Делото и ролята на масона след края на двуполюсния свят  

 

 

 

Брат Л. К., ложа „Академик Михаил Арнаудов“

 

Годишник на ОВЛБ, 2009-2010

 

 

„Мъдростта е вечно бдяща предпазливост срещу всякакъв вид привързаност или предубеждение. Така мъдростта поставя под въпрос познатите и възприетите неща, неин принцип е да се съмнява, за да се увери по-добре“

Ален, „Определения”

 

 

Масоните не могат да работят в тоталитарно общество, т.е. в свят, където истината се смята за установена веднъж завинаги и се съхранява и коментира от чиновниците като единствен източник на смислени послания. В такъв свят кастата на чиновниците се превръща във върховен авторитет и изгражда една потискаща всичко йерархия. Тази каста от йерарси носи различни имена в зависимост от цвета на истината, върху която основава легитимността си. В Европа тя се нарича „римокатолическо духовенство”. Едни идоли са заменени от други идоли, а жреческата каста става „партия”. Духовенството измисля и създава Инквизицията, за да запази чистотата на вярата от всякаква проява на несъгласие. От едната страна е Светлината, от другата – сянката: истината и грешката, ортодоксията („правилното” мнение) и ересите, Бог и сатана. Инквизицията е прототип на всички политически полиции, от които имат нужда съвременните духовенства, партиите, за да пазят правата вяра и да се задържат на власт. Тайните държавни полиции – в съкращение: „Гестапо”, „ЧК”, „КГБ” и т.н. – са все инквизиции.

 

Краят на двуполюсния свят

Tези инквизиторски институции с различни имена работят винаги в сянка, за да си осигурят власт над светлината. Те използват убедени вярващи, подпомагани и подкрепяни от глашатаи, за да спрат обществото във вечното настояще, сякаш неизменното трябва да замени времето, ставащото, непредвидимото. Те пазят изречената веднъж завинаги истина от всяко ново слово. Изпращат с напълно спокойна съвест на смърт неправилно мислещите. Работят в службите по чистотата. В техния речник пише:

„Хигиенна дейност – разрушаване на всичко, което ‘цапа’, осъществяване на ‘прочистване’ във военния смисъл на термина”.

В Русия болшевиките завземат властта с държавен преврат през октомври 1917 г. и се държат точно като християните по времето на кръстоносните походи. Те искат неподелена с никого власт. Лозунгът:

„Цялата власт на Съветите!”

е отглас от правилото:

„Който не е с Мене, е против Мене” [Матея, 12:30; Лука, 11:23].

Всички форми на несъгласие – дори и най-умерените и нюансирани – се преследват и наказват. Еретиците, отцепниците и отстъпниците се унищожават – дори онези, които не са такива, но могат да станат, поради произхода или средата си. Сталинските процеси протичат точно като процесите на Светата канцелария: обвиняемите, несъмнено виновни или лоши, молят за прошка и искат наказание за назидание.

След като установяват режим на терор, болшевиките превръщат комунизма в плашило, което е твърде полезно за фашистите и всички течения от крайната десница. Ловът на вещици в единия лагер придава легитимност на лова на вещици в противниковия лагер.

Мусолини, Франко, Хитлер, Пиночет & компания възпроизвеждат Ленин и Сталин (& компания) като обърнат образ. Бялото при едните се появява в черно при другите. И едните, и другите се стремят към общество, управлявано от единствена партия: една религия, една партия, един водач. Те искат единство в еднаквостта, защото смятат, че притежават и разбират формулата, която ще спаси човешкия род, а също и преди всичко, защото искат да свършат веднъж завинаги с изменчивото, преходното, непредвидимото.

Всяка обща представа за света, философия, идеология или религия е медитация, посредством която желанието създава смисъл или, казано по друг начин, преговаря за компромис с противоречивата и променяща се дейност. Игрите на мисълта и желанието имат склонност да отделят ясно истината от погрешното и да извлекат от хаоса двуполюсен свят. Но действителността се намесва като трета сила, ту магична, ту прозаична, за да се осъществят винаги шумните бракосъчетания между теорията и опита.

