.

Думи за богомилите

Март 2018 г.

Ако някой би убил царския син с кръст от дърво, може ли това дърво да бъде мило на царя?“

 

Илия Кожухаров, Стар велик оратор на ОВЛБ, гл. редактор на сп. „Зидарски преглед“

 

 

 

В писмо на брат И. Й., публикувано в майския брой на „Зидарски преглед“ от 2017 г., бяха дефинирани две теми, по които тук да бъде засвидетелствано полагаемото се внимание. Първата бе определена така:

„Българското масонство и българското богомилство – минало, настояще и бъдеще, заедно или поотделно.“

Усещането за въпрос, излъчващо се от последните три думи, предпоставя необходимостта от предварителен отговор на един друг въпрос: какви колизии би донесла една евентуална „заедност“? Достатъчно осведомено ли е Братството, примерно, относно дълбинната конфронтация между Богомилство и Православие, за да се храни някаква надежда относно тяхната взаимна търпимост под купола на масонския храм? Отговаря ли Богомилството на изискванията за изповедание, чиято свещена книга може да бъде отворена върху масонския Олтар, редом с другите свещени книги? Коя би била тази богомилска „свещена книга“? Колко консонантно или дисонантно биха прозвучали определени богомилски послания в едно общество, чието бъдеще се привиж­да от някои интелектуалци единствено под знака на „вцърковен народ“? При това, как биха се почувствали онези братя, които – евентуално едва сега – биха узнали, че благодарение на Богомилството средновековна България е била повсеместно възприемана в широките европейски граници като важен „център на еретичната дейност“? Изобщо, с какъв знак бихме оценили еретизма днес? Защо той постоянно е бивал заклеймяван от своите съвременници, за да се стига впоследствие до някакво общо съгласие с редица възгледи на негови апологети?

При такива обстоятелства един въвеждащ очерк, една редакционна интродукция към въпроса изглежда повече от подходящо начинание. А ако в подобен текст бъдат поместени преди всичко изворови материали, това би помогнало в най-висока степен за запознаването с реалните обстоятелства, при които Богомилството се е зародило, развило и разпространило – колкото и да е предварително известно, че оцелелите текстове, писани от противниците му, са значително повече от онези, чиито автори са били негови последователи. Ръкописите на първите са били съхранявани и разпространявани, а писмената на вторите – унищожавани.

Монографията „Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори“ (1967), написана от Димитър Ангелов, Борислав Примов и Георги Батаклиев, както и някои други текстове, предлагат чудесни възможности за изпълнението на една такава цел.

 

  • • •

Из писмо на патриарх Теофилакт до българския цар Петър (927–969), обърнал се към него с предварителна молба за съвет относно начина, по който да се постъпва с отклонилите се от Православието:

„Анатемосването на всички тях нека се извършва така: да бъде проклет от светата единосъщна и почитана Троица, от Отца и Сина, и Светия Дух всеки, който не мисли и не вярва в светата Божа православна църква, и римската, и цариградската, и александрийската, и антиохийската, и църквата в Светия град, или, накратко казано, Църквата от единия до другия край на света, според предписанията, правилата и догмите на светите вселенски седем събора.“

От 14-те анатеми, съдържащи се във патриаршеското писмо, първите две засягат дуализма на богомилите:

„1. Който казва и вярва, че има две начала, добро и зло, и че един е създателят на светлината, а друг – на нощ­та, един – на хората, и друг – на ангелите и останалите живи твари, нека бъде проклет.

2. За тези, които пустословят, че лукавият дявол е създател и владетел на материята и на целия този видим свят, и на нашите тела, проклятие.“

Третата анатема е свързана с негативното отношение на богомилите към Мойсей, неговите книги и съзвучните с тях писания на старозаветните пророци, поради факта, че в тях се възхвалявали богатите, войните, а и убийствата се третирали като естествени деяния, освен това не се санкционирало яденето на месо и пр. Ето защо:

„3. За тези, които хулят Мойсеевия закон и които казват, че пророците не са от добрия Бог, проклятие.“

Следващата анатема се явява „първото ясно доказателство“ (Д. Ангелов) за отрицателното отношение на богомилите по адрес на брака:

„4. За тези, които отхвърлят законния брак и злословят, че увеличението и продължението на нашия род са законоположение на дявола, проклятие.“

Петата и шестата анатема са насочени срещу богомилското твърдение, че „Христос само привидно се е родил“ и не по-малко привидно е „действал и умрял като човек“, доколкото всъщност е бил единствено „само божие слово“:

„5. За тези, които злословят, че единият в Светата троица, единосъщен Син и Слово на Бога Отца, е станал човек без съгрешение [само] привидно, но не наистина, проклятие.

6. За тези, които смятат кръста и смъртта на Христос и неговото възкресение привидни, проклятие.“

В действителност, посягането към основния символ на християнството е имало много по-дълбоки последици, отколкото са могли някога да си представят богомилите, защото – междувременно – е поставило и въпроса за основанията по възникването, налагането и съхранението на един символ.

Осъдително отношение и към други символи на християнството се съдържат, например, в богомилската критика към „тялото и кръвта на Христос“:

„7. За тези, които не вярват в истинността на тялото и кръвта на Христос, в казаното и предаденото от Него на апостолите: ‘Вземете и яжте’, но разправят басни за евангелието и апостола, проклятие.“

Впрочем, третирането на „хляба и виното“ като символи – колкото и днес това да се приема от мнозина като напълно естествена алегория на определена идея – далеч не изключва съвременна представа, според която християнската доктрина следва да се мисли в тази ѝ част буквално, откъдето „при всяка евхаристия – и по времето на апостолите, и сега, през ХХІ век – Сам Господ Иисус Христос чрез канонично ръкоположения епископ или свещеник претворява приготвените хляб и вино в Своите пречисти Тяло и Кръв“.

Такава теза се отстоява в множество съвременни текстове и, както се разбира, те призовават към вярване, според което по време на причастяване и днес се случва същинска трансформация на хляба и виното в „тяло и кръв Христови“. При подобна идейна постановка няма място за никаква символика. В противен случай, не би се изпълнила  дълбинната цел на истинското причастие (евхаристия): вярващият да вкуси „самото“ тяло и кръв на неговия Господ, Иисус Христос. Това е акт и на пряко изпълнение на поръчението, засвидетелствано в Евангелие на Йоан 6: 53–56:

Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него.“

Естествено, богомилите са поддържали схващането, че хлябът и виното, които се дават по време на причастяването, са точно такава храна, каквато се слага на трапезата при всеки друг случай.

Осмата и деветата анатема се отнасят до богомилското отношение към Богородица:

„8. На тези, които бръщолевят, че пресветата Богородица не била дева Мария (…), проклятие.

9. Този, който измисля, че (…) приснодева Богородица родила другиго от сношение с мъж, да бъде проклет.“

Останалите анатеми се отнасят до поименно изредени „водачи и учители“ на въпросната ерес.

 

 

Ананиев противобогомилски надпис от X в. от село Гиген (Екхус): „Който … прочете [това, което напи]сах, [да прокъл]не еретика. Ако ли пък не го прокълне, то сам да бъде проклет. Ако ли пък прокълне еретика, то господ да го помилва. Тъй писа Анани мо[нах.]

Из „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма, в която авторът най-напред си поставя за цел да посочи, че еретическото учение на богомилите има своите дълбоки корени в хилядолетията назад:

„Нашият изконен враг – дяволът, не престава да мами човешкия род: като почнал от първия човек Адам, и досега не спира да се грижи да отклони от вярата когото и да било, за да бъдат с него повече хора в мъките. И едни подлъга да се кланят на идоли, други – да убиват братята си, трети пък научи на блудство и на други грехове.

Но като видя, че всички тия грехове не са равносилни на еретичеството, влезе най-напред в Ария, който поч­на да хули Божия Син, понеже не го смяташе за равен на Отца, а за ангел (…) на Бога, забравяйки, че Христос е казал:

‘Аз и Отец сме едно.’

Също влезе и в Савелия, който почна да слива Божеството, казвайки, че когато Христос е пострадал на кръста тялом, пострадало е и Божеството на Св. Троица. Македоний пък хулеше Светия Дух, мислейки Го за по-долен от Отца и от Сина, а не от същото Божество.

На Никейския събор Светите отци по Божията воля, подпомогнати от цар Константина, проклеха тези учения и ги изтребиха измежду християните като плевел из нива.“

Презвитер Козма показва сериозни познания в областта на технологиите за масови въздействия, защото сочи изрично:

„Външно еретиците са като овце: кротки, смирени и мълчаливи. Наглед лицата им са бледи от лицемерния пост. Дума не продумват, не се смеят с глас, не любопитствуват и се пазят от чужд поглед. Външно правят всичко, за да не ги отличават от правоверните християни, а вътрешно са вълци и хищници, както рече Господ.

