Фрагменти от градежи на български масони

 

 

Из „Престилката и ръкавиците”,

брат И.И.

 

ХІХ век. Масоните отдавна носели престилка и ръкавици. По същото време хирурзите нямали никакви специални дрехи, защото по това време асептиката и антисептиката в медицината били непознати. Престилката, ако случайно някой лекар се препасвал с нея, приличала на онова парче плат с някоя и друга връзка по него, което използвал касапинът. Тя имала за цел да защитава дрехите на хирурга от кървавите петна и телесните течности по време на операция. Била обикновено черна на цвят и с големи джобове за инструментите. Хирурзите работили с голи ръце. Миели си ръцете обикновено в края на работния ден, след като едновременно аутопсирали мъртвите и оперирали живите. Хората преценявали качествата на хирурга по петната от кръв, гной и различни други течности по дрехите му (които те гордо демонстрирали). Смъртността в хирургичните отделения била много висока, а обичайният израз на хирурзите бил:

„Операцията мина успешно, но пациентът не издържа и почина”.

Миенето на ръцете и поставянето на защитни ръкавици е срещало решителен отпор от страна на медицинската общност. През 1867 г. Джоузеф Листер успява да наложи дезинфекцията с пàри от карболова киселина, но поради силната си токсичност, нерядко при отварянето на вратата на операционната се установявало, че всички вътре са задушени. А гумените ръкавици са въведени едва в 1905 г. от Уилям Халщед. Тогава – може да се каже – хирурзите се сдобили с униформа.

• • •

С една или друга цел – и под една или друга форма – престилката е била използвана в продължение на (вече!) три-четири хиляди години. Една от най-древните мистерии, на бог Митра, е била свързана с носенето на престилка. Много от статуите на гръцки и египетски богове са орнаментирани с бяла престилка. В много случаи престилката е била използвана от китайските тайни общества, а персите по някое време я били включили дори в националния си флаг. Еврейските пророци често носели престилки, ранните християни, по време на кръщение – също (както впрочем и църковните сановници от наши дни). Някакъв вид пояс или престилка се установил и сред едни или други диви племена.

• • •

Очевидно, престилката се е запазила като необходимост, като защита по време на работа. Оттук, неизбежно било нейното използване и за символични цели.

Най-ранните известни Масонски престилки са в портрета на Антъни Сейър – във фронтиспис на „Книгата на конституциите”, публикуван през 1723 г. и в карикатурата на Хогарт „Нощ”, през 1737 г.

Престилката е запазена марка на Масоните и за това – със сигурност – има само един отговор: тя е знак за честен и съзнателен труд, труд, който е посветен на създаването, на изграждането, а не на унищожението. Има труд на ума, има и труд на духа – често далеч по-тежък, отколкото всеки труд на ръцете. Този, който се посвещава на почистването на Авгиевите обори на света, на чистота на отношенията в живота и на оформянето на строителните камъни в обърканите кариери на човечеството – той има право повече право от всички да носи този знак!

• • •

Масонската престилката трябва да е от бяла агнешка кожа. Бялото е емблема на невинност и на чистота. Сред римляните обвинителят се обличал с бяла дреха, за да удостовери, че е невинен. В ранната християнската църква новопокръстените бивали обличани в бяло – като знак за оттеглянето им от света, както и на решимостта им да водят непорочен живот. Всеки от нас чувства по инстинкт, че бялото е естественият символ на невинност.

Невинността на Масона следва да се вижда в неговата благост, съчетана с рицарска решимост да не прави зло – на мъж, жена или дете. Невинността му следва да се вижда и в търпението му към грубостта и невежеството на хората, във великодушието му да дава прошка на своите Братя, когато преднамерено или неосъзнато те са сторили зло, в неговата всеотдайност към духовните начала и добродетели на човечеството, с което движи света напред и нагоре.

Масонската престилка е знак и на жертвоприношение. Тази символика се появява в ХVІІ век, когато по правило престилките били от лен. Тогава ленът бил заменен с агнешка кожа, като символ на жертвоприношение. Наистина, жертвата на агнето се свързва със смъртта, докато жертвата на Масона изисква живот – живот, прекаран в служба на другите, живот с воля за саможертва, която се дава драговолно, без мисъл за награда или признание. Връчването на престилка означава, че Ложата приема още един мъж като съработник в това жертвоприношение.

• • •

Символиката на ръкавиците е много тясно свързана със символиката на престилката. И ръкавиците, давани на кандидата, са предназначени да му внушат, че в действията си на Масон той трябва да е чист и неопетнен като белите ръкавици.

В древните мистерии измиването на ръцете винаги е представлявало встъпителна церемония при откриването и допускането до свещените Ритуали. В храм на остров Крит е поставен надпис:

„Почистете краката си, измийