„Парадоксът на Нелсън” и масонският стремеж към съвършенство

 

 

Илия Кожухаров,

Стар майстор на ложа „Нова Светлина” и Стар Велик оратор на ОВЛБ

 

 

Годишник на ОВЛБ, 2009-2010

 

 

Много думи, независимо на какъв език са били мислени или произнасяни, са така безотговорно използвани от човечеството през вековете, че спокойно би могла да се констатира тяхната настояща безсмисленост. Като цяло обаче, човечеството не достига до такова откритие и упорито продължава да ги използва с някакво по детински наивно самочувствие.

Едно подобно твърдение може да се стори някому пресилено. Нещо повече – мнозина биха могли да го почувстват като оскърбление.

Искрено се надявам мислите, които възнамерявам да споделя, да убедят всекиго в противното. Надеждата ми се усилва предварително и от това, че смятам да призова като помощници някои видни мислители. Ще сторя това веднага.

Лудвиг Витгенщайн:

„Това, което изобщо може да се каже, може да се каже ясно; а за това, за което не може да се говори [ясно], трябва да се мълчи” [1, 50].

Рудолф Карнап, Ото Нойрат, Ханс Хан – трима от членовете на известното интелектуално общество, запомнено като „Виенския кръг”:

„Метафизикът и теологът имат погрешното разбиране за самите себе си, че с изреченията си изказват нещо, че представят някакъв факт. Но анализът показва, че тези изречения не казват нищо, а са само израз (…) на някакво жизнено чувство. Да се даде израз на това чувство може да бъде несъмнено значима задача в живота. Но съответстващото изразно средство за това е изкуството, например лириката или музиката. Ако вместо това бъде избрано езиковото одеяние на една теория, в това се крие опасност: създава се привидност на теоретично съдържание там, където такова не съществува. Ако един метафизик или теолог иска да запази обичайната езикова форма, той трябва сам да е наясно и да даде да се разбере, че целта му е експресивна, а не информативна, че не дава теория, не съобщава някакво знание, а предлага поезия или мит. Когато един мистик твърди, че има преживявания, които попадат над или вън от всякакви понятия, това не може да се оспори. Но той не може да говори за това; защото да говори за тях означава да ги обхване в понятия, да ги сведе до факти, способни да се включат в науката” [5, 74].

За съжаление, не само че метафизиците и теолозите не знаят, че „не съобщават знание”, а предлагат „поезия или мит”. Всъщност, по-голяма част от хората се държи като семейство от „метафизици и теолози”. А това вече, поне според мен, е определено нерадостно.

Една от най-изхабените човешки думи е думата „истина”. Ако някой се вгледа в хилядолетното ù практикуване или ако просто направи дори и най-бегла инвентаризация на случаите на употребата ù в нашето настояще, то със сигурност такъв човек би се оказал изумен. Като цяло обаче, човечеството не се изумява, като цяло то не се вглежда в онова, което говори, просто защото е ангажирано с говоренето. Теолозите и метафизиците (и тези, които припознават „теолога” или „метафизика” в себе си – практически почти всички) не обичат да правят инвентаризации. Те предварително знаят резултата.

Забележка на Бъртранд Ръсел по адрес на Тома Аквински:

„Обръщането му към разума е в известен смисъл неискрено, доколкото заключението, до което би трябвало да достигне, е определено предварително. (…) Преди още да е започнал да философства, той вече знае истината – тя е обявена в католическата вяра” [9, 230-231].

Всеки масон следва да си припомня често, че в неговото Верую е записано:

„Търсù истината без каквото и да е предпоставяне на каквито и да било предразсъдъци!”

Безусловно, няма нищо по-лесно от това да се изкаже едно подобно пожелание. Няма нищо по-лесно то да се запише върху някакви скрижали. Няма нищо по-лесно и от това по повод и без повод то да се повтаря като някакво шаманско заклинание. Но по-важното е свързано с веднага възникващия втори въпрос:

„А знаем ли какво е това истина, за да знаем какво собствено да търсим?”

При това, ако заявим, че знаем, само ще възбудим по-следващия въпрос:

„Откъде знаем, че това което си мислим, че знаем като истина, е истина?”

(Има хора, които не достигат до този въпрос. Тях винаги ги е имало. Има и такива, които са достигали до него, но са правели всичко възможно други да не се досетят, че той съществува. А той, за съжаление, е една реалност, независимо дали е огласяван или премълчаван.)

Разбира се, ние бихме могли да признаем, че не знаем какво е „истина”, но, ако в същото време сме се запътили да я търсим, няма да сме в по-малко смешно положение от онова, което Рене Декарт картинно описва така:

„Често се случва някои така стремглаво да се хвърлят в изследване на проблемите, че се отнасят лекомислено към тяхното разрешаване и не се запитват по какви признаци ще разпознаят онова, което търсят, ако то случайно им се представи. Те стават смешни като слуга, който – изпратен някъде от своя господар – гори от такова силно желание да се подчини, че започва да тича, преди да е получил заповеди и без да знае къде са му заповядали да отиде” [2, 169].

Допускам, че никой човек не иска да бъде лекомислен, нито да става за смях. Мисля, също така, че никой не би желал, търсейки истината, да се окаже, примерно, в положението на именитата героиня на Астрид Лингрен, Пипи Дългото чорапче, която смайва връстниците си с това, че в един момент – като търси нещо, но не знае какво е то – обявява себе си за „нещотърсач”. Дори и на фриволната Пипилота обаче ù се налага да обясни на свой ред, що е това, което тя обозначава с думата „нещо”, поради което започва да дава примери на „неща” –

„кюлчета злато и щраусови пера, и умрели плъхове, и бонбони, и мънички, мънички гайки, и какво ли не” [7, 21].

Нещо повече, тя уточнява допълнително и важната подробност, че

„нещата лежат на земята” [7, 22].

Така, всъщност изпълнява безпрекословно препоръката на Декарт: посочва признаци на онова, което търси, за да може, ако го срещне, да го разпознае. Тук ще си позволя да припомня, че след като е направила необходимите (според нея – очевидно достатъчно необходими) полагания, за ужас на приятелите си Пипи решава, че може да вземе „един възрастен човек”, който е „задрямал на тревата пред къщата си”, просто защото той отговаря на изискванията да бъде „нещо” и да „лежи на земята”. И защото (в добавка) в порива си на търсач тя го е намерила.

Безспорно, Пипи е един измислен смешен литературен персонаж. При това – дете. Но, ако ние мислим за себе си като за нещо, различно от Пипи, то в най-добрия случай би трябвало да се възприемаме като хора, които могат поне да предлагат стойностни дефиниции.

Не е изключено, мисълта, която възнамерявам да споделя, да се стори твърде сюрпризираща, но, за съжаление, ние, хората, изобщо нямаме възможност да даваме дефиниции. Можем, разбира се, да се опитваме да конструираме някакви изречения с претенцията да бъдат дефиниции.

И толкоз.

И нищо повече.

Тук, със сигурност, мнозина ще възроптаят и веднага ще извадят спомените си от ученическите и студентските си години, когато авторитетни хора са се изреждали с дефиниция на уста и с назидателно вдигнат показалец, който е означавал:

Изреченото трябва да се запамети.

Други ще обърнат поглед към дебелите тълковни речници, в които всичко, което е записано, по същество претендира да е дефиниция. Трети просто ще заявят, че твърдението за някаква човешка дефиниционна недостатъчност е някакъв пример за абсурд.

Аз, разбира се, бих могъл да приема всевъзможни предизвикателства, но, доколкото проблемът с дефинициите стои, поне тук и сега, леко встрани от намерението ми, само ще процитирам един фрагмент от капиталния труд „Теория на демокрацията” на именития политолог Джовани Сартори:

„Да отговорим на въпроса: ‘Какво е демокрация?’, значи да определим думата демокрация. Следващият въпрос е: ‘Какво е определение?’” [11, 8].

