За двойственият морал и двойните стандарти

 

Валентин Измирлиев,

Стар майстор на ложа „Сговор 92“

 

Моралът е грешката, която обществото се мъчи да поправи, като съчинява кодекси, закони, създава институции. Обратно казано – моралът е светото, интимно чувство за достойнство, благородство и свобода, което всеки носи като родословен белег от люлката.

Дали е сума от цивилизационния опит на човечеството? Дали е кула, надградена със забрани и ограничения върху страданието на човечеството? Дали е сравнителна скала за добро и лошо, за престъпление и адекватно наказание? Дали е философска категория или практически лост за управление на масите? Кой има право да мери една морална постъпка? И с какво?

Този въпрос се извисява до степента на основния: Да бъдеш или да не бъдеш?

Колкото и банално да е разсъждението на тема „моралът“, толкова в едно променящо се и боледуващо общество се налага тя, тази тема да се постави и да се съживява, колчем доверието в общественото развитие достигне критичната точка на замръзване.

Очевидно е, че всяко общество или по-точно всеки обществен строй успява да създаде и изработи общовалидни постулати на морала. Това започва още със добре известните постановки за справедливост – „стоте пръчки на голо“ при робовладелците, „и вълкът сит и агнето цяло“ в мъдрите соломонови решения, практикуването на „сепуко“ като мярка за морал и достойнство при японците, „разделяй и владей“, както и „след мен потоп“ – все морални инструменти в ръцете на властта. Така си припомняме, че всяко общество измисля свой „нов морал“ и го обвързва със закони, които неговите членове са заставени да следват. Но има и бунтари. Те не се подчиняват на закона, а изповядват свой морал, който среща или не среща всеобщо одобрение.

Такъв бунтар е самият Исус, който в своята проповедническа дейност неотклонно следва така наречените „10-те Божи заповеди”. Те са крайно необходими в обстановката на римската империя, която застрашава да докосне още девствени в своята примитивност народи, които мерят своя морал с „крумовите закони“ и подобни средства за морално „пречистване“ на своите племена. Спазването на Божите заповеди и днес е мерило за морал, но те също не са индивидуален катарзис, те не дават възможността на индивида да изживее и осмисли своето битие, защото църквата е застанала твърдо между него и Бога, предлага му изповедник, ритуали и мъглявини, които го отдалечават от същностния процес на изработване на собствен модел на поведение.

Според личното ми усещане този собствен модел е закодиран в родовата памет. Тя е фундамента върху който след това надграждаме познанието. Родовата памет звучи още в приспивната майчина песен. Усещането за добро и зло, за справедливост – това са устоите на морала, върху който всеки започва да меси глината за своя личен и обществен образ. Човекът е обществено животно, казва още Платон. Т.е. той ще трябва да се съобразява с разбиранията, възпитанието, вкусът, интересите на другите. Кой регулира това? Собствената мярка.

Конфуций например, поставя в центъра на нравственото самоусъвършенстване – „жен“ –хуманността. „Отплащай се с добро на доброто и със справедливост на злото“. Придържай се към съществуващите семейни и обществени отношения, почитай възрастните, грижи се за младите. Нравствените норми произхождат от небето Тян. Космическата теология на Шелдън, ни отвежда към обективния идеализъм и елементи на натурализъм. Човекът се разглежда като природно, а не като обществено същество и се прави опит да се биологизира нравствеността. Но проблемът за критерия, мерило за оценка на нравствеността винаги е бил най-важният проблем на етиката в продължение на цялата й история и се е решавал различно в зависимост от разбирането за природата и произхода на самият морал – ту волята на Бога, ту очевидните принципи на разума. С развитието на обществата исторически са се променяли изискванията за морал, претворявани в понятията за добро и зло. Други са оставали в сила в зависимост от някои общи за всички епохи човешки условия за съжителство.

Жан-Жак Русо например ги извежда пред скоби като „обществен договор“ между гражданското общество и индивида, където понятието за справедливост заема мястото на инстинкта, а гласът на дълга – мястото на физическия импулс. Тези новаторски за 18 век идеи, той излага в знаковото си произведение „Емил, или възпитанието„.

Мартин Лутер пък, проповядва, че в нравствената дейност е важно не толкова деянието, колкото мотивът за него, подбудите. Той поставя на преден план вътрешното благочестие, пред земните деяния. Типично в този ред на схващания се нарежда теорията на Кант, който счита, че при изпълнението на моралния дълг е важно не конкретното съдържание на постъпката, а особената умствена нагласа на човека, чувството на безусловно подчинение на дълга. Литературата на екзистенциализма почива на тези разбирания. За разлика от Жан Пол Сартр обаче, Габриел Марсел издига предпазливото, критично отношение към готовите социални форми, към официалните ценности. Според него вярата в Бога остава последна опора в индивидуалната свобода, която единствено може да различи добро от зло.

Английският философ и изтъкнат масон Джон Стюарт Мил твърди, че цел на човешкото съществуване трябва да бъде стремежът към щастие. Той го разделя на низши удоволствия – чувствени и висши – интелектуални. И сега, внимание! – той се опитва да съвмести принципите на егоистичната полза с традиционните ценности на индивидуалното съзнание в условията на буржоазното общество, като за критерий взима общественото мнение или мнението на мнозинството, което може да бъде и затворено общество т.н. „нравствен плебисцит“. А масонската общност?! Може ли тя да е този нравствен плебисцит?

Един голям писател на Просвещението – Дидро (също масон), поставя в много дебелия си том „Племенникът на Рамо“ въпросът за морала на твореца, например. Как е възможно, пита той, един такъв голям композитор като Рамо, гениален творец, да бъде егоист, сатрап и лош човек. Дали творчеството е отражение на собствения ни морал? Или както се казва : едно говорим, друго вършим. Ето го двойственият морал, ето го и двойният стандарт.

През 70-те години много се дискутираше за документалните филми на оператора Джакопети, който снима кървави военни зрелища с безстрастна камера. Трябва ли да помогне на жертвата или да документира престъплението?! Къде е моралът? Тук – човещината ли е по-важна или професионализма? И досега се спори къде е морално и къде не, да се поставят например „скрита камера и микрофон”.

И сега, за да избистрим понятията – грижата за нравственото ни израстване е лична, а за морала – обществена. „Нравственост“ и „морал“ не би трябвало да се припокриват. Но да оставим това на преценката на философите.

За управляващите и преди и сега, най-добър е двойственият морал. Както е добре известно от край време законите често се пишат, за да не се изпълняват от определени хора. Съвременните, както и миналите законотворци винаги оставят вратички за себе си. Разочарованието на обикновения човек в справедливостта го тласка към отчаяние и естествено оттам към всички разновидности на разкапващия се обществен морал, като пороци, извращения, престъпления.

Къде да потърсим отдушник от всичко това?

Ето една от причините според мен, които подтикнаха мнозина от нас да почукат на вратата на масонския храм.

 

Моралът в масонството

Това е темата, по която всеки наш брат би могъл да каже нещо. Нещо повече – длъжен е да каже какво мисли и как мисли в най-тънката, най-уязвимата, най-съкровената територия на нашите чувства и разбирания за живота и обществото, в което преминават земните ни дни.

Ако не го направи, мисля си, че това ще влезе в противоречие с принципите, които са ни събрали в тази, често пъти охулвана от различни институции и личности общност. Най-малкото, ако не гласно, то вътре в себе си, пред огледалото, да бръкне дълбоко в душата си и да помисли, кои са основните морални критерии по които протича неговия живот в профанския свят, както и животът му като масон. А има ли разлика между едното и другото? Може ли например масонът, който и да е той, в профанското си ежедневие да се ръководи от едни морални критерии и закони, а в обществото на неговите братя, от други? И това не е ли отново същият този „двойствен морал” и „двоен стандарт”?

Още в самото начало, на приема в храма, когато превръзката на очите му все още не е свалена, търсещият чува думите на майстора на ложата: „Уважаеми господине, ако нямате искрено намерение да търсите Истината и ако не Ви води стремежът към човешко съвършенство, напуснете това място, за да не причините както на нас, така и на себе си горчиво разочарование. Вместо радост, ще срещнете мъка, вместо добри приятели – свидетели на Вашата гузна съвест.” И още: „Който иска да стане свободен зидар, трябва да научи, че неговото положение в мирското общество не може да му спечели място в ложата. Това място не може и да се купи….Тук се приема единствено престижа, спечелен чрез житейско поведение. Ако действията Ви не са подчинени на повърхностни очаквания, а на желанието да се обвържете с едно братство, устремено към истината, доброто и красотата, то потвърдете това с ясно и недвусмислено „Да!”.

И сега, двадесет години по-късно настръхвам, когато пиша тези мъдри слова, повтаряни от триста години на различни езици в различни точки на света. Те са, и трябва да са ръководещото начало в живота и в работата на всеки един от нас.

А, така ли е?

Чиста ли е съвестта на всички ни? Как мислите? Кой, с какви подбуди и поради що е потърсил пътя към масонския храм?

Остри въпроси, които понякога парят, но не е лошо да си ги повтаряме и да си ги задаваме пред себе си, и пред братята си от време на време. Иначе ще изневерим на тези 300-годишни истини, които направиха масонството най-влиятелното мъжко общество в света!

Само ще припомня, че до преди 1940 г. седемнайсет  от министър-председателите на България са били масони. Членове на ложите са били и множество министри, генерали и други висши офицери, учени, писатели, хора на изкуството, журналисти и издатели, художници и скулптори, музикални дейци, дипломати, банкери, лекари, инженери, архитекти, юристи…

Свидетели сме, а и сме участници също така в бурните обществени промени и катаклизми, обхванали целия свят, а в частност и нашата страна. Скоро ще станат пълни 25 години, четвърт век!, откакто беше възстановено, прекъснатото за почти половин век масонство в България. Какво ли не преживяхме, а какво ли още ще преживеем през следващите години? Това зависи и ще зависи преди всичко от самите нас.

Свидетели сме на една голяма крачка, която беше направена в българското масонство по посока на обединението на разделените през всичките тези години две Велики ложи в така наречения процес на регуляризация. Сам по себе си този процес е едно положително явление, което обаче повдига нови въпроси и най-важният от тях е:

Няма ли количественото нарастване на масоните в България да се отрази върху качеството на масонството у нас? Вече надхвърлихме цифрата 4000, а дори в най-върховия си период преди Втората световна война, масоните в България не са били повече от 600 души!

И пряката връзка с темата ни: как тази количествена промяна ще се отрази върху морална страна на живота в ложите?

В протоколите от ХIV- та Световна Конференция на регулярните масонски велики ложи, която се състоя в края на миналата година в Сан Франциско (САЩ), в доклада на Раду Баланеску, Велик майстор на Националната велика ложа на Румъния и Изпълнителен секретар на Конференцията, озаглавен „Качество срещу количество: Стандарти за членски състав през 21 век” се казва:

„Никога не бива да се съгласяваме, че една личност с укорим морал или непълноценни духовни, интелектуални, граждански качества би могла да се доразвие след посвещаването, само защото ще придобие статута на свободен зидар…..Критериите на профанския свят, неговите ценности, подлежат на постоянни изменения, които са в зависимост от промените в социалните и културни парадигми. Критериите и ценностите на свободното зидарство са вечни и непоклатими.” И още: „С качествата на нашите дела ли привличаме обществото или с техните количествени измерения?…...

Образците за подражание са малцина и никога не са оставяли трайна следа заради броя си, а само в резултат от своите неоценими качества.”

А най-същественото качество на тия малцината сред нас е това, че те никога не са попадали в плен на „двойствения морал” и „двойните стандарти”.

Впрочем, как мислите: има ли такива примери в днешното българско масонство?