Крилете на свободата

 

Видосав Стоянович е роден на 27 юни 1942 г. в Цветоевац, близо до Крагуевац – Сърбия. Кръстен е Видосав – в чест на свети Ватос.

„Refuz the Dead” e първата му книга, излязла през 1969 г. от издателство „Просвета” в тогавашна Югославия.

Директор и главен редактор на BIGZ.

През 1989 г. за втори път са публикувани негови пълни съчинения. Създава сдружение „Независими писатели в Югославия” ( 1989г. ) и „Белградски кръг” на интелектуалци (1991 г.).

Емигрира в Гърция, живее в Атина. По-късно се установява в Париж, Франция. Удостоен е с френска награда – „Chevalier de lOrdre des Arts et des Lettres”.

През 2004 г. е в Сараево. През 2007 г. след пенсиониране се завръща в своето село в Сърбия, където основава читателски „Club Vitosav”. През 2011 г. публикува монографията „Vitosav” по повод 50 години негова литературна дейност. Един от най-известните автори на Балканите. Борец за свободата на словото. Смята се за гражданин на света.

Негови са думите: „Каквото и да се случи, ще има бъдещи книги.”

 

 

Свободата е първият принцип в Масонската триада. Неотделим от останалите два принципа, равенство и братство, защото ги свързва, обединява и пояснява.

Свободата е бляскава, благородна, звучна, твърде често използвана, слабо разбирана, леко употребявана и понякога износена дума. Зависи от онзи, който я употребява и как я употребява, както и от онзи, който я слуша, чете, интерпретира и опитва да разбере. И не зависи от никого.

На всички езици е многозначеща, в ежедневната употреба – еднопосочна и банализирана, в различни общества и времена е схващана и обяснявана различно, идеологии и политики са я използвали за свои нужди, няма нито един режим, който да не се е позовавал на нея, всяко робство е оправдавано с нея.

Нищо добро не е направено без нея и никой в науката или изкуството не е постигал нищо без нея. Нито във всекидневния живот.

В себе си съдържа многопластови, сложни и противоречиви значения, които всеки може да използва, както му е удобно, за добри или лоши цели, за пропаганда и за демагогия, за война и за робство, за престъпление или за оправдаване на престъпление, за извисяване на духа и битието, за най-високи постижения на нашия вид, за лексиконна поезия или просто така, от дълго време.

За да разберем свободата наистина, за да й върнем първоначалната сила и творческа мощ, както и способността да ни помогне в разбирането на света и на другите хора, и в коригирането на самите нас, трябва да отстраним всички обичайни тълкувания и да се върнем към самата концепция. Тя съдържа всичко, което ни е необходимо.

Ако определим една дефиниция за свободата, ще ограничим самото понятие за свобода, което трябва да е освободено от всичко, което му е наложено, канонично и догматично, за да стане привлекателно, хуманно и творческо.

Една дефиниция гласи: „От семантична гледна точка можем да разглеждаме свободата като едно цяло от възможности и принуда, които физически или социално са приложими върху индивида.“

Свободата, според това тълкуване, е в разрива между възможностите, които не са ограничавани и принудата, от която има по много и всеки ден се появява нова. Ако свободата се разглежда само семантично, отделно от живота и конкретния индивид, изходът от тази битка между възможност и принуда не предлага много изгледи за свобода.

Надеждата лежи върху несемантичното наблюдение, което не се отнася само до физиката, че нарастването на принудата, нарастването на насилието и забраните, цензурата и автоцензурата създава и постепенно увеличава отпор, който един ден ще стане определен и динамичен факт.Тоест, свободата в действие против нещо използва една своя способност – да се създава.

И доказателство, че природата на свободата не е статична, определена, веднъж завинаги дадена и че това никак и никога не може да бъде. Не съществуват логаритмични таблици на свободата, както и упътвания за ежедневната й употреба.

Стоическата философия разбира свободата като осъзната необходимост. Съществуват неща, които зависят от нас и неща, които не зависят от нас. С първите трябва да се занимаваме и да ги променяме, с вторите трябва да се примирим, опростено казано, защото са непроменими. Но списъкът с нещата, които зависят от нас, непрекъснато са удължава, а списъкът с онези неща, които не зависят от нас, постоянно се променя.

Което би могло да доведе до заключението, че и осъзнатата необходимост не е константа и в нея, в процеса на осъзнаване и дефиниране на осъзнатото, непрекъснато се появяват различни свободи.

Това разбиране има своите последователи и продължители сред представителите на Детерминизма. Всичко е изначално определено, всичко е даденост, окончателно и вечно, нищо не може да се променя и нищо не трябва да се променя. Оттук следва, че всяка промяна трябва да бъде предотвратена, забранена или наказана.