Процесът на демократизация, започнал в страните Източна Европа, разрушава двуполюсния модел, установен в света от няколко десетилетия, което е положително и обещаващо, но в същото време лишава от ориентири изградените върху дуализма духовни навици, което носи много заплахи. Свикнали да получават истината като дар и да приемат принципа на властта, според който смисълът се дава от онзи, който е овластен да определя „упълномощените гласове”, остават многобройни хората, които очакват от нова жреческа каста, духовенство, партия или мандарини откровението за нова дуалистична система.

Затова антикомунистическите идеологии имат шанс да запълнят „идеологическата празнина” само поради факта, че предлагат обърнат образ на комунизма. Тези идеологии ласкаят същите желания: да обективират и конкретизират злото, да знаят КОГО трябва да мразят, да отделят бялото от черното. Главният въпрос остава скрит. А този въпрос се формулира така:

„Защо минаваме от една догма към друга, от една идеология към друга, от един идол към друг, без да спрем да си причиняваме зло?”

Краят на двуполюсния свят може да роди или възроди друг подобен свят и да поднови битката на „добрите” срещу „лошите”. Както казваше Имануел Кант:

„Течността се сменя, но бутилката остава същата.”

Онова, което трябва да изживеем, е „прераждане”, което вместо да замести една сигурност с друга, вместо да събори Църквите, като ги преобърне, променя духовните структури. За да се изтръгнем от дуалистичното мислене и от възпроизвеждането на едни и същи клишета и поведение, трябва да приемем признаването на вътрешно присъщите противоречия на живота. Да се събере разпръснатото: чистата мисъл и чувството, но също разума, въображението и интуицията, обектът и субектът. Тази операция протича на три етапа: да разграничиш, да подредиш, а после да обединиш. Различаването и подреждането дават и развиват знанието. Събирането на отделеното позволява да се премине от знание към съзнателно поведение.

Да се почне на чисто:

• да се отхвърлят всички предразсъдъци, всички стереотипи, всички абстрактни знания, откъснати от конкретното;
• да се види символната модалност на всичко съществуващо, за да се прехвърлят мостове от въображаемото към действителността;
• да се продължи нататък, без да се спира никога по пътя, освен за приятна почивка с пълното съзнание, че трябва да се тръгне отново;
• да се знае, че всяка дефиниция е само обвивка на следващата, която предстои да се открие;
• да се помни, че категориите са само привидности, преходни, временни фази в постоянна метаморфоза;
• да не се забравя, че всяка личност е единствена, че още от нощта на времената никой не я е наподобявал точно и тази единственост прави от нея същество като всички останали.

Идентичността се изгражда чрез съчетаването на два противоположни порива: да наподобяваш и да се различаваш. Противопоставянето на тези сили поражда напрежение, необходимо за живота. Но твърде силното напрежение убива. Недостигът му също е смъртоносен. Но всички модни идеологии отхвърлят или натоварват с вина индивидуализма, докато възпяват благотворността на сливането на индивида с някоя историческа общност, с религия, с нация! Тези идеологии са смъртоносни, защото издигат митичните герои на тези общности за модел и върховен образец – без поканата да наподобяваш да бъде възпряна и омекотена от подтика да се различаваш. Тези идеологии пренебрегват закона за равновесието: те се смятат за всеобхватни, защото предлагат въпроси и отговори, които съвпадат идеално. И тъй като този закон е нарушен, обикновените хора, убедени да възприемат тези идеологии, компенсират фрустрацията, която не осъзнават, като пъчат гърди и прибират корем в позата на образцови воини. Воини, защото, за да бъдат в съгласие със себе си, трябва да обективират злото другаде – извън тях, въплътено в някоя изкупителна жертва.

Човечеството не е абстрактна идея. Или, по-точно, вече не е. То е дума, която – като означава хората като цяло – създава цялост, в която те се разтварят. В универсалната перспектива, основаваща се на човечеството като абстракция, всяка особеност се превръща в отклонение, в оцеляла непокорна мисъл, в проява на архаизъм. Идеологиите, изградени върху премахването на традиционните особености, за да се роди нов и универсален човек, „освободен” от всякаква памет, са поне толкова убийствени, колкото и комунитарните идеологии.

