Тайните общества

Дефиниция

„В миналото под ‘тайно общество’ се е разбирало общество, за което се е знаело, че съществува, но чиито членове и места за събирания не са били публично известни. Днес под ‘тайно общество’ разбираме общество с тайни[2], изискващо ритуално полагане на клетва за вярност и конфиденциалност, предписващо церемонии от религиозен характер, такива като използване на Библията – било чрез извадки от нейните текстове, било чрез разполагането и върху олтар, находящ се вътре в определено помещение – чрез използването на молитви, на химни, на религиозни знаци и символи, специални погребални церемонии и т.н.” [Питър Розен, „Католическата църква и тайните общества”, с.2].

[Йохан Михаел] Райх дава по-обстойно описание:

„Тайни общества са онези организации, които напълно скриват от външните лица или ‘профаните’ своите правила, общата си дейност, имената на членовете си, знаците си, паролите си и тяхното използване. По правило, чрез клетва или обещание (или честна дума) и често под заплахата от строго наказание в случай на нейното престъпване, членовете на тези общества са обвързани с най-строго съблюдаване на тайна относно цялата своя дейност в сдружението. Ако подобно тайно общество има по-високи и по-ниски степени, членовете на по-високите степени трябва да бъдат солидарно внимателни по отношение на скриването на техните тайни от братята им от по-ниските степени. В някои тайни общества на членовете не е позволено да знаят дори имената на техните най-високопоставени служители. Тайните общества са бивали основавани за съдействие при осъществяването на определени идеални цели, които да бъдат постигнати не по насилствен начин, а чрез прилагане на морални мерки. Поради това те са отличими от конспирациите и тайните съзаклятия, които се създават, за да се постигне отделна цел с насилствени средства. Тайните общества могат да бъдат с религиозна, научна, политическа или социална ориентация” [„Kirchenlex”[3], V, p. 519].

Стеснявайки още повече дефиницията до формалното разбиране за тайните общества („societates clandestinae”) в църковните документи, архиепископ Катцер казва в едно свое пастирско послание от 20 януари 1895 г.:

„Католическата църква е заявила, че разглежда като незаконни и забранени онези общества, които:

1. обединяват своите членове с цел конспириране срещу държавата или църквата;
2. изискват съблюдаване на тайна в такава степен, че да се налага тя да се поддържа дори спрямо законната църковна власт;
3. налагат на своите членове полагането на клетва или обещание за сляпо и абсолютно подчинение;
4. използват ритуал или церемонии, които ги определят като секти.”

 

 

Произход

Въпреки че в древността не са съществували тайни общества, в съвременния и формален смисъл, все пак е имало различни организации, които са претендирали, че са носители на някакво езотерично учение, известно единствено на техните членове и грижливо скривано от профаните.

Някои твърдят, че общества от такъв род са съществували още по времето на Питагор (582-507 пр.Хр.). Елевзинските мистерии, тайните учения на египетските и друидските йерарси, езотеричните доктрини на маговете и почитателите на Митра предоставяли материал за подобни тайни организации. В християнските времена, такива ереси като тези на гностиците и манихейците също претендирали да притежават някакво познание, известно само на просветлените и недостъпно за споделяне с простолюдието. По същия начин, противниците на религиозния орден на Рицарите тамплиери поддържали становището, че братята-храмовици – докато чисто външно заявявали, че изповядват християнството – били в действителност езичници, завоалиращи своето безбожие с общоприети термини, на които посветените придавали напълно различно значение. Първоначално различните гилдии през средновековието не били по никакъв начин тайни общества в съвременното схващане на това понятие, независимо от мнението на някои, които считат, че символичното масонство се е развило постепенно от тези организации. На баснословните розенкройцери било приписвано нещо от естеството на съвременните тайни общества, но връзката – ако такава е съществувала – едва-едва може да се каже, че се е появявала в чистата светлина на историята.

