Из „Зидари извън ложите“
Змей Горянин *
Статията е препечатана от сп. „Зидарски преглед“, май 2017 г.
В своя прекрасен градеж „Поучения за І-ва степен“ нашият предраг бр. К. Г. изрази една сентенция, която, струва ми се, требва да бъде начало на всека зидарска мисъл: „зидарството не е привилегия, а дълг“.
Като се надникне в дълбината на тази сентенция, като се замени нейната символична стойност с реални величини, ще се достигне до идеята, че щом зидарството не е привилегия, не е качество, придобито по силата на посвещението, не е дарба, получила школовка в зидарската работилница, – тогава непременно и вън, в профанния живот, ще има люде, които по свой път са достигнали до зидарските принципи, и които прилагат тия принципи в много случаи по-решително и по-целно от посветените зидари.
Принципите на зидарството, изразени в най-сбита форма, са: мълчаливо добротворство, любов към себеподобните, борба против невежеството, борба за свободата, широко проповедване на истината и безкомпромисно изпълнение на дълга.
Естествено е, че всички тези принципи не са дадени на посветените зидари по некакво откровение от небесата, не са некакво откритие на науката и философията, не са мислова самоцел и самомисъл. Всеко човешко общество, от памти века до сега, си е разработвало една нравственост, по която са били длъжни да живеят всички членове на обществото. Основи на всеко общество – дори и на най-назадничавото – е нравствеността.
Нейните клаузи могат да бъдат най-разнообразни, могат да бъдат в известни случаи противоречащи, но те винаги са имали за цел добруването на човечеството. Етиката е философия за доброто. А във всека етика, пак повтарям, от памти века до сега, основните и несменяеми клаузи са били: добротворство, свобода, истина, смислено изпълнен дълг.
Ясно е, че всички зидарски принципи са излезли из живота на обществата, те са съществували у човека още през периода на неговото създаване като обществено животно, каточели само тези принципи правят от хомо сапиенса хомо социалис, а от него вече хомо моралис – или человек по образ и подобие Божие.“
„И дълг ми е да изтъкна, още преди да навлеза в същината на скромните ми проучвания, че у нас, в нашата хубава и многострадална родина, през целия минал век е имало много и много свободни зидари извън ложите, чиито дела тепърва ще изучаваме и чиито подвизи тепърва ще ни посочат истинския път на народослужение.“
„В последните триесет години на ХVІІІ в. и през седемдесетте години на ХІХ, некаква стихия обхваща племето ни, некаква буря го разтърства из основи и го разбужда от страхотния робски сън. И тази стихия, тази буря е създадена само с тихите молитвени слова на хилендарския апостол:
„О, неразумний и юроде, поради что ся срамиш да ся наречеш болгарин? Ти, болгарино, не прелъщайся! Знай свой род и язик.“
Не е трудно да си представим картината: мнозина изморени селяци са заспали всред една гора. Гората пламва. Задушливият дим още повече приспива спящите. Те неминуемо ще изгорят. И тук се разбужда един скромен, простичък монах, вижда ужаса, разбира злочестието и почва да събужда околните. Той търчи из гората и гласът му е високо призивен: „Ставайте! Ние загиваме!“
За мене, пръв от галерията, която ще се опитам да начертая, е бездруго Отец Паисий – апостолът, който възлюби близките си с безкористна любов, който издири с търпението на отшелник светата истина и, който, за да разнесе тази истина помежду своите, не пожали труд.
През 1765 година Отец Паисий посещава Котел и отсяда в къщата на поп Стойко Владиславов. Странният гост посвещава своя хазяин в първия принцип на човешко добруване – свободата. И скромният котленски свещеник за по-малко от миг пораства с две глави над околните. Защото научава нещо, което другите безспорно знаят, но което не могат нито да пожелаят, нито да възмечтаят дори. А поп Стойко вече го желае, вече вижда свободата изгрела (…). И става нещо странно: страхливият и покорен до скоро роб изведнъж се явява като ненадминат народен труженик, готов като Даниела да влезе в пещерата с лъвовете, за да възтържествува светата правда, и справедливост. Когато поп Стойко става вече епископ Софроний Врачански, той не се побоява да се яви в стана на страшния кърджалия Гушанц Али Халил и с пламенните си слова да го накара да пощади Вратца. Това събитие е станало току на Бъдни Вечер 1795 година и за него Софроний, който вече е придобил най-големото зидарско качество – скромността – не е споменал нищо в своето „Житие“. Не го е споменал, защото не смета, че е направил некакъв подвиг, а верва, че е изпълнил само дълга си.
