. Най-прочута от сцените в тази творба е „Битката в гората”. И ето че стигнахме до темата. Това обаче е възможно най-лошият подход – изцяло построен по каноните на дедуктивния метод.

Не е по-добър и историческият подход, освен когато самото естество на темата го прави неизбежен. По-лошо и от посочените две начала е извинението, че, видите ли, не съм добър оратор. Също така банално и кухо звучи едно начало, което започва с „ако”: „Ако днес си позволявам да привлека вашето внимание, то моля да ми бъде позволено, преди да се заема със същността на днешното си изложение, да обърна внимание върху обстоятелството, че с оглед краткото време, което ми е отредено, няма да бъда в състояние да изчерпя темата в задоволителна степен, нито пък да се впусна в детайли, така че моля…” и така нататък и така нататък. Подобен оратор трябва най-сериозно да се замисли за собствената си телесна цялост, в случай че попадне в ръцете на разярените слушатели.

Много повече е за предпочитане тъкмо обратното на дедуктивните въведения – индуктивният метод. Понеже е много по-¬жизнен и начаса завладява вниманието на слушателя. Ораторът започва с шега или анекдот, за да продължи по-нататък от частното към обобщеното. Ако пък такъв няма на разположение, най-добре е да хване направо бика за рогата. От гледна точка на слушателя най-доброто начало е да се стигне бързо до същината на темата. И за правилно построеното начало съществуват някои указания, които биха могли да се вземат предвид:

1. Започваме с някоя общоизвестна и неоспорима истина, па макар и поизтъркана. Например: „Кой би се наел да оспори факта, че животът никога не оправдава надеждите, хранени на млади години?”
2. Казваме в началото нещо скандално звучащо, но галещо слуха на слушателя. Например: „Последното повишаване на цените е опит за убийство”.
3. Изтърсваме нещо така абсурдно наглед, че слушателите веднага наострят уши: „Известно ли ви е, скъпи Братя, че в 17 страни на света робството е уредено по законов път?”
4. Започваме със заявление, което леко се плъзва по същината на темата: „Въпросът, който ни вълнува днес, е този: Наистина ли е велика ложа нареклата сама себе си така?”
5. Хващаме се за последното произнесено в залата изречение или дума и тръгваме от тях.

Неотменима част от всяко начало е обръщението, което в никакъв случай не бива да бъде фамилиарно. Има едно начало, което е общо за всички речи – паузата. Застанал един път върху подиума, ораторът трябва да изчака миг, за да се концентрира, от една страна, и да нагнети напрежението – от друга.

 

Започнал един път да говори, ораторът не бива да забравя, че има и край, защото той най-често е по-труден от началото.

Най-общо казано, краят трябва да представлява обобщение. Това следва да се приеме условно, доколкото нито един оратор не е в състояние да отговори на всички поставени в разработката му въпроси, нито пък да изчерпи докрай цялата тема. От това обаче важността на завършека не става по-малка. Слушателят е към края по правило поотегчен, вниманието му е отслабнало, така че за оратора не остава друго, освен да го разбуди, да привлече вниманието му с нещо интересно и да завърши с апломб. Това ,естествено, не може да се постигне, ако отново започнем открито или завоалирано да се извиняваме или ако обявим „и ето че вече привършвам“, след което още 20 минути продължим да дърдорим. Истинският завършек трябва да приповдигне духа. Особено сполучлив е оня завършек, който поднася някаква изненада, който отбелязва неочакван от слушателя обрат. Представете си например такъв край на слово, посветено на борбата срещу смъртното наказание: „И така, безспорно остава обстоятелството, че никога и при никакви обстоятелства не може да бъде морално оправдано умъртвяването на човешко същество от други човешки същества. Господа убийците обаче непрекъснато се опитват да внесат промяна в тази даденост”.

Завършекът, дори когато изглежда импровизиран, трябва да бъде много внимателно подготвен, така че ораторът да бъде в състояние във всеки един момент да завърши благополучно своето изложение. Това дава допълнителна сигурност.

Казаното дотук всъщност описва някои похвати, които помагат на оратора да придаде вкус на своята реч, тъй както равномерно разпределените в тестото стафиди правят това при добрия кейк. От друга страна обаче, това е и въпрос на особения стил, който характеризира отделния оратор от това, дали той предпочита антитезата, парадокса или хиперболата – все дълбоко свързани с личностната характеристика черти. Цитатите са също отлично средство за ярко и лаконично внушаване на определена идея в съзнанието на слушателя, както и за нейната защита срещу евентуален отпор. Цитирането на стихове има едно огромно предимство: то съживява монотонния ход на прозата посредством могъщия ритъм на мерената реч и така отговаря на едно основно изискване в ораторското изкуство – събуждане чувствата на слушателя. Едно-две кратки стихчета, стига да са подходящи и добре подбрани, могат коренно да променят настроението в залата. Много трябва да се внимава обаче да не се пресоли супата – прекаленото изобилие от цитати има обикновено за резултат тъкмо обратното на онова, което ораторът си е поставил като цел.

 

И ето че опираме до проблема или по-скоро – до комплекса от въпроси, свързани с ораторската тактика.

Тук важи древната римска сентенция: „Овладей материята си – думите ще дойдат сами”. Нужно е да се проучи най-основно проблема, върху който ораторът е решил да се разпростре, защото незнанието трудно може да се прикрие дори и от най-обиграния майстор на речта. От друга страна, добрият оратор знае, че ако иска да постигне целта си, трябва да се обърне не само към разума, но и към чувствата на своя слушател. Колкото по-многобройна и по-слабо образована е аудиторията, толкова по-лесно се превръща тя в море от бушуващи чувства.

 

 

Два са начините на словесния изказ. Или съобщаваме факти и обстоятелства, или правим оценки.

Фактите могат да се подложат на проверка – оценката не. Последните бягат от доказателствата. Ученият винаги се стреми да се домогне до свободни от оценки и предразсъдъци факти от реалността и прави своите заключения въз основа на логическите изводи, които тези факти предизвикват. И след това преминава към своето изложение. Масата иска оценки, а не логически заключения, така че тя очаква да чуе какво би следвало да се е случило, а не какво е станало в действителност. В повечето случаи обаче заключенията се правят въз основа на оценки. Колко важно е да не забравяме този факт, се илюстрира от друг факт: повечето хора изграждат становищата си по отношение други хора или събития не въз основа на собствени наблюдения и разсъждения, а на базата на онова, което мислят трети лица. Един оратор при никакви обстоятелства не бива да забравя това! И ето че идваме до едно твърде важно правило, към което горещо препоръчвам на всеки оратор да се придържа: никога не се обръщайте към всички, а винаги имайте предвид в словото си един имагинерен, а още по-добре – един тип слушател, който е налице в залата.

 

Който се обръща към всички, не успява да завладее ничие внимание.

Който обаче съзнателно, само по себе си естествено, насочи острието на своето слово към конкретен слушател или слушатели, той печели вниманието и на останалите, тъй като всеки от тях остава с убеждението, че именно той е адресатът на конкретното изложение. Този подход обаче изисква от оратора силна концентрация, особен апломб и самоувереност. Трябва да се говори по начин, който непременно да бъде понятен на средния слушател. Трябва да се пазим като от огън от всякакви чисто технически ефекти и похвати.

Когато произнасяте слово, Братя мои, трябва да сте напълно наясно с обстоятелството, че слушателите ви разговарят помежду си. Макар вие да не чувате. И вие трябва да усетите смисъла на казваното от тях по израза на лицата им. Ораторът трябва да бъде постоянно нащрек по отношение и на най-слабата промяна на настроението в залата, но в никакъв случай не бива да допуска уплаха и несигурност, ако усети сред слушателите си нарастваща неприязън или си даде сметка, че контактът му със слушателите губи своя интензитет. Всяка реч е схватка между оратора и неговата публика и който допусне нервите да го лишат от ясна представа – за себе си и слушателя, той е осъден на провал.

 

Друго важно правило за оратора е винаги да търси верния тон, понеже той е решаващ при установяване на контакт между него и публиката.

От намирането на верния тон зависи също и успехът на самото изложение. Тонът допринася за достоверното звучене на изложението. Патосът е също въпрос, свързан с достоверността. Само оня, комуто прилича патосът, може да се възползва от това коварно оръжие. Иначе ораторът изглежда афектиран и смешен.

Тук е може би мястото, Братя мои, да кажа нещо и за техниката на речта, но се надявам, че няма да ми се разсърдите, ако се огранича със съвета да потърсите сведения по този въпрос другаде. Понеже огромната материя, свързана с гласовите упражнения, техника на изговора, дихателните упражнения и пр. и пр., няма за нас онова значение, което има за професионалните оратори. Все пак няма да се откажа от възможността да изброя няколко правила, които не са пряко свързани с техниката на речта, макар известен брой автори да ги класифицират именно там:

1. В никакъв случай не правете опити да променяте гласа си. Говорете естествено, за да не прозвучите напрегнато и фалшиво.
2. Не говорете прекалено бързо дори и когато в залата се забелязва неспокойствие и шум. По-добре е нещо да остане недоизказано, недопрочетено, отколкото казаното да потъне в шумотевицата – бързо изречено и неразбрано.
3. В никакъв случай не говорете с равномерен тон – така може да приспите слушателите.
4. Когато четете, не поставяйте листовете върху плоска повърхност, защото това ви принуждава да сведете лице надолу, като покажете на публиката плешивината си, а от друга страна – затрудненият ви от неудобната поза дъх се насочва не към аудиторията, а към пода.
5. Говорите ли по този начин, с наведена глава, променяте в неблагоприятна посока естествения звук на своя говор, защото притискате гласните си струни.

И накрая най-важното: заемайте енергично подиума, отворете уста и не се бавете със затварянето й! ◊

 

 

Статията е препечатана от:

Тритомен сборник градежи в помощ на ораторите на ложи (ВЛССПЗ на Германия).

Българско издание – 2006 г.

Издател:  Емил Вичев

Превод:  Павел Главусанов