Традиционната сбирка „Бащи и синове” на ложа „Св. Йоан” в София

 

 

На 29 април 2017 г. при голям интерес от София и провинцията се проведе поредната седма сбирка „Бащи и синове“ на ложа „Св. Йоан” под надслов „Масонството и семейството“.

Сбирката в София бе посетена от много братя, заедно с техните семейства. Видео ретроспекцията на събитието от минали издания бяха представени от МУ брат В. Б. – Първомайстор на ложата и Стар велик първи надзирател на ОВЛБ, създател на идеята за „Бащи и синове”. Бяха изнесени и пет тематични градежа.

Бюлетин на ОВЛБ

 

Слово при откриването на

Борис Китанов, Майстор на Ложа „Св. Йоан”, Стар велик оратор на ОВЛБ

 

Скъпи сестри, деца, братя,

Една мъдра идея на Първомайстора на нашата праведна масонска ложа „Св. Йоан” от състава на ОВЛБ, МУ брат В. Б. се превърна в традиция и неразделна част от 11-годишната ни история.

Нарекохме я „Бащи и синове”, защото става въпрос за тези, които трябва да продължат нашия път. Да надградят стореното от нас. С годините тази тема беше съвсем съзнателно и целенасочено разширявана.

Първоначално ние се обърнахме към синовете си. След това им дадохме думата на тях, за да ни подскажат за себе си, а и за нас самите, нещата, които ние от висотата на годините не сме успели да забележим и да им обърнем необходимото внимание. Не забравихме и нашите „сестри” – майките, съпругите, спътничките ни в живота. Ще ме попитате защо „сестри” – по простата причина, че ние сме „братя”, а вие сте част както от нашето семейство, така и от световната масонска верига.

Днес акцентът е „Семейството” – родителите и децата – като неразделна част от цялото, защото всички ние – бащи, майки, дъщери, синове – сме деца на една любов, която винаги е била и е актуална. Нека си припомним, че богомилите много преди Великата френската революция бяха кодирали смисъла на своето планетарно призвание в думите Свобода, Братство, Равенство чрез свещената дума-заклинание Любов! За нас семейството е Храм на Любовта – истинската, вечната, създаващата, всеопрощаващата, възраждащата! Защото семейството е еманация на Божията любов. Защото: „…Бог сътвори Човека по образ свой и подобие”! Спомнете си фреската „Сътворението на Адам” на Микеланджело Буонароти в Сикстинската капела и тогава ще разберете дълбокия смисъл на казаното от Г. Г. Маркес: – „Когато прохождащият ти син те хване за малкия пръст, то е завинаги!”

И още нещо. Когато Бог създава Човека, той го съветва и му вменява в бащински дълг – „Търси ме! Намери Пътя към себе си, опознай сам себе си, за да ме откриеш и отново бъдем едно единно цяло!” И точно това ме кара да мисля, че изгубеното име на Бог е Човек. А животът ни е дългия трънлив път към духовното съвършенство и Истината. Това се е знаело още в древните предхристиянски времена, когато херметиците, последователите на Хермес Трисмегист, са задавали риторичния въпрос: „Нима не знаете, че сте Богове?” Пророк Асаф е казвал: „Вие всинца сте Богове и деца на Всевишния!” А в Евангелието на Лука е казано: ”…Царството Божие е вътре във вас!...”

В Библията е написано, че Човекът е апотеоз на Божието творение. В превод от гръцки „апо” означава „ставам”, а „теос” – Бог. И точно затова, отново оставам с твърдото убеждение, че изгубеното име на Бога е Човек! – обичащият, творящият, помагащият, жертвоготовният. Той е вграден в нас, но Пътят към него е дълъг. Искрено вярвам, че тук ние правим първите си стъпки. ◊

 

Финални думи при закриване на срещата: Обърнете поглед навътре в себе си!

 

И преди да приключим нашата работа искам да изразя моето отношение към днешния ни градеж чрез една импресия – символ.

Вървяхме по долината на „бъдещите си спомени” към стара недоговорена среща, защото за неочакващите ни домакини изненадата беше въпрос на споделена радост. На тяхната маса имаше винаги чаша и прибор за странници и от миналото, и от бъдещето, и за всеки от настоящето, който има очи и сърце за непродадените им мисли и добронамерени съвети. Един вечен повод за временно спокойствие и често бягство. Един благословен свят без преструвки, без пози, без амбиции за неповторимост, в който жадният ще намери извора и освежен, но остарял с времето на самовглъбението, с времето на самопознанието, ще продължи към следващата спирка, където го чакат други учители, и така до мига на прозрението, когато ще осъзнае, че и той вече е Учител.

Денят бавно и уморено потъваше в тишината на нощта. Сенките на скалите пълзяха лениво и като безшумна и ненатрапчива ласка приспиваха изтощената от лятното слънце трева. Малката пътека тихо чакаше знак от тъмнината, за да продължи през тайните на нощта към неизвестното. Вървяхме боси и вкусвахме тръпките на отдъхващата си земя. Те преминаваха през телата ни и успокоили сърцата ни, въвеждаха ред в мислите ни. Беше един от онези редки мигове, в които сещаш, че Той съществува и се надигаш на пръсти да погледнеш там. или поне натам. Беше мигът на тишината и вярата в Неговата градивна сила. Изведнъж някой ни побутна закачливо. Чуха се бягащи стъпки. После спряха. Обърнахме се и ги видяхме. Момче и момиче…Винаги съм си мислил, че ще се взират дълго в нас и открили себе си, ще ни се усмихнат закачливо и ще продължат през времето насам, … за да се настигнат. Неизбежно. Защото това бяхме ние – аз, баща им и тяхната майка. И точно затова те ни се усмихнаха, намигнаха ни заговорнически и колебливо ни подканиха да тръгнем заедно натам. Насам те просто нямаха работа. Тук бяха нашите проблеми. Техните бяха там. И ни караха да ги изживеем заедно… или може би завинаги. Ако бяха избрали вярната посока.

Тогава реших, че трябва да им се изповядаме и тихо ги помолих: – Приближете се, моля! Само три крачки. Те няма да ви отклонят от пътя, защото са част от самия Път. Искам само да го осветя, защото той е същият, по който вървяхме и ние. Понякога се забързвахме и … грешахме! Друг път се забавяхме … за да сгрешим отново! Но никога не спирахме! Вървяхме и търсехме „Мястото”. Вървяхме натам, където всеки за секунда спира. После идва Светлината на огъня. За да те прибере вкъщи при Него. И ако след теб остане нещо да свети, значи си успял! Значи пътят е бил верният и всичко е станало навреме! Значи Огънят те е приел гостоприемно и мигновение преди да угаснеш. И не си изгорял! Изгарят само приживе мъртвите! След другите остава божествената искра на опозналите себе си и вечното Аз, защото то е част от Него, а ти си и Той – Вечният Строител на световете, които обитаваме! Тогава можеш да кажеш с достойнство – стигнах там, докъдето можах! Оттук нататък сте вие, деца наши! Не спирайте! Вървете! Пътят отново сам ще ви избере! Повярвайте в себе си и ще откриете Него! А ние ви казваме, ние ви съветваме, ние ви призоваваме – Обърнете поглед навътре в себе си! Защото там ви чака Този, който ви е завещал срещата … с нас, за да намерите отново себе си! И събрани пак заедно ще бъдем, както винаги е било, част от Вечността! Така, както тогава, когато нямаше нищо. Така, както сега, когато усещаш, че пътят няма край!

Отвъд и отсам! Кръговратът на Вечността! А вътре? – Вътре е бездната на Истината!

Отсам и отвъд! Там, където грешният и праведният подават ръка на новородения и му казват – Търси!

Там! Почукайте! Трите крачки вече ги направихте, когато ви поканихме да ни чуете! Останалото е Светлина! Вървете! За да се върнете отново, но вече като изградени и съзнателни личности към моралната истина на Началото!

Погледнах си часовника. Часът беше вече 9!!! – Наречен от нас, Свободните зидари, Часът на надеждата!

Бъдете честити и нека Великият строител на всички светове бди над всички нас по Пътя към … самите нас, защото нищо не започва от нас и нещо не свършва с нас! Ние сме просто малка част от Пътя, а той е голямата част от нас!

Гноти сеавтон!

Да бъде! ◊