Като виждат тяхното тъй голямо и тъй особито смирение и като мислят, че те са правоверни и способни да напътстват към спасение, хората се приближават към тях и ги запитват за спасението на душата. А те, подобно на вълк, който иска да вземе агне, първо се преструват, че въздишат, и смирено отговарят, а когато проповядват, представят се, като че са на небето. Където пък видят човек, който е прост и неучен, там сеят плевелите на учението си, като хулят предадените на светите църкви наредби.“

Авторът на „Беседа“-та изпитва необходимост от систематика на грешниците.

За целта той прибягва до класически средства – например, сравнява еретика със свинята, която „отминава бисера, а събира боклука“.

Това обаче не го задоволява. Ето защо той продължава:

„Но към кои, прочее, да ги причислим? Кому да ги уподобим? По-лоши са от глухите и слепи идоли. Идолите, понеже са [направени] от дърво и камък, нито виждат, нито чуват. Еретиците пък, понеже имат човешки мисли, доброволно се вкамениха и не познаха истинското учение. Но към бесовете ли да ги причисля? Та те са по-лоши и от тях. Бесовете се боят от Христовия кръст, а еретиците секат кръстовете (…). Бесовете се боят от образа на Господа, нарисуван на дъска; еретиците не се кланят на иконите и ги считат за идоли. Бесовете се боят от мощите на Божиите праведници и не смеят да се доближат до ковчезите, в които лежи безценното съкровище, дадено на християните да се избавят от всякаква беда. Еретиците пък се гаврят с тях и се надсмиват над нас, когато ни виждат да им се кланяме и да просим от тях помощ. (…) И като не искат да отдадат слава на светците, те хулят и Божиите чудеса, що извършват мощите им със силата на Светия Дух. Те казват:

‘Чудесата не се извършват по воля Божия – тях върши дяволът, за да мами хората.’

(…) Наистина [еретиците] са по-лоши и по-мерзки от бесовете. Защото кой бяс някога се е противил на Божественото или е дръзнал да хули Божия свят, както еретиците? А що говорят? – Че не Бог е сътворил небето, нито земята, нито всички тия видими [неща].

(…) Било езичника, било простака, било самия дявол запитай:

‘Кой е творец на всичко видимо и невидимо?’

– и те ще ти отговорят:

‘Защо си толкова прост, човече? Що може някъде да стане без Божие повеление?’

А вас, еретици, кой ви научи, че Бог не е създал всички тези твари?“

Веднъж споменат, кръстът заема мястото на важен детайл в „Беседа“-та:

„Себе си заблуждавайки, така говорят за Господния кръст:

‘Как да му се кланяме? Понеже евреите разпнаха на него Божия Син, затова кръстът е най-омразен Богу.’

Ето защо те учат своите да го ненавиждат, а не да му се кланят, като казват тъй:

‘Ако някой би убил царския син с кръст от дърво, може ли това дърво да бъде мило на царя? Същото нещо е и с кръста спрямо Бога.’“

В определен момент разсъжденията на Презвитер Козма се изпълват с причудливи аргументи:

„Кой не се радва като вижда кръстове по високите места, където по-рано хората принасяха жертви на бесовете, като колеха своите синове и дъщери?“

Със сигурност, времевата отдалеченост провокира днес едни или други недоумения, когато човек се изправи пред подобни свидетелства. От друга страна, далеч не толкова назад във времето определени интелектуални напътствия изглежда са търсели брод към някакво обяснение на старинната аргументация. Например, в свое утринно слово от 6-ти февруари 1938 г. Петър Дънов казва:

Всяко нещо, което човек не обича, се качва на гърба му. Щом го обикне или се примири с него, то пада от гърба му. – Защо се мъчи човек? – Защото не обича мъчението. Като го обикне, то го освобождава.“

Между „обичта“ към мъчението и „радостта“ при вида на уреди за мъчения вероятно може да има някаква психическа връзка.