 

Съвременните организации

Съществуването на тайните общества, в истинския смисъл на това понятие, е започнало около 1717 г. в Лондон със символичното Свободно Зидарство (…). Това широко разпространено сдружение, обвързващо членовете си с клетва, станало скоро пример или родител на други братства, почти всички от които имали някаква връзка със Свободното Зидарство, а в повечето от случаите били и основавани от Масони. Сред тези братства могат да бъдат споменати Илюминатите, Карбонарите, Странните другари[4], Рицарите на Питиас[5], Синовете на въздържанието и други подобни общества, наброяващи хиляди. Основани на същите принципи като тези на свързаните с тях тайни общества, са и спомагателните женски Ложи, от които всяко тайно общество има поне по една. Тези тайни общества за жени също имат своите ритуали, собствени клетви и степени. Образователните институции са също заразени от блясъка на тайните организации, а „Елевзисът на Чи Омега” (Файетвил, Арканзас, САЩ[6]) декларира на 1-и юни 1900 г., че съществуват двайсет и четири студентски общества със седемстотин шейсет и осем клона за студенти-мъже и осем подобни общества със сто и двайсет клона за студенти-жени, при обща членска маса, наброяваща 142 456 във висшите образователни институции на САЩ.

 

Отношението на църковните власти

Становището на Църквата относно тайните общества, членовете на които са обвързани помежду си с клетва, е формирано достатъчно ясно в папските документи. С Декрет от 28-и април 1738 г. Свободното Зидарство е било осъдено от Климент ХІІ. Папата твърдо подчертава укорителния характер на обществата, които обединяват мъже от всички религии, или без изповядвана религия, към една система на обикновена непросветена праведност, общества които преследват целите си като обвързват своите привърженици с тайни договори чрез строги клетви, често под страх от наказания от най-жесток характер, и които заговорничат срещу спокойствието на държавата. На 18-и май 1751 г. Бенедикт ХІV подновява осъждането, извършено от неговия предшественик. Карбонарите са обявени за забранено общество от Пий VII с Декрет от 13-и септември 1821 г., в който той заявява открито, че организации, подобни на Свободното Зидарство, ще бъдат заклеймявани по аналогичен начин. Апостолическата конституция „Quo Graviora” на Лъв XII (18-и март 1825 г.[7]) събира актове и постановления на предишни понтифекси по въпросите на тайните общества, ратифицира ги и ги потвърждава. Опасният характер и тенденции на тайните организации сред студентите не убягват от бдителността на Светия Престол и Пий VIII надига глас на предупреждение (24-и май 1829 г.) във връзка с такива организации, намиращи се в колежи и академии, така както и неговият предшественик, Лъв XII, прави същото по отношение на университетите.

Следващите папи, Григорий XVI (на 15-и август 1832 г.) и Пий IX (на 9-и ноември 1846 г., 20-и април 1849 г., 9-и декември, 1854 г., 8-и декември 1864 г. и 25-и септември 1865 г.), продължават да предупреждават вярващите срещу тайните общества и да подновяват осъждането от страна на църквата на техните намерения и членове. На 20-и април 1884 г. е отпечатана известната Енциклика на Лъв XIII „Humanum Genus” („Човешкият род”). В нея папата казва:

„Веднага щом конституцията и духът на масонската секта[8] бяха разобличени с явни доказателства за техните действия, чрез разследване на случаите, с публикуване на техните закони, ритуали и коментари, към които бяха добавени личните свидетелски показания на онези, които тайно бяха членували, Светият престол осъди сектата на Свободните Зидари и публично обяви нейната конституция, като противоречаща на закона и правото, вредна както за християнството, така и за държавата, и постанови никой да не влиза в това общество под страх от наказанията, които Църквата ще налага на изключително виновните лица.

Сектантите, възмутени от това, с намерение да избегнат или отслабят силата на тези постановления – отчасти с неуважение към тях, а отчасти и като клевета – обвиниха изреклите ги суверенни понтифекси в превишаване пределите на умереността и в деклариране на неистини. Това бе начинът, по който те се опитаха да избягат от органите и мощта на Апостолическата конституция на Климент XII и Бенедикт XIV, както и на Пий VIII и Пий IX.

Но в самото тайно общество бяха открити хора, които неохотно признаха, че римските понтифекси са действали в рамките на правото си, съгласно католическата доктрина и дисциплина.

Понтифексите получиха същото одобрение, дори доста по-категорично, и от много кралски особи и ръководители на правителства, които са си поставили задачата или да предадат масонското общество в ръцете на Светия престол, или чрез собствени специални нормативни мерки да го обявят за вредно, както това бе сторено в Холандия, Австрия, Швейцария, Испания, Бавария, Савоя и други части на Италия. Но, най-важното е, че развитието на събитията доказа благоразумието на нашите предшественици.“

Лъв XIII подчертава, че не само обществото, изрично наричащо себе си „масонско”, предизвиква възражение:

„Съществуват няколко организирани структури, които, въпреки различните си имена, по церемонии, форма и произход са така свързани помежду си – чрез общността на целите и сходството на техните основни становища – че всъщност представляват едно цяло със сектата на масоните, която е един вид център, от който всички излизат и където се връщат. Те вече не демонстрират желание да останат скрити, защото провеждат заседанията си на светло и пред очите на обществеността, а издават и свои собствени печатни органи. И все пак, както става ясно, все още съхраняват природата и навиците си на тайни общества.”

Папата не проявява някаква небрежност към изповядваните доброжелателни цели на тези общества:

„Те говорят за своя стремеж към едно по-изтънчено усъвършенстване и за любовта си към бедните. Те заявяват едничкото си желание да облекчават състоянието на масите, както и да споделят с възможно най-голям брой хора предимствата на цивилния живот. Дори и тези цели да са абсолютно истински, те в никакъв случай не са пълният опис в предмета на дейност на тези общества. Освен това, за да бъде един кандидат приет, от него се изисква да обещае и строго да се задължи да се подчинява на своите лидери и майстори с възможно най-голямо покорство и верност, както и да бъде готов да изпълни тяхна заповед дори и при най-лекия израз на волята им.”

Тук Папата изтъква потресаващите последствия, които произтичат от факта, че тези общества подменят натурализма[9] на Църквата на Христос и, най-малкото, насаждат безразличие към въпросите на религията. Други папски изказвания по въпросите на тайните общества са: „Ad Apostolici”[10] – от 15-и октомври 1890 г., „Praeclara”[11] – от 20-и юни 1894 г. и „Annum Ingressi”[12] – от 18-и март 1902 г.

 

Забранените общества

Продължението на декретите на Апостолическия престол по отношение на обществата, забранени досега и поставени под цензура, е обобщено в известната Конституция „Apostolicae Sedis“[13] на Пий IX, където се обявява отлъчване на тези,

„чиито имена принадлежат към сектата на Свободните Зидари или Карбонарите, или други секти от същото естество, открито или тайно заговорничещи срещу църквата или срещу законно учредени правителства, както и на онези, които подкрепят по някакъв начин тези секти, или които не издават имената на техните лидери и вождове.”

Тук описаните осъдени общества са сдружения, формирани за да се противопоставят на Църквата или на законната гражданска власт. Едно общество, което е подобно на масонското, е също тайна организация. Няма никакво значение дали това общество изисква клетва за спазване на неговите тайни или не. Ясно е също така, че отявлените нападки срещу Църквата и държавата са напълно в природата на тайните организации. Не трябва да се предполага обаче, че само обществата, които са обект на пряката цензура на Църквата, са забранени. Конгрегацията на Светата канцелария[14] издаде указание на 10-и май 1884 г., в което се казва:

„За да не остане каквато и да било възможност за грешка, когато се преценява кои от тези зловредни общества попадат под цензура или просто са поставени под забрана, със сигурност на първо място са масонските секти и други от този характер, които са отлъчени, независимо дали изискват или не изискват от своите членове клетва да пазят тайна. Освен тях, има и други забранени общества, които трябва да се избягват като смъртен грях, сред които по-специално трябва да бъдат отбелязани тези, които съобщават под клетва някаква тайна на своите членове, която следва да бъде скрита от всички останали, и които изискват абсолютно подчинение на неизвестни лидери.”

Към поименния списък на осъдените общества Конгрегацията на Светата канцелария от 20-и август 1894 г., в Постановление, адресирано до висшите кръгове на САЩ, добавя и „Странните другари”, „Синовете на въздържанието” и „Рицарите на Питий”.

 

Наскоро заклеймени общества

Въпреки че някои ложи в Ордена на „Странните другари” датират от 1745 г., като завършена организация той е основан през 1812 г., а в Америка е бил въведен през 1819 г. В „Подобрен джобен наръчник на ‘Странните другари’” авторът пише:

„Нашата институция, така да се каже, инстинктивно е заимствала от всички тайни сдружения от религиозен и морален характер.”

През май 1895 г. „Норд-Уест Од-Фелоу Ривю” заявява:

„Няма дом, който да бъде съвършен, ако в него не се спазват принципите на нашия добър и славен Орден, чиито учения следва да бъдат превърнати в правило на живота.”