Догмите, предразсъдъците, заблудите, робствата, тоталитаризмите, масовите убийства, изтребванията на раси или класи, геноцидите повече или по-малко почиват на подобни разбирания, доведени до крайности. Всяка промяна се смята за промяна към по-лошо, неподвижността е единствено добра. Свобода няма и трябва да се отрече като концепция.

Жан Жак Русо говори за отричането на свободата като дехуманизиране. „Да се отречеш от свободата си означава да се откажеш от всяко човешко качество, човешките си права, дори от собствените си задължения. Да отнемеш всички свободи на волята си означава да отнемеш всякакъв морал от действията си.“

Този, който се отказва от свободата, в зависимост от степента на своето отричане, е все по-малко човек. Както и онзи, който му налага отричане.

Човекът на власт, този, който със сила се е докопал до власт, този, който на всяка цена иска да остане на власт, тиранинът, диктаторът, доживотният водач, президентът без граници на мандата, незаменимият и единственият, отнема свободата на индивидите, класите, колективите, обществото, цялата маса от индивиди, защото се е отрекъл от свободата. Престанал е да бъде онзи, който е, тоест автентично, единно и неповторимо същество и се стреми да се превърне в това, което другите очакват да видят в него, вместо него, вентрилоквист, който изговаря чужди текстове и манекен с най-малко две изкуствени лица. Крайностите на такова разбиране се изразяват в онова, което наричаме култ към личността.

Според Барух Спиноза обратното на свободата не е необходимостта, а принудата. Само този, който се освободи от принудата, може да бъде свободен. Което, тъй като никой до днес не се е освободил от законите на биологията, би трябвало да означава, че никой не е свободен и никой не може да бъде. Но принудата рядко е абсолютна, константна, еднаква във всеки момент, никой не би могъл да я понесе такава, нито индивидът, нито множеството, отдавна не би ни имало и нас.

Така че в нея трябва да има отлагане, непоследователност и дупки, които да ни отварят прозорци към свободата и може би да показват пътя към нея.

А каква ще е тази свобода и какво лице ще има, зависи от нас. От всеки един от нас и от всички нас заедно. Чрез свободната си воля сме се оказали на това събиране, след него всеки от нас ще има точно толкова индивидуална свобода, колкото е имал и преди това. Не сме се отказали от нея, тя не се е отрекла от нас.

Ако предадем грижата за нашата свобода на политици, водачи, всезнаещи учители, пророци, магове, пропагандатори, проповедници на вечността, всички онези, които се предлагат да ни заменят в тази несигурна и уникална работа, тогава тази свобода ще заприлича на тях и за нас ще бъде нещо друго, все едно как ще го наречем.

В света на бъдещето на Оруел – който е вече повече зад нас, ако нещо от репертоара му, страхувам се, и не ни предстои – един от слоганите, които всички са задължени да повтарят и да изпълняват, гласи: Свободата е робство. Това е по-постоянно и в последиците си по-тежко от фразата на Сен Жюст: Няма свобода за враговете на свободата.

Подлагайки тоталитаризма на подигравки и хиперболизирайки една от възможностите на нашата цивилизация, Оруел, както и всички ние, казва нещо противоположно: Свободата не е робство. И логичното продължение на това: Нито робството е свобода.

Това не са вражески или противопоставящи сесъстояния на индивид и колектив, групи или племена, класи или касти. Тези две състояния се изключват. Едното не върви с другото. В социален план те са могли да съществуват, както в цивилизациите, които смятаме за предтечи на нашата по-хуманна от предишните, по собственото ни мнение, но никога индивидуално: или си бил роб, или не си бил роб.

Този, който е могъл да те пороби или освободи от робство, е бил господар на свободата ти и само частично на своята. Не можеш да споделиш неговата свобода, дори и той да иска, защото свободата е неделима. Наполовина твоя и наполовина негова не прави цяла свобода.

Не съществува междинно състояние между свобода и робство. Относително свободен означава относително поробен. И това състояние на подчинениене се измерва в проценти, не зависи от чувства и намерения, не е въпрос на нечия добра или зла воля, не се доказва с думи и се отрича само със свобода.

Старите либерали са казвали, че свободата е едно от естествените права на всеки индивид. Днес основно се смята, че свободата спада към гражданските права. В много философски, правни и законови тестове е заложено, че хората се раждат свободни.

Значи ли това, че свободата на всеки индивид е гарантирана, постигната веднъж завинаги, неделима и неограничена?