Искам да се надявам, че един човек като професор Сартори не е занимавал студентите си в Станфордския, Харвардския, Йейлския и Колумбийския университет с някакви несъстоятелни ментални упражнения. А ние, ако приемем, че сме спряли пред въпроса:

„Каква е дефиницията за дефиниция?”,

поне ще забележим следното: ако в действителност знаем отговора, то не бихме си задавали такъв въпрос (въпреки, че ще трябва да разкажем откъде знаем отговора), а ако не го знаем, то тогава ще трябва да признаем, че няма и откъде да го знаем.

Тази констатация може да се стори прибързана и необоснована, но след някои следващи разсъждения, надявам се, ще стане по-понятна.

• • •

Би било пресилено, ако се каже, че Леонард Нелсън е световно известен философ. Понякога се срещат дори хора със специално философско образование, които просто не са чували това име.

Леонард Нелсън (1882-1927) е бил следовник на именития мислител Имануел Кант. Роден е и е живял в Гьотинген, където от 1919 г. е работил като професор по философия. А по една интригуваща случайност Нелсън се е оказал свързан и с България – за известен период от време негов асистент в университетската му преподавателска дейност е бил Цеко Торбов, човекът който преведе на български език фундаменталните съчинения на Кант.

Все пак, Леонард Нелсън е известен с така наречения „Парадокс на Нелсън”, чието перифразирано название, може да прозвучи по-скоро като „Предупреждение на Нелсън за избягване на парадокси”. Изказано с едно изречение, това предупреждение казва следното:

„Относно истинността на едно твърдение може да се произнесе само онзи, който предварително познава действителното положение на нещата”.

При всеки първи досег с този постулат човек може да почувства разочарование, усещайки че някой му предлага нещо, което всеки знае. Някой дори би могъл да изпита и докачение.

Аз обаче бих рискувал и бих повторил въпросното предупреждение на Нелсън:

„Относно истинността на едно твърдение може да се произнесе само онзи, който предварително познава действителното положение на нещата”.

И веднага ще се заема да разгледам един пример.

От най-дълбока древност човекът има едно съкровено желание: да открива причините на явленията. В противовес, не една и две религии са заклеймявали всеки подобен порив като проява на извънмерна горделивост. За съжаление, твърде често ние сме се оказвали толкова завладяни от желанието си да откриваме причините на нещата, че, буквално влизайки в ролята на Декартовия слуга, сме оставали слепи и глухи за много други (не религиозни) предупреждения, които би трябвало да ни отрезвяват в този ни порив. Но… така сме си осигурявали живот в опиянение.

Нека обаче сега разгледаме долната графика с черния и белия овал:

Нека допуснем, че белият овал, представя множеството на онези неща, които претендираме, че познаваме. И нека да приемем, че с буквите, които са разположени вътре в него, сме обозначили някои конкретни обекти измежду въпросните познати ни неща. Нека не пропуснем да забележим, че в такъв случай черното пространство около белия овал, следва да е пространството на неизвестните ни неща, което – само за да се избегне разточителност на площ – е толково малко.

Нека сега допуснем, че в света, който наблюдаваме и който (ще си позволя това напомняне) е светът вътре в белия овал, непрекъснато се получава така, че явлението D се появява преди явлението M – например, температурата се понижава (D) и водата замръзва (M). Ние спокойно ще кажем, че понижаването на температурата, разгледано като признак за някакво охлаждане, е причината за замръзването на водата. И това ще ни се стори категорично правилно. А, ако сме ученици и ако сме в час по физика, ще получим шестица.

Може да буди само недоумение фактът, че в часовете по физика обикновено никой не предупреждава никого за това, че, ако едно събитие предхожда по време друго събитие, то от това далеч не следва, че първото е причина на второто. Нещата могат и да стоят точно по този начин в действителността, но могат и да нямат нищо общо с нея. Всъщност, това е полето на действие на отдавна известната логическа грешка, за която не един и двама мислители са предупреждавали:

„post hoc ergo propter hoc” („след това – значи по причина на това”).

Впрочем, цитираният текст е текстът на погрешното разсъждение. А ако ние искаме да се предпазваме, трябва да помним, че

„‘след това’ по никакъв начин не означава непременно ‘по причина на това’”.