Презвитер Козма продължава:

„Какво говорят за Светото причастие:

‘Причастието не се извършва по Божие повеление, нито е Христово тяло, както вие говорите, а е като всяка друга проста храна. Христос, когато е действувал, не е извършвал литургия, затова ние не почитаме причастието.’“

И след много позовавания на евангелски текстове авторът ще заяви нещо, което вече бе отбелязано по повод евхаристийния хляб и евхаристийното вино:

„Когато го правим, ние вярваме, че то е същинско тяло Господне и същинска кръв, а не Негов символ.“

Постепенно Беседата навлиза във фаза на ожесточен диспут.

Започва защитата на литургиите:

„Защо вие казвате, че причастяването и църковните обреди не са отредени от Бога, и хулите иереите и всички църковни санове, като наричате правоверните свещеници слепи фарисеи и лаете много по тях като псета по конник?

Понеже сте слепи с умствените си очи (…), не можете да разберете кой е поставил свещениците, епископите и останалия църковен клир по цялата земя. (…)

Дори и да живеят в леност правоверните свещеници, както говорите вие, които ги критикувате, ала те не хулят Божественото като вас.“

И след като Презвитер Козма се позовава на редица новозаветни цитати, които всъщност свидетелстват за това, че в множество случаи земни люде определят други земни люде да бъдат „свещеници“, той казва:

„Еретиците пък ни отговарят: ако сте свети, както казвате, защо не живеете, както ви е заповядано и както пише Павел на Тимотея:

‘Епископът трябва да е непорочен, мъж на една жена, трезвен, честен, целомъдрен, страннолюбив, поучителен, не пияница, не пакостник, кротък, не крамолник, не златолюбец, добър уредник на своя дом; така и дяконите да са честни, недвуезични, да не пият много вино (…); да се изпитват по-напред дали са такива, че тогава да служат, ако са непорочни.’

А ние не ви виждаме да сте такива. Свещениците вършат всичко наопаки: опиват се, грабят, скритом вършат и други лошотии и няма кой да ги възпре от тия лоши работи, както казва Павел:

‘Пред всички изобличавай тези, които съгрешават, за да имат страх и другите.’

Епископите пък, които не могат да се въздържат, както ние се въздържаме, въздържат нас от моления, а после ни вкарват в грях.“

Беседата продължава нататък по схемата: „те ни казват“ – „ние пък ще им отговорим“, като и двете страни се позовават на едни и същи цитати. В един момент се стига до следната впечатляваща рекапитулация:

„А че жреците са честни пред Бога, чуй, що казва Господ на апостолите:

‘На Мойсеевия стол седнаха жреци и което ви кажат да вършите, вършете и спазвайте, но не вършете според делата им, защото те говорят, а не вършат.’

Виждаш ли, еретиче, че ти е заповядано да почиташ жреците, макар и да са лоши?“

Това заключение на Презвитер Козма заслужава специален и многостранен анализ.

От една страна, изглежда възмутително да се лансира „заповед за почит“ на недостойни народни пастири, от друга – изглежда невъзможно да се предложи каквото и да било друго поведение, което (това би могло да се съзре лесно) би тласнало всяко едно общество в пропастта на анархията.

В случая Презвитер Козма благоразумно е цитирал Свети Матей само с началните стихове от глава 23 на неговото Евангелие. В действителност обаче то поднася по-обстоятелствени описания на жреческите деяния. Ето как:

„връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят върху плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат;

и всичките си работи вършат, за да ги видят човеците; разширяват своите превръзки на челото и ръцете, върху които са изписани думи от закона, и правят големи полите на дрехите си;

обичат първо място по гощавките и предни седалища в синагогите,

и поздрави по тържищата, и – да им казват човеците: учителю, учителю!“

Не са необходими някакви специални психологически познания, за да се долови в горните думи недвусмислено отправеното обвинение към религиозните водители. То се подчертава и от осем­те следващи по-нататък стиха на все същата глава 23, всеки от които започва с думите:

„Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери…“

Подчертава се и от последвалите изреждания:

„…задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат“,

„…задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане“,

„…задето обикаляте море и суша, за да добиете един последовател; и кога сполучите това, правите го син на геената, дваж по-достоен от вас“,

„…[задето] казвате: ако някой се закълне в храма, не е нищо; но ако някой се закълне в златото на храма, задължава се“,

„…[задето] също казвате: ако някой се закълне в жертвеника, не е нищо; но ако някой се закълне в дара, който е върху него, задължава се“,

„…задето давате десятък от гьозум, копър и кимион, а сте оставили най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра“,

„…задето чистите отвън чашата и блюдото, когато вътре те са пълни с грабеж и неправда“,

„…задето се оприличавате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота“.

