Времето

Брат П. Л., ложа Орфей, ориент София

 

Бих искал да поговорим за времето или да помълчим в него, правейки собствената си равносметка. Онова време, в което мълчим, в което усещаме – времето, в което можем да бъдем вътре в себе си. С него отброяваме дни, часове, години. Какво е всъщност времето?

Нашият свят, илюзорен и преходен – свят на самсара, на болка и невежество, е този, който се развива под знака на Времето. Дали „самсара“ е всъщност онзи цикъл, в който времето е просто фикция?

Времето е единственото непреходно нещо в нашия хаотичен свят. В него е изразена ясно цикличността на живота и затвореният кръг, в който всеки попада при своето раждане и излизане от него – може би, едва тогава, когато умре. Затваряйки очи, времето отброява ударите на сърцата ни, тогава времето е тихо, в желанието си да усеща всеки трепет във въздуха. Ако затворим очи, времето сякаш се губи в пространството, сякаш умее да спира, както спира дъхът ни в миговете на очакване.

В света постоянно се раждат и умират хора, техният жизнен цикъл минава през еднакви етапи, които обаче имат своята специфика при отделните индивиди. Така например, макар и с предопределен житейски път, ние – все пак – имаме възможността свободно да контролираме повечето от нашите действия, да вземаме самостоятелни решения. И в зависимост от тези решения времето, прекарано в света може да бъде различно. Може да излезе отвъд граничността, да пречупи рамките на делничното и битийното, да изведе човека към простора.

Но, както времето може да доведе човека до щастие, така може да го довлече и до пълно отчаяние и забвение. И въпреки че едно съзнание (безплътен дух) може да чака хиляди еони, докато намери подходяща инкарнация, всеки сам определя как да прекара времето си и как да протече животът му. И няма как да отречем присъствието сред нас на хора, за които времето олицетворява само скръбни мигове, само мрачни и тягостни часове.

Далеч не са малко хората могат да потвърдят тези слова. С времето човек свиква да живее с онова, което му поднася всекидневието. Отрупани с работа, ние почти не забелязваме как рутината убива предишните ни мечти и копнежи. Мислите ни са все по-далечни, все повече отправени към бъдещето, а когато то дойде, не сме подготвени за него. И отново вперваме очи напред и напред, докато накрая вече няма накъде да погледнем освен назад.

Вграждането на човешката душа в самотата е другото лице на отнетото битие. Вариация на това вграждане е динамиката на „чуждия живот“, който отзвучава в статиката на нашето лично спряло време; отзвучава като носталгия по неосъщественото и като съзнание за някакво безсмислие, за някаква ненужност.

Всяко начало има своя край. Всяко чувство се ражда и умира. Всичко родено е вече умиращо. И всичко е въпрос на време – на онова време, което всеки желае или отблъсква, на времето, което успяваме да докоснем истински само тогава, когато затворим очи; онова време, което сътворява мира в нас или разпилява мечтите ни.

Човекът живее с мисълта, че душата и тялото вървят по един и същи път, че заедно растат и стареят. Но тези отдавнашни схващания не пресъздават точната картина на човешкия живот. И макар че съществуването ни е „със здраво вкопчена в тялото душа“, ние можем да дадем немалко примери, в които душата и тялото вървят по отделни пътища. Чувствата, желанията и действията на човека не са контролирани от възрастта на тялото му, а от духовната нагласа и психическото му израстване.

Но дори и еднообразно повтарящото се ежедневие да вземе връх в живота на всеки един, дори да ни направи роби на цикличността, може би, бихме успели да съхраним в себе си някои места – „привилегировани места“, които да имат особена емоционална стойност в съществуването ни, да съставляват „светите места“ на нашата лична Вселена.

В тази Вселена ние ще сме самите свои постигнати мечти, ще сме идеала за хора, каквито искаме да бъдем. Ще се опитваме да опазим тази наша малка „Вселена“ непокътната, неомърсена, тъй като тя е най-святото място в живота ни. Там е и нашата съвест, там си правим равносметка на постигнатото. Колкото и зле да се чувстваме в даден момент, загубили всяка надежда за бъдещето, ние се отбиваме до това съкровено място и намираме желаната енергия, за да продължим пътя си.

Времето е учителят, който ни възпитава да търсим себе си във всички безпътици, да търсим Светлината – дори, в крайна сметка да я запалим сами. Времето ни заставя да погледнем страховете си в очите, за да се научим да ги приемаме. То не лекува болките ни, но ни дава възможност да ги приютим, да ги изстрадаме, да се научим да живеем с тях. То е учителят, който ни показва ясно, че нямаме време, за да се страхуваме, нямаме време, за да не прегръщаме, нямаме време, за да не прощаваме.

Времето е най-голямата неосъзната сила в нашия живот. То има властта да ни променя, да ни прави повече или по-малко податливи на случващото се около нас, на промените в заобикалящия ни свят. Времето е авторитетът, пред който се прекланя и най-великият човек, то е неоспоримият победител във всяка битка. Но вместо да го приемаме като враг, ние можем да му отредим място до себе си, като наш съюзник. Да изпитаме щастието от всеки момент, да не оставяме нито един миг да се изплъзне като пясък през пръстите ни.

И така, накрая, когато дойде времето за голямата равносметка, да можем да се чувстваме победители! ◆