Ложа „Орфей“

 

Брат Т. Е., Стар майстор на ложа „Орфей”

 

Годишник на ОВЛБ, 2009-2010

 

 

Всеки път, когато се ражда нещо ново, от особена важност е името, с което ще бъде заявено неговото съществуване. То не би следвало да се мисли като елементарно и произволно съчетание на знаци или звуци, а като символ, събиращ в себе си цялата същина на новороденото.

При децата това се оказва трудно – поне, трудно предвидимо. Когато обаче с нещо подобно се заемат зрели мъже, то трябва да е дълбоко промислен акт, акт с ранга на закон, акт вменяващ задължения.

Непрестанно мислейки за върховната цел на масонството (самоусъвършенстването, а оттам и основанието да се отправят деликатни послания за усъвършенстване на обществото), отчитайки необходимостта от постоянно вглъбяване в самите себе си, прибавяйки обстановката, в която вършим работата си (ложата, притегляща към днешния ни ден старинните традиции от историческите времена на „Златното руно” и „Римския орел”), мисълта за Родопа и Тракия – всичко това естествено ни подтикна да съзрем във великия Орфей възможния патрон на нашата ложа. И в добавка, с негова помощ да станем здрава и лесно разпознаваема брънка от българското и световното масонство.

Светът отдавна знае името на Орфей, знае за легендарното му поетично и музикално дарование, знае широкия географски ареал, където се е подвизавал този тракийски аристократ… И все пак, в същото време се оказва, че много неща около неговия живот са обвити в тайна, в най-добрия случай представляват догадки, повече или по-малко смели хипотези, доживели до наше време благодарение на споделеното по косвени пътища.

Приема се, че първите посветителски школи в Европа са били неговите. В обществото на внимателно подбрани мъже се предавали устно – и така се запазвали – дълбоко засекретени предания. Всичко ставало по време на специално устройвани мистерии, изпълнени с плътно просмукана символика и съпроводени с много музика и танци. През сетивно доловимото, от тях се излъчвали и основните принципи, които се считало, че управляват живота:

1. Принципът на единното съществуване на дух и материя – цялата Вселена се мислела като наситена с тези две взаимно свързани и взаимно проникнати градивà.
2. Принципът на съответствието – всичко, което ставало в невидимия свят, било такова, каквото е и във видимия.
3. Принципът на противоположностите – преплетените дух и материя давали основание да се мисли, че във фундамента на Всемира всяко нещо имало две страни; дори знанието не правело изключение – и то можело да бъде заредено както с нещо положително, така и с нещо отрицателно. (Например, като символ на мисълта, Змията можела да не ухапе приносителя си, но можела и да го погуби.)
4. Принципът на движението – в космически измерения всичко било в движение, всичко било податливо да промените, а те свидетелствали за постоянно и неумолимо течащото време.
5. Принципът на еволюцията – неизменното движение оформяло спираловидния път на еволюцията, който бил сякаш зрим символ на все по-разширяващо се съзнание.

Театрално осъществяваните мистерии били своеобразен годишен смислов център. Тъй като продължавали около месец, това давало възможност паметта на участника (и рационалната, и емоционалната) да се изпълни плътно от изживяното, то да бъде трайно запомнено и по такъв начин да се извърши както езотеричното посвещаване, така и духовното издигане от едно стъпало към друго, по-високо [1].

Мистериите се осъществявали в два смислови кръга. Външният кръг бил подобен на традиционно представление за всички. Малцина разбирали паралелно заложения негов скрит смисъл. Това всъщност били кандидатите за вътрешния кръг, кръгът на посветените. След обстоятелствена проверка на психическата и физическа издръжливост, както и на нравствеността и верността към учението на набелязания кандидат, той можел да бъде посветен в „мист” (пряк участник в мистериите) през следващата година.

Най-напред мистериите се провеждали четири пъти в годината, по веднъж за всеки сезон. Видимо, тази практика насищала достатъчно плътно с духовни преживявания живота на посветените.

Постепенно обаче започнало да настъпва разреждане – по веднъж в годината, през две и повече години. Според видимата външна (и всъщност – само привидна) цел се търсело постигане на някакво изцеление, докато тайната цел била получаването на познание за законите, управляващи по невидим начин Всемира.

Този двойствен план бил използван, за да не бъдат подлагани на преследвания участниците в тези церемонии – практика, която, разбираемо, съпътствала живота на извисените в духовно отношение хора още от дълбините на цивилизацията. В този смисъл, разиграваните сцени далеч не били детски митологични приказки, а церемонии с дълбоко скрит смисъл, имащ пряко отношение към принципите на посвещението.

Вероятно все заради тази сакрална страна и поради мисълта за преминаване през пречистващи изживявания, на участниците в тайнствата бил налаган предварителен пост и забрана за употреба на вино.