В „Нов наръчник на ‘Странните другари’” (Ню Йорк, 1895 г.) авторът казва:

„Писаните, както и неписаните, тайни работи на Ордена аз ще запазя съкровено неразкрити”,

въпреки че книгата е посветена

„на всички заинтересовани, които желаят да узнаят какво представлява ‘странното другарство’ в действителност”.

Тази книга ни казва:

„Странното другарство се основава на великите религиозни принципи” [с.348],

„ние използваме форми на поклонение” [с.364],

„юдаизмът, християнството, мохамеданството признават единствения жив и истински Бог” [с.297].

„Странните другари” имат капелани, олтари, висши свещеници, ритуали, церемонии за поклонение и погребални церемонии.

Орденът на „Синовете на въздържанието” е основан в Ню Йорк през 1842 г. и е въведен в Англия през 1846 г. В „Енциклопедия на братствата” („Cyclopaedia of Fraternities”) се казва:

„Синовете на въздържанието бяха първите в Англия, които демонстрираха уместността и практичността на смесените тайни Ложи за мъже и жени” [с.409].

Това, че целта на този Орден и неговите сродни общества не се ограничава само до въздържаност

„се доказва от начина иницииране, формата на задълженията и стила на религиозно поклонение” [Rosen, p.162].

Орденът на „Рицарите на Питий” е основан през 1864 г. от видни Масони („Енциклопедия на братствата”, с.263). По численост, той отстъпва само пред този на „Странните другари”. Розен казва в „Католическата църква и тайните общества”:

„Основните нежелателни характеристики на Ордена, поради които Католическата църква забрани на членовете си да се присъединяват към „Рицарите на Питий” и поиска оттегляне на тези, които се бяха присъединили, са следните:

На първо място – клетвата за пазене на тайна, чрез която членуващият се обвързва да запази в тайна всичко, що касае делата на Ордена, дори и от тези членове на църквата и държавата, които, при определени условия, имат право да знаят с какво се занимават техните поданици.

На второ място – тази клетва обвързва членуващия със сляпо подчинение, което се символизира чрез изпитание. Такова подчинение е против законите на човешката природа и против всеки божествен и човешки закон.

На трето място – оказва се, че не Христос е учителят и примерът в управлението на живота, а за такъв се признава езичникът Питагор и езичниците Дамон, Питий и Дионисий” [с.160].

„Ритуал за подчинените Ложи на Рицарите на Питий” („Ritual for the subordinate Lodges of the Knights of Pythias) (Чикаго, 1906 г.) показва, че тази организация има клетви, степени, прелати и ритуал, съдържащ религиозно поклонение.

Указът на Светата канцелария по отношение на „Странните другари”, „Синовете на умереността” и „Рицарите на Питий”, макар и да не ги заклеймява като порицаеми, гласи:

„Епископите трябва да се стремят с всички средства да предпазват правоверните от присъединяване към което и да е от трите горепосочени общества и да предупреждават вярващите срещу тях, а ако – след като са получили подходящо предупреждение – те все пак останат при решението си да членуват в тези общества и не се отделят от тях, на тях трябва да им бъде забранено приемането на тайнствата”.

Едно постановление от 18-и януари 1896 г., позволява фиктивно членство в тези три дружества, ако по преценка на апостолическия делегат, са изпълнени четири условия: присъединяването към обществото да е станало с добра вяра[15], да не съществува опасност от провокиране на скандал, оттеглянето да не предизвика сериозна светска щета, както и да не съществува опасност от някакво извращение. Делегатът, който гарантира това позволение, обикновено изисква даване на обещание, че лицето няма да присъства на срещите и да посещава ложите, че ще изпраща дължимите такси по пощата или чрез трето лице, както и че в случай на смърт, коментираното общество няма да се занимава с организирането на погребението му.

 

Женските ордени

По отношение на женските тайни общества, Апостолическата делегация във Вашингтон обявява на 2-и август 1907 г. (Отговор № 15, 352-C.) следното:

„Ако тези общества са свързани с обществата, които вече са заклеймени от църквата, те също попадат в групата на осъдените, защото формират, така да се каже, филиал на тези общества. Що се отнася до други женски тайни структури, които не могат да бъдат свързани с изрично заклеймените от Църквата общества, изповедникът е длъжен – в случай че са налице членове, принадлежащи към тези сдружения – да приложи принципите на моралната теология[16], които третират въпросите на тайните общества като цяло.”

В документа се добавя, че членовете на женски тайни общества, свързани с трите дружества, заклеймени през 1894 г., ще бъдат третирани от апостолическия делегат по същия начин, по който и мъжете, след като бъдат изпълнени необходимите условия.

 

Синдикалните организации

Третият съвет на Балтимор (№ 253) заявява:

„Не виждаме причина, по силата на която забраната на Църквата по отношение на масонските и другите тайни общества да трябва да засяга и организациите на работещите хора, които не преследват друга цел, освен взаимна защита и помощ за членовете си във връзка с осъществяването на техните професии. Трябва да се внимава обаче, да не се допуска под какъвто и да било претекст нещо, което да благоприятства заклеймените общества; или мъжете, които членуват в тези организации, да бъдат предизвикани чрез изкуството на хитростта от злонамерени хора, да спират – в противоречие със законите на правосъдието – изпълнението на трудовите си задължения, или по всякакъв друг начин да нарушават правата на техните работодатели. Такива асоциации, в които членовете са толкова обвързани с взаимната защита, че съществува опасност от бунтове и убийства, са напълно незаконни.”

 

Метод на осъждане

На последно място, що се отнася до осъждане на отделните общества в САЩ, съветът заявява (№ 255):

„За да се избегне объркване в дисциплината, което може да предизвика голям скандал между вярващите и да бъде в ущърб на църковната власт, когато едно и също общество е осъдено в една епархия, а толерирано в друга, ние желаем никое общество да не бъде заклеймявано поименно, като попадащо в някоя от категориите [на забранените общества], преди съответният епископ да е сезирал комисията, която сега основаваме за произнасяне на решение по всеки такъв случай и която ще се състои от всички архиепископи на тези провинции. Ако те всички не бъдат на едно мнение, че дадено общество трябва да бъде осъдено, следва да се прибегне до помощ от Светия Престол, за да се излезе с категорична преценка и да се съхрани еднородната дисциплина в тези провинции.”

 

 

Източници:

1. Albert Stevens, „The Cyclopaedia of Fraternities” („Енциклопедия на братствата”), New York, 1907.
2. Ezra Cook, „Revised Knights of Pythias Illustrated: Ritual for Subordinate Lodges of the Knights of Pythias Adopted by the Supreme Lodge” („Обновените ‘Рицари на Питий’: Ритуал за подчинените ложи на ‘Рицарите на Питий’, одобрен от Върховната Ложа”), Chicago, 1906.
3. Ezra Cook, „Revised Odd-Fellowship Illustrated – The Complete Revised Ritual” („Обновените ‘Странни другари’ – Пълен ревизиран ритуал”), Chicago, 1906.
4. James Carnahan, „Pythian Knighthood” („Рицарството в чест на Питий”), Cincinnati, 1888.
5. F.J.L., „The Order of the Knights of Pythias in the Light of God’s Word (Lutheran Tract)” („Орденът на ‘Рицарите на Питий’ в светлината на Божието Слово (Лутерански трактат)”), New Orleans, 1899.
6. William Dallman, „Odd-Fellowship Weighed – Wanting” (‘Странното другарство’: обсъдено и осъдено”), Pittsburgh, 1906.
7. Herman Gerber, „Der Odd-Fellow-Orden und das Decret der Congregation der Inquisition vom 20. August 1894” („Орденът на ‘Странните другари’ и Декретът на Конгрегацията на Инквизицията от 20-и август 1894 година”), Berlin, 1896.
8. David MacDil, Jonathan Blanchard and Edward Beecher, „Secret Societies: A Discussion Of Their Character And Claims” („Тайните общества: Дискусия относно техния характер и претенции”), Chicago, 1891.
9. William Dallman, „Opinions on Secret Societies” („Становища за тайните общества”), Pittsburgh, 1906.
10. H.C.S., „Two Discourses Against Secret Oath-Bound Societies or Lodges” („Две проповеди срещу обвързаните с клетва тайни общества или ложи”), Columbus, Ohio., s.d.
11. H.L.Kellogg, College Secret Societies: Their Customs, Character and the Efforts for Their Suppression” („Колежанските тайни общества: Техните обичаи, характер и усилия за потискането им”), Chicago, 1894.
12. Peter Rosen, „The Catholic Church and Secret Societies” („Католическата църква и тайните общества”), Hollendale, Wisconsin, 1902.
13. Peter Rosen, „Reply to my Critics of the Cath. Church and Secret Societies” („Отговор на моята критика на ‘Католическата църква и тайните общества’”, Dubuque, 1903.
14. Вж. също обширната библиография, приложена към статията „Масонство” в „Католическа енциклопедия”.

 

Бележки

[1] Независимо от често огласяваното несъгласие относно употребата на израза „тайно общество” по адрес на Свободното Зидарство, той се радва на широка популярност, трайно установила се в словесното общуване като реквизит от миналите векове. Определено, тази практика преследва негативни внушения и, за съжаление, не показва тенденция към потъване в забвение, независимо от постепенното налагане на по-подходящия за подобни случаи израз „затворено общество”.

[2] Всяко конструиране на дефиниция предполага съобразяване със следното аксиоматично положение: дефинираното понятие, третирано като неизвестно, трябва да бъде насочено към дефиниращи понятия, третирани като известни. В противен случай, би се провокирала една или друга лишена от смисъл ситуация, при която неизвестното се обяснява с друго неизвестно. Понякога това се проявява чрез влизане в така наречения „порочен кръг”. Например, да се обяснява изразът „тайно общество” като „общество с тайни” означава да се постави въпросът: може ли думата „тайно”, намираща се в положение на неизвестното, да се обясни с думата „тайни”, предназначена да играе ролята на известното?

[3] В „Католическа енциклопедия” няма пояснения относно източника, обозначен като „Kirchenlex”, но по всяка вероятност става въпрос за съкратено название на „Църковен речник” (от „Kirchen Lexikon”), издаден във Фрайбург през 1899 г.

[4] Вж. бележка на преводача №1 към „Доклада на Федералния съвет при Федералното събрание относно: народна инициатива за искане за провеждане на допитване за забрана на Свободното Зидарство и подобни на него сдружения” в Швейцария (с. …).

[5] Около името на този орден могат да възникнат сериозни недоразумения. Неговата английска версия („Knights of Pythias”) може да се преведе погрешно като „Рицари на Пития”, подсказвайки някаква алюзия с името на жрицата на Аполон в Делфи. В действителност, въпросното сдружение е почерпило вдъхновение от античната легенда за приятелството между Питиас (на български по-често транскрибирано като „Питий”) и Дамон, които били последователи на Питагор.

Според една от версиите на тази легенда, Питий бил осъден на смърт от тирана на Сиракуза по подозрение в заговор. Когато наближило времето за екзекуцията, Питий помолил да му бъде позволено да види родителите си, а неговият приятел, Дамон, сам предложил да влезе в затвора като заложник за това, че в уречения ден и час Питий ще се върне. В противен случай – разбираемо – смъртната присъда щяла да бъде изпълнена над Дамон. Тиранът, който бил достатъчно скептичен относно приятелството между хората, приел условието. Дошъл денят, в който Питий трябвало да се появи. Огромно множество се събрало, за да види дали обещанието ще бъде изпълнено. Денят отивал към своя край, но Питий не се появявал. Дамон бил изведен за публичното изпълнение на смъртното наказание, когато изведнъж Питий се появил – грохнал, обяснявайки с последни сили, че корабът, с който се връщал, претърпял корабокрушение, самият Питий се спасил по случайност, след което – бягайки непрестанно – успял все пак да пристигне преди залеза на слънцето. Достойната му постъпка развълнувала дълбоко всички. Тиранът бил така поразен от този пример на доблест и приятелство, че отменил смъртната присъда, след което помолил Питий и Дамон да му позволят да споделя тяхното приятелство.

Орденът на Рицарите на Питий е създаден от Юстус Ратбон през 1864 г. с цел култивиране на готовност за „дружба, милосърдие и човеколюбие” – всичко това, за да може „обществото да бъде нравствено пречиствано и възвисявано”. Членовете на Ордена заявяват, че техен основен дълг се явява постоянната работа по формирането на строг морал, живот в истина, с чест и почтеност. С това те се опитват да изпълняват една от максимите на Питагор, според когото двете най-добри неща за човека са: „да говори истината и да принася полза на другите”.

[6] На български това име („Eleusis of Chi Omega”) би могло да се транскрибира и като „Елевзината на Чи Омега”, доколкото съществува традиция името на античния гръцки град Елевзис, станал нашироко известен със своите древни мистерийни церемонии, да се изписва на редица славянски езици като „Елевзина”, а членуването му (в случая) да се мисли като породено от неговата интерпретация като нарицателно.

Създаден през 1895 г., този Орден представлява своего рода университетски клуб, понастоящем обединяващ жени от различни поколения около шест учредителни програмни ценности: култивиране на способност за развиване на приятелски отношения, постигане на висок личен стандарт, искрено усърдие в обучението и стремежа към широка ерудиция, активно участие в университетските дейности, реализиране на сериозно кариерно израстване, както и възпитаване на отзивчивост към обществено полезни дела.

Колкото до смисъла на израза „Чи Омега”, той бил свързан със следната куриозна случка. Не знаейки гръцки език, тези, които основали Чи Омега, изрязали от картон фигури под формата на гръцки букви, разпръснали ги върху пода в случайна подредба, след което се спрели на двете букви „Х” и „Ω” като основа на техния бъдещ монограм, доколкото ги харесали като комбинация, защото им се сторило, че тя напомня за някакви класически символи, използвани от тайните общества.

[7] В редица източници, в това число и такива на Ватикана, се споменава, че въпросният папски документ, чието име може да бъде мислено като „Накъде води бремето” (и още по-свободно – като „Накъде води злото”), е огласен през 1926 г.

[8] Употребата на квалификацията „секта” по адрес на Свободното Зидарство не е случайна. По традиция, в изявленията на много религиозни дейци се отстоява тезата, че Масонството неискрено огласява някаква нерелигиозност, докато в действителност представлява сектантско-религиозна общност. Обикновено, аргумент се търси във факта, че в своята идеология, както и в конкретната си ритуална работа, то ползва чисто религиозни реквизити. При това, като допълнителна критика, не се пропуска да се огласява и внушението, че то представлява „лоша религия”, доколкото поставя дискриминационни препятствия пред част от желаещите да споделят членството в него.

[9] Както подсказва самият термин „натурализъм”, основното в неговото съдържание може да се търси в поставянето на природата в положението на отправна точка за всичко, което съществува – в това число, и за всяко обяснение на всичко ставащо. В религиозен аспект понятието „натурализъм” може само условно да се използва като заместител на понятието „свръхнатурализъм”, което почива върху допускането на трансцендентна Първа Причина, или персонализиран Бог, в качеството му на единственото задоволително обяснение на света. Съществуването на такъв Бог, на Божествено провидение, на безсмъртие на душата, на човешка свобода и отговорност, на Божествено Откровение, на свръхестествен порядък за човека – това са основните поучения на Църквата, които (паралелно с познаването на природните закони) извисяват човека към Твореца и Върховния Владетел на природата. (По „Catholic Encyclopedia”.)

[10] Съкратено название на енцикликата на папа Лъв ХІІІ под заглавието „Dall’alto dell’Apostolico Seggio” („От висотата на апостолическия престол”) и с подзаглавие „За масоните в Италия”.

[11] Съкратено название на циркулярното писмо на папа Лъв ХІІІ под заглавието „Praeclara Gratulationis Publicae” („Относно повторното обединение на християнския свят”).

[12] Съкратено название на апостолическото писмо на папа Лъв ХІІІ под заглавието „Annum ingressi sumus”, представляващо своеобразен обобщаващ отчет по повод 25-годишнината на неговия понтификат.

[13] Буквално „Апостолският престол” (или „Светият престол”).

[14] Под израза „Света канцелария” („Holy Office”) се разбира административен съвет от кардинали към папата, чиято задача се свежда до защитата на вярата и охраната на морала.

[15] „Добра вяра” представлява израз, употребяван за обозначение на интелектуалното и моралното състояние на почтеност, дори и в случай, че някой – под едно или друго давление, в това число при форсмажорни обстоятелства – е постъпил по начин, даващ формалното основание деянието му да бъде квалифицирано като неизбежна грешка; средство за нравствено оневиняване. (По „Catholic Encyclopedia”.)

[16] Моралната теология е клон на теологията, науката за Бога и Божествените неща. Полето на моралната теология, нейното съдържание, както и границите, които я отделят от други родствени предмети, могат да бъдат кратко посочени, както следва: моралната теология включва всичко, отнасящо се до човешките свободни деяния и окончателния (или най-висш) край, който ще бъде достигнат от чрез тях така, както ние го знаем чрез Божественото откровение. Иначе казано, моралната теология включва свръхестествения край, нормата на моралния закон, човешките действия като такива, тяхната хармония или дисхармония с повеленията на моралните закони, техните последствия, както и Божествената подкрепа във връзка с тяхното правилно прилагане.