Абстрактните универсалисти и националните и комунитарни идеолози се разполагат на полюсите, където не може да се живее добре. Тези идеологически полюси и днес, както и вчера, са като онези чудовища, на които пътешественикът ще се натъкне със сигурност, защото ако избегне едното, ще попадне на другото: Сцила и Харибда.

(Сцила и Харибда са морски чудовища – скали –  погубващи корабите около себе си. При връщането си към Итака Одисей се справя с тях).

Но за да преплуваш между Сцила и Харибда, е необходимо не да прегърнеш някоя идеология, а да постигнеш нагласа на ума, която откликва на поканата: да се съедини разпръснатото и да се продължи напред. А формулировките „да се съедини разпръснатото“ ,и „да се продължи напред“ представляват съществени елементи от всички масонски ритуали. Те се повтарят като лайтмотив в ритуалния речитатив, по този начин стават част от вътрешния ни свят и от начина на мислене.

Масонската ложа създава в обществото не само полезен, а и необходим център, от който то черпи сили – поне в общество, в което се уважават въпросите. В обществата, които предлагат само отговори – тоталитарните – ложата естествено се разглежда от конформистите като дяволско място, където се подготвя подриването на Установения ред (с главна буква, поради сакралността на понятието).

Масонската ложа е на мястото си в демократичното общество, т.е. в общество, което управлява конфликтите, като признава легитимността на съществуването им и предлага решения, осъзнавани като временни и недостатъчни; общество, което се възприема като постоянно променящо се, винаги в навечерието на нов ден, богат на обещания и натежал от опасности. Тя няма място там, където времето трябва да отстъпи пред продължителността.

В ложата се събират хора, които иначе не биха се срещнали никога. Може да се твърди, че тази нейна функция допринася за социалната хигиена. Всяко живо тяло се нуждае от пори по повърхността си. Без обмяна тялото склерозира и умира. Тялото е метафора, която изразява същността на всяка „организация” (организъм, орган). Всекидневността и повторяемостта на семейния и социопрофесионалния живот в племето разширяват пропастта между клановете. Наличието на Масонска ложа преодолява тази опасност. Тя служи на социалния организъм, като стимулира оросяването, обмяната, порьозността на кожата, неутрализира смъртоносния ефект на склерозата.

Какво правят веднъж събрани заедно, бедни и богати, интелектуалци и работници, администратори и либерали, фабриканти и търговци? Още по време на първата церемония, когато заедно със „светлината” получава и степента ученик, всеки чува много пъти думите:

„Тук всяко нещо е символ.”

Така получава първия ключ. Масонът се научава да гледа всичко в светлината на символите. Дори и най-обикновеният предмет представлява и нещо друго; и неговото предназначение не е непременно утилитарно.

Той се вписва в някаква история, стреми се към единение между полезното и приятното по законите на Изкуство, което е плод на цивилизация със своя митология и древни умения. Всичко това казва нещо. И това нещо трябва да бъде казано.

После чиракът-масон преминава своето ученичество по изслушване. Да изслушва, без да съди.

Осъзнава ли се достатъчно значението на този подтик? Неговите последствия? А трудностите? Да разбереш необходимостта да изслушваш, без да съдиш, после да практикуваш Изкуството да изслушваш, означава, че вече си скъсал с apxaичните мисловни рефлекси, създавани от конформисткото обучение. Необходимо скъсване. Начало на духовно приключение.

После е ред на калфата. След него майсторът изживява и осмисля страстта на строителя Хирам, изучава митовете, които подхранват мисълта и напомнят, че всяка абстрактна идея има съвсем конкретни корени в земята. Ако това се забрави, може да се стигне до отклонения в поведението. Щом Масонът усвои това, може да започне да действа, вместо да продължава да противодейства.

