Ложа „Мадара“

 

 

Годишник на ОВЛБ, 2009-2010

 

Няма да скрия, че се залових с готовност да направя градеж на тема „Името Мадара”. Тук не споменавам удоволствието, което винаги изпитвам, когато ми се налага да говоря за този невероятен кът на Родината. В случая по-важното е, че няма нищо по-логично от това, да знаем нещо повече за патрона на нашата ложа – защото Мадара не е само едно име. Мадара е рядко, уникално съчетание на история и природа. Това я прави магнетична за човека от зората на човечеството до днес. Тя и сега е магнетична, но като че ли самите ние не осъзнаваме достатъчно добре този факт.

Преди няколко години един американски професор алегорично ми подхвърли:

„Мадара е диамант, който, за съжаление, е заровен в калта.”

Но това е друга тема, свързана с отношението ни към собственото ни богатство, която заслужава специално внимание.

В подножието на скалата, на самата нея и на платото, са съхранени следи от култури на поселения от медно-каменната епоха, от античността и от средновековието – т.е. културни пластове, наслоявани от IV хилядолетие пр.Хр. до XV в. сл. Хр. Това дава основание на първия изследовател на Мадара, известен като бащата на праисторическата археология – проф. Рафаил Попов, който е и основателят на Шуменския музей – да нарече Мадара „Българската Троя”. Тук е мястото да подчертая, че с изследването на Мадара са свързали името си още над 20 учени – археолози, лингвисти, изкуствоведи, нумизмати, между които: Карел Шкорпил, Гавраил Кацаров, Димитър Дечев, Геза Фехер, Богдан Филов, Веселин Бешевлиев, Иван Дуйчев, шуменците Иван Моллов, Вера Антонова и др.

Изследванията и уникалното историко-археологическо наследство на Мадара е също така много интересна и важна тема, но аз ще я пренебрегна, тъй като задачата ми е да се спра на името ù, което по понятни причини пряко ни интересува и това налага да поставя ударение върху него. (Макар от научно-изследователска гледна точка това да не е най-същественият въпрос.)

 

 Нека обаче първо да видим откога е известно името „Мадара”?

Ако приемем предположението на К. Шкорпил, че срещаната във византийските източници крепост с българското име „Мундрага” е Мадара, значи това са първите известни писмени извори за нея и са от времето след установяването на българите на Балканския полуостров. За това обаче няма категорични доказателства.

Но ако говорим за сигурни сведения, то трябва да приемем, че за първи път варианти на името Мадара се споменава в писмен източник във връзка с превземането на крепостта от турците през 1388 г.: Мадра, Матера, Мадира, Марра. Летописци на похода на Владислав Варненчик през 1444 г. я записват като Матхорац (Mathoracz). Впрочем, това е времето, което бележи както края на Шуменската крепост, така и на Мадарската крепост горе на платото.

Съвременното наименование „Мадара” се среща за пръв път в турски документи от 1573 г. По-късно отново се среща в изопачен вид. В средата на XVII в. Евлия Челеби например я споменава като Кара-Мадара. Според някои изследвания преди Освобождението околното население назовавало селото Матура или Матора. Матра, Матера, Матора е била наричана местността и рекичката, която извира от пещерата (турците я наричат още „Дермен дере”, заради 12-те воденици намиращи се там).

Естествено възниква и въпросът за произхода на името „Мадара”.

Още в началото искам да подчертая, че отдавна (още в края на 20-те и началото на 30-те години на XX в.) този въпрос, е поставен в историческата и езиковедската наука, но и до днес не е получил еднозначен и категоричен отговор.

Най-напред е лансирана идеята за идентифицирането на Мадара със споменатата „Мундрага”, което показва старобългарски произход на името. Без да отричат това, лингвистите доказаха, че в източно-българските говори не е възможна точно такава метатеза, т.е. „Мундрага” да се преобразува в „Мадара”. Така отпада версията „Мундрага” – „Мадара”.

Едновременно с това повече внимание се отдели на другото предположение, което е свързано с гръцката дума „Мадарос” (ж.р. „Мадара”), едното от значениято на която е „плешив”, т.е. „оголен”, „необрасъл”. Такива оголени скали има в континентална Гърция, на остров Крит и в Мала Азия, където към значението на думата се прибавя „голям камък” и „исполинска стена”. Това съответства на вида на Мадарските скали. Привържениците на тази теория обясняват вариантите Матора, Матера и Матура с пригаждането на гръцката дума към славянските говори.

Въпреки общо взето солидната аргументация, тази теория не издържа, дори само за това, че – както ще стане дума по-нататък – това име се среща в поселищата на старите българи, където няма гръцко влияние.