Не значи. Защото, ако беше такава, щеше да е свобода за един, която премахва или ограничава, намалява или унищожава свободата на всички останали. И като такава е невъзможна, отделно, че е нежелана. Свободата не е нещо, което се получава с раждането и определя с просто съществуване и продължаване на вида.

Свободата се придобива, защитава, подхранва и пази индивидуално и понякога в обществено сдружение. Веднъж постигната, тя не принадлежи на колектива, а на индивида.

Свободата не е неделима, както и не е делима, тъй като не е нито обект, нито абстракция. Тя е състояние на духа и съществото, което се изказва в първо лице, единствено число. Свободата на индивида не е неограничена. Нейната безграничност би предизвикала премахване на понятието за свобода и унищожаване на неговата същност. Чувството за лична свобода, което е безгранично, лесно престава да съществува.

Истерията по свободата на индивида отхвърля свободата, а това се случва при революции, войни и в екстремни ситуации.

Парадоксът на свободата е в това, че за да остане това, което е и което може да бъде, тоест винаги отворена за избора ни и готова да ни изпълни, тя трябва да ограничи свободата на индивида със свободата на други индивиди. И чак тогава съществува възможност за обща свобода, която същевременно е и подарък на другите, и задължение на всеки свободен индивид.

Ако не пазиш свободата на другите, защо другите да пазят твоята свобода? Ако не правите това заедно и съгласно своите вярвания и убеждения, зачитайки и чуждите, никой от вас няма да бъде свободен.

Само свободата на другите ти дава пълна мярка за лична свобода.

Ако си единственият свободен, какво ще правиш с тази свобода?

Има още един възможен постъп към понятието за свобода, който всъщност е само мислен експеримент. Но не е игра, гатанка, окултизъм или прикрит обскурантизъм. Определяме какво не е свободата, какво не може да бъде, всичко останало е свобода или възможна свобода.

В прилагането на тази свобода аз мога да говоря или пиша само от свое име, другите могат свободно да го отхвърлят или свободно да го отрекат.

Войната не е свобода, защото е изнудване и принуда, насилие и несправедливост, престъпление и ненаказуемост на престъплението, конфликт на колективна омраза и индивидуални заблуди, победа на лъжата, пропагандата и нехуманната политика, отхвърляне на свободата, дори когато се води от името на свободата.

Войната е баща на всичко, казва Хераклит. И на него се позовават всички войнолюбци и войнотворци.

Като кратко отклонение, ще си позволя да допълня тази класическа дефиниция, по начин, който намирам за по-всеобхватен и по-близък до истината: Войната е баща на всичко лошо. Или: Мирът е бащата на всички неща – и войната сред тях.

Мирът е пространство на свобода, което изпълваме със себе си, заедно и всеки за себе си. Доколкото не използваме това пространство, ще се настани война в замяна на свободата. Винаги я проповядват и започват индивиди или групи,чак след това се превръща в колективен акт.

Убийството не е свобода, защото унищожава свободата на друг, прекъсва я завинаги, ликвидира всяка нейна възможност и премахва човешкото в убиеца.

Защо казваме, че убиецът винаги се връща на местопрестъплението? Защото предполагаме, че не е свободен от убийството. Много престъпници не признават престъпленията си и не съжаляват, но това, наред с безчувствеността им, показва колко поробени са от онова, което са направили.

Насилието не е свобода, защото отнема свободата на този, над когото се извършва и не я носи на този, който го извършва, единият е принуден да се отрече от свободата си, а другият сам отхвърля и чуждата, и своята, и двамата претърпяват загуба.

Лъжата не е средство на свободните хора, с нея неизменно си служат робовладелци и роби, измамници и манипулатори, професионални мошеници, лъжовни гадатели и вероломни спасители.

Медийната, психологическата, политическата манипулация от който и да е вид, макар и претендираща да е в името на свободата, не носи свобода. Този, над когото се извършва, е поробен, този, който я върши, е поробен от чуждото поробване и е ощетен от неговото нещастие.

Цензурата, в какъвто и да е вид и без значение заради какво или в чие име се изпълнява, е противоположност на свобода. Пречи на цензурирания да говори, ограничава цензуриращия преди да е казал нещо, ощетява и двамата, и онези, които зависят от тях двамата.

Всички ние губим затова, че има някой, затова че някои са решили нещо да забранят, припишат, обезсилят или унищожат. Никога няма да разберем колко александрийски библиотеки са изчезнали в миналото, както и, за наше щастие, не знаем какво ще се случи в бъдещето.

