ЕНЬОВДЕН
„И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.
Имаше един човек (…), името му Иоан; той дойде за свидетелство, да свидетелства за светлината, та всички да повярват чрез него. Той не беше светлината, а бе пратен да свидетелства за светлината. Съществуваше истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света“ [Библия, От Иоана Свето Евангелие, 1:5-9].
Още от най-древни времена – тогава, когато небето показвало, че чува молитвите на хората – Еньовден, денят на лятното слънцестоене, се чествал по подобаващ начин. От този ден, според една българска поговорка, Еньо намятал кожуха си и тръгвал за сняг – защото силата на слънцето започва постепенно да намалява. Старите българи казвали, че през нощта срещу празника звездите слизали и целували тревите, а билките ставали най-лековити. И който видел къпещото се в роса изгряващо слънце, щял да бъде здрав през цялата година.
В своето знаменито изследване „Златната клонка“ известният религиовед и етнолог, сър Джеймс Фрейзър, разглежда покрай всичко друго и редица идващи от дълбините на историята обичаи, свързани с празнуванията на Еньовден (вж.: българското издание от 1984, с.372 и сл.).
Така например, някои ритуални действия около този ден имат за цел ежегодно да припомнят в символичен вид една от старите обществени представи за ролята на владетеля. Тъй като той се схващал като дух
„на растителността и като такъв бил надарен, както смятали неговите обожатели, с магическата власт да накара дърветата да раждат плодове, а посевите да растат, то от изключителна важност за хората бил неговият живот. Ето защо те считали, че насилствено трябвало да бъде умъртвен, за да може въплътеният в него божествен дух да се пренесе непокътнат в приемника му“
и така (все същият дух) да бъде предпазен
„от неизбежната разруха от преживените години.“
Колкото и днес това да изглежда като проява на варварство, нашите отдавнашни прадеди са мислели по адрес на владетеля бог,
„че правилото да остане на поста, докато някой по-силен от него не го убие, е гарантирало запазването на божествения живот в пълната му сила и пренасянето му в подходящ приемник веднага след като тази сила започне да запада.“
Защото, както се е предполагало,
„докато е в състояние да запази положението си със силата на ръката си, естествената му мощ не е намаляла, но ако загуби боя и бъде убит“,
това се смятало за доказателство,
„че силата му е започнала да намалява и е време божественият му живот да се настани в здрава, а не в немощна обвивка.“
В Долна Бавария, главният еньовденски персонаж, Пфингстл,
„бил облечен от горе до долу в листа и цветя. На главата си носел островърха шапка, която опирала на раменете му, като оставяли само две дупки за очите. Шапката била украсена с цветя от водни растения, а на върха й забождали китка божури. Ръкавите на дрехата му също били закичени с водни растения, докато тялото му обвивали с елхови и лескови листа. От двете страни на Пфингстл вървяло по едно момче и го държало за ръка. Двете момчета носели голи саби, както и повечето от хората, които образували шествието. Те спирали пред всяка къща, където се надявали да получат подарък, а селяните изневиделица заливали с вода облеченото в листа момче. Всички се радвали, когато хубаво го намокрят. Най-накрая Пфингстл влизал до кръста в поток, а едно от момчетата заставало на моста и се правело, че му отсича главата.“
В Саксония и Тюрингия съществувала
„еньовденска церемония, наречена прогонване на „дивака от храсталака“ или „докарване на дивака от гората“. Увиват младеж с листа или мъх и го наричат Дивака. Той се скрива в гората и другите момчета от селото излизат да го търсят. Залавят го, извеждат го от гората и стрелят по него с халосни патрони. Той пада, сякаш е мъртъв, но едно облечено като доктор момче му пуска кръв и той се връща към живота. Всички се радват, връзват го здраво за една каруца, завеждат го в селото и разказват как са заловили Дивака. Във всяка къща получават подаръци.“
Около началото на XVII век в планините Харц са имали следния обичай по заговезни:
„отвеждали двама маскирани като диваци мъже, единия в клонки и мъх, а другия в слама, на площада, където ги гонели насам-натам, стреляли по тях и ги мушкали. Преди да се строполят, те се олюлявали, правели странни жестове и пръскали хората с кръв от мехурите, които носели в дрехите си. Когато паднели, ловците ги слагали на дъски и ги отнасяли в кръчмата, а край тях вървели миньорите и надували своите свирки, сякаш са ударили прекрасен дивеч.“
Подобен е обичаят, който все още се изпълнява по заговезни близо до Шлукенау, Чехия. „Там преследват мъж, облечен като дивак, докато стигне до тясната уличка, през която е опъната връв, в която той се спъва. Тогава палачът притичва и пронизва със сабята си напълнения с кръв мехур, който преследваният носи окачен на тялото си. Земята се обгаря с кръв, а Дивакът предава богу дух. На следващия ден правят човек от слама, приличащ на дивак, отнасят го при някой вир и палачът го хвърля във водата.“
По други места
„в понеделник след Света Троица (…) девойките се събират под липово дърво, а младежите под друго и всички са облечени най-празнично и накичени с панделки. Младежите плетат венец за Кралицата, а момичетата – за Краля. Когато изберат Краля и Кралицата, образуват двама по двама шествие до кръчмата и от балкона, а глашатаят обявява имената на Краля и Кралицата. Връчват им знаците на техния сан и ги коронясват с венци под звуците на музика. После някой се покачва на пейка и обвинява Краля в най-различни неща, като например, че се отнася зле с добитъка. Той вика свидетели и започва съд. Съдията, който носи бяла пръчка като белег на своя пост, произнася присъдата – ‘Признава се за виновен’ или ‘Признава се за невинен’. Ако присъдата е ‘виновен!’ съдията си счупва пръчката. Кралят коленичи на бяло платно, всички свалят шапките си и един войник слага една върху друга, или три-четири шапки на главата на ‘Негово величество’. Тогава съдията произнася три пъти високо думата ‘виновен’ и нарежда на глашатая да обезглави краля. Глашатаят се подчинява, като поваля шапките с дървената си сабя.”
Но може би най-поучителна сред тези мними екзекуции е част от един чешки обичай по някои места около Пилзен, при който
„обличат Краля в кора и го кичат с цветя и панделки. На главата си той носи корона, украсена с варак, а конят, който язди, е украсен с цветя. Придружен от съдия, палач и други личности и следван от свита войници, всичките на коне, той отива на селския площад. (…) След като критикуват жените и девойките от селото и обезглавяват жаба, кавалкадата отива до предварително определено място на широка права улица. Там се нареждат в две редици и Кралят побягва. Дава му се малка преднина и той започва да препуска с все сили, преследван от цялата група. Ако не успеят да го заловят, той остава крал за още една година, а другите трябва да му платят сметката, която ще направи вечерта в кръчмата. Но ако го настигнат и го заловят, бият го с пръчки от леска и с дървените си саби и го принуждават да слезе от коня. Тогава палачът пита: ‘Да обезглавя ли Краля?’ Отвръщат му: ‘Обезглави го!’, палачът поваля с брадвата си короната на Краля с думите: ‘Едно, две, три, Краля обезглави!’ Под виковете на зрителите Кралят се свлича на земята, слагат го на носило и го отнасят в най-близката къща.”
Така, след като от най-древни времена е било забелязано, че от Еньовден нататък в северното полукълбо на Земята Слънцето започва да свети все по-малко и по-малко, защото „силата” му започва да отслабва, вероятно хората са търсели някакъв начин да си подсигурят живота с нов владетел – здрав и силен, за да може да ги пази в идващите трудни времена.