И когато накрая „книжниците и фарисеите“ са определени като „змии“ и „рожби ехиднини“, върху тях пада и евангелският въпрос-прокоба:

„Как ще избегнете осъждането за в геената?“

Какво се получава? Когато богомилите изричат подобни, или дори същите, евангелски слова, те трябва да чуят презвитерската оценка:

„Дори и да е грешен жрецът, той не е еретик. А всеки грях е по-малък от еретичеството.“

Sic!

  • • •

Ако тук бъде повторена предложената идея за дискусионна тема:

„Българското масонство и българското Богомилство – минало, настояще и бъдеще, заедно или поотделно“, то може да се зададе въпросът: колко лесно би могло да се продължи с разглеждането на богомилската идеология, без да се наложи отново да се напомни и за острия сблъсък с нейната оценка от страна на другите християнски деноминации? В същото време, трябва ли предположението за такъв евентуален антагонизъм да се мисли като основателна причина за обявяването на една или друга тема като намираща се извън сферата на масонската дискусия?

Нима не би било възможно по всеки въпрос, дори и по такъв, който изглежда твърде невинен или несъществен, да се противопоставят непримирими становища? И заедно с това – нима не би бил пример за особено възхищение всеки отделен случай, при който мъже, отстояващи диаметрално противоположни позиции, остават въпреки всичко масонски братя? Нима силата на самото масонство не се изразява по-скоро в подобна практика, отколкото при всяка друга демонстрация на „хармония“, под глазурата на която се крие неизказан дисонанс?

Накрая, нима единствено учението на поп Богомил поражда подобни колизии? Та нали векове преди то да се зароди вече са се били появили манихейството, маркионството, павликянството, както и други по-древни дуалистични учения. Нима проповедникът Константин (Силван), оказал се вдъхновител на павликянството, не е проповядвал онези идеи, които били лансирани и от родоначалника на манихейството, Мани. Нима по-малко злостни нападки са понасяли павликяните, които „отхвърляли изцяло съществуващия църковен институт и свързаното с него съсловие“, които гледали с ненавист „на монашеството“, които твърдели, че „духовниците са изобщо излишни, а монасите са творения на дявола“, които „не признавали многобройните правила, решения и наредби на вселенските и местни събори“, които

„отхвърляли всички църковни обреди и символи (кръщение, причастие, църковен брак, изповед, литургия, пост, почит към Кръста и иконите, към мощите на светци)“,

които

отричали и култа към Дева Мария като Божия майка, а за Богородица считали Небесния Йерусалим“, които били убедени, че Христос, Божието Слово,

„само привидно било облечено в човешка плът и привидно живяло, действувало и умряло

и които – накрая – считали, че с изповядваните от тях идеи възстановяват

евангелското християнство с характерните за него (…) братства, основани върху началата на социално и имуществено равенство“ (Димитър Ангелов, „Византия / Духовна култура“, 1994).

Дали в подобна обстановка би било полезно някакво „хармонично“ мълчание между братя, част от които – колкото и това да е странно днес – изповядват, примерно, последната ценност, докато други са прегърнали представата, че е безнравствено да се „хулят богатите“ (защото те са станали такива по Божия воля) и че е не по-малко безнравствено слугата „да не работи на своя господар“ (защото и това е в изпълнение на все същата Божия воля)?

 

  • • •

Из „Алексиада“ на Ана Комнина, дъщеря на византийския император Алексий І Комнин (1081–1118):

„Мълвата за богомилите се беше вече разпространила навсякъде. (Някой си монах, на име Василий, умееше най-изкусно да проповядва безбожието на богомилите. Той имаше 12 ученици, които наричаше още апостоли, а беше увлякъл след себе си и няколко ученички, злонрави и съвсем извратени жени, и разпространяваше злото навсякъде.) Злото опустоши много души с бързината на огъня. Тогава душата на императора не можеше вече да понася това и той се зае да разследва всичко, което се отнася до ереста.“

Когато „разследването“ е разпоредено и в двореца са доведени някои богомили, продължава Ана Комнина, „един от тях (…), след като беше подложен на изтезания, издаде споменатия Василий и избраните от него апостоли.“

