Свобода и масонство

 

Владимир Янкович.

Адвокат (наказателно право).

Офис в Крагуевац, С. Ковачевица №1.

(Бивш съдия в Районен съд в Крагуевац – наказателно право)

Правна кариера – 27 години.

 

 

 

 

 

Влиянието на Масонството върху развитието на демократичното общество, постигнало относителни свободи за индивида в рамките на ХІХ и ХХ век, е несъмнено. Идеите, посяти от Свободното зидарство, днес са наследството за всички демократични общества. Независимо дали това са били идеи в качеството им на класов или национален въпрос^[1], Масонството безспорно прокламира принципите за „Свобода-Равенство-и-Братство“ на всички хора и ги развива в своя борба, изправяйки се срещу всички противни на тази идея тенденции.

Днес, в ХХІ век, ако помислим за момент, само ни се струва, че борбата за тези идеали е приключила. Може би, всъщност, повече от когато и да било Масонството, тъй като твърди, че е свободно от всякакви идеологии, трябва да намери отговор на предизвикателството на новите форми на поробване (на човешкия дух), които са по-изкусни, по-обмислени и по-ефективни от обикновената проста сила, действала в миналото. Но силата в своите проявления не е изчезнала. Духовете на злото никога не се отказват – само променят формата си, нищо повече.

Това, което често се изпуска от поглед, е, че разрушителността и жестокостта, колкото и парадоксално да звучи и колкото и да бягаме от това, са в еднаква степен отговор на предизвикателството на човешкото съществуване^[2]. Това не означава, че разрушителността и жестокостта не са зло. Те унищожават живота – и на жертвата и на насилника едновременно. Да се разбере това е от особено значение, когато чувствителността спрямо тези злини рязко намалява, винаги когато в личното ни и колективно всекидневие се повишава безразличието и пренебрежението. В едно стихотворение мъдрият поляк Виктор Ворошилски описва така живота на общество, в което жените раждали деца, перяли дрехи, приготвяли обяд, децата растяли, ходели на училище, мъжете се прибирали уморени от работа и играели с децата си, цветята цъфтяли, снегът валял, докато това общество прераснало във фашистка държава. Историята на злото на ХХ век е събрала ужаса на вековната инерция в милионите мъртъвци, които произведоха изкривените държави и техните идеологии във всички свои итерации. Хората работили, живеели, държали се както обикновено ‒ от същата страна на ежедневието злото се превърнало в измислена опасност, нараснало и унищожавало всичко по пътя си. Превъплътило се в реалност. Вездесъща реалност.

През 1973 година Фром издава своята Анатомия на човешката деструктивност, уплашен от това, че „Да живее смъртта!“ заплашвало да стане постоянен принцип на общество, в което човекът се е превърнал, бързо и сигурно, само в придатък на машината. Оттогава до днес светът премина през път, който до безкрайност се мултиплицира в прояви, чийто ефект също така невероятно се разви в мракобесие и садизъм. От всички примати, само човекът е садист, само нашият вид изпитва удоволствие от мъчението и унищожаването на други индивиди от своя вид. Човек се отличава от другите примати по това, че е убиец. Масов убиец.

Отговаряйки си, човек всеки път търси разликата в концепциите и терминологията на своето време. Търси отговори, базирани на задълбочено познание, основано на низ от солидни доказателства (?) По този начин в корените на западната култура е залегнал нехомогенният поглед над света, в тази връзка се осъществява многослойна традиция със съществено противопоставени тенденции – класическо срещу романтично съзнание, християнско виждане срещу светско съзнание, национален подход, който твърде често е в конфликт с промотираните ценности във Всеобщата декларация за правата на човека. И така, националният интерес и имперските разбирания безпардонно изтриват разбирането за „другото“ или „чужденеца“. Представят изключението като оправдание за апетита си, изключението като оправдание за разрушение.

И така, свободата и независимостта – които единствено могат да мобилизират любовта към живота, все още остава да бъдат извоювани.

 

* * *

Човекът на всички времена търси Свобода. Неговата Свобода. Собствено освобождение. От първите рисунки върху камък до най-сложните конструкции на мега структурите на античния и съвременния свят. От чуруликането на птиците до най-прекрасните хармонии, стремежът е постоянен.

