Свободното зидарство и Светото писание

 

 

 

МУ бр.  М. У.,

Стар Провинциален младши надзирател – Провинция Дърам, ОВЛ на Англия

Стар майстор на ложа „Черноморска котва“ – Ориент  Балчик

 

Списание „Зидарски преглед, декември 2017 г.

 

 

 Уважаеми майсторе,

Скъпи сановници и братя (1),

 Тази вечер градежът ми е основан върху фрагменти от съдържанието на оторизирана версия на Библията на английски език – тази на Св. Джеймс, на нейното възможно приложение към английското  масонство в миналото и нейното влияние върху масонството днес. Надявам се, че братята, независимо от религията, която изповядват, ще приемат усилията ми по начина, по който са замислени. Ако това не се случи, моля, приемете моите извинения.

Нека разгледаме историята на Светото писание и масонството и още: как и защо Библията – или „Книгата на Светия закон“, е за нас, Свободните зидари, толкова важна част от ритуалите и церемониите. Нека направим опит да оправдаем използването на Светото Писание и да си отговорим на въпроса: защо нашите някогашни братя, основателите на  масонството, са заимствали още преди 300-400 години истории и поуки от него.

Във всички ложи под юрисдикцията на Великата ложа на Англия, още при приема на кандидата, се изисква „вяра в съществуването на Върховно същество“. Това изискване е от съществено значение и не се допускат никакви компромиси. В Синьото  масонство, когато ложата е надлежно открита за работа, Библията задължително трябва да лежи отворена, а правият ъгъл и пергелът следва да бъдат видимо положени върху нея. Всеки кандидат, както и избраният майстор на ложата, също трябва да положат клетва върху тази книга, или върху текст, явяващ се определящ за тяхната религия. Но независимо от това, върху какъв текст се полага съответната клетва, Библията задължително трябва да стои отворена, защото, според Конституцията на ОВЛА, тя се явява основната Книга на Светия закон (2) .

За да изследваме връзката между БИБЛИЯТА и СВОБОДНОТО ЗИДАРСТВО, трябва първо да познаваме историята на Библията. Думата „библия“ е с гръцки произход и означава „книги“. Тя е съставена от общо 66 книги: 39 в Стария завет и 27 – в Новия. Старият завет е комбинация от Божието слово и историята на еврейския народ – тя разказва за неговите завоевания, пътувания, изграждането на градовете му и най-вече за Божиите откровения, чрез които Господ е учил евреите, както и за тяхната вяра в Него. Старият завет е датиран към Х в. пр.Хр., като основните му части са писани през VIIІ и VII в. пр.Хр.3. Оригиналният език на по-голямата част от него е иврит.

Като цяло, Старият завет ни е оставен в наследство по три пътя. Първо, това са копия на иврит, датирани от 916 г. сл. Хр., както и други две от IХ в. сл. Хр., Самарянската колекция на Петокнижието и Септуагинта, гръцкият превод на еврейския Стар завет, направен за евреите в Александрия през ІІІ в. сл. Хр. (4), който е бил наречен така, защото се предполага, че е бил дело на 72 преводачи („септуагин“ означава седемдесет).

Събирането на книгите от Новия завет започва през ІІ в. сл.Хр. Те са окончателно обявени за Божие слово през 397 г. сл.Хр., когато Римската империя приема Християнството. Вероятно са били написани на гръцки език, въпреки че по времето на Иисус се е ползвал много близкият до иврит арамейски език. Йероним Блажени, учен, живял през ІV в., превежда Новия завет на латински. Този превод е известен като Вулгата и се превръща в ранната римокатолическа официална версия на Библията.

Свещеникът Олдред, за когото се счита, че през 950 г. сл.Хр. е бил епископ на Дърам (североизточна Англия), е автор на най-стария превод на Библията на английски език. Днес тази версия е позната под името „Линдисфарнски евангелия“. Най-ранният пълен превод на Вулгата е направен през XIV в. сл.Хр. от и под ръководството на Джон Уиклиф (5). Един от най-забележителните моменти в английската история се явява преводът на Библията на разбираем за обикновените хора английски език от Уилям Тиндейл (6), така че всеки, който е можел да чете, да успее да я разбере и изучава. По това време Римокатолическата църква е била против употребата на английската версия на Библията, поради което Тиндейл е принуден да напусне Англия и да се установи в Германия, където да завърши начинанието си. Оттам той изпраща копия в Англия, за което впоследствие е обвинен в ерес и екзекутиран.

Първата пълна версия на Библията е отпечатана през 1535 г. и е известна като „Библията на Ковърдейл“. През 1560 г. „Женевската Библия“ става една от най-популярните версии и много от нашите традиции идват от тази версия на Библията. В крайна сметка, през 1611 г. от печат излиза оторизираната версия на Крал Джеймс и с кралско разпореждане тя става официалната версия на Англиканската църква – оттогава чак до наши дни. Именно върху тази версия на Светия закон се базира по-голямата част от информацията в настоящия градеж. Следователно, всички цитати, които прилагам тази вечер, са взети от „Библията на Св. Джеймс“. Това е третият превод, одобрен от английските църковни власти. Първата „Велика Библия“ е узаконена при управлението на Крал Хенри VIII през 1535 г. Втората е „Епископската Библия“, която влиза в сила през 1568 г.

През май 1601 г. Крал Джеймс VI на Шотландия присъства на Общото събрание на Църквата на Шотландия, проведено в храма „Св. Колумба“ във Файф. На това събрание е направено предложение за нов превод на Библията на английски език. След 2 години Крал Джеймс VI на Шотландия е коронован като Крал Джеймс I на Англия.

През януари 1604 г. Крал Джеймс I свиква конференция в Хамптън Корт, на която се формулира идеята за издаване на нова версия на Светия закон, поради някои проблеми в по-ранните версии, идентифицирани от пуританите (по това време фракция в Църквата на Англия). Версията на Св. Джеймс е широко смятана за най-красивия научно-религиозен ръкопис в английския език. Работата по Библията на Св. Джеймс стартира през 1604 г. и е завършена през 1611 г. Отпечатана е от кралския печатар Робърт Бейкър и днес се използва в повечето английски църкви.

По-широката обществена достъпност на Библията съвпада с ранното развитие на спекулативното  масонство около средата на XVII в. Спекулативното  масонство вероятно се е зародило като съвсем отделно тяло в сянката на оперативните масони и за него историческият период е бил изключително благоприятен, за да може да получи вдъхновение и да се отдели като самостоятелно течение. Към 1700 г. на всеки, който е потърсвал прием в Ордена и не е можел да чете, се е гледало с церемониално неодобрение.

През 1723 г. Джеймс Андерсън включва в първата „Книга на конституциите“ една предполагаема история на Зидарството от началото на света. Тази история е присъствала във всички по-нататъшни издания на Конституциите до 1815 г., когато, в крайна сметка, след обединението на двете Велики Ложи, е „прескочена“. Огромната част от въпросната древна история (на  масонството) е художествена измислица, свързана с ранните библейски книги, към които се правят реални препратки.

Тъй като Свободното зидарство се развива сред по-религиозните братя, изповядващи Християнството, става естествено в морално възвисяващите лекции да се появяват все повече и повече препратки към библейски истории. И доколкото  масонството частично води началото си от оперативния Занаят на строителите, всякакви връзки с библейски текстове, в които се говори за строителство, са били търсени и имплантирани в ритуалите.

Към края на XVIII в. се появяват много допълнителни ордени, познати днес като „Пристроечни структури“, като членството в тях е било ограничено само за регулярни Свободни зидари. Много от тези ордени съществуват и днес, въпреки, че във Великобритания само някои от тях се придържат към оригиналните текстове от XVIII в. Далеч не цялата информация, използвана в ранните години на Занаята, идва от Библията – голяма част идва като резултат от адаптацията на  масонството, както и от различни други извори. Но независимо от източника на тази информация, масоните от онзи ранен период винаги са полагали усилия да ѝ намерят подходящо библейско обяснение.

В изпълнената с въображение „История на  масонството“, съдържаща се в Конституциите на д-р Андерсън, Мойсей е споменат като Велик Майстор, заедно с Ахолиав и Веселиил (7). Те са били отговорни за построяването на Скинията, първия храм в прослава на Бога. Според масонския календар, това се случва около 2515 г. от ерата на Светлината – 2515 години след Сътворението на света, според хронологията на Джеймс Ъшър8, което се равнява на 1489 г. пр.Хр., около 500 години след рождението на Аврам. Според Андерсън, пристигането на децата на Израел в Обетованата земя се датира около 1451 пр.Хр., а възходът на Давид – около 500 години по-късно.

В Ритуала на І степен ни питат:

 „Свободен човек ли си?“

 И като доказателство ни обуват с чехли, за да се види, че нямаме белези от окови, каквито са имали робите. Акцентът върху личната свобода е огромен, защото през XVIII в. робството все още е съществувало и нашите древни братя е трябвало да докажат, преди да бъдат допуснати в  масонството, че са РОДЕНИ СВОБОДНИ. Чак през 1848 г. изразът „свободно роден“ в английската конституция е бил заменен със „свободен“, като по този начин се е позволило на освободените роби да се присъединяват към братството.

Защо нашите първи братя са поставяли толкова голям акцент върху свободата? Лесно е да се предположи, че това вероятно идва от Иисус, който е бил продаден за 30 сребърника, както е посочено в Евангелие от Матей, глава 26, стихове 14-16:

„Тогава един от дванайсетте, на име Иуда Искариот, отиде при първосвещениците

и рече: какво ще ми дадете, та да ви Го предам? А те му предложиха трийсет сребърника.

И оттогава той търсеше сгоден случай да Го предаде.“

В книга „Битие“, глава 37, стихове 26-28, четем как Йосиф е бил продаден за 20 сребърника. В библейските времена е обичайна практиката всеки враг, заловен в битка, да бъде продаван в робство, като това е продължило до времена, много близки до нас:

„Тогава Иуда рече на братята си: каква полза, ако убием брата си и скрием кръвта му?

Хайде да го продадем на измаилтяните, и да не туряме ръка на него, защото е наш брат, наша плът. братята го послушаха

и, като минаваха мадиамските търговци, извадиха Иосифа от рова и го продадоха на измаилтяните за двайсет сребърника; а те отведоха Иосифа в Египет.“

Отново в книга „Битие“, глава 1, стихове 1-3, в словата, с които Библията започва, четем: „Да бъде Светлина“:

„В начало[то] Бог сътвори небето и земята.

А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.

Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.“

Това са думи, които всички чуваме при приема. След което идват „Трите велики емблематични светлини в  масонството“. А колко много пъти думата „Светлина“ присъства в Масонския ритуал!

Престилката, този използван в  масонството старинен символ, вероятно е заимстван от древните каменоделци, доколкото в „Битие“, глава 3, стихове 20-21 четем:

„И даде Адам на жена си име Ева (9), защото тя стана майка на всички живеещи.

И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече.“

А какво да кажем за числото 7, толкова често използвано в  масонството? Седемте свободни изкуства, седемте стъпки, максимата:

„Трима управляват ложата, петима я поддържат, седем и повече я правят съвършена.“

Съвършеното число, разбира се, е 7, защото на 7-мия ден Господ си е дал почивка след сътворяването на света.

А докато прелистваме библейските пасажи, откриваме в „Битие“, глава 28, стихове 10-12 също и Стълбата на Яков, която е забележителна част от Чертожната дъска на първа степен:

„Иаков пък излезе от Вирсавия и отиде в Харан,

и стигна до едно място, дето остана да пренощува, защото слънцето бе залязло. И взе един от камъните на онова място, подложи си го за възглавница и легна на онова място.

И видя сън: ето, стълба изправена на земята, а върхът ѝ стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея.“

Отново в „Битие“, глава 33, стихове 18-20, четем как Яков издига олтар:

„Иаков, като се върна от Месопотамия, пристигна благополучно в град Сихем, който е в Ханаанската земя, и се разположи пред града.

И купи част от нивата, дето разпъна шатрата си, от синовете на Емора, Сихемовия баща, за сто монети.

И съгради там олтар; и го назова Ел-ел-охе – Израил.“

Древните евреи често са издигали олтари, за да почитат Бога, както е видно от страниците на Стария завет, а това впоследствие се наследява и от ранните християни. По такъв естествен начин олтарът става и част от масонския храмов реквизит. В нашите Храмове върху олтара се поставя Книгата на Светия закон, върху която, от своя страна, кандидатите полагат клетва.

В ритуалите ни присъстват и някои персонажи, повечето от които откриваме в Стария завет. Тук ще разгледам само някои от тях.

В Трета книга „Царства“, глава 5, стихове 2-8, четем за писмо, което Цар Соломон изпратил до Хирам, цар на Тир, и в което поискал от него да му бъдат насечени и изпратени кедри от Ливан. Научаваме също така и за отговора на Хирам. Интересно е да отбележим, че Соломон е ценил високо уменията на сидонците. Тир и Сайда (в древността – Сидон) са били главни градове и пристанища в страната на Хирам – Ливан, която по-късно става Финикия.

Във Втора книга „Паралипоменон“, глава 2, стихове 8-10, Цар Соломон информирал Хирам за количествата зърно (пшеница и ечемик), вино и масло, които ще бъдат платени за дървения материал, необходим за построяването на Храма. Изреждането на тези три продукта символизира издръжката на живота. Това е единственият случай, в който въпросните три елемента се споменават заедно в Библията (10). Може би това е и причината, че те се използват в  масонството, особено при внасяне на Светлина в нови Ложи.

Пак в Трета книга „Царства“, глава 7, стихове 13-14, четем, че Соломон изпратил да му бъде доведена най-ярката личност в Свободното зидарство, Хирам Абиф, син на вдовица от Тир:

„Цар Соломон изпрати и взе от Тир Хирама,

син на една вдовица от Нефталимово коляно. Баща му, тирянец, беше медникар; той беше способен и изкусен и умееше да прави всякакви вещи от мед. И той дойде при цар Соломона и правеше му всякакви работи.“

Затова и ние, като Свободни зидари, биваме наричани „Синовете на вдовицата“.

В Книга „Рут“, глава 4, намираме отправка за брака ѝ с Боаз, „един могъщ и богат човек“. Тук е интересно да се отбележи, че двойката е от различни раси, тъй като Боаз е от племето на Юда, а Рут е от страната на Моав. Дали е случайно, че с името „Боаз“ е кръстена лявата колона на входа на Храма?

Това че Соломон е построил първия Храм в Йерусалим (история, която със сигурност е покорила сърцата на ранните спекулативни масони), го срещаме отново в Трета книга „Царства“, глава 6, стихове 1-2, както и във Втора книга „Паралипоменон“, глава 6, стихове 1-2.

Измеренията на строителната програма са били величествени по мащаб и, въпреки че в някои случаи има разлика между данните, съставителите на някогашните ранни масонски лекции бързо преодоляват проблема, като създават специален клас от 300 души „наети работници“. Същото положение се разкрива и около броя на „мобилизираните“, споменати в „Паралипоменон“ – дали те са били част от 150-те хиляди, или не? Но нека се запитаме: всъщност, това има ли някакво значение? Факт е, че огромен брой работници са били наети за изграждането на храма.

Съчинителите на ранните масонски ритуали през XVIII в. обясняват едни или други различния по следния начин.

Големината на Храма е дадена както в Трета книга „Царства“, глава 6, стих 2, така и във Втора книга „Паралипоменон“, глава 3, стих 3. Пространствените размери са: 60 лакътя по дължина, 20 по ширина и 30 – по височина11. В този обем се включва „Светая светих“, която – според Трета книга „Царства“, глава 6, стихове 16-20 – е с размери 20 на 20 на 20 лакътя. Така откриваме, че Светая светих заема последните 20 лакътя от дължината и представлява куб – символ на съвършенството. По-нататък при входа е добавен притвор, а данните за размерите се различават между двете версии – в Трета книга „Царства“, глава 6, стих 3 и във Втора книга „Паралипоменон“, глава 3, стих 4.

Освен това, в Библията се говори също и за двете големи колони при портала пред входа на Храма на Цар Соломон. В Трета книга „Царства“, глава 7, стихове 15-21 се казва, че те са високи 18 лакътя, докато във Втора книга „Паралипоменон“, глава 3, стихове 15-17 се твърди, че височината им е 35 лакътя. Височините в двата източника се различават драстично, но нашите братя през XVIII в. за пореден път преодоляват това по логичен начин – те намаляват наполовина височината, дадена в „Паралипоменон“, като по този начин една колона става 17,5 лакътя, след което заравят половин лакът в земята тези от версията, дадена в „Царства“ – лесно и логично (12). В Библията не се споменава колоните да са конкретно кръстени на някого – в действителност, всички доказателства сочат към това, че имената (от иврит) са свързани със силата и градежа и, вероятно, е просто съвпадение, че името на лявата колона се появява на английски език като Боаз, съпругът на Рут.

Нека сега се насочим към „Първо послание на свети апостол Павел към коринтяни“, глава (13). Тук намираме обяснение за онези съществени Масонски орнаментации, които считам, че са едни от най-важните аспекти на нашия Занаят, а именно: Вярата, Надеждата и Милосърдието:

„Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом милосърдие нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом милосърдие нямам, нищо не съм.

И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом милосърдие нямам, нищо ме не ползува.

Милосърдието е дълготърпеливо, пълно с благост, милосърдието не завижда, милосърдието се не превъзнася, не се гордее,

не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли,

на неправда се не радва, а се радва на истина;

всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.

Милосърдието никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат.

Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме;

но, кога дойде съвършеното знание, тогава това ‘донейде’ ще изчезне.

Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото.

Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.

А сега остават тия три: вяра, надежда, милосърдие; но по-голямо от тях е милосърдието.“

Вяра – във Великия Архитект, Надежда – за Спасение, и Милосърдие – към всички хора. От тези три, най-голямата добродетел е Милосърдието (13). Колко жалко, че в съвременния свят хората не могат да се придържат към тези основни принципи, защото – ако го правеха – светът щеше да е едно по-добро място.

Свободнозидарските ландмарки не могат да бъдат променяни. Употребата на думата „landmark“ в Библията се среща на твърде много места, поради което не мога да ги изброя сега. Ранното  масонство е било християнско по характер. Св. Йоан Кръстител, предтеча на Исус, става патрон на неговите членове. Впоследствие към него се присъединява и Св. Йоан Евангелист – вероятно, поради посланията му, изпълнени с призивите към братска любов. Двамата светии се превръщат във великите личности за  масонството, спрямо които да се търси сравнение.

Някъде около 1816 г. заемките от християнството са премахнати до голяма степен от Синьото  масонство, въпреки че се запазват в някои от ритуалите на пристроечните структури. Изпъкват обаче два други паралела. Андерсън издига Мойсей и Соломон до позицията на Велики майстори за времето, в което са живели. Свързаните с тях летописи могат лесно да бъдат намерени в Стария завет.

А историята на английското  масонство може да бъде свързана по много начини със Светата Библия. Голяма част от всичко това е чиста догадка, но в препратките може да има и много истина!

Уважаеми майсторе,

братя,

Надявам се тази вечер да сте направили още една крачка в усъвършенстването на масонското познание и да сте разбрали, че начинът, по който Библията е използвана в Свободното зидарство, демонстрира съществения религиозен произход на нашия Орден. Може ли това да ни вдъхнови за едно по-детайлно проучване и използване на Светото писание?

Уважаеми майсторе,

братя,

Благодаря ви за вниманието.

 

Бележки:

 

1. Текстът на този градеж е огласен по време на ритуал в открита ложа. Тук са запазени словесните свидетелства за това.

2. Достатъчно известно е, че в най-широко използваните текстове на ритуала АФАМ, Германия, завещани ни от нашата Велика Ложа-Майка, има специален фрагмент, включен непосредствено преди приема на търсещ, когато в диалог между Майстора на ложата и Подготвящия Брат се огласява въпрос:

„Запитан ли е [търсещият] каква вяра изповядва…?“,

след което се чува отговор, сумиращ в себе си една от основните ценности на Свободното зидарство:

„Не! Законите на нашето Братство не позволяват това!“

Двата удивителни знака в тази реплика идват само да подсилят усещането, че в случая става въпрос за изключително важно правило.

При това положение възниква въпросът: по какъв начин става известна изповядваната от един или друг брат, респективно – търсещ, религия, след като в това отношение тегне строга забрана? Ако тя се спазва, не съществува възможност за отговор на такъв въпрос. Ако не се спазва, то актът на неспазването следва да се приема като грубо нарушение. Наистина, не е изключено даден брат или търсещ сам да сподели причастността си към определено религиозно изповедание. Това обаче не може да бъде гарантирано, поради което изрази от рода на: „текст, явяващ се определящ за тяхната религия“, се оказват по принцип изпразнени от съдържание.

Все в този дух, НУ Стар Велик майстор на ОВЛБ, Брат Иван Сариев, сподели преди време публично, в рамките на международен балкански масонски форум, че при едно от посещенията си зад граница е получил „един от своите най-важни уроци в масонството“, когато в ритуал по прием трима търсещи поставили своите десници върху едновременно отворените книги на Тората, Евангелието и Корана и произнесли надлежните клетвени слова. Допускайки, че и тримата кандидати за членство в Свободното зидарство изповядват исляма, той не скрил удивлението си от факта, че част от тях са положили клетва, докосвайки свещени книги на други вероизповедания. Отговорът, който е получил, гласял:

„Тези книги са еднакво свещени за нас.“

По всичко личи, че такава принципна позиция заслужава дълбоко уважение, особено в сравнение с твърдението, че една свещена книга

„се явява основната Книга на Светия закон“,

което – напълно естествено – може да провокира усещането, че на всички останали се отрежда подчинено или периферно значение.

3. Някои от предложените датирания подтикват към размисъл. Например, според редица изследователи, Мойсей би следвало да е живял през ХІV в. преди новото летоброене. Той се приема за автор на първите пет книги от Стария завет. В такъв случай не е лесно тяхното датиране да се обвързва с Х в. пр.н.л.

По този повод редакционният екип приема като свое задължение да организира публикуването и на други виждания по въпросите на библеистиката в някой от следващите броеве.

4. Споменаването на Септуагинта като „гръцки превод на еврейския Стар завет“, направен през ІІІ в. от н.л. „за евреите в Александрия“, може да смути и да възбуди въпроса: защо на една еврейска общност, ще се предлагат собствените ѝ религиозни текстове на гръцки език? Отговорът – при всичките допълнителни смущения – е свързан със сериозно разпространената по онова време практика на гърчеене сред евреите от този регион.

5. Джон Уиклиф (20-те години на ХІV – 1384) – английски богослов, професор в Оксфордския университет, създател на учение предшестващо протестантизма.

В много от своите трактати и проповеди критикувал Светия престол както по богословски, така и по морални въпроси. Отхвърлял необходимостта от посредничество между човека и Бога, отстоявал тезата, че „свободната воля“ е празно понятие, и осъждал алчността на духовенството (в това число и чрез търговията с индулгенции). Използвал като аргумент преданията за Христос и неговите апостоли, които не притежавали материални блага и нямали власт.

Около 5 века след победата на Кирил и Методий срещу догмата за триезичието организирал превода на Библията на английски език – нещо оценявано като еретично деяние дори и през ХІV в.

Идеите му получили разпространение и фактически подготвили Реформацията на Мартин Лутер. Дейността му е била заклеймена в няколко последователни папски були. Независимо от това имал много последователи, един от най-известните измежду които бил Ян Хус.

Повече от 40 години след смъртта му, възгледите му били повторно осъдени по време на два събора, след което, в съответствие с постановленията им, костите му били изровени, изгорени и разпилени над поток, течащ в близост до кладата. Впоследствие, мнозина съзрели в този акт символично знамение: от потока, през реките, вливайки се във водите на океана, идеите и влиянието на Уиклиф трябвало да се разпространят по целия свят.

6. Уилям Тиндейл (1494–1536) – английски хуманист и протестантски реформатор, продължител на филологическите занимания на Еразъм Ротердамски в Кеймбриджския университет.

През 1525 г. Тиндейл завършил превода на Новия завет на английски език. Той бил отпечатан и мигновено разпродаден. В отговор, Църковните власти на Лондон изкупили огромно количество от публикуваните екземпляри и устроили тяхното публично изгаряне. Въпреки това, Тиндейл се заел с превода и на Стария завет.

През 1536 г. той бил заловен в Антверпен, Белгия и изгорен на клада като еретик.

7. Ахолиав и Веселиил – старозаветни персонажи, споменати за първи път в Книга „Изход“, 31:

„Говори още Господ на Моисея, думайки:

ето, Аз определих по име Веселиила, син на Урия, Оров син, от Иудино коляно;

и го изпълних с Дух Божий, с мъдрост и разум, със знание и с всяко изкуство,

да работи със злато, сребро и мед (със синя, пурпурена и червена вълна и с препреден висон),

да реже камъни за обковка и да изрязва дърво за всякаква работа;

и ето, давам му за помощник Ахисамаховия син Ахолиав, от Даново коляно, и в сърцето на всеки мъдър ще вложа мъдрост, за да направят всичко, що ти заповядах:

скинията на събранието и ковчега на откровението и очистилището над него, и всички принадлежности на скинията;

трапезата и (всички) нейни принадлежности; светилника от чисто злато и всичките му принадлежности, и кадилния жертвеник;

жертвеника за всесъжение и всичките му принадлежности, умивалника и подножката му;

служебните одежди и свещените одежди на свещеник Аарона и одеждите на синовете му за свещена служба;

помазния елей и благовонното кадиво за светилището – всичко тъй да направят, както Аз ти заповядах.“

Попътно следва да се отбележи, че фрагменти като цитирания подсказват основанията, от позицията на които редица богослови са аргументирали своите протести срещу така наречената „свободна воля“, предоставена на човека. Както се вижда от горното старозаветно описание, Господ е този, който определя изпълнителите на определен кръг педантично изредените дейности, след което ги изпълва с „Дух Божий“, с „мъдрост и разум“, със „знание и всяко изкуство“, за да ги превърне в подходящ инструмент за осъществяване на Неговата воля. Като следствие от подобно виждане се постига фактическо оправдание на всички, които – отправяйки критика към една или друга религиозна теза и/или практика – могат да бъдат третирани като идентични инструменти на все същата Божия воля.

8. Джеймс Ъшър (1561–1656) – ирландски англикански архиепископ, историк-библеист, един от основоположниците на изследователското направление, обозначавано като „библейска хронология“.

В своята дейност той се е стремял да прилага методите на научната хронология към текстовете на Библията, съпоставяйки ги с данни от странични източници. По такъв начин Ъшър се е опитал да изчисли всички дати на по-важните събития, споменати в Библията, стигайки включително до „Сътворението на света“.

В днешно време много от неговите пресмятания са повторно доказани със завидна точност. От друга страна, по отношение на датирания, чиито основания са почерпени единствено от библейските текстове, мнозина учени се отнасят като към твърдения, на които липсва каквато и да било сериозна аргументация. В най-голяма степен това се отнася до знаменитата дата, сочеща „началото на света“ – 22-ри октомври 4004 г. пр.н.л (дата, която често се цитира погрешно – било като 9 часа сутринта, било като 9 часа вечерта, било някъде по обед на 23-ти октомври 4004 г.). Тук следва да бъде припомнено, че с подобни изчислителни опити са се занимавали и други учени, между които и Исак Нютон.

9. Изрична бележка в официалното издание на Библията, осъществено от Светия синод на Българската православна църква през 1925 г., сочи, че името „Ева“ означава „живот“ (на иврит – буквално „даваща живот“).

10. Строго погледнато, твърдението, че посоченото място представлява единствен случай, в който зърното, виното маслото „се споменават заедно“, не отговаря на истината. Например, в Четвърта книга Мойсеева „Числа“, глава 18, стих 12, се изрежда:

„Всичко най-добро от дървеното масло и всичко най-добро от виното и от пшеницата…“,

след което се посочва за кого са предназначени тези блага.

В други случаи към въпросните блага (или към част от тях) са прибавени и други храни. Например, в Първа книга на Ездра, глава 6, като се визира времето на цар Дарий, се повелява да се помага „на старейшините иудейски“ в „градежа на Божия дом“:

„и колкото трябва – телци ли, овни или агнета за всесъжение на Бога небесни, също и пшеница, сол, вино и дървено масло, според както кажат свещениците иерусалимски, нека им се дава всякой ден без задръжка“.

И по-нататък, в глава 7, се разпорежда да се даде незабавно:

„сребро до сто таланта, пшеница до сто кора, вино до сто бата и пак до сто бата дървено масло, а сол – без да се определи количеството“.

Идентични текстове се срещат и във Втора книга на Ездра, и в книга Иудит:

„Дори и първоберките от пшеницата и десятъците от вино и дървено масло, които, след освещението, се пазят за свещениците…“,

и в Книга на пророк Иеремия:

„И те ще дойдат и ще тържествуват на сионските височини; и ще се стекат към благата Господни, към пшеница, вино и елей…“,

и в Откровение на Свети Иоан Богослов, глава 18, стихове 11-13:

„И търговците земни ще плачат и ридаят (…), понеже стоките им никой вече не купува,

(…) вино и дървено масло, брашно и пшеница, говеда и овци, коне и колесници, тела и души човешки“.

11. Представа за размерите на Соломоновия храм може да бъде добита, ако се знае, че древната мярка „лакът“ (= „две педи“) е била с величина от 0,46 м. Следователно, дължината на Соломоновия храм (според библейските текстове) следва да е била 27,6 м., ширината – 9,2 м., а височината, в най-добрия случай – 13,8 м.