Нататък поредицата от събития може да бъде предвидена. Все пак обаче, тя въздейства и днес с  автентичните слова на императорската дъщеря, превърнала се в летописец на последните земни дни, изживени от Василий, „архисатрапа на Сатанаил“:

„Императорът, от желание да изтръгне от него съкровената тайна, го повика под благовиден предлог. Той сам стана от престола си да го посрещне, покани го да седне на една трапеза заедно с него, хвърли му всички уловки на риболова и постави на въдицата всякакви примамки, за да ги даде на това всеядо чудовище да ги захапе. Многократно задържайки у себе си цялата отрова и злоба срещу този монах, много пъти той го ласкаеше, преструвайки се по всякакъв начин, че иска да му стане ученик, и то не само той, но и неговият брат, севастократорът Исак, и че приема всяка негова дума за божествено откровение и ще му се покорява във всичко, стига само злият Василий да изпроси спасението на душата му.

‘А аз’

– казал му той между другото, –

‘почтени отче’

(при тези сладки думи императорът му подал чашата, за да излее побеснелият черните си мисли),

‘се удивлявам на твоята добродетел и искам да позная проповядваното от твоя почтеност учение, понеже нашите дела от само себе си са негодни и не водят към никаква добродетел.’

Императорът се престори, а онова истинско магаре надяна на себе си отвсякъде лъвската кожа и се на­хвърли на разговора, възгордяно от похвалите, особено дето императорът го покани на своята трапеза. (…) Тогава Василий изказа учението на ереста.“

След като Ана Комнина сама задава въпроса:

Как стана това?“,

тя описва

„представлението“ и всичката сценична подготовка,

както сама се е изразила:

Императорът заповяда да поставят завеса в коридора между женското отделение и тях (…) с този безсрамник, за да излее той и да изкаже пред всички това, което е таил в душата си. През това време бързописец записваше зад завесата това, което се говореше. Неподозиращ нищо, онзи глупак започна да поучава, императорът се преструваше на ученик, а бързописецът записваше ‘поученията’. Така онзи поразен от Бога мъж изказа всичко позволено и непозволено, не отмина никоя богоомразна догма, а към нашето богословие се отнесе с презрение и представи изопачено църковното учение. И храмовете, о ужас, светите храмове, свърза с името на дявола! Посвещението на плътта и кръвта на великия наш първосвещеник и жертва сметна и обяви за скверни.“

Безусловно, „Първосвещеникът“ е Иисус, а „кръвта“ е символното обозначение на кръстната смърт.

Скоро следва обрат:

„Императорът дръпна завесата и смъкна маската си. Едновременно бе свикан целият църковен Синод, събрано бе висшето войнство и дойде целият Сенат. Свикан бе събор, председателстван от блажения патриарх (…). Беше прочетено пред всички безбожното учение и обвинението не беше възможно да се опровергае. Водачът на обвиняемата страна не отричаше възгледите си, а веднага започна да спори открито. Той заяви, че е готов да влезе в огъня и да изтърпи бичове, и хиляди пъти да умре. Тези въведени в заблуда богомили вярват, че ще изтърпят цялото наказание, без да почувстват болка, тъй като уж ангели щели да ги изтръгнат от кладата.“

Василий остава непреклонен – според Ана Комнина, защото се е държал здраво „за дявола“. Останал равнодушен и пред увещанията на императора да се откаже от учението си. Затворен в специална килия, той бил необходимата идейна опора за всички богомили, част от които – според свидетелства – живеели и „в знатни домове“. Присъдата била:

„изгаряне и на водача на хора, и на самия хор“.

С чувство на дъщерно преклонение пред интелекта на своя баща, Ана Комнина пише:

„Когато бяха събрани уличените богомили, едни от тях останаха верни на своята ерес, а други се обявиха решително против нея, почнаха силно да я нападат и да изразяват отвращението си (…). Императорът очевидно не можеше да им вярва и за да не се случи някой християнин да мине за богомил между богомилите или богомил да се изплъзне като християнин, измисли такава хитрост, чрез която да се познаят истинските християни.