По този път човек често се оказва в конфликт между разума и сърцето. В най-голяма степен тези два пътя са белязали науката и религията.

Науката, основана все още на представянето на доказателства, като при старите гърци^[3], и по-късно, на експерименталния подход^[4], трупа все повече и повече факти. И все пак, сякаш нещо липсва в тази концепция, която почива на предпоставката, че се търси нещо, кое-то е „външно“ и „материално“. Науката се стреми към истина, която трябва да освободи.

В известен смисъл „трупането на факти“, упорито и старателно, определено дава все по-голямо прозрение относно това, към което сме се насочили. „Предметът“ се появява, съставен от фрагменти. Изостава, между другото, прозрението като цяло, което би свързало всички (части) в сияйна всеобхватност. Защото всяка поучена картина е празна, не съдържа вътрешен живец, обезличена е. Такава „свобода“ прилича на посмъртните гипсови маски, които са само отливка на личността, без човешки облик, без душа, обикновено мъртво тяло, материал без дух. В рамките на този план на действие, една голяма концепция на западната мисъл, Позитивизмът, предложи силен лек за успокоение: Истината е вечна и напълно непостижима. И наистина, на човек като че му стига това – болката е временно облекчена, сякаш му е олекнало пред самия него, че не трябва явно да признае, че усилията му накрая са напразни. Но когато изчезне действието на лекарството, когато се преработи и изхвърли от организма, отново се появява същата неприятност, същото изначално безпокойство, същата скованост пред празнотата. Това е неминуемото поражение на фактите пред духа.

Втората концепция, съдържаща се в религията, която се опита да обърне посоката на познанието, за съжаление, остави човека без доказателства в духовен план, точно в момента, когато науката взе преимущество над материалния свят, и също като нея, го остави без надежда.

Личната Свобода е предпоставка за реално развитие. Човек не може да бъде сигурен в нищо, ако не се стреми към тази Свобода. Той не напредва, а само се движи по периферията на матрицата и продължава така, затворен в кръга, който не може да превъзмогне.

Наистина, великите теми на човешкото битие не са се променили, но мистичната трансформация, коя-то протича в един невидим план, отделно от измеренията, тежестта и броя на матрицата, написа много редове. Усилията на търсещите на всички времена са втъкани в тази лична история на човека, онази, която не зависи от външни прояви.

 

* * *

Удалака Аруни дал зрънце сол на своя син Светакети, за да го постави във вода и да дойде при него на следващия ден. Когато Светакети дошъл на сутринта и Удалака Аруни поискал от него да му върне зрънцето сол, той, търсейки в съда с вода, отговорил, че вече го няма. Удалака Аруни му казал да отпие от всички страни и от средата на съда с вода – водата била солена.

Откакто Хермес Триждивеликия написа Табула Смарагдина минаха хиляди години.

 

Лао Дзъ е казал:

„Без да прекрачваш прага

пак можеш да опознаеш света.

Без да надничаш през прозореца

можеш да разбереш смисъла на небесата.

Колкото по-надалече отиваш,

толкова по-малко ще можеш да съзнаваш.

Мъдрецът:

Не отива никъде и пак достига целта си.

Не гледа около себе си и пак назовава всичко с името му.

Не работи и пак постига съвършенство.“

 

В една картина от известния средновековен стихотворен епосна Волфрам фон Ешенбах, „Парцифал“, е представена алегорична сцена, в която е обрисуван пътя на посветения. Посветените от всички времена търсят своето собствено освобождение, онази същата Свобода на индивида, за която се застъпваме тук.

Масонството никога не се е отказвало от Свободата като акт на лично постижение, от което като лъчи се разпростира Правдата. Отговор е нужен във всяко време, във всеки период от историята на човека.

И докато за множеството това може да е Утопия, за индивида е единствена истинска съдба.

 

Владимир Янкович

^[1] Напр. Международният конгрес в Париж, 14,15 и 16 януари 1916 илитози от 28, 29 и 30 юни в Париж – виж Димитрий Димо Вуйович: Френските масони и югославянският въпрос 1914-1918, DIK литературни новини.

 

^[2] E. Фром: Анатомия на човешката деструктивност.

 

^[3] Евклид&гърците.

 

^[4] Фр. Бейкън.