До това усвояване на изслушването и на символизма (скрит под явното), до противопоставянето между митове и размисъл, се докосват толкова pазлични личности като Пушкин, Радишчев, Лопухин, Масарик, Бенеш, княз Куза. Въпреки различията им, обединява ги безумната, но не и глупава идея, че човекът може да се усъвършенства. Друго общо между тях е, че вървят извън утъпканите пътеки. Освен това, тези хора, както и не толкова прочутите им Братя, никога не противопоставят традицията на прогреса.

Масоните нямат претенцията да са новите хора, очаквани и предизвестени от митовете за края на хилядолетието, дори и този метаморфичен проект да е част от духовното пътешествие. Затова пък са свидетели и действащи лица, чиято функция е главно да изпълняват ролята на балансьор, за да се преплува по-уверено между Сцила и Харибда. Те преди всичко трябва да продължават да задават въпроси, за да не избледнява никога смисълът до едно единствено значение.

Вярно е, че западните изповедания си съперничат, за да заемат повече терен, че масонството служи за прикритие на лични цели, че Ложите приличат по-често на приюти за възрастни, отколкото на събрания на мъдреци. Но подобни наблюдения не показват цялата истина. Действителността остава извън зрителното поле на някои изследователи, които поднасят все същите изтъркани стереотипи за разликите и противоречията, когато пишат за масоните. Те не забелязват най-същественото: полемиките и малките войни между масоните са свидетелство за необходимия кипеж. Кипежът е нормалното състояние на всяка среда в развитие. Алтернативата „кипеж или склероза“ се изправя пред всичко живо – дори ще кажем, че най-лошото, което може да се случи на масоните, е да изпаднат в пълно съгласие за установеността на порядъка и смисъла на техните действия. Ако това се случи, масонството ще се превърне в още една ортодоксия сред множеството други и ще престане да бъде полезно, щом престане да подбужда към задаване на въпроси.

Плурализмът на мненията в ложите отразява желания демократичен плурализъм в обществото. Онова, което ложата, излъчва, не е толкова набор от идеи, колкото стил и морален императив. Както видяхме, ложата притежава всички концептуални сечива, които, позволяват да се понесе безболезнено плурализмът на мненията. В страните от Източна Европа, които на практика скоро познаха свободата, ложите ще разпространят изкуството да се живее с разликите. Етапите на масонското ученичество, променят отношението към различния. 3а масона другият е обещание, а не заплаха. Затова мисията на ложите в тези страни е фундаментална: чрез усвояването на изкуството да се живее с различни хора се утвърждава съюзът между различията, който ще замени с голяма полза единството в еднаквостта.

Трудът на масона има за крайна цел изграждането на „по-добро и по-просветено” общество, т.е. общество, освободено от регресивните наклонности, които поколение след поколение възпроизвеждат едни и същи реакции към едни и същи притеснения и неизбежно пораждат социална структура, основана върху отношението подчинен-господар. Масонът решава да приеме най-голямото предизвикателство отправяно някога към разума: да бъде реалист, като остане оптимист.

Реализмът показва, че идеологиите и промените на социалните и политическите структури не водят до никакво подобряване на качеството на живота, ако не са придружени и подкрепени от вътрешна революция, която трябва да се преживее не от всички, а от: всеки, чийто метод се предава от човек на човек, както при рицарската традиция. А оптимизмът подканя да се повярва, че това е възможно, още преди да се помисли за това. Става дума за вяра, която безспорно не е по-разумна от всяка друга, но е способна да омагьоса отново света и да повдигне планини – полезни операции, които разумно можем да очакваме само от вярата. Ако ложата – място за подхранване на въпросите – обединява онова, което е разпръснато в социален, духовен и интелектуален план, тя разполага със средствата за изпълнението на тази мисия, защото е „свързана“ във времето с традицията, а в пространството – с международно братство. А „обвързването“ в световното пространство улеснява и подтиква обмяната на идеи, хора и блага.

Участието в масонска ложа позволява на обикновения гражданин да си създаде кръг от приятелства, без да е задължен да се отчита пред каквито и да е власти. За всички е изгодно голям брой граждани, независимо от ролята им в обществото, да имат възможност да обменят информация и услуги в атмосфера на братска доброжелателност извън всякакъв институционен контрол.