Освен всичко лингвистичните изследвания убедително показват, че при утвърждаването на Дунавска България, т.е. през VII–X в., а и през Второто българско царство (XII – XIV в.), повсеместно се употребяват не гръцките, а славянските наименования на селищата и местностите: Плиска, Преслав, Варна и др., или се привнасят старобългарски. Например, гръцкото име на Провадия „Проватос” се замества със съвсем ново – Овеч. В този смисъл е малко вероятно Мадара да прави изключение.

Друга версия е свързана със славянския произход на името, според която Матара означава „стара”. Тя обаче не е много убедителна, защото по никакъв начин не се свързва със скалата, чиято възраст не е нещо определящо.

Някои изследователи свързват името Мадара с това на римския пълководец от скитски произход Модар. И това е твърде хипотетично, тъй като не е известно тази само фонетичната прилика да е подкрепена от някакво историческо събитие.

Други приписват на името „Мадара” тракийски произход. Според това предположение думата е двусъставна – от „мад-”, „мат-”, което означава „голям” и „-ора”, „-ура” (скала, планина), т.е. „Мад-ора”, „Мат-ора” – „Голяма скала” или „Голяма планина”. В това предположение има логика, но тя води до много по-далечен паралел, свързан с евентуалния единен произход на траки и българи, което е много хипотетично, тъй като става дума за дълбока, дори необозрима древност.

Безспорно, най-сериозно внимание заслужава хипотезата за старобългарския произход на името, донесено и наложено от Аспаруховите българи. Без да изпадам в подробности, ще подчертая, че тя се основава на съществуващите паралели по земите на Алтайския регион в Югозападен Сибир, обитавани от старите българи. Там съществува река Мадар (Мадар-суг).

До края на XVII в. на двата бряга на р. Енисей, в подножието на Алтай е живяло племе Матори. Името му се свързва с името на негов легендарен племенен вожд – Матор. Много е възможно тези „матори” да са племе, сродно на българите.

Но и да не са, земята на маторите в по-ранни времена е била заселени от българските етнически племена утигури и кутигури, чиято топонимия е останала след изнасянето им към Азовско-Каспийския басейн. Там пък в рамките на Кубратовата „Велика България” те съжителстват с оногурите, чиито наследници са Аспаруховите българи. Византийски източници дори направо ги наричат „оногури-българи”. Нищо неестествено няма нашите далечни предшественици да са донесли със себе си и част от топонимията, която да използват за сходни от старата им родина обекти.

Между другото на територията на днешна Унгария, където известно време е престояло угорско население се срещат подобни имена – селище на Дунава Мадараш, планината Матра, дори и етнонимът „мадьяри”, което става „маджари”.

Известни са и други примери – хидроними. В споменатия район има река Тиса. Абсолютно точен паралел има в Унгария. У нас то идва с известна модификация – Тича. Другото име на нашата река Тича – Камчия, което преди Освобождението се среща като „Камчик”, има паралел с един от притоците на р. Енисей – „Кемчик”.

Ето нещо още по-конкретно. В казахския и сагайския езици, които се употребяват днес в Алтайския регион, думата „матор” означава „герой”, храбрец”, „смелчага”, която безспорно е наследена и която има смислова връзка с идеята за изобразяването и на нашия конник.

Примерите, които посочих са от Алтайския (Южносибирския) район. Но това съвсем не означава, че се отрича най-старата прародина на българите – Средна Азия. Наистина в Алтайския район те са престояли известно време на път за Европа. Но подчертавам, че става дума за векове, във времето на т.н. Велико преселение на народите. Сиреч, време достатъчно, за да останат трайни следи от гледна точка на топонимията и дори в езика.

Впрочем, лингвистите са открили в езика на сегашното население в тези региони думата „мадар”, която според тях има индоевропейски характер. Това, от друга страна, потвърждава все по-налагащата се теория за индоевропейския, а не тюркския характер на старите българи.

По-горе споменах името на легендарния Матор. Езиковедите определят значението на тази дума като „богатир”, „юнак”. И естествено, поради номадския характер и бит, белязан с постоянни войни и конни битки, този богатир е на кон. Подчертавам това не случайно, защото този факт по естествен път се свързва с изображението на Мадарския конник, което без съмнение е плод на някаква традиция. Тъкмо затова легендата за Матор даде основания на някои изследователи да застъпят идеята, че изображението е обобщен образ на конник-герой, а не конкретна личност.