12. Оценките за „лесно“ и „логично“ преодоляване на противоречията между два библейски текста, отнасящи се до описанието на едни и същи обекти, не могат да не предизвикат въпроси. Ако в случая не става въпрос за скрито чувство за хумор, то подобен род похвални решения могат да се приемат като модел за преодоляване на всяко едно противоречие. Така например, защо „нашите Братя“ е трябвало да намаляват „наполовина“ височината на по-дългите колони, след което да „заравят половин лакът“ от дължината на по-късите, когато биха могли да вкопаят директно 17 лакътя от по-дългите и да постигнат изравняване при височина от 18 лакътя? А ако такава манипулация би им се сторила трудоемка, те биха могли да предпишат отрязване на излишните 17 лакътя – нали това би следвало да е толкова позволено, колкото и намаляването наполовина.

От друга страна, изглежда, че такъв вид интерпретации на свещени текстове – нека отново бъде посочено: ако те не представляват проявления на чувство за хумор – би следвало да не се допускат.

Впрочем, визираната глава 7 от Трета книга „Царства“ започва с интригуващ текст:

„А своя дом Соломон гради тринайсет години, и свърши целия си дом.“

Последният стих от предходната глава 6, който третира построяването на „храма Господен“ („с всичките му принадлежности“ и „по всичките му предначертания“), завършва със следните свидетелски думи:

„той го гради седем години“.

Нещо повече, ако храмът Господен е бил със споменатите размери („60 лакътя по дължина, 20 по ширина и 30 – по височина“), то за частния Соломонов дом Библията съобщава:

„Той съгради дома си (…) дълъг сто лакти, широк петдесет лакти, а висок трийсет лакти…“.

Какво тълкувание да бъде направено за това, че царският дом е бил с повече от 4 пъти по-голяма кубатура от Божия храм – 150 000 кубически лакътя срещу 36 000 кубически лакътя?

13. Разбираемо е желанието така известният фрагмент от „Първо послание на Свети апостол Павел към коринтяни“ да бъде представен като размисъл за вярата, надеждата и милосърдието (а не любовта). По такъв начин – както се вижда – се отваря допълнителна възможност за по-пряко успоредяване на най-общите масонски ценности с въпросното послание.

Чисто лингвистично погледнато, в латинския вариант на 13-та глава от него, думата, която е използвана за третата ценност от „тия три“ е „caritas“. Така, последният 13-ти стих гласи:

„Nunc autem manet fides, spes, caritas, tria haec; maior autem ex his est caritas.“

В гръцкия първоизточник той е със следното съдържание:

„Vυνὶ δὲ μένει πίστις, ἐλπὶς, ἀγάπη, τὰ τρία ταῦτα, μείζων δὲ τούτων ἡ ἀγάπη.“

Caritas, респективно ἀγάπη, се превежда традиционно като любов. Вероятно това е причината в последната версия на Кинг Джеймс-Библията (New King James Version) charity да е заменена с love:

„And now faith, hope, and love abide, these three; and the greatest of these is love“,

вместо предишното:

„And now abideth Faith, Hope, Charity, these three, but the greatest of these is Charity“.

Изключително силният текст на тази 13-та глава обаче възбужда допълнителен размисъл. Цялата негова постройка е насочена към финалното изречение:

„А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта“,

Акцентът е върху последните думи:

„…но по-голяма от тях е любовта“.

Далеч не случайно цялата 13-та глава се приема като едно от най-възвишените послания в прослава на любовта.

По-детайлният разбор обаче показва по-различна картина. Наистина, изредени са много страни на любовта (това усилва впечатлението, че целият възторг се излива именно към нея):

„Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее,

не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли,

на неправда се не радва, а се радва на истина;

всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.

Любовта никога не отпада…“

Венецът от позитиви е омаен. Но в него има един-два изключително важни момента – любовта

„всичко извинява, на всичко вярва“.

Оказва се, че любовта е просто инструмент на вярата.

А тя, вярата, е ревностно желана едва ли не от всички – от политици и проповедници, от учители и родители, от търговци и журналисти, от артисти и илюзионисти… И, за съжаление, най-вече от онези, които таят не най-чисти помисли към останалите.

◆