Ложа „Сириус“

 

Сириус – една тайнствена звезда

 

Годишник на ОВЛБ, 2009-2010

 

„Много от човешките същества по другите системи са далеч по-напреднали от човека, защото са излезли по-рано от великия първоизвор на живота. Тяхната мъдрост е толкова велика, че културата на хората, в сравнение с тази на Сириус например е още в своите пелени. Съвременните хора пред съществата на Сириус не са даже и деца.”

Учителят Петър Дънов

 

Диаметърът ù е около 2 200 000 километра, масата – 3 пъти по-голяма от тази на Слънцето, а температурата на повърхността ù е 10 000 К (по Целзий – 9 727°). Изглежда бяло-синя на цвят. Сравнена със Слънцето, Сириус А има 22 пъти по-голяма светимост, 1,6 пъти по-голям диаметър и 2 пъти по-голяма маса. Следователно Сириус А е по-гореща и по-ярка. И Сириус, и Слънцето светят чрез горене на водород.Сириус, ά-Голямо Куче, е най-ярката звезда от съзвездието „Голямо Куче”, а заедно с това е и най-ярката на небосклона. Има звездна величина – 1,46, намира се на сериозното разстояние от 8,6 светлинни години от Земята. Небесните ù координати са: деклинация (вертикалната компонента на небесно-екваториалната координатна система, аналог на географската ширина) − 16° 42′ 58,017″ и ректасцензия (аналог на географската дължина, показващ ъгловото отстояние на обекта в посока, обратна на денонощното въртене на небето) − 6 часа, 45’ и 8,9173’’.

Изучавайки собственото движение на Сириус, астрономът Фридрих Бесел предполага, че тази звезда има невидим спътник. Това предположение се потвърждава от Алвин Кларк на 31.01.1862, когато с помощта на нов голям, модерен за времето си, телескоп е открит Сириус В.

Звездната система Сириус се движи към нашата Слънчева система със скорост от няколко хиляди километра в час.

Днес е известно, че тази система се състои от четири елемента, като най-голям интерес представляват именно Сириус А и бялото джудже Сириус В. В известен смисъл те могат да се разглеждат като двойна система, в която Сириус А е по-масивната звезда.

Двете звезди се движат една спрямо друга, постоянно обменяйки частици. Поради по-голямата си плътност и магнитно поле, Сириус В отнема материал от по-голямата Сириус А. На всеки 50 години двете звезди се приближават максимално една до друга. В резултат на това започват да се въртят по-бързо, тъй като силите на привличане стават по-големи. Огромни количества електромагнитна енергия – видима светлина, ултравиолетова светлина, рентгенови лъчи и гама лъчи, се изхвърлят в космоса. Допълнителният материал, осигуряван от Сириус А, дава възможност отново да се възпламенят термоядрените реакции в Сириус В.

Сириус В е известна още и под името „Кутрето”, защото е „другарят на кучешката звезда”. Невидима е с невъоръжено око поради яркостта на Сириус А, както и поради споменатото разстояние от Земята.

Сириус В има видима звездна величина 8,49, както и ефективна температура около 32 000 К (по Целзий – 31 727°). И доколкото е доста малка, това води и до много малката ù светимост – възприема се около 10 000 пъти по-слабо от Сириус А. В същото време плътността ù отговаря на около 305 тона на кубичен сантиметър или около 50 000 пъти по-голяма спрямо тази на водата, а твърдостта на нейната повърхност е 300 пъти по-голяма от тази на диамантите!

И тя е бяло-синя на цвят.

Сириус В обикаля по елиптична орбита около Сириус А и около техния общ гравитационен център. Въртейки се около оста си около 23 пъти в минута, тя генерира колосални магнитни полета около себе си.

Сигурно, изложеното дотук е много важно и интересно, но това е така по-скоро за астрономите.

За мен бе по-интересно да се опитам да разбера какво място заема тази звезда във вярванията на няколко велики древни цивилизации, за философските системи на повечето езотерични общества, както и за масонството.

Най-ранните известни данни за звездата са от египетски астрономически източници, където тя се споменава под името „Сопдет” (на гръцки – „Сотис” или „Сот”).

Известно е, че по време на Средното царство египетският календар е бил базиран върху хелиакалния изгрев на Сириус, който съвпадал с началото на разлива на Нил и лятното слънцестоене (21 юни). („Хелиакален изгрев” означава „изгрев едновременно с изгрева на Слънцето”. За нашите географски ширини този момент настъпва на 4 август, но може да се наблюдава и около 12-15 денонощия по-късно, когато вече Сириус изгрява малко преди Слънцето и е видим в заревото на зората. Именно това наблюдаемо астрономично съвпадение е послужило на египтяните да съставят въпросния свой календар, който – след някои изменения – ние ползваме и днес под името „Григориански”.)

И така, в такъв белязан със специалния двоен изгрев ден, след 70 дни отсъствие, Сириус се появявал на небосклона пред удивените очи на египтяните точно преди изгрева на Слънцето. За тях това бил специален знак, защото, смятайки че Сириус е вратата към отвъдния живот, която няколко десетки дни е била затворена, те не погребвали през този период своите покойници.

Йероглифът на Сотис представлява звезда и триъгълник. За египтяните Сот е символ на душата на Изида и нейния по-стар архетип Хатор, която заедно с Озирис и синът им Хор формират триада. Седемдесетдневното отсъствие на звездата от небосклона е символизирало преминаването на Озирис и Изида през подземното царство – Дуат.

Хелиакалното изгряване на Сириус било толкова важно за древните египтяни, че във връзка с това те построили гигантски храмове, чиито главни проходи били ориентирани точно към мястото, където би трябвало да се появи Сириус в очакваната утрин. Светлината от звездата се насочвала по коридор и, благодарение на точната ориентация, обливала олтар във вътрешното светилище.

Такъв е храмът на Изида в Дендера, Египет. Както ни осведомява един древен йероглифен надпис в този храм:

„Тя свети в храма си в Новогодишния ден и смесва светлината си с тази на баща си Ра на хоризонта”.

Тук заслужава да се спомене и теорията на Робърт Темпъл, вдъхновена от едно изследване на религията на африканско племе, осъществено от двама френски изследователи. Тази теория е изложена подробно в неговата книга „Загадката Сириус”.

Синтезирана в няколко думи, тя гласи, че преди няколко десетки хиляди години Земята е била посетена от пришълци от звездната система на Сириус, които са предали на земните хора знания и умения, много по-високи от съществуващото тогава ниво на цивилизацията. В своя труд Темпъл тълкува запазени от древен Египет писмени паметници и се спира подробно на вярванията на африканското племе Догони, също запазени и до днес.

Според Робърт Темпъл древните египтяни от додинастичния период (т.е. около 3200 г. пр. Хр.) са имали познания за невидимите спътници на Сириус.

Спътник на Изида е Озирис – главният египетски бог. „Спътникът” на съзвездието Голямо куче, включващо и Сириус, е съзвездието Орион. Тъй както Изида се отъждествява със Сириус, аналогично и спътникът ù се отъждествява със спътника на Сириус. Затова понякога Озирис се свързва с Орион.

Знаем, че всъщност спътник на Сириус А е Сириус В. Темпъл предполага, че Озирис като Орион замества истинския невидим спътник, Сириус В.

Според археолозите най-старата и най-проста йероглифна форма на името Озирис е трон и око. Така че идеята за „виждането” е фундаментална при Озирис.

Малийското племе Бозо, родствено на Догоните, нарича Сириус В „звездата-око”. След като Озирис се представя с едно око, а понякога е считан за „спътника на Сириус”, това може да се изтълкува като:

„Озирис е звездата-око”

– всичко това, ако се приеме, че съществуването на Сириус В е било известно на древните египтяни и следователно „спътникът на Сириус” в края на краищата се отнася за нея.

Египетски папирус показва, че Изида има за спътник „Господаря на абсолютната тъмнина”. Това наподобява невидимия Сириус В. Спътникът на Изида – Озирис е „тъмен бог”.

Трисмегисткият трактат „Девата на света” споменава за „Черен ритуал”, свързан с „черния” Озирис като крайна степен на тайно посвещение в древната египетска религия – това е абсолютната тайна на мистериите на Изида. Има доказателства, че „Черният ритуал” се е отнасял до астрономически въпроси, т.е. той касае Изида и Озирис. Това може да засяга и съществуването на Сириус В.

Древните египтяни вярвали, че Сириус е убежището на душите на покойниците. Те вярвали също, че излъчванията от областта на Сириус вдъхват жизненост на земните същества.

Въпреки известността си в древен Египет, Сириус е бил най-популярeн в Месопотамия, при това за дълъг период от време. Неговото древноакадско име е „Мул-лик-уд”, което означава „звездата-куче на Слънцето”.

Във Вавилон, Сириус е известен като „Какаб-лик-ку”, което означава „Кучешката звезда”. В Асирия тя е била известна под името „Кал-бу-са-мас”, което значи „Кучето на Слънцето”. В Халдея наричали Сириус „Как-шиша” или „Водещата звезда”, както и „Ду-шиша”, „Ръководителя”. По-късно персите наричат звездата „Тир”, „Стрелата”. Семитското име на Сириус е „Хасил”. Евреите използват и „Сихор”, египетско име, научено вероятно по време на престоя им в Египет. Подобието на арабското име Ал Сира с гръцкото, римското и египетското навежда на мисълта за общ санскритски произход, по силата на който името „Суриа” значи „Блестящият”. Звездата Сириус се среща също така и в сурите на Корана под името „Шира”.

Древните гърци вярвали, че съзвездието символизира кучето-пазач на Орион, седящо на задните си крака и държащо в устата си Сириус. Манилий го нарича „Кучето с блестящото лице”. Гръцкото име на звездата „Σείριος” означава „изпепеляващ”, „изгарящ”, „зноен”. Изгревът на Сириус съвпада с началото на най-горещата част на лятото – период известен като „кучешките дни”.

Племето Догони, обитаващо земите на Мали в Западна Африка, от хилядолетия боготвори звездната система. Догоните твърдят, че земноводни богове дошли на Земята с трикраки космически кораби от системата Сириус. Догоните наричат извънземните „Номос” – „Господарите на Водата”. Те също така твърдят, че звездата Сириус А – главната от системата, има малък, незабележим другар – Сириус В, който е много пъти по-плътен от Земята и обикаля по елиптична орбита около Сириус веднъж на всеки 50 години.

Кръстили го на най-малкото познато им семенце, ботаническото име на което е „Диджитария” (на езика на догоните – „По”). Всички най-свещени традиции на този народ са свързани с тази звезда. Те имат традиционна вяра в Сириус В и твърдят, че е направена от материал, наречен „сагала” (което означава както „силен”, така и „горещина”):

„толкова тежък, че всички земни същества заедно не могат да го повдигнат”.

Сагала може да бъде еквивалент на дегенериралото и много плътно вещество, съставящо белите джуджета. В своята религиозна догма, догоните, освен че смятат Сириус В за ужасно тежък, невидим и много малък, в същото време го приемат за много могъщ. Тяхното разбиране за орбитите на двете звезди съвпада точно с модерните астрономически сведения, въпреки че е било формирано хиляди години преди появата на инструментариума, нужен за такива измервания. Освен това догоните са знаели за състоянието на Сириус В под формата на бяло джудже, защото в легендите си го наричат

“малко и много тежко”.

Едва наскоро съвременните учени започват да доказват, че знанията на догоните от Мали отпреди хиляди години, отнасящи се до Сириус, са абсолютно точни.

В процеса на това изследване се натъкнах на нещо интересно, доказващо значението, отдавано на тази звезда (или тези звезди) в по-новата световна история. Известните изследователи Греъм Хенкок и Робърт Бовал насочват вниманието си към градоустройството на Париж, както и към разположението и полагането на крайъгълните камъни на най-важните сгради във Вашингтон.

Ако човек се вгледа по-внимателно в картата на Париж, не може да не забележи основната „историческа” ос изток-запад, започваща от Лувъра и завършваща с арката в Ла Дефанс. Интересното е в това, че по протежението ù се намират важни паметници, чието строителство е започнало по времето на Луи XIV (ок. 1665 г.) и е завършило при Франсоа Митеран (1989 г.). Това, което ги обединява е строгата насоченост в посоката: 26° на северозапад. Тъй наречената историческа ос преминава през Арката с колесницата, Триумфалната арка, построена от Наполеон през 1806, площад Конкорд с обелиска, донесен от храма в Луксор, Египет, през 1836 и през Голямата арка в района Ла Дефанс, построена от Митеран през 1989 в чест на двестагодишнината от Великата френска революция.

