.

За умението да си служим с попътния вятър, за учителя и за малките крачки, с които доближаваме целта

    

 

Проф. Венцеслав Николов,

Ложа „Светлина“, София

 

 

Откриването на Америка е събитие, което променя из основи представата на хората за земята. Географските карти от далечното минало достигнали до нас ни учудват с това, че познатото е пространно разказано и показано, а далечното заема незначително място. Според тях, известната част от земята е по-голяма от тайнствените, неизследвани и приказни страни. А при описанието на изпълнени с  чудеса и вълшебници острови, те обикновено се намират  „на цели два дни път“ т.е. много далеч. Казват, Христофор Колумб е имал на разположение стари карти на морските течения и ветровете и затова е смятал, че ще успее да намери кратък и бърз път до Индиите, земята на приказните съкровища. Може би и затова гениалният генуезец се решава на опасното пътуване с малките платноходки, предполагал е, че за дни ще достигне мечтаната цел, вероятно това е показвала и неговата карта.

 Още с раждането си, всички ние също тръгваме на път. И по него ни водят неясни копнежи и мечти. Но за разлика от великия мореплавател не притежаваме карта, по която да се ориентираме. А и нямаме неговия опит и уменията му. Седнали сме в лодката, с която трябва да преплуваме през отреденото ни време. Подмолни течения я влачат, често не в посоката, която сме избрали. Опитваме се да гребем, не винаги успешно, защото все още силата ни е малка. Тогава поставяме платната, но нали трябва и да се научим да използваме попътния вятър. Или ако го няма, търпеливо да изчакаме. В живота на всеки от нас има дни на пълно затишие. Не се случва нищо, което да ни подскаже накъде  вървим, какво трябва да предприемем. Тогава е добре да не започваме нови неща, а да довършим старите. Понякога се усеща още от сутринта лек бриз, но добре е да разберем посоката, в която той ни тласка и да помислим – да тръгнем ли с него или да спуснем котвата, за да не отидем към скалите и да се разбием. Но се случва и това –  подхванати сме от могъщ вятър. И трябва да го следваме – искаме или не…

От изкуството да управляваме своята лодка зависи дали ще оцелеем, дали ще постигнем успех, или ще се удавим. Заветният бряг е още далеч, а пътят до него е изпълнен с опасности. Мисля си сега, не дреме ли във всеки от нас един малък Колумб? Нали всички ние откриваме, всекидневно, все отново и отново, своя, макар и малък, но наистина  Нов, досега никъде несъществуващ свят. 

 

Братя, известно е, че при пътуването с платноходка, не винаги правата е най-бързият път към целта. Използването на попътния или насрещния вятър е част от умението на опитния пътешественик в трудния път на постигането.

Шестгодишното дете, което мечтае да свири на музикален инструмент едва ли си дава сметка за годините, които му предстоят, години на възторзи и заблуждения, на досадни ежедневни упражнения и на съмнения. В началото е Мечтата, но постепенно осъзнаваме, че до голяма степен от нас зависи постигането й. Живелите преди нас  ни учат, че това може да стане само ако се трудим – целенасочено и упорито. Показват ни препятствията, които бихме могли да срещнем, предупреждават ни за трудностите, които се е налагало да преодоляват по пътя си. Често се случва, голямата цел, изправена като скала пред нас ни кара да губим куража си. Толкова по-важно е да се научим да се радваме на малките победи над себе си. Нали, за да стигнем до върха, трябва първо да тръгнем по пътечката през равнината? Затова е необходимо да се учим да виждаме голямото в малките неща. Мечтата, нея никога не бива да изпускаме от очи, тя трябва да е с нас винаги. И нашите странствания са пътят към нея. Всяка от крачките, които правим, може да ни приближи – или обратното – да ни отдалечи от целта. Също като начинаещите музиканти трябва да се учим да ценим всяко от малките ни постижения. Да свикваме да се радваме и на осъзнатите грешки, нали те са част от нас, от нашето движение напред? Да си буден, да останеш буден даже във времена, когато всички са тръгнали в погрешната посока, да осъзнаваш грешките – твоите и на околните – на това ни учи Царственото изкуство.

 

Мили братя, всеки от нас е поел по своя път в търсене на истината. Някои носят със себе си само торбичката и тояжката на странника, други са се понатоварили и дават вид, че знаят накъде вървят. Но и зад привидната увереност на тези, които смятат, че са преуспели, прозира същата тази несигурност. Крачим, оглеждаме се, боим се да не сбъркаме пътя. Често  сме на кръстопът, не знаем накъде да поемем. А и няма кого да попитаме, защото сме сами, съвсем сами в  копнежите си и наистина не е лесно сред досадните дреболии на ежедневието да отделим важното от неважното, истинското от неистинското. При нас в ложата затова може да ни помогне по-опитният брат. Но само ако много искаме, ако останем до края търсещи. Казваме за масонството че е занаят, а поговорката казва: занаят се краде, не се дава. Да намериш своя учител, ние го наричаме майстор, е въпрос донякъде на късмет. Но намирането на истинския учител е свързано и с нашето развитие, с умението ни да виждаме и откриваме истината, даже там, където тя е незабележима за околните. Ненапразно е казано: „Когато си готов, учителят сам ще те намери“. И тази връзка остава за цял живот. Един от известните мъдреци в Индия, с хиляди последователи,  разказва за годините прекарани със своя Учител: „Ние сядахме около него, а той просто беше там, заедно със нас. Не ни учеше, само ни обичаше“.

Нека накрая си припомним една  приказка, достигнала до нас от вековете: Дълги години ходил по света един търсещ и най-сетне попаднал при много известен Гуру. Но той го отпратил: „Аз не съм твоят Учител, продължавай да търсиш“. Отчаян, човекът излязъл и попитал седналия пред къщата  просяк за пътя:Ето, мини оттук – посочил просякът с тояжката си“.

След много години странникът отново попаднал на същото място. Той погледнал просяка, който продължавал да седи на прага. И простичко му казал:

– Ти си моят Учител.

– Да – усмихнал му се просякът и се отместил малко, – отдавна те чакам.

Човекът се вгледал в него и попитал:

– Но аз те познавам, нали ти ме упъти преди години… защо тогава не ми каза?

А просякът му отговорил:

Аз ти казвах, но ти беше толкова зает със себе си, че не ме чу… Ела, ела седни сега до мен.

към начало