Верската, расовата и националната нетърпимост, идеологическата омраза, класовото разделение, кастовото деление, насилственото отнемане на права, заграбването на богатства и наложената бедност работят срещу свободата.

Примери за това имаме навсякъде по света и около себе си, от нас зависи дали ще ги видим или пренебрегнем.

Страхът от другите и страхът, който трябва да предизвикаме у другите, не са инструменти на свободата, а причина и механизъм за омраза, агресия и саморазрушение, които не са реален израз на съществуването, а негово унищожаване и самоубийство.

Накрая ще представя какво е свободата според моето виждане или, ако щете, в моята професия. И отново, само от мое собствено име.

Свободата е есенцията на битието, което познаваме и което се изразява в онова, което наричаме изкуство.

За творците, като имам предвид тези, които са истински творци, творчеството е инструмент на свободата и път към свободата, в допълнение към всички важни и дребни неща, които поглъщат дните ни и ценните моменти на вдъхновение и творчество. И тази свобода, която не нанася вреда на другите, не ги мами и не ги подчинява.

Изкуството е свобода само по себе си, според това, което дава и в липсата на свобода от какъвто и да е друг вид. Свободата на изкуството е път на инициация към личната свобода на твореца и този, който приема изкуството му, за да разбере, да се наслади на естетиката, да почувства дъха на свободата, към която и сам се стреми.

Изкуството е видимото лице на свободата.

Отнася се до всички, всички могат да дойдат до него, никого не отхвърля. И все пак, не го приемат и не са го приели всички.

Защото този, който е отхвърлил свободата си и всички игри на духа, интелекта, човещината и сетивата, с които тя отваря невидяни и все още неизследвани пространства, не е способен да разбере другото, по-различното, по-разнообразното, нищо друго, освен своята себичност и робството сам на себе си.

В младостта ми съществуваше едно творческо движение, към което аз не принадлежах. Неговият основател Йозеф Бойс и учениците му твърдяха, че всеки човек е творец и че ако всички хора използват своите творчески способности, ще бъдат свободни. В неговата утопична проекция на човека и човешкото общество има поне две зрънца, които могат да ни заинтригуват.

Всеки от нас е творец в поне нещо или поне в някои моменти от съществуването си, било то съзнателно или не. И всеки от нас може да разпознае красотата, творческото, изкуствено или естествено, дори в един единствен проблясък. Това ни прави еднакви и това ни прави различни.

Не е ли това същевременно и онзи бляскав размах на крилете на свободата, която обявява присъствието си?

Казах в началото, че свободата е първият принцип в Масонската триада. Тя е неделима от другите два принципа, равенство и братство, защото ги свързва, обединява и обяснява.

И трита принципа, неумолимо преплетени, се откриват в устави и закони на много съвременни държави, в институции и части на нашата цивилизация, в духа на наши съвременници, в изкуството на миналите времена и днес, в модерната наука, която не се спира пред безкрайността на вселената, в гражданските права и задължения, в речниците, с които си служим, в духовността, която периодично постигаме, в нашите ежедневни навици и разговори, в семейството, сред приятелите и на обществени места.

Затова, скъпи братя, няма да ви занимавам със спецификата на понятието свобода и неговите прояви при масоните. Мисля и желая да споделя моето мнение с вас, с риск да го отхвърлите или, ако не съм се отклонил твърде много, може да го вземете предвид, че не съществува специфика на масонското понятие за свобода, нито масонска свобода. Свободата не се отделя за една група хора, нито се прилага само в тази група, колкото и да е изключителна, права, честна и почтена.

Масоните са хора, които се самоусъвършенстват и помагат на другите да се самоусъвършенстват, казано накратко. Не се имат за по-добри от всички останали, работят за това да бъдат по-добри, доколкото могат. Не смятат, че са отделени от обществото, защото са една общност, вярват, че това ги прави част от едно определено общество. Затова не са секта, нито движение, не водят и не са водени, не следват и не са следвани. Масоните са хора на всички времена, на своята среда, своето общество, своята цивилизация. Допринасят за хармонията според възможностите си и според обстоятелствата, не се хвалят с благотворителността си, не търсят да им се върне каквото са дали.

Никой от нас, вярвам, не желае да бъде извън всичко това, независимо дали в по-широко или по-тясно общество. Ние сме отворени към всички около нас и искаме всички да бъдат отворени към нас в същата степен. И така, мисля, че свободата, обединена с принципите за равенство и братство, които произнасяме при всеки ритуал, не е наша, нито специално масонска. Тя е свобода на всички хора, които искат да бъдат свободни и които се трудат за своята свобода толкова, колкото и за свободата на другите.