Един пример може да направи разсъждението по-убедително.

Нека си представим, че на работната си маса сме оставили връзката си с ключове и в някакъв момент, когато се пресягаме за нещо, ги бутваме по невнимание, те падат на земята, но заедно с тях пада и някакво малко листче, което сме избутали със същия невнимателен жест.

Не е нужно да сме много сведущи нито по отношение на гравитационните закони, нито по въпросите на аеродинамиката, за да забележим, че листчето ще се приземи след връзката с ключовете. Нещо повече, колкото и пъти да повторим това си действие, ще наблюдаваме един и същ резултат.

Нека сега си представим, че долу, на земята, в някакви миниатюрни селения, живеят миниатюрни същества, които могат да регистрират падането на двете тела. Нещо повече, нека допуснем, че столетия наред те забелязват как някакви ключове падат, след което на земята им се приземява някакво парче хартия. (Естествено, в общия случай те няма да знаят какво представляват падащите предмети, нито с какви думи са обозначавани в моя свят.)

Нека сега допуснем, че същите тези същества не знаят нищо за въздуха и за по-голямото съпротивление, което той оказва на парчето хартия, че нямат никаква възможност да знаят, че ние съществуваме, и като така – изобщо не могат да предположат, че някаква човешка ръка с общото си действие се явява и обща причина на устойчиво появяващите се в устойчива последователност събития. Единственият извод, който те ще направят, е, че връзката с ключовете е причина за появата на парчето хартиен лист.

Нека сега си зададем въпроса:

„Има ли някаква причина, поради която ние не бихме могли да сме в положението на тези хипотетични същества?”

Защо да изключваме възможността някъде извън нашето познание да съществува някакъв фактор Х, който да бъде общ причинител на явленията D и M, които само поради някакво по-дълго трасе от Х до M се представят пред нашите сетива в реда: първо D, а после M.

Тук ще си позволя да вмъкна един спомен.

Преди години бях помолен да участвам в диспут с един пътешестващ по света протестантски пастор, Франц Краколиник. Никога няма да забравя мигновената му реакция, когато в един момент от спора, изложих абсолютно същите разсъждения. Той каза:

„Напълно съм съгласен – това, което обозначавате с Х, е всъщност Бога!”

На свой ред и аз се съгласих, казвайки, че господин пасторът може да нарича както намери за добре онова, което бях обозначил в схемата с Х. Но в същото време се наложи да му припомня, че преди това той също се беше съгласил да приемем обозначеното с черния сектор от овала като графичен символ на онова, което не знаем. Така, от думите му всъщност излизаше, че той не познава своя Бог. А след като не го познава, не би следвало да се произнася по въпроси, които се отнасят до него.

Всъщност, пастор Краколиник бе попаднал в клопката на „Парадокса на Нелсън”.

По подобен повод Бъртранд Ръсел ще изкаже едно quasi-арбитражно мнение:

„Ние не можем да сме уверени, че в нашия субективен опит А е причина на В. Но даже ако в нашия субективен опит А е действително единствената причина на В, как бихме могли да знаем, че така стоят нещата и извън нашия опит” [10, 519-520].

В подобна ситуация Пиер Лаплас ще възкликне:

„Строго погледнато, може да се каже, че почти всичките ни знания са само вероятни” [6, 37].

Ако се върнем към предупреждението на Нелсън, то ето как то би могло да се съблюдава. Щом някой твърди, че нещо е причина на нещо друго, и в същото време признава, че не познава всички неща от света на нещата, то той изпада в противоречие. И това противоречие изглежда така. Някой казва:

„Аз не знам всички неща от света на нещата, откъдето следва, че не мога да знам дали някое от онези неща, които не познавам, не е причина на онова нещо, което наричам следствие, но въпреки всичко твърдя, че еди-кое-си нещо е причина на еди-кое-си следствие”.

Или накратко:

„Аз не знам, но знам”.

Тук някой ще възкликне:

„А как да се третират причините във физиката, в химията, в биологията?”

