За странстването

Международна конференция „Бъдещето на човечеството и масонската ценностна система“, 2010 г.

Брат А. С.,  Стар майстор на ложа „Анкх“

 

 

„Случайността е меката възглавница, върху която почиват онези, които изключват от Космоса божественото, смисленото и даващото цел на всички същества, предпочитайки празния мит, че Вселената е възникнала съвсем между другото и абсолютно от само себе си, без в това да е вложен какъвто и да било умисъл.“

Херберт  Фриче

 

„Добрата преценка идва чрез опита, а опитът идва от лошите преценки. Опитът е чудесното нещо, което ти дава възможност да разпознаеш една грешка, когато е извършена отново.”

 Афоризъм 

 

„Всяка теория в момента на появата си отразява състо­янието, в което се намира съзнанието на нейния създател… 3ащото  днешната истина е утрешната грешка…”

Торвалд  Детлефсон

 

Тези три текста, струва ми се, биха били добро начало за всичко онова, което с любов и страхопочитание към Великия архитект на Вселената, със смирение и молба за снизхождение, ще се опитам да споделя по повод  „Странстването” и същността на типажа „съвременен човек”, който предприема „странстване”. Защото този типаж е определен цивилизационен продукт – ярко съвременен, напълно излязъл от рамките на националното и уверено вписал се във виртуално-реалния свят на, уви, може би, загиващата ни епоха.

Ние, масоните, вървим по своя път в търсене на Светлината, често правейки плахи опити да преборим неувереността си, и да направим добрите неща по-добри, доколкото е по силите ни. Като братя, ние следваме своя път – всички заедно и всеки по отделно, в дълбок стремеж да преодолеем различията си и проявите на характера си. Ние с радост приемаме нови търсещи, братя, и често говорим за съвремеността и ХХI век, като за нещо ново. Е, ако „поредното” може да бъде наречено „ново”.

Но да се върнем към типажа „съвременен човек”, който предприема „странстване”.

Този човек е относително млад (между 21 и 41), образован, сравнително начетен, атеист по същество (независимо от възможни твърдения, че е вярващ) и просветител (като иманентна кауза). Да речем, че той  предприема „път”, който в неговите представи е „мисионерски” (например да извърви пътя на пилигримите El Camino до Сантяго де Компостела или пътя до пещерата на Иван Рилски, или до Божи Гроб, или до Таджмахал, или просто до родното място на дедите си, за да проучи избледнелите си корени) или да стане масон… Кой е той?

Преди всичко “симпатяга”. Един от онези дълбоко симпатични, разтегливо наречени, „млади хора”, живеещи по цялата ни планета и участващи в различни дейности из целия спектър на човешките занимания. Човек, на когото на десетата минута имаш желание да разрошиш снизходително перчема – нещо, което никога не правиш, тъй като лесно ранимото честолюбие на мига би изригнало във всеунищожаващ поток антиматерия.

Това не е само метафора, тъй като именно материята и антиматерията за този тип хора са основните измерители за света. Духът според тях е неделимо  вплетен в материята, но не като нейна определяща, а по-скоро като алегория – като някакъв поетичен резултат от сложна химична реакция в рамките на същата тази материя. Това е дълбока вяра преди всичко в науката, която вяра, както знаем може да бъде несравнимо по-силна и фанатична от всяка религия.

Съвременният човек обаче нарича нещата по по-различен начин. Той предпочитат определението: „Вяра в себе си”, защото „Човекът е ковач на своята съдба”, защото съизмерването със заобикалящата виртуална действителност определя „Азът”, който в крайна сметка е пренебрежим, тъй като, за да бъдеш „идеалният богоборец”, трябва преди всичко да имаш дълбокото самосъзнание на „колелце”, на частица от Голямата машина (не от Бог!), осигуряваща прогреса и в която машина  –  освен това  –  не всички участват.

Парадокс? В никакъв случай!

Една от основните човешки слабости е човек в определен период от живота да фик­сира мисълта си върху определена група понятия и, след като изгради взаимовръзката им, после до края на живота си с цената на всичко да отстоява тази „уникална” собствена гледна точка. Често пъти това отстояване прераства в подозрително шумна „обективност”.

Науката борави с материята. Науката твърди, че извън материята НИЩО не съществува. Но на субатомно ниво вероятно няма материя. Това наука ли е и, ако все пак е наука, то какво да правим с „другата” наука, след като очевидно са свързани?

Повечето представители на  разглеждания типаж знаят всичко това. Повечето от тях знаят дори повече. Защото както казахме, този човек не е аналфабет – той е образован, широко скроен, жаден за знания и усещания. Той има всички предпоставки да успее във всичко, освен една единствена  – background, защото той дори не подозира, че тази “съставляваща” също участва… Именно по тази причина той, дори да има въпросния background, упорито го отрича и прави всичко възможно да го игнорира.

И ето един ден  този „съвременен човек” решава да предприеме странстване, да извърши пътуване, но не от точка А до точка Б на почивка или в командировка, а нещо много по-значително. Той усеща, че избраният от него път ще трябва да осмисли по някакъв начин живота му. Той тръгва и знае, че всичко трябва да е в „ПЪТЯ”, че крайната цел е вероятно само „условен вектор”, че единствено Пътят има значение – и колкото е по-труден този Път, толкова е по-ценен, защото пътят би могъл да бъде Бог. За нещастие този новоизпечен пилигрим най-често не започва като пътешественик към Божественото, а по-скоро като един „израил” – като един Иаков, който се бори с Бога. И ако приемем, че Пътят също както Бог е непобедим, то Иаков ще надделее, само защото Непобедимият (Бог или Пътят) снизходително ще  допусне да бъде надделян.

Както вече споменах това странстване може да бъде всякакво – от  екскурзия до Истамбул през разходка до „Щастливеца”, странстване „а ла Кастанеда” из Родопите до брака! Бракът също е странстване, но според мнозина „люде” – странстване скучно, неясно и твърде тривиално. Колкото е по-объркан един човек, колкото по-ограничени са възприятията му и схващането му за собственото си място под слънцето, толкова по-величествен Път си избира той – например да покори връх „Ленин”, да участва в експедиция до Амазонка, Антарктида, да осъществи бляскава кариера или… да стане Свободен зидар… по възможност 133 степен… най-много за година, година и половина…

Не! „Величествен” не е точно определение, защото „нашият” човек е преди всичко „зъбно колелце”, а то, когато не е „настъпено”, е скромно. Ужасно скромно. Чак безлично… То се досеща, че Пътят е всичко (дори е чувал за „Дао”, чете Лао Дзъ, Чуан Джъ и Конфуций), но дотук! Той знае, че по Пътя той, пилигримът, непрекъснато ще се обогатява чрез наглед незначителни неща и че именно в това е смисълът на натрупването и усъвършенстването… и отново дотук! Изниква образът на онази “млада булка”, която възторжено намира всеки път „секира зад вратата” (и всеки път я бърка с кирка?).

Трудно е да се каже дали всичко е точно така, а още по-трудно е да се обясни защото смисълът на всяко нещо може да се разкрие като истина само пред Отделния човек. Защо Истината няма нужда от публичност! Познанието е асоциално. И докато науката поставя пред себе си изискването да бъде достъп­на за всеки, Познанието предпочита усамотението.

Но нима познанието е просто сбор от някакви структури от знания? Не. Не е. Знанието е нещо, което може да се преп­редава. Докато се изкриви до неузнаваемост. От своя страна Познанието не подлежи на изкривяване и никога не може да бъде резул­тат от старание. То никога не може да бъде „препредадено”, резултат от превъзмогване и преодоляване, от раздробяване и конгломерация, от натрупване и съхранение. То винаги е резултат от напълно личен, индивидуален акт на разбиране, който е метафизичен по приро­да и може с един замах да игнорира, да срине и унищожи всички изисквания за „общоприетост“. Познанието  –  може би „уви” – е винаги резултат от личен  опит и не може нито да се приема, нито да се предава. То може единствено да бъде споделено, но само при пълното съзнание за възможна  „неадекватност” при възприятието. Една от многобройните мисии на Масонството е създаването именно на такава среда – среда, в която по-горното би било възможно.