За мен, обаче, тъкмо този е зидарският смисъл на понятието изпълнен дълг.
„Според нечии възгледи събитията създават героите. За историята на нашето възраждание може спокойно да се каже, че героите създадоха събитията. И то не големите герои, а малките, дребните, пропустнатите от страниците на историята, бедните съществувания, които беха един народ и които до един проявиха героизъм, немащ равен в другите страни.
Двама такива мънички и неизвестни хора, с благоговейно преклонение слагам в тази галерия на зидарите извън ложите.
Единият е Поп Тодор Иконом от Жеравна.
След оттеглянето на Дибичевите войски през 1829 година, поп Тодор бил заловен от турците и съден, задето посрещал русите със сол и хлеб. За да го помилват турците му предложили да се потурчи и, старецът, който вече от половин век служил на Иисуса Христа, приел да свали расото си. Церемонията по потурчването станала в главната джамия в Търново и тъкмо в най-сублимния момент поп Тодор хвърлил зелената чалма, стъпкал я и произнесъл следното слово:
„Доведохте ме тука, не за да приема исляма, а за да ме обругаете. Знам, че смъртта затваря най-здраво устните на хората. Но сърдцата им не може да затвори. Моето сърдце ще се пресели при Бога, а той е един и знае от кого ще изиска кръвта ми. Ако му е требвала моята кръв, за да напише с нея закона на правдата, нека ви прости греха, че ме убивате?“
(…) Поп Тодор бил убит в джамията, а сетне телото му захвърлили в една яма на края на града, без да го погребат. И само един месец по-късно телото изчезнало. И докато суеверните турци очаквали вампирясалият дух на поп Тодора да тръгне вечер из Търново и да започне да души своите мъчители, по стръмните пътеки на еленския Балкан един скромен селяк пъшкал натоварен с голем човал и бързал към Капиновския манастир. Този селяк бил Кънчо Фучаджията. А в човала носел полуразложения труп на мъченика. И ето как пише Кънчо за това свое дело на сина на поп Тодора, който се заинтересувал за трагичната кончина на баща си. Най-напред му разправя събитието (…), а сетне (цитирам по памет):
„Потерпех до поменутог времени – яко же стражи на гроб постави каймакам. А по дни изрих тело праведнаго попа Теодора, поставих его в мешок, и принех до монастир пречистий Капиновски, что отдать его на земль в мир. Показах християнска милост. А ти, ако мислиш за добро, покажи милост към светий християнски монастир и к роду болгарски.“
Не е нуждна много жива фантазия, за да се проумее ужасът, който Кънчо е изживел, пренасяйки телото на поп Тодора до Капиновския монастир – на двайсетина километра от Търново. И то едно полуразложено тело, отделящо „смрад ужасная“ и „горчивая запах тленния!“
„Делото на поп Тодора е било разбрано не само от Кънчо Фучаджията, който направя един подвиг близо до хистерия и лудост, за да бъде в полза роду своему. Това дело се разраства. Словата на убития в джамията стават поговорка, стават мит, стават парола за пламналата подир три години само Велчова завера.
От историческо гледище Велчовата завера е само един несполучлив опит за възтържествуване на възрожденските идеали, но от зидарско гледище е особено ценна, защото ни показва фигурата на търговеца Велчо Атанасов Джамджията – Болтата – като фигура на един голем зидар, с много високо посвещение, макар и извън зидарска ложа.
Христовите думи, че последният може да бъде пръв в Царството Божие, требва да тълкуваме така: в един миг на живота си можеш да бъдеш толкова голем, че с този миг да покриеш целия си живот. Този миг за Велчо Джамджията е мигът пред бесилката.
Великден е. Грее слънце. В зелената гора на Царевец пеят птички. Пеперуди се гонят в благословена любовна игра. Златните води на Янтра пеят стара песен за свобода и величие. Животът е светъл и лъчезарен. Животът вика властно. Животът заповедва.
