Д-р Константин Станишев

 

Александър Нишков,

Стар председател на Висшата ритуална комисия на ОВЛБ

 

Сп. „Зидарски преглед“, книга III, 2010 г.

 

Когато в българското Масонско пространство се заговори (или започне да се пише) за история, обикновено се споделя доста обща информация и рядко се предлагат подробности за повечето от личностите, които са изградили това движение и са допринесли за развитието и утвърждаването на неговата философия у нас, както и за прилагането на масонския мироглед в обществения и социалния живот на България. „Зидарски преглед“ откри в книга ІІ от 2009 г. рубрика, която нарече „Строители на съвременна България“. Тя бе начената със статия за големия наш учен, общественик и масон Александър Теодоров-Балан. Самият Александър Теодоров-Балан е привлечен в Масонството от друг голям българин – д-р Константин Станишев.

 

Кой всъщност е д-р Константин Станишев?

Роден е през 1877 г. в град Кукуш (днешна Гърция), който в средата на ХІХ век (според данни и на турските власти) е бил населен предимно с българи, чийто брой постоянно се е увеличавал до началото на ХХ век (1).

По образование д-р Константин Димитров Станишев е лекар, специалист по вътрешни болести. Следва и завършва медицина в Женева и специализира в продължение на 2 години в Берлин. В десетилетията до 1944 година се изявява активно като политик, общественик и, разбира се, като масон.

След като се завръща в Кукуш, д-р Станишев започва енергично да работи за устойчиво ориентиране на здравеопазването в този край към съвременната западноевропейска практика. Напълно естествено първи пациенти му стават кукушчани. Но скоро към него започват да се обръщат и жители на близкия Солун, където той има много приятели и познати от времето, когато е учил в прочутата Солунска българска мъжка гимназия.

 

Много представители на неговия именит род са бележити личности.

Дядо му, Нако Станишев, е запомнен с това, че с тънкия си дипломатически усет, съчетан с неотклонна настойчивост, успял да наложи в Кукуш български владика вместо гръцки. Така в града е положено началото на една едва ли не идентична повсеместна практика по българските земи. Пак Нако Станишев успял да доведе като учител в Кукуш и големия български възрожденски просветител, книжовник, фолклорист и борец за национална независимост Димитър Миладинов (2).

Д-р К. Д. Станишев е кръстен на чичо си, Константин Наков Станишев, който следвал в Москва и е женен за дъщерята на именития руски учен Владимир Дал (1801-1872), чиито пространни енциклопедични познания не са оставали без следа в съзнанието на неговите ученици и родственици. (Владимир Дал е лекар и в същото време изтъкнат езиковед, етнограф и писател. И днес неговият „Тълковен речник на живия великоруски език” се ползва като безценен исторически паметник на руската словесност). Когато през 1863 г. завършва математика в Московския университет, приема руско поданство и остава на работа в Москва като преподавател по гръцки език и математика и директор на Имперския лицей. По време на Руско-турската освободителна война обаче е изпратен в България като чиновник за особени поръчения при княз Дондуков-Корсаков. За известно време е вицегубернатор на Видин, както и директор на финансите в Източна Румелия, след което отново се връща в Русия.

Другият чичо на К. Д. Станишев, Милош Наков Станишев, завършва право в Женева и по-късно се издига до поста главен прокурор на Царство България.

Друг един Милош – поручик Милош Димитров Станишев, брат на д-р К. Д. Станишев, е загинал геройски при третата атака срещу французите при Криволак в 1915 г. Проф. Александър Станишев – световноизвестен хирург, ректор на Софийския университет (1928-1939), подпредседател (от 1939 г.) на Международната хирургическа академия в Женева, почетен член и почетен доктор на западноевропейски университети, министър на вътрешните работи и народното здраве от юни до началото на септември 1944 г. – също е брат на д-р К.Д.Станишев.

Един от видните ръководители на македонското национално-освободително движение, инж. Христо Станишев, е първи братовчед на майката на д-р К. Д. Станишев. (Всъщност, той е потомък на другия род Станишеви в Кукуш).

Жените от рода на д-р К. Д. Станишев (сестри, дъщери, племеннички) са се женили за други видни българи, например Данаил Крапчев, Димитър Талев.

Повлиян от инж. Христо Станишев, д-р Константин Станишев се включва в конспиративна дейност за освобождаването на Македония. Заловен и затворен в Солунската тъмница „Беяз Куле“, през 1907 г. той е осъден на смърт, но впоследствие е освободен благодарение на помощта на католическата общност, чрез която е осъществен сериозен натиск от страна на европейски представители в Солун. (Известно е, например, че дядо му, Нако Станишев, е имал кореспонденция със Светия Престол, независимо че цялата фамилия Станишеви винаги е била православна).

След опожаряването на Кукуш през 1913 г. от гърците, д-р Константин Станишев заживява в София. До 1919 г. е военен лекар, след което е назначен за главен лекар в системата на пощите. Работейки и за организирания отдих на телеграфо-пощенци, той се оказва един от пионерите на почивното дело в България. Неуморно обикаля страната, за да бъдат избрани местата с най-благоприятни климатични и балнеоложки условия. Така възникват последователно почивните станции в Банкя, Вършец, Св. Константин, Юндола. Отначало те са били оборудвани единствено с големи военни палатки, като паралелно се е започнало строителството на масивни сгради.

Чести пациенти на д-р Константин Станишев са били негови братя си по съдба – македонски бежанци. Онова, което се помни и до днес, е, че в много случаи той е поемал техните разходи за лечение.

Д-р Станишев винаги е бил обществено ангажирана личност. Уреждането на проблеми с военнопленниците, непрекъснатата грижа и действия за облекчаване съдбата на сънародниците, останали извън пределите на България след Първата световна война, участието в Конгреси за мир и многобройни международни срещи, включително в Женева (ОН), Брюксел, Париж, Лондон, Прага, Виена, Загреб – това са някои от въпросите, на които той е посвещавал време и сили. Владеенето на турски, гръцки, френски и немски език го улеснява в значителна степен.

Бидейки изтъкнат общественик, д-р Станишев се е оказал в църквата Свети Крал (днес „Света Неделя“) по повод опелото на генерал Константин Георгиев, когато е осъществено едно от най-големите политически престъпления на ХХ век в България – атентатът на 16.IV.1925 г. По чиста случайност се оказва незасегнат от взрива. Равносметката от злодеянието е потресаваща: над 200 души починали (в това число и от раните си в дните след атентата), около 500 души ранени. Сред жертвите са 12 генерали, 4 народни представители, много офицери и общественици.

България изпада в шок. Зложелателите й ликуват. Атентатът е замислен и изпълнен от военната организация на ЦК на БКП и ръководен от запасния майор Коста Янков. Под руините на „Свети Крал” загиват трима масони: полковник Стефан Нойков, посветен в ложа „Заря“ на 9.II.1916 г. (майстор от 11.IV.1922), майор Никола Рачев, посветен на 2.V.1922, и капитан Марин Костов, посветен на 21.II.1921 г. Според съобщението на Съюзния съвет ранени са масоните: Александър Цанков, Григор Василев, генерал Александър Протогеров, д-р Владимир Руменов, генерал Димитър Мустаков, д-р Борис Вазов, подпредседател на Народното събрание, Стоян Милошев, подполковник Кимон Георгиев, подполковник Пенчо Златев и други – общо 18 души.

Д-р Константин Станишев е избиран за народен представител за два мандата. Председател е на Македонския национален комитет от 1924 до 1934 г. С дипломатическите си способности е повлиял на западноевропейски общественици като: Анри Пози, Жорж Десбон, сър Едуард Бойл, Болеслав Тахауер, Анте Павелич и много други, подтиквайки ги да говорят, пишат и действат в защита на българската позиция по македонския въпрос. Д-р Станишев е член-основател на Македонския научен институт. По времето на нацизма се е изказвал публично в защита на евреите. Това е станало преди известните събития, свързани с имената на Димитър Пешев, патриарх Кирил, екзарх Стефан и цар Борис III.

Анри Пози (Henri Pozzi), който е работил дълги години за френските и английските тайни служби в Източна Европа – и в частност, на Балканите – в издадената през 1934 г. своя книга „Войната се завръща“ (публикувана на английски под името „Black Hand Over Europe“), в която предава личните си впечатления от ужасяващите сръбски издевателства над мирното българско население в Македония, посвещава цял раздел на д-р Станишев, когото обрисува в самото начало така:

„Признавам, че рядко съм чувал по-привлекателна личност, човек (…) с по-благородни чувства, отколкото този революционер.

Петдесет и няколко годишен, висок, с прошарена коса, светли очи и прям поглед, продълговато лице с фини черти, малка брадичка, с умерени жестове, говорещ френски с леснина и точност, които учудват; този, който толкова дълго време е олицетворявал пред чуждия свят волевата сила на своя народ, диша спокойствие и доброта, пълно самообладание, но най-вече (и това е, което привлича у него) една необикновена искреност. Простотата в обноските на един провинциален буржоа е преплетена с културата и обективността на един професор от Сорбоната”.

И още – завършвайки:

„Аз се разделих с д-р Станишев на ъгъла на ул. ‘Мария Луиза’. Един миг, докато той бързаше към бедните, които го чакаха в кабинета му, аз проследих в тълпата неговия тънък и висок силует. Той вървеше направо, с бързи крачки, безгрижен, както към жаркото слънце, тъй и към убиеца, който може би го дебнеше пред прага на къщата му, за да го повали, както беше издебнат и убит миналия юли неговият приятел и наследник в председателството на Комитета (3) Д.Михайлов, както падна на 25 декември миналата година Симеон Евтимов, който беше един от най-бистрите умове, едно от най-благородните сърца на млада Европа, както умряха за македонската кауза в продължение на петнадесет години толкова хора, които живееха само за нея” (4).

Д-р К.Д.Станишев е изтъкнат масон. Вероятно не случайно след смъртта на генерал Петър Мидилев през 1939 г. именно той е посочен за негов приемник в качеството му на Велик майстор.

Както повечето български масони, между двете световни войни и особено след жестокия Ньойски договор (5), д-р Константин Станишев неизменно е защитавал националните интереси на България.

В своите спомени инж. Димитър Ведър ще отбележи следното:

„След като се изминаха цели 26 години, през 1913 г., се появи идеята да се основе – вече трета – българска ложа в София. (…) Нуждата от създаване на ложа беше чувствителна поради факта, че тогавашната чужда преса единогласно третираше озлочестена и оклеветена България като варварска страна” (6).

За българските братя масони е повече от ясно, че възстановяването на свободното зидарство в страната ни, както и неговото международно признание, би помогнало за подобряване образа на България по света и пред европейските държави:

„Мисълта, която ръководеше основателите на тази ложа, беше ясна: да разпространи зидарската идея между нашия народ, за да вкуси и той от благодатните и плодове за своето душевно и нравствено усъвършенстване, а също да може, чрез една бъдеща своя Велика ложа да влезе в общуване със Свободните Зидари от целия свят, както и стана” (7).

Така, „след няколко съвместни срещи”, наченати през 1913 г. между Димитър Ведър, който по него време вече е 30-а степен в английската ложа „Affability” („Приветливост”) № 137 в Манчестър, д-р Христо Стойчев – 18-а степен от френската ложа „Tolerancé et Gordialité” № 155, д-р Стоян Джубелиев – 3-та степен от същата ложа, майорът от Генералния щаб Петър Мидилев – 3-та степен от работещата на френски румънска ложа „Étoile de Salonique” („Звездата на Солун”) в Солун, майорът от пехотата Стефан Тодоров – 1-ва степен от същата ложа, майорът от Генералния щаб Димитър Мустаков – 3-та степен от същата ложа, лекарят на Главната дирекция на пощите д-р Константин Станишев – 3-та степен от работещата на френски език румънска ложа „Étoile de Kilkiche” („Звездата на Кукуш”) в Кукуш, учителят от Семинарията в София Георги Ангелов – 3-та степен от италианската ложа „Terra е Sole“ („Земя и слънце”) в Битоля, адвокатът Тома Карайовев – 3-та степен от Солунската ложа и художникът и учител Драган Тъпков – 18-а степен от същата ложа – всички те „от разно послушенство”, успяват „да се сговорят” и на 7 януари 1914 г. полагат основите на българската ложа „Заря”. На 2 март тя е призната от Великата ложа на Франция, редовно е открита под № 463 на 28 април същата година и започва да работи в ареала на „Шотландския стар и приет ритуал”.

Димитър Ведър допълва изрично:

„Основателите на Свободнозидарската ложа ‘Заря’ имаха щастието да видят, че тяхната мисъл скоро намери широк и добър прием между избрани българи, както в столицата, така и в провинцията. Този прием се обяснява с особеното душевно настроение на ред честни българи да изкарат наяве нравствените недъзи на нашия народ и необходимостта да се работи за тяхното основно изкореняване” (8).

През 1917 г., с усиленото подготвително съдействие от страна на Великата ложа на Швейцария „Алпина” и след надлежно получено съгласие от Великата ложа на Франция, ложа „Заря” се разроява на две ложи така, че „във всяка от тях да има по равно число от трите степени”: едната – ложа „Зора” и другата – ложа „Светлина”. След работа на 20, 23 и 27.ХI.1917 г. те в крайна сметка учредяват Велика ложа на България. За пръв Велик майстор е избран генерал Александър Протогеров, а за Втори велик надзирател – д-р Константин Станишев. По-късно той става неин Велик секретар.

Тук трябва да се отбележи, че печатната (а заедно с нея и образователната) дейност на Великата Ложа на България – с прякото или косвено участие на д-р Станишев, далеч не само в битността му на Велик секретар – се приема от повечето изследователи като съществено завоевание. През 1913 г. започва да излиза масонското периодично издание „Свободно мнение”. През 1914 г. се създава масонския Възпитателен институт „Заря”, който осигурява за периода 1922-1923 излизането на списание „Мироглед”, през периода 1923-1925 г. – на седмичното списание „Полет”, а впоследствие през годините 1929-1932 – и на списанието „Заря”.

През 1918 г. се начева разпространението на бюлетина „Зидарски вести”, а от 1922 г. започва да излиза списанието „Свободен зидар” в качеството му на орган на Великата ложа на България. През същата година е положено началото в съществуването на издателство „Акация”, чрез което се осъществяват публикации на редица студии (в това число и преводни), посветени на историята и идеологията на масонството. След като през 1924 г. издаването на списание „Свободен зидар” се прекратява, на негово място, отново като орган на Великата ложа, започва да излиза списание „Зидарски преглед”, което се оценява от редица изследователи на родното Свободно зидарство като своеобразен връх в българския масонски печат.

Д-р Константин Станишев обаче далеч не се ограничава само с публикации в масонската периодика. През 1931 година, със значителното негово участие, в София излиза албумът-алманах „Македония”. Със своите впечатляващи над 1000 страници и около 3500 фотографии изданието се превръща в документална панорама на драматичната историческа съдба на Македония. Включени са описания на десетки селища, представени са архитектурни и художествени паметници, традиционни народни обичаи, ритуали, носии. Голям е броят статии за народните будители от този край, за видни духовници и борци за самостоятелна българска просвета и църква, за българския етнически характер на преобладаващата част от населението там, за идеята за македонска автономия, за ръководни дейци на Вътрешната македонска революционна организация, за участници в Илинденско-Преображенското въстание и последвалите революционни борби до началото на 1930-те години, за български и чуждестранни учени и общественици, приятели и защитници на Македония. Поместени са статистически таблици с демографски данни за Македония през ХІХ и началото на ХХ век. Сред ангажиралите се с това дело като редактори и автори се разпознават имената на едни от най-изтъкнатите български и чуждестранни обществени и културни дейци: Илия Иванов, Александър Развигоров, Димитър Ризов, Лазар Томов, Стефан Аврамов, Гаврил Кацаров, Богдан Филов, Александър Теодоров-Балан, Иван Снегаров, Любомир Милетич, Стефан Младенов, д-р Константин Станишев, Густав Вайганд, Леон Ламуш, Енрико Дамяни и други.

Авторите не се страхуват още в самото начало да заявят пред лицето на света следното:

„От 1918 година насам Македония се намира в ново, по-грозно робство нежели през турския режим. Някои от Великите сили – победителки имаха интерес да задоволят своите съюзници във войната на всяка цена, тъпчейки истината и справедливостта. Други от тия сили, които имаха тяжест при разрешаване проблемата на световното умиротворение, не познаваха самото действително положение в Македония. Общественото мнение в Европа и Америка тоже слабо познаваше нашата родина, за да реагира против неправдата и по тоя начин да загаси хвърлената искра за бъдещ пожар.” (9).