Да вярваш и да толерираш, означава да не знаеш. Единствено вярата в Единия Бог (не науката!) предпазва от разрушителното влияние на Незнанието, защото всяка „наука” по същество е определена степен на „незнание”. И, ако по тази причина, естествените науки приличат на огромна религиозна общност, вярата в Бог и Пътят към него са самотни и индивидуални.

„Секирата зад вратата” е формула, а формулата сама пази своята тайната от непосветените. Затова и не е необходимо тя да бъде скрита. Тя е и трябва да е достъпна за всеки – Imprimatur Secretum Veritas Misterium (дори да отпечаташ тайната, истината ще остане скрита). Незнаещите непрекъснато откриват формули, но не могат да ги разпознаят.  За да можем да виждаме, дори когато сме на Пътя, на правилния Път, трябва първо да се научим че:   „И светлината в мрака свети, а мракът я не обзе” (Йоан, 1). Масонството е формула.

Всеки път е гмеж от неадекватности. Целта обединява разнородното, но етиката и само етиката предпазва от сблъсък сред разнородното. Сблъсъкът превръща богобореца в хищник, а вярващия – в жертва. Жертвата осмисля хищника. Хищникът не осмисля жертвата, независимо, че са като „Чук и наковалня”… – т.е. две напълно безполезни сечива, ако между тях липсва желязото, ако между тях липсва Божията Промисъл.

Етиката е основен елемент и е неделима именно с този background, за който стана въпрос, защото именно този background е Вселенската (в този смисъл Божествената) памет, а Паметта, наред с масата, скоростта и времето са основни измерители на материалния свят, в който живеем. Етиката не е продукт на образованието. Не е продукт дори на обикновеното възпитание. Защо това е важно?

Когато вярващият каже на атеиста, че има Бог, той му прави добро – дори само с това, че провокира остроумието му. Когато атеистът каже на вярващия, че няма Бог, той го кара да страда и през ум не може да му мине, че вярващият страда не заради себе си, а заради него, случайния „просветител”, заради този – да го наречем нов Дидро  –  който кога със слово, кога с шпага, кога с половия си атрибут, може да докаже на всекиго всичко, в зависимост от това с кого е прекарал нощта и с кой крак е станал сутринта. За този тип Просветители няма предели, освен във Вярата… Защото този Просветител, като истински езичник, не прави разлика между Църква и Клир, между Бог и Свещеник, между Вяра и Догма, но знае кой е Юпитер и го уважава в рамките на личната си алегоричност.

Сигурно затова едва ли има „масов просветител”, за когото Дон Кихот да не е любим герой, но именно онзи „дон-кихот”, който е в главата му и който никога не е бил героят на Сервантес. Защото и Дон Кихот е като “оная секира зад вратата”, защото и Дон Кихот е формула, обичана от профаните, но достъпна само за епифаните, сиреч посветените.

Етиката не е част от знанията. Тя е част от познанието. Тя е съвкупното поведение по пътя, когато този път е частица от Бога и който път може да бъде формално извървян от всеки, но осмислен като Истински път – само от малцина! Защото повечето хора бъркат пътепоказателите със са­мия път и често срещаме хора –  уви и сред нашите братя, – които, черпейки с шепи от придобития опит, вярват, че дори да не са открили ключа към света, то поне са се отбили при „правилния” ключар. За съжаление, всичките тези хора всъщност са спрели край някой от пътепоказателите, който по някаква причина им е станал любим, и сами на себе си са попречили по този начин да продължат по-нататък. Те дълбоко вярват, че са напреднали, а всъщност само са сменили или приравнили предмета на своите пристрастия.