А Велчо Джамджията нарушава тази заповед. (…)
Може би му се иска да живее, може би желае да гледа слънцето, може би бащиното му сърдце се къса от мъка, че не може да сложи длан над къдревите главички на рожбите си. Може би! Но когато вижда невестата си потънала в сълзи и разтърсвана от ридания, той има силата да викне:
„Не ме плачи, невесто. Продай всичко! Купи зехтин и запали всички кандила по черквите. Нека горят пред Бога, както гореше сърцето ми за Свободата!“
„Изучавайки историята на нашия народ, историята на неговото възраждане, която е написана само с кръв, в моето съзнание все повече и повече се налага символът на правия ъгъл, заключен между двете греди на бесилката.
Към този образ прибавих и символа, на който ме научи Велчо Джамджията: пламъкът на кандилата и свещите не стига до Бога, ако не е запален от верващо сърце, което гори с огъня на зидарските принципи.
За тези принципи Велчо Джамджията застава под бесилката с високо издигнато чело и с глас, който звъни по-ясно от Великденска камбана. Защото в сърдцето си носи пламъка на величавата воля, която Пенчо Славейков тъй сполучливо изразява с думите:
“Духом свободний свободно умира
не си завръзва с живота ръцете!“
Укриляни от същата тази воля растат и крепнат възрожденците. С нея те откриват читалища, отварят училища, пишат книги, развяват хайдушки байраци. С нея тръгва из търновската чаршия капитан дедо Никола през 1856 година:
„Капитан Никола, майно ле, по чаршия ходи,
по чаршия ходи, майно ле, юнаци записва.“
Капитан Никола записва юнаците, събира ги, заклева ги и тръгва с тех из Балкана. И там, под стволестите буки и вити габъри, запева своята дивна хайдушка песен:
„Който има стара майка, писмо да й пише,
писмо да й пише, майно ле, хич да го не чака!
Който има млада булка, писмо да й пише,
писмо да й пише, майно ле, да го заборави!
Който има първо либе, майно ле, писмо да му пише,
писмо да му пише, майно ле, други да залюби!“
Внукът на Ахтар Гуня и синът на Ивана бояджията се откроява най-високо в съзнанието на нашия народ, като образец на народослужение, героиъм, себеотрицание и свещена любов към свободата. Не само обикновения почитател на Левски, но и специалиста изследовател още не може да обхване в съзнанието си огромния духовен ръст на Апостола. (…)
От 1869 година из България се понася една нова дума: комита. Тя говори за реки от кръв, за пожарища до небеси, но и за една вера в идващото ново, в лъчезарното ново, което ще озари робския небосклон с ореола на свободата. И тази нова дума е съчинена от Левски със съзнанието, че требва да се направи всичко, за да се получи всичко. Той сам дава пример как требва да стане това и с безгранична любов към народа си пише на Панайот Хитов:
„Бай Панайоте, каквото съм намислил да направя – ще го направя, ако е рекъл Бог. Защото, ако спечеля, ще спечеля за цел народ, а ако загубя – ще загубя само себе си!“
Левски загубва себе си с хладнокръвно примирение. Той и не подозира, че отивайки на бесилката печели свободата на цел народ.
Аз съм твърде млад в обществото на свободните зидари, за да мога да разчитам и правилно да тълкувам символите, но в сгърченото мъртво тело на Левски, виснало под бесилката, виждам великия символ на отвеса, с който е построена нова България.
Силата не се създава с насилие.
Напротив, насилието разрушава и физическите и нравствените сили на насилника и дава възможност на роба да се събуди. Капката кръв, паднала на чернозема, избухва като жив огън и в него изгарят подтисниците.
Така изгрева свободата.“
„Кръвта на Левски осветли пътя на хиляди борци и изгори хиляди подтисници.
В нейната светлина се роди Тодор Кирков от Ловеч.
Тодор Кирков участва в четата на поп Харитон в Дреновския манастир. След девет-дневните сражения в манастира той успева да се спаси от ятагана и побегва към Габровския балкан. Присъединява се към четата на Цанко Дюзтабанов и с нея продължава борбата до последния час. Отново се спасява, отива в село Жълтеш, събира чета, чието командване предава на поп Георги Антипов, а сам остава редник. След разбиването и на тази чета, Георги Антипов се опитва да се предаде на турците, а Тодор Кирков побегва в Тревненско, където участвува в четата Дедо Никола Времчето.
Звучи странно фактът, че Кирков, който само с едното си участие в революционна чета, е изпълнил своя дълг към България, продължава да търси други чети, сякаш да търси самата смърт, за да осмисли с нея своята клетва – „свобода или смърт“:
„Щом нема свобода – смъртта е единственият правилен завършек на хайдушкия живот!“
Така заявява той пред заптиетата, които го водят от Търново в Ловеч да го бесят и които – изумени от хладнокръвието му – му предлагат да избега.
Той не може да бега, защото е дал клетва и защото стойността на тази клетва се заплаща само с кръв. И под бесилката Тодор не заплаква и не проклина водачите на възстанието, а запева с ясния си плътен глас. (…)
Този край на бунтовника не е ли най-ярък и забележителен израз за силата на неговите чисто зидарски добродетели. Не изразява ли същите добродетели и Бачо Киро, който, отивайки към бесилката, любезно се усмихва на плачещия от мъка и ужас народ и пее. (…)
Не е ли също такъв израз и края на Цанко Дюзтабанов? ((Бел. ред. Цанко Дюстабанов)
Цанко е млад, умен, учен, висш турски чиновник – началник на пощата в Габрово, – с едно завидно богатство и с още по-завидно бъдеще. Последен влиза в четата и става пръв. Става войвода. И когато го съдят, той остава войвода. На хленчовете на своите довчерашни другари отвръща с горда ненавист:
„Ех страхливи душички! С малки ръце не се върши голема работа! Защо немам време аз да напиша завещанието си за българския народ!“
И когато го запитват какво би завещал, той отвръща:
„Костичката от ранената ми ръка. Другите ми кости не са принесли полза на народа!“
И Цанко стига до върха, от който по-ясно се вижда свободата – до бесилката. Пред нея стои старият изповедник поп Иван и запитва:
– Цанко, добро ли сте сторили, зло ли? Ти ще се представиш пред Бога и на него ще дадеш сметка. Нема ли да искаш да се изповедаш?
Цанко повдига рамене:
– Отче, когато разпъваха Иисуса Христа, имаше ли поп да го изповеда?
Телото, сгърчено от конвулсии, се люшва. И тогава поп Иван заридава, като дете. В един миг той разбира големия символ, с който умира Цанко Дюзтабанов: Майко Богородице, пак убиха чедото ти, пак разпнаха Бога!
Той правилно тълкува символа на жертвата, която нашите революционери правят. И тя е равна на Христовата. На бесилката те отнасят кàрмата на цел народ, за да го спасят от тяжестта на греховете.
Малки Богове! Истински малки Богове, чийто пророк става най-младия от тех – севлиевският любимец Стефан Пешев.
Преди да сложи на шията си зловещия пръстен, той обглежда синьото небе, зашумялата гора на Балкана, извишения полет на един сокол, а после спира очите си над народа:
„Братия, родихме се в мъка и неволя,
тяжка беше таз народна доля, –
Востанахме на смърт за свобода,
ний умрехме – да живей народа!“
„Моят градеж, или по верно – моят опит за градеж, не може да обхване всички онези големи люде, които в профанния живот са били истински свободни зидари. Не съм и помислял, дори, че ще мога да направя подобно нещо. Аз се опитах само да изтълкувам за себе си сентенцията на предрагия ни бр. Г. с която започнах тази вечер. Позволих си при това да споделя с вас своето тълкувание, и ако щете, една малка дързост: да допълня сентенцията, че зидарството е дълг с още една сентенция: само в изпълнението на дълга се проявява истинския зидар. А понеже това изпълнение не е монополно право само на посветените, да се огледаме в профанния живот и дори да се поучим от ония зидари извън ложите, които са по-добри от нас.“
Сп. „Зидарски преглед“, кн. 6/ 1938 г. ◆
* Змей Горянин е псевдоним на писателя Светозар Акендиев Димитров (1905–1958) – бел. ред. Роден е в Русе през 1905 г. Чиновник, автор на повести, романи и биографични очерци. Публикувал е над 50 книги и брошури. Посветен е в ложа „Зора“ при 1937 г. Избран е за секретар на Възпитателния институт „Заря“, 1938 г. Умира през 1958 г. в манастира „Седемте престола“, Софийско.
В блатото
На живота в блатото
все така си става:
все потъва златото,
а боклукът плава.
Виж още: