Егоизмът и масонският стремеж към съвършенство

 

 

Илия Кожухаров,

Стар майстор на ложа „Нова Светлина” и Стар Велик оратор на ОВЛБ

 

 

Годишник на ОВЛБ, 2009-2010

 

 

Мисля, че не бих сбъркал, ако кажа, че егоизмът не е нищо друго, освен едно само по-различно име на вездесъщия инстинкт за самосъхранение – инстинкт, с който идваме на този свят, и инстинкт, който (при все и отслабен) носим до последното си дихание.

Егоизмът се проявява по много разнообразни начини. Но и бива прикриван по не по-малко разнообразни начини. (При това, повечето от тях – изключително изобретателни.)

Мисълта за мимикрията при егоизма е изключително вълнуваща за изследване.

Можем да се запитаме:

Защо хората изпитват потребност да скриват онези първични импулси, които бушуват в дълбините на тяхното его? Дали защото искрено се стремят към някаква възвишеност, поради което считат, че подобни протуберанси трябва да се потискат? Или просто само, за да скрият зад една фасада действителното положение на нещата, което не е достатъчно лицеприятно?

Впрочем, изглежда, че в края на краищата, и тя (фасадата) работи в полза на инстинкта им за самосъхранение.

Подозирам, че ще се намерят хора, които ще се възмутят дори само от поставянето на подобни въпроси. И сигурно възмущението им ще бъде силно. Защото ще са доловили, че такъв род питания насочват към едно подозрение в проява на лицемерие. По подобен начин, например, ще се разгневи някой, ако (докато си похапва от пържолата в чинията си) някой друг реши да му опише с подробности начина, по който тя е добита. (Колко изобретателно-неутрален израз за обозначаване на едно заколение – „добита”!)

Пред перспективата да играят на криеница други решават най-откровено да демонстрират егоизъм. Дори превръщат самата дума „егоист” в титла. Или титул. Да речем – на списание. И като го списват с брилянтно проявен талант, успяват да внушат, че, за да бъде човек талантлив, първо трябва да е егоист. (Дали пък не е вярно обратното? За да е егоист, някой първо трябва да е таланлив. И да знае, че е талантлив. И да се страхува, че някой друг може да му открадне ключа към таланта, поради което собствено се и налага да бъде егоист! Колко изобретателно-обективна обосновка – „налага се”. Дълг!)

Накратко, и демонстрацията на егоизъм съществува.

И все пак, защо повечето хора изобретяват всевъзможни начини, за да (по)скрият егоизма си? И нещо много по-важно – защо някои започват дори да го подтискат? Тези някои се отказват от това “да имат” (нещо), в полза на това „да бъдат” (нещо). Защо?

Лесно може да се отговори по един щампиран начин – всъщност, аз вече изпробвах това: „Защото така е по-възвишено”. Или: „Защото така е по-хуманно”, „Защото така е по-…” Но… пред инстинкта за самосъхранение (сиреч, егоизма) подобни доводи са бутафорни. Те нямат никаква реална стойност. Този инстинкт е изключително властен господар. В прахта пред него падат всякакъв род подобни аргументи. А ние сме практически изцяло в ръцете му. (Колко изобретателно-находчиво извинение – „ние сме изцяло в ръцете му”. С други думи, нека никой не ни съди, за това, че сме егоисти.)

От друга страна, ако все пак нещо понякога побеждава този изключително властен господар, то това нещо би следвало да е по-силно и по-властно от него, най-властния. И така, какво е това „нещо”?

• • •

Медицината твърди, че в човешкия мозък си съжителстват различни мозъци, най-важните от които са тези на „крокодила”, на „кучето” и собствено на „човека”. Естествено, именуването на някои от мозъците с имена на животни иска да покаже само известно степенуване по линията на по-високото съвършенство. (Впрочем, относно представите за съвършенство, ние много лесно бихме могли да се намираме в плен на собственото си желание да се поставяме да върха на една пирамида, без да имаме достатъчно гаранции, че сме оценили правилно живота от по-долните етажи.)