Местата, където се провеждали мистериите – соларните светилища – представлявали важен елемент от цялостната мистерийна организация. Всъщност, те не били места за някакво служене на богове, а за контакт с висшите същества от духовната вселена. Били нарочно избирани извън населените места в близост до вода (някаква река, извор или езеро), до скални масиви с пещери, около планински връх, на открита поляна или при някое голямо дърво (на свой ред, символ на живота).

Със сигурност, на мнозина днес им изглежда невъзможно да си представят, че орфизмът се е вплел в много от по-късните философски и религиозни учения, в системи за рационално и емоционално усъвършенстване на човека, разпрострели се в един изключително широк географски периметър – от Китай, Япония и Индия до Персия, Палестина, Египет и целия сетнешен християнски свят. На протежение на години, една от причините за това е била мисълта, че траките не са разполагали с писменост, чрез която да се разпространяват устойчиво идеи, представи. Обаче след последните открития по разчитането на древното тракийско пиктографско писмо, свидетелстващи в полза на това, че плочите на Орфеевия Завет се отнасят до време от преди поне 7 000 години, се оказва естествено оформянето на отговор, който би изглеждал така:

Орфизмът се е оказал и привлекателен,и  жизнен, защото не е някаква семпла идеалистична теория за света и човека, а по-скоро практически наръчник за живот, който може да даде изключителни духовни резултати.

Основната поанта, около която се е формирал древният модел на орфическия начин на живот, сега бива обозначаван като „Парадигма за трансформацията”.

Тази парадигма е особено добре формулирана в една от съвременните археологически находки, „Третата плоча на Орфическия Завет” – Сакраменталната (Сакралната) плочка от Караново.

От нея става ясно, че съществуват способи, чрез които „обичайната” („сурова”) човешка природа може да бъде трансформирана в „Божествена” („благородна”). Способите, чрез които става това, представляват система от посветителски практики, които спомагат за „премахване” („убиване”) на „тъмните” („вълчи”) страни в човешката природа, от които произлизат всички злини в живота и обществото, след което „възкресяване“ („отключване“) на онези божествени потенциали, дарени от Твореца, които са „спящи“ („блокирани“) и затова непроявени у повечето хора, но които са двигателите на духовния прогрес и „духовните маркери“ на новата генетика на предопределената от Бога Цивилизация на Божествените Хора [2].

Текстът на Сакралната плочка от Караново може да се чете в посока отдясно-наляво или отляво-надясно, защото пиктограмите са разположени симетрично около централна ос, и преводът му – ако следваме известните преводни правила за пиктографското писмо употребявано в Египет – се осъществява по следния начин:

 

 

 

Трансформация на символите от горната половина на плочката в стилизиран йероглифен език

Първоначален превод:

„Земният (долният) човешки свят е отделен чрез гроба и Пазача (на Възкресението между живите и мъртвите) от огнения (горния) Божествен свят”,

или:

„Чрез Смъртта и Възкресението, земният човек става небесен Божествен човек”.

 

Идентична трансформация на символите от долната половина на плочката в стилизиран йероглифен език след нейното завъртане на 180°

Първоначален превод:

„В долния свят царува Лъжата (Неправдата), а в горния царува Истината (Правдата)”,

или:

„Посветеният е сменил короната си от долния свят с корона от горния свят и е преминал от Лъжата (Неправдата) в Истината (Правдата), чийто висок жречески жезъл (тирс) е в ръката му”.

Ако трябва разчените твърдения да се представят по-съвременен език – така, както бихме се изразили днес – то преводът би изглеждал така:

1. „Който е преминал през Мистерията на Смъртта и Възкресението, Той е новороден и е с Ново Божествено Естество”,
2. „Той е оставил Лъжата и е познал Истината, и царува с короната и жезъла на Правдата в този свят и в отвъдния”.

Орфическата трансформация може да бъде изтълкувана като един простичко поднесен и в същото време изящен в своето великолепие, задълбочен и извисен, практически инструментариум за постигане на трайно усъвършенстване на човешката личност във всичките нейни сложни измерения – усъвършенстване, което води до извисено състояние и на интелекта, и емоциите.

При това, попътно би следвало да се отбележи, че Орфеевият завет между Бога и Тракийския народ засега е всъщност най-древният завет между Бога и човека в цялата световна записана история. А освен всичко, материалният му носител може да се види от всеки!

• • •

По традиция на Орфей се приписва мисълта:

„Светът може да бъде завладян с лира, но не и с меч!“

Ако от нея бъде отделена думата „завладян” и се внесе повече „миролюбие” (сиреч, масонство), тя би изглежала така:

„На света може да бъде показано, че е възможно да се живее с лира, а не с меч!”

 

Библиография:

Мариана Везнева, „Зад завесата на времето”, София, 1999.

Цветан Гайдарски, „Тракийският Орфизъм І (за напреднали)”