И дори:

„Не как ‘да се третират’, а ‘как се третират те там понастоящем’?”

Бих казал:

„И там, и където и да било, ние можем да си мислим, че нещо е причина на нещо друго само в условен план. И условността на този план се измерва с времето, през което ще сме в състояние на незнание на всички онези неща-от-света-на-нещата, които населяват черната площ на овала от коментираните графични фигури.”

• • •

Със сигурност стремежът към съвършенство може да се прояви по много и най-различни начини. Но един от тях безспорно е изказването на съвършени мисли. А важен критерий за съвършенството на мислите е те да не пораждат помежду си или вътре в себе си парадокси. Това на свой ред означава, че онзи човек, който се стреми към съвършенство, трябва да е много осторожен, когато огласява мисли. И още – педантично да се ограничава в твърденията си, когато съобщава, че знае нещо.

Тук всички ние не би било зле да си припомним думите на Сократ, който в защитната си реч по време на обвинителния процес срещу него, разсъждавайки за смъртта, е казал (според свидетелството на Платон):

„Никой не знае що е смърт, нито дали случайно не е най-голямото благо за човека, а се страхуват от нея, като че ли знаят, че е най-голямото зло. Това как да не е незнание, заслужаващо укор – да мислиш, че знаеш това, което не знаеш? Аз, мъже, в това може би се различавам от повечето хора и, ако бих твърдял, че стоя по-горе от някого по някакво знание, то би било в това, че като не знам достатъчно за работите при Хадес, така и мисля, че не ги знам” [8, 51].

Много често на нас ни се иска да кажем, че знаем нещо, тогава когато всъщност ние изобщо не знаем. И обикновено не намираме сили да кажем простичко, както го е направил Сократ:

„Като не знам, така и казвам – че не знам”.

Ние можем много силно да искаме да кажем, че знаем, без да забелязваме, че подобен порив е само проява на някаква емоция. Или на някаква вяра. А вярата не е знание.

Една мисъл за справка:

„Трябваше (…) да премахна знанието, за да направя място на вярата” [4, 64].

Тук си мисля, че със сигурност и обратното е вярно.

Ето и още една мисъл – за още една справка:

“Всяка вяра (…) е едно субективно достатъчно, но обективно недостатъчно (съпроводено от съзнанието за тази недостатъчност) утвърждаване истинността на нещо и следователно е противоположна на знанието” [3, 19].

Това са мисли на Имануел Кант. А той е бил масон. И за масонството е чест, че той е бил негов член. А и за нас – би следвало – също. Аз поне се чувствам много горд, че (при все и през вековете) мога да си мисля за Имануел Кант като за моя „брат Кант”.

 

Цитирани източници:

Лудвиг Витгенщайн, „Логико-философски трактат” – в: Лудвиг Витгенщайн, „Избрани съчинения”, София, 1988, с. 48-133.

Рене Декарт, „Правила за ръководство на ума” – в: Рене Декарт, „Избрани философски произведения”, София, 1978, с. 109-185.

Имануел Кант, „Какво значи да се ориентираш в мисленето?” – в: Имануел Кант, „Кратки метафизически съчинения”, София, 2000.

Имануел Кант, „Критика на чистия разум”, София, 1967.

Рудолф Карнап, Ото Нойрат и Ханс Хан, „Научното схващане за света – Виенският кръг” – в: Сергей Герджиков и Константин Янакиев (съставители), „Философия на науката” (антология), с. 74-79, София, 1999.

Пиер Лаплас, „Философско есе за вероятностите”, – в: Бернули, Лаплас, Колмогоров, „Вероятности”, София, 1982.

Астрид Лингрен, „Пипи Дългото чорапче”, София, 1969.

Платон, „Апология”, – в: Платон. „Диалози”, том I, София, 1979, с. 35-65.

Бъртранд Ръсел, „История на западната философия”, том 2, София, 1995.

Бъртранд Ръсел, „Человеческое познание. Его сферы и границы”, Москва, 1957.

Джовани Сартори, „Теория на демокрацията”, том II, София, 1992.