Твърде любопитно е, че думата ”мадар” се среща в речника на днешните „балкари” или „балкарци”, които населяват областта Кабардино-Балкария (Северен Кавказ). Поради стечение на историческите обстоятелства, те са изтласкани на Север и са се смесили и с други племена, но българският елемент, особено в езика им, е безспорен, както се вижда и от името им. Една от устойчивите форми в езика им е тъкмо думата „мадар” със значение на „образ”, „форма”, фигура”. Обособилата се дума „мадара” се получава от корена „мадар” и наставката „-ра” – „мадар-ра” и означава „към образа”, „до образа”. В последствие едното „р” отпада. Това логически обяснява името на селището Мадара, т.е. селище към конника, до конника, което пък от друга страна означава, че съвременното селище е създадено след конника – нещо напълно допустимо. Дотогава, след напускането на пещерите от човека, селище под скалите не е имало. Мястото е било преди всичко култово средище.

И така, името Мадара е безспорно свързано с конника, а конникът е безспорно емблемата на целия историко-археологически резерват. Сега, първо искам да се спра на въпроса:

  

Кога е забелязан конника?

Доскоро се смяташе, че първи го е забелязал унгарският изследовател Феликс Каниц през 1872 г. Наистина той първи го открива за науката, но не въобще. Когато преди няколко години издирвах пътеписи за Шумен, въз основа на които написах книгата си: „Шумлян, град великий под Балкана…”, в пътеписа на един арменски пътешественик – Хугас Инджеджиян (от края на XVIII или началото на XIX в.) видях, че се споменава за конника. За разлика от Каниц, който го смята за римски, той го определя като български.

Научил за него от местното население, макар да посочва грешна датировка – началото на 9-ти, а не на 8-ми век. И още нещо. Тук трябва непременно да подчертая, че до Освобождението село Мадара е било чисто турско. Един колкото любопитен, толкова и трудно обясним факт. Смятам, че населението умишлено е асимилирано на 100 %. За разлика от съседното село Кюлевча, например, което пък е българско.

Към този извод ме насочва и нещо друго, не по-малко любопитно. Населението на Мадара е почитало конника. Известно е, че ежегодно на втория ден на Гергьовден, на площадката под него то се е събирало на курбан. Вероятно го е смятало за св. Георги. Опитите ми да получа обяснение за този факт от имами се оказаха несполучливи. Никой не можа да ми обясни, защо турците почитат св. Георги.

  

Друг интересен въпрос е: кой е изобразен на конника?

През годините за изображението на конника имаше най-различни предположение. Смяташе се, че е кан, но кой? – Аспарух, Тервел, Кормесий, Крум, Омуртаг или някой друг? През последните десетилетия, без да се смята, че спорните въпроси са решени, се възприе идеята, че композицията е триумфална сцена, символизираща победа на български владетел над Византия. Най-ранният надпис е от времето на кан Тервел, което не означава, че релефът не може да е по-ранен.

Във връзка с това ще споделя нещо любопитно. Преди около 15 години една ясновидка твърдеше, че конникът е направен в чест на Аспарух, след гибелта му през 700 или 701 г. и е поръчан от майка му. Тя обаче не могла да дочака завършването му. Конникът бил облицован със злато и сребро. По-късно, след приемането на християнството, при строежа на Кръглата църква в Преслав златото било използвано за облицовка на купола, поради което тя е известна и като „Златната църква”. Това не е лишено от логика, но няма доказателства.

Вземайки под внимание традицията на старите българи, смятам, че става въпрос за символ, обожествен образ на митичен герой, което не пречи в него да се вписва и кан, респективно – конкретна историческа личност. Нали той е наместникът на Тангра на земята? Тази връзка у старите българи е изключително силна. По този повод ще спомена нещо парадоксално. Има предположение, че най-умните канове са бивали убивани, за да отидат при Тангра и да му помагат при вземането на решения. За съжаление, с това се свързва и смъртта на кан Крум.

Всички знаете, че Мадарският конник заслужено беше избран за символ №1 на България, а през 1972 и после окончателно през 1879 г. беше включен от ЮНЕСКО в списъка на паметниците със световно значение. Всеизвестно и безспорно е, че Мадарският конник е единственото произведение на изкуството по рода си в Европа.

Години наред някои наши изкуствоведи се опитваха да намерят изображения-паралели (разбира се, не на скала) от индо-иранския регион. Намираха някакви, но те не получиха подкрепа. Неотдавна мимоходом чух, че някъде в Средна Азия бил открит конник, двойник на Мадарския. По принцип смятам, че това е напълно възможно, защото традициите са устойчиво явление. Между другото някъде в тези райони съществува селище с името Шумен, което се превежда като демон и се свързва с пещери. Неотдавна един наш съгражданин свърза името на града тъкмо с пещерите под Шуменска крепост. Но това е друга тема.

Темата Мадара е невероятно пространна. Беше ми трудно да представя най-важното в сбита форма за Мадара, която не случайно някои изследователи наричат свещена. Тя е първокласен култов център – илюстрация на религиозните култове, съпътствали живялото по тези земи население. Но Свещената Мадара също е друга тема.

 

Брат Д. Л., ложа „Мадара“