На следния ден Алексий седна на императорския престол сред тържествено събрание, което свика на градския площад. Присъствуваха много членове на Сената и Светия синод и определено число най-достойни монаси. Тук бяха доведени всички обвинени в богомилската ерес. Императорът заповяда всеки да бъде разпитан още веднъж. Едни открито признаваха, че са богомили, и твърдо отстояваха своята ерес, а други се отказваха решително, наричайки се християни, и не приемаха обвиненията (…). Навъсил вежди срещу тях, императорът каза:

‘Днес трябва да се запалят две клади. На едната от тях да се забие кръстът в самата земя. Ще се предостави избор на всеки: които през днешния ден искат да умрат за християнската вяра, да се отделят от другите и да пристъпят към кладата с кръста; тия пък, които се придържат о богомилската ерес, да бъдат хвърлени на другата клада. Защото по-добре е тия, които са християни, да умрат, отколкото живи да бъдат преследвани като богомили и да оскърбяват съвестта на мнозинството. Затова вървете и всеки да отиде там, където желае.’

Като каза тия думи на богомилите, императорът се престори, че изчерпва въпроса. Грабнаха ги веднага и ги отведоха. Голяма тълпа се събра и струпа отвсякъде около тях. След това бяха запалени клади (…). Огънят се издигна до небето. Над едната бе поставен кръст. (…) Тогава, пред неизбежния си край, всички, които се придържаха към Православието, пристъпиха към кладата с кръста, за да приемат мъченичеството. Безбожниците, които се придържаха в нечистата ерес, се насочиха към другата клада. Когато вече щяха да бъдат хвърлени всички върху кладите, присъстващите започнаха да скърбят за християните, които също трябваше да бъдат изгорени, и изразяваха силно недоволство срещу императора, без да знаят неговото намерение. Но в това време една издадена от императора заповед спря палачите да извършат изгарянето. Като разбра така със сигурност кои са истинските богомили, императорът възхвали християните, които бяха наклеветени, и ги пусна на свобода, а еретиците отново изпрати в затвора, като отдели нечестивия Василий от другите апостоли.“

Нататък Ана Комнина разказва за опитите на своя баща да склони всеки един от богомилите да се откаже от учението си. Някои го сторват и спечелват освобождението си. Други умират в затвора. Специално за Василий е подготвено второ действие с идентични две клади – едната от които с кръст. Предоставен му е избор. Досущ като в класическа трагедия – нали Константинопол е наследил определени атински традиции – краят на нещастието е отложен.

Все пак, в определен момент кладите са запалени:

„Но този отвратителен Василий, при всичката угроза и при всичката страшна опасност, стоеше неподвижно и поглеждаше ту към кладата, ту към зрителите. На всички се струваше обезумял: нито се устремяваше към кладата, нито се обръщаше назад, но стоеше като прикован и вцепенен все на същото място. Понеже се разпространяваха много приказки за Василий и всеки разнасяше неговите измислици, палачите се изплашиха да не би дяволите около него да извършат някое неуместно чудо по божие опущение. Те се опасяваха да не би нечестивецът да бъде извлечен невредим от такъв огън, да се върне на някое оживено място и да го видят там; и така да произлезе нова измама, по-страшна от първата. (…) Тогава палачите (…), като го хванаха за дрехата, го вдигнаха нависоко и го блъснаха (…) сред кладата. Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се почувства никаква миризма, нито димът се промени, само се появи някаква бяла ивица от дима посред пламъка. Ето, и стихията се надигна срещу нечестивците.“

Тази мъченическа смърт се е случила през 1111 година.

  • • •

В изпълнение на желанието да се отделят страници от „Зидарски преглед“, с които да се обърне внимание върху богомилството, могат да се изпишат още много редове. Те ще изваждат от летописите полупознати или напълно непознати случки, имена, идеи, конфликти, решения на императори и синодални дейци. Ще се говори за доблест и мерзост, за смелост и малодушие, за дух и материя, за истина и лъжа, за слово и за мълчание…

И неизменно между редовете ще се прокрадва изреченият вече въпрос: трябва ли да се говори по подобни теми, трябва ли да се възбуждат сили, които да изваждат на повърхността едни или други различия между Братята? И мисълта за „хармонията“ – реална или по-скоро желана, отново и отново ще ангажира съзнанието ни.

Всъщност, не е ли възможно всяка причина за едни или други опасения от разстройване на мечтаното братско съгласие да бъде обявена в ликвидация, ако несходствата в идеи и оценки, в ориентири и представи, в навици и желания, бъдат тълкувани като извори за взаимно обогатяване, за взаимно коригиране и – по такъв начин – за съвместно извисяване?

Нима може да има някакви сериозни пречки пред идеята за подобна перспектива?

 

 

към начало