Важно е да се отбележи, че посоката е възприета през 1665 г. от великия френски архитект Льо Нотр, натоварен от Луи ХІV да проектира градината Тюйлери западно от Лувъра. Средната ос на двореца е ориентирана в посока чист изток-запад. Въпросът е: защо от един момент нататък тя се отклонява и защо това става точно на 26° в северозападна посока, а не например на 25° или 30°? Оказва се, че катедралата Нотр Дам е ориентирана в същата посока и това е посоката в която се наблюдава слънчевият залез на 8 май (Св. Архангел Михаил) и 6 август (Преображение). Налице е сложен соларен символизъм, свързващ двата големи християнски празника. По-важното, обаче е, че в противоположната посока – на 26° североизток – на 6 август се наблюдава хелиакалния изгрев на Сириус.

Още едно доказателство за скрития замисъл, ръководил изграждането на историческата ос през годините, намираме в един пътеводител на Париж:

„Любопитно, но разстоянието между тях всеки път се удвоява – 1 километър от Арката с колесницата до обелиска на площад ‘Конкорд’, 2 километра от обелиска до Триумфалната арка в края на ‘Шан-з-елизе’ и 4 километра от нея до Голямата арка. Още по-любопитно е, че размерът на арките също се удвоява.”

Също така, показателен е символизмът, вложен от Наполеон при изграждане на Триумфалната арка през 1806 г. Името и мястото ù, на площад „Етоал” (на френски „звезда”), не са избрани случайно. На въведения от Наполеон нов герб на Париж е изобразена Изида и нейната звезда Сириус.

Надали е случайно и почти пълното съвпадение между плановете на храмовия комплекс в Луксор, Египет и Париж. И при двата оста променя посоката си и продължава – едната към Карнак, а другата към Ла Дефанс.

Да видим какво става в новосъздаващата се държава отвъд океана. Имат ли някаква връзка със Сириус Статуята на свободата, Капитолият и Пентагонът?

Както в древността, така и при различни по-късни култури, церемонията по освещаване на нов храм или на голям монумент често включва сложни ритуали. Целта е да се призове божеството да бъде благосклонно и да защитава сградата – или дори да бъде убедено да се спусне от небето и да се засели в нея. Основен елемент в церемонията е поставянето на постоянен възпоменателен знак, най-често във формата на „първи камък” или „крайъгълен камък”. Известно е, че от самото начало на своята цивилизация египтяните са изпълнявали „звезден” ритуал (вид „астрална магия”) по време на церемониите по полагането на крайъгълния камък на своите пирамиди и храмове. Ритуалът бил свързан с полярната звезда на север и със звездите от съзвездието Орион и най-вече – Сириус на юг.

За масоните, по време на създаването на Съединените щати, церемонията по полагане на крайъгълния камък е била от първостепенно значение. На 18 септември 1793 г. на едно възвишение, наречено Дженкинс Хил се състояла една пропита със специфични символи церемония. В кулминационния момент първият президент на Съединените щати Джордж Вашингтон, пременен с масонска престилка, дадена му от маркиз Дьо Лафайет, положил крайъгълния камък на Капитолия в присъствието на множество високопоставени масони. При една днешна реконструкция на небето с помощта на специален софтуер се оказва, че сутринта на този 18.09., малко преди Слънцето, на небосвода е изгряла звездата Сириус. Процесията на Президента, тръгнала от Белия дом по Пенсилвания авеню, е можела да види как в ранната утрин яркият Сириус изгрява точно над Дженкинс Хил. С въртенето на Земята той бавно е набирал височина и при изгрев слънце се е намирал точно на мястото, където по-късно щял да се издигне Капитолият.

Надали този факт е случайно съвпадение, като се има предвид, че архитектът на Вашингтон, ориентирал Пенсилвания авеню към Сириус по време на изгрева му, Пиер Л’Анфан, е ученик на Льо Нотр, ориентирал „историческата” ос на Париж.

Идеята за издигане на Статуята на свободата в чест на приятелството между Франция и Съединените щати по случай стогодишнината от подписване на Декларацията за независимост била възприета през 1875 г., когато бил създаден и фонд за набиране на средства за построяването ù. Проектът бил възложен на френския архитект Фредерик-Огюст Бартолди, а отговорен за строежа бил Александър Гюстав Айфел – и двамата масони. Церемонията по полагане на крайъгълния камък се състояла на 5 август 1884 г. и била извършена от Уйлям Броуди, Велик магистър на масоните в щата Ню Йорк, в присъствието на членове на Великата ложа. Бартолди често е говорил за Статуята на свободата като за „Фарос” и дори проектирал основата ù така, както се смята, че е изглеждала основата на древния фар в Александрия. Бартолди, който е прекарал дълго време в Египет, със сигурност е знаел за връзката между Фарос и богинята Изида, а оттук и със звездата Сириус. Когато през 60-те години на ХІХ в. той посетил Египет, хелиакалният изгрев на Сириус в древния Хелиополис се е наблюдавал сутринта на 5 август.

Ако се вгледаме още по-внимателно в използвания от Бартолди символизъм, трябва да разгледаме и възможността звездата върху главата на Статуята на свободата да е там заради езотеричната ù връзка с богинята Изида и оттам – със Сириус.

През 1941 г. е взето решение да се построи нова сграда, която да събере на едно място целия 24-хиляден персонал на Военното министерство на Съединените щати. Чертежите били одобрени и подписани лично от президента Франклин Делано Рузвелт – масон 32°. Подобно на всички високопоставени масони от Шотландския ритуал, той е бил наясно, че петоъгълната форма (или „пентакълът”) се свързва от Пайк с Пламтящата звезда и съответно – със Сириус.

При възстановка на картата на звездното небе през 1941 г. и съпоставка с въздушна снимка на Пентагона и Капитолия Робърт Бовал е установил, че Сириус се оказва точно над Пентагона, на 24° югозападно от Капитолия.

В контекста на събитията от 2001 г. по-зловещ оттенък добива датата на първата копка на Пентагона – 11 септември 1941 г.

В „Морал и догма” Албърт Пайк на няколко пъти подчертава връзката между масонската петолъчна Пламтяща звезда и звездата на Изида – Сириус:

„Да се открива в Пламтящата звезда с пет лъча алюзия за Божественото провидение, също е плод на въображението; а да се превръща във възпоменание за Звездата, водила магите, означава да ù се придаде сравнително модерен смисъл” [с.20]

– пише той.

„Първоначално тя е символизирала Сириус или Звездата Куче, предвестник на прииждането на Нил…” [пак там].

И още:

„Древните астрономи са виждали всички велики Символи на Масонството в звездите. Сириус все още блести в ложите ни, като Пламтящата звезда” [с.427].

Това не е първият случай, когато между Сириус и Пламтящата звезда се поставя знак за равенство. В Омировата „Илиада” (около 800 г. пр. Хр.) гневът на Ахил се описва като

„пламтящата звезда, издигаща се по време на жътва, която изпъква сред останалите в тъмнината на нощта – звездата, чието име е ‘Кучето на Орион’ (т.е. Сириус)”.

От всичко изложено до тук става ясно значението, което звездата Сириус има за масонството, като наследник на хилядолетни традиции. За съжаление наличните данни датират от сравнително скоро – втората династия на египетските царе. Твърде вероятно е звездата-куче да е играла значителна роля в човешкото развитие и преди това.

А може би ще се срещаме с нея и в бъдеще…

 

Използвани източници:

Робърт Темпъл, „Загадката Сириус”, „Мириам”, София, 2000.

Греъм Хенкок, Робърт Бовал, „Талисман (Свещени градове, свещена тайна)”, „Бард”, София, 2005.

Албърт Пайк, „Морал и догма на Стария и приет Шотландски ритуал на свободното зидарство”, НИИ на СПШР „Св. Йоан”, София, 2007.

Интернет

 

Брат Стефан  Градинаров, Стар майстор на ложа  „Сириус“