Така (все според същите представи, разбира се), мозъкът на крокодила е твърде първичен. Той управлява само процеси, които осигуряват просъществуването на едно животинско тяло: хранене, размножение. Практически, този мозък е изцяло инструмент на инстинкта за самосъхранение. За нещо друго – просто няма капацитет.

Мозъкът на кучето се занимава с управлението и на чувства. Кучето, например, може да показва радост, за да не кажа обич, към човека, когото познава. Това вече определено не може да бъде в полза на инстинкта за самосъхранение. Дори, всъщност го блокира. И именно поради това – вече представлява проява на слабост. Обичаният може да направи практически всичко, което пожелае, с обичащия (по кучешки.)

Мозъкът на човека в човешкия мозък (тази игра на думи не е търсена) се занимава с управление на един друг етаж, стоящ над този на емоциите – там се борави с абстракции, формират се идеи, хипотези, правят се изследвания, с които те се проверяват и коригират – и всичко това, в някакъв гигантски по своята пъстрота и широта контекст. (Една част от заниманията на този ІІІ етаж ние наричаме наука.) В някои случаи въпросната етажна активност така обсебва своя автор, че той напълно изключва съществуването на инстинкта си за самосъхранение. (Може и да се стори излишно, но тук аз все пак ще направя уговорката, че всичко това е вярно единствено, ако е доказано по неопровержим начин, че крокодилът и кучето не знаят, примерно, какво е елипса или ядрен синтез.)

Въпросните три мозъка имат някои интересни допълнителни характеристики: първият е най-стар, а третият – най-млад. Първият работи с висока степен на сигурност, докато третият (като все още не много добре смазана машина) прави сравнително повече грешки. Когато третият излезе от строя, приоритетът в управлението се поема от втория по старост. Тогава  индивидът започва да демонстрира поведение с емоционални изблици, които в други случаи биха били подтиснати. Ако и този мозък излезе от строя, управлението се поема от най-стария – тогава съществото, независимо, че според гражданските регистри се води човек, е деградирало до степента на организъм, чието поведение е мотивирано, примерно, единствено от грижата за прехраната.

Разбира се, както при всяко схематично представяне на една фактическа картина или идея, и тук има пределно голямо огрубяване. Така например, у различните възрастни човешки индивиди, отделните мозъци могат да са с различна степен на доминация. Затова, дори и в състояние на клинично здраве, някои приличат повече на „крокодили”, или на „кучета”. (В коментирания тук смисъл, разбира се.)

Summa summarum, ако емоциите носят слабост за инстинкта, ако висшите интелектуални занимания умножават тази слабост – изобщо, ако развитието на живите организми върви по линията: от могъщия инстинкт за самосъхранение (могъщия чист егоизъм) към неговото укротяване – сиреч, разваляне, примесване (а защо не и изместване) от някакви други сили, то (нека отново поставя въпроса):

„Кои са тези сили?”

Един отговор може да се потърси в следната посока: в някакъв момент силният човек започва да помага на по-слабия, защото в порив на интелектуално напрягане открива, че светът около него представлява нещо твърде неустойчиво. Това откритие му подсказва, че в някой ден от бъдещето самият той може да се окаже сред по-слабите, при което, ако в обществото не съществува норма, която да им осигурява подкрепа, то може да се наложи той (някогашният силен), примерно, да се раздели със света – нещо, което със сигурност не предизвиква прилив на позитивни емоции в неговия кучешки мозък.

Тази хипотеза е изключително интригуваща. И си струва да бъде видяна по-отблизо.

Кучето в нас започва да се страхува. Това в някаква степен се усилва и от човека в нас – например, и той може да е направил своето откритие, по силата на което да не е необходимо да се чака, щото някой (или дори някои) да станат много силни, за да се предприемат с фатално закъснение действия по обезсилването им. Може (просто за всеки случай) такива същества, които – предполагаемо – в едно бъдеще само биха създавали проблеми, да бъдат предварително премахвани. Или осакатявани (не непременно физически) – за да е сигурно, че никога няма да могат да станат силни. Така се открива превантивната форма на егоистичната санитария.

Обаче, човекът в нас, който вече може да е позамърсил със съмнението си и кучето, и крокодила, започва да произвежда нов страх. Този страх се провокира от предположението, че силите и времето могат да не му стигнат, за да осъществи въпросното почистване (или разчистване) – при това, в максимално необходим обхват. Вероятно, този страх е изключително силен. И още – той сигурно е примесен с колосален прилив на гняв: да се прави всичко възможно, за да премахне един страх, от което да се поражда нов страх, който да превръща цялото занимание в нещо твърде несигурно, ако не и направо безмислено – това е просто съкрушителна злочестина.

Дали има изход от нея?

Може да се предположи, че в своята безизходица подобен индивид би започнал да прелива от своята сила към други, по-слаби от него. Строго погледнато, това е самоубийствено за силния. Но неговият мотив може да се свежда не до идеята за някаква алтруистична постъпка, а до елементарното защитно намерение да се формира онзи споменат обществен модел на поведение, който да го пази тогава, когато евентуално самият той се окаже слаб.

Колкото и да ни е неприятно, трябва да признаем, че при такъв сценарий егоистичното поведение не е преодоляно. То си остава поведение, идентично с поведението, примерно, на гущера, който понякога си откъсва опашката, но далеч не защото иска да я поднесе в дар на камъните, между които тя се е оказала приклещена.

Разбира се, подобно действие може да се стори на някой непосветен като великодушна жертва. Но тя всъщност е съпоставима единствено с онази проява на „храброст”, която, примерно, е извършена под дулото на пистолета.

Не ми се иска да мисля, че масонството би могло да бъде доктрина, която мотивира своите адепти, изхождайки от подобни позиции.

Ако тук отново се върнем към търсенето на силите, които могат да подтикнат човека да притисне егоизма си в ъгъла, не бихме могли да не открием, че това може да бъде някоя силна идея с нейното хипнотично въздействие върху психиката. Оттук може да бъде открит и друг сценарий. (А за нас, масоните, би се наложило в него да бъде включено по необходимост и едно от най-фундаменталните ни понятия – понятието за градежа.)

Някому може да се стори твърде силно казано, но лично аз мисля, че едно или друго същество предприема някакъв градеж, премества дори само един камък от едно място на друго, само след като е установило, че подредбата в света (пък било и само в някоя негова миниатюрна част) може да бъде по-добра, отколкото е в някакъв момент. Така, градежът всъщност е акт на несъгласие, на критическо осмисляне, на протест срещу нещо в света. Същество, на което му е достатъчна сянката на палмата или утробата на пещерата, не тръгва да гради. Но същество, което дори само веднъж си е задало въпроса:

„Е ли този свят най-добрият измежду възможните светове?”,

вече е направило своята първа крачка към зидарството. (И в пряк, и в преносен смисъл.)

Впрочем, за честта на истината, трябва да отбележа, че далеч не един или двама богослови (но и философи и/или философстващи богослови) са поставяли най-демонстративно този въпрос. Една не малка част от тях са правели това единствено, за да „докажат”, че правилният отговор е:

„Да, този свят е възможно най-добрият!”.

За съжаление, в своите доктринерни усилия мнозина са оставали в плен на всевъзможни „диалектически каши” (Ойген Дюринг) – сиреч, съждения, изпълнени с противоречия. Нещо повече, те са приемали мисловните си митарствания в подобни селения за проява на мъдрост. И дори на себеусъвършенстване. (Което, ако действително би било вярно, би означавало, че техният „възможно най-добър свят” е станал „по-добър”, откъдето би последвало:

1. че или миг преди това той просто не е бил „възможно най-добрият”, или
2. че актът на нечие усъвършенстване не е подобрил света – сиреч, опитите за духовно извисяване всъщност са безсмислени.)

Ние, обаче, заявяваме, че осмисляме живота си с градене. При това, строежът ни не е някоя сламена колиба. Той, според текстовете ни, е един „велик строеж”. Защото ни повече, ни по-малко следва да е „Храм на човечността”. Това е явно декларирано желание за подобряване на света.

На практика, ние се възправяме срещу него в това му издание. Възправяме се (или поне така заявяваме) и срещу себе си. (В това си издание.) И така се опитваме да намаляваме общото зло, сумата на всичкото зло.

Но това е една колосална задача. И аз не знам дали успяваме да си представим нейната титаничност. За изпълнението ù е буквално немислимо да се мине без преливане на знания и на възможности от един Масон към друг Масон. Преди всичко обаче, това изисква по-силният, който ще дава знание, предварително да се е отърсил от притеснението си, че с акта на даването той прави някой друг по-силен. Сиреч, той ще трябва да е заключил зад десет врати егоизма си.

Една римска пословица ни учи:

„Не е богат този, който има много, а онзи, който може много да даде”.

Питам се:

„Как би могъл човек да стане богат по римски?”,

– при положение, че мозъкът на крокодила в него ще му нашепва (много и само) атавистични егоистични мисли. И дали това ще бъдат само нашепвания?

Впрочем, масонът би следвало да е спокоен. Защото, веднъж решил да си постави сам юзда на егоизма си, той всъщност е стъпил на онзи път, който живата материя е избрала като път на своето развитие – от крокодила, през кучето, към човека.

Разбира се, не е необходима много мъдрост, не е необходимо някакво свръхтънко познаване на човешкото племе, за да се предвиди, че не един и двама „силни” Масони ще трябва да изпият не една и две горчиви чаши на разочарование, след като някои техни Братя, станали „силни” след силопреливане от Братството, ще използват новата си сила срещу силодарителите си. Но това всъщност няма да са масони. Такива същества ще са най-най-обикновени егоисти.

Иззад думите ми дотук естествено надничат няколко тревожни въпроса.

Единият би могъл да се изговори така:

„Как да се разграничи волевото самоозаптяване на егоизма от наивността? Или от някои прояви на откровена глупост?”

Другият би могъл да изглежда така:

„Дали зад еволюционното надграждане върху мозъка на крокодила всъщност не прозира някаква вредна мутация?”

Един трети би могъл да прозвучи така:

„Как масоните разбират, че техният модел за по-различен свят е по-добър, за да се решават да прекрояват все същия свят със своите градежи?”

Отговорите, вероятно, биха изисквали много думи оттук нататък. И много усилия преди те да бъдат написани. И много повече глави. За да открият грешките – дори и само тези, които съм допуснал дотук.

Но все пак, бих си позволил да споделя едни силни думи, които бяха казани преди повече от 30 години от именития български артист, Апостол Карамитев. Те бяха изречени по-малко от месец преди смъртта му и три дни преди да навърши 50 години. При това, тогава Карамитев знаеше, че е неизлечимо болен от рак:

„Някога, преди много години, в моите бурни младини, аз имах чувството, че светът е създаден за мен, че светът се върти около мен и че съществува чрез мен. Петдесетте години, които изживях, многото погребения на които присъствах, ме накараха да се уверя, че светът не съществува за мен, че аз не съм пъпа на Вселената и че светът не се върти около мен. Но това ме научи и на едно друго нещо: че това просто вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-честно, по-умно и по-запълнено да изживее.

Може би, може би този живот няма да е сбъдновението, за което е мечтал на младини, няма да е крилата мисъл, полет, а ще бъде, може би, само една клетка, която приема сока от земята и го предава нагоре, може би животът няма да бъде шумолене, няма да бъде листа, няма да бъде плодове, а само тъкан, само клетка – и това е живот, това е, може би, предназначението ни: това, което сме взели, да дадем, да върнем това, което сме взели от хората, да го върнем на хората…”

Всеки, който познаваше Карамитев, би могъл да потвърди:

“Той не се страхуваше да дава, не се притесняваше, че ще направи някого силен”.

Дали защото имаше много? Или, защото не допускаше, че някой ще се изравни с него по сила?

Дали пък не е бил масон? Някакъв много дълбоко прикрит масон? Или е бил просто мъдър човек? И много добър човек? Безнадеждно загубил някъде през годините егоизма си.