Разбира се, може да се спори по въпроса за „правилното и неправилно” масонско поведение през годините от живота на д-р Константин Станишев. Но дори и някой да заяви, че той не е бил безгрешен, допускайки политиката да навлезе в живота на българското масонство, нима не би възникнал веднага въпросът: а защо подобни „грешки” са се случвали едва ли не по правило във всички ложи по света? Нима историята на британското или италианското, или немското, или френското, или американското – или което и да било масонство, е чиста от обвързвания с политиката? И още нещо, което е дори по-важно: нима в много случаи масоните не са се обръщали към политическата власт, водени от една най-чистата подбуда да спомогнат светът да стане по-добро място за живеене?

Дали следващият документиран разговор на Кимон Георгиев с редактора на вестник „Утро”, Стефан Танев, дава някакъв отговор:

„Аз сам бях масон. Станах такъв наедно с покойния Никола Рачев в 1921 г. Скъсах с тях в 1926 г. По покана на тогавашния Голям майстор на ложата Конст. Станишев (по това време той бе първомайстор на ложа ‘Светлина’) отидохме наедно с професор Цанкова на едно заседание. За мене това беше последното. В ложата бяха всички македонци, цялото задгранично представителство. За себе си аз и без това бях вече скъсал. Цанков беше излязъл от кабинета. Аз представлявах Сговора. Ние, всички масони, сме братя помежду си. А нищо в отношенията ни нямаше братско. От едната страна в ложата бяха професор Цанков, Янко Стоенчев (Стоянчов) и моя милост…

Започнаха след това македонските убийства. Константин Станишев беше наш баща. Ние бяхме братя. А братя бяха македонците и от едното, и от другото крило. Бащата излезе слаб човек. Мина решително на едната страна. Присъедини се към единия лагер, към тоя на Иван Михайлова. И оставяше братята да се избиват помежду си. На няколко пъти след това Мидилев идва при мене, за да ме накара да се върна в ложата.

Нима не виждаше какво става през всичкото време между братята масони, тия с Цанкова и ония против него? А ето ги и сега, избиват се като кучета и бащата (Константин Станишев) не прави нищо, за да турне край на това избиване.

Мидилев се убеди, че няма да ме склони да се върна в ложата. Така скъсах с масонството…” (10).

А дали отговорът не е в известното:

„Дълъг е пътят…”

За съжаление, понякога не може да бъде извървян и къс път…

След 9 септември 1944 година масонството в България се оказва (отново!) забранено. В специално написана за вестник „Работническо дело” статия Георги Димитров заявява:

„Част от обществото се удивлява, че известни обществени и държавни деятели бързо и съвършено необосновано на вид менят своите позиции по много съществени въпроси на нашата държава и нашата нация или едно говорят, а съвършено противно вършат. За повърхностния наблюдател това са неща нелогични и съвършено непонятни. Всъщност на хората, които са запознати с действията на разните масонски ложи, въпросът е достатъчно ясен. Въпросните деятели като членове на масонски ложи обикновено получават внушения и директиви от съответната ложа и се подчиняват на нейната дисциплина в разрез с интересите на народа и страната. Такива българи престават да имат своя българска воля, изгубват своята българска самостоятелност и дават множество данни, от които се вижда, че у нас се възстановяват масонските ложи. Те прибират старите масони – българи, и усърдно вербуват между държавните и обществените деятели нови масони. Масонските ложи са в същото време чужди шпионски и предателски агентури. Те са опасни за свободата и независимостта на нашия народ и нашата страна” (11).

Три дни след тази публикация Петър Думанов, бивш депутат и издател на антимасонска литература, изпраща свое писмо до Георги Димитров:

„Уважаеми г. Димитров,

Библиотеката ми, изпълнява един признателен дълг, да Ви поднесе своите най-почтителни поздрави и сърадвания, по случай Вашата великолепна статия против МАСОНСКИТЕ ЛОЖИ, разгледани като чужди шпионски и предателски агентури, толкова навременна за осигуряване спокойното и мирно развитие на българската общественост, толкова много тормозена от зловредното влияние и действие на масонството у нас.

Горд и честит съм да Ви сърадвам по този случай, защото аз единствен в 1940 и 1941 г. направих интерпелация против масонството в България и срещу тогавашните режими, които се рекрутираха по пътя на масонското влияние, заставайки на позицията, че главната роля на масонството е да служи на международния империализъм и чужд борсов експлоататорски капитал и да разлага живота на малките народи, да ги заличава.

У нас силно влияние имаше това международно разделително масонско действие, което донесе големи народни нещастия и подклаждаше и подготви двата противонародни преврати на 9 юний 1923 г. и 19 май 1934 г., срещу които библиотеката ми силно въстана. В своята единствена парламентарна реч на 21.XI.1940 г. аз също въстанах срещу масонството и влиянието на чуждите предателски секти във вътрешния ни политически живот.

В израз на една признателност и преданост към Вас и Вашата велика борба и деятелност, библиотеката ми Ви представя един скромен букет от планинските цветя ‘БАЛКАНСКАТА ЗВЕЗДА’ от новата реколта току-що брани.

С ПОЧИТ: (п) П.Думалов,

гл. редактор на библ. ‘Зидари’” 12.

 

Предупреждение. Нека името на името на серията, „Библиотека ‘Зидари’” не подвежда. Това е стар търговски трик, прилаган, когато някой иска бързо да припечели със стоката си.

Към писмото си г-н главният редактор прибавил и един пространен списък, който съдържал имената на 401 български масони – калфи и майстори. Сред тях, естествено, било и името на д-р Константин Станишев. Така, той се оказал сред онези хиляди сънародници, които трябвало да потеглят към лагерите и затворите – в неговия случай, без присъда.

Впоследствие името му потъва в забрава. Но се пази изписано в множество документи, съхранявани в Държавния архив. Някои започват все по-често да проговарят (13).

Умира в София през 1957 г.

 

Препратки & бележки:

1. Йордан Йорданов (съст.) „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“, „Македонски научен институт”, София, 1995, с.160-161.

2. Кузман Шапкарев, „За възраждането на българщината в Македония” („Нещо за живота на Нако Станишев“, с.455-471), София, 1984.

3. Става дума за така наречения „Македонски национален комитет”, за който все същият Анри Пози казва следното:

„Приютените в България македонци също чакат. Но понеже са свободни, понеже нищо не им се противопоставя, те са се отдали от 15 години на пламенно, упорито освободителното дело. Всички сили и средства, с които разполагат, са пожертвани. Всеки един от тях, където и да го е поставила случайността, се числи към някое дружество, дружба, група, определени да поддържат в членовете си, специално в младежта, чувството на солидарност и култа към временно изгубената родина. Дружба на жените македонки, студентска дружба за подпомагане на старците, сираците, болните, външна пропаганда, сказки, ревюта, ежедневни вестници – всичко е ангажирано – всеки македонец в България, всеки македонец в странство. Начело на тази организация, заповядвайки, централизирайки средствата, насочвайки тази дейност с легални начини и методи, стои Македонският национален комитет” (вж. следващата бележка).

4. Анри Пози, „Войната се връща”, ІІ издание, София, 1992.

5. За една негова френска интерпретация – вж.: Georges Desbons, „La Bulgarie après le Traité de Neuilly”, Paris, 1930.

6. Димитър Ведър, „Свободното зидарство (Франкмасонството)”, София, 1938 (ІІ издание, 2001), с.26.

7. Пак там.

8. Пак там, с.27.

9. Редакционен комитет, Албум – алманах „Македония”, София, 1931.

10. Недю Недев, „Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време”, София, 2007.

11. Георги Димитров, „Масонските ложи са национална опасност”, в. „Работническо дело”, брой 162 от 22.VII.1946.

12. Иван Беловски, „Георги Димитров води война срещу масоните”, в: http://www.novinar.net/news/georgi-dimitrov-vodi-vojna-sreshtu-masonite_MzE2MTs0.html

13. Вж. например: Александър Гребенаров, „Легални и тайни организации на македонските бежанци в България (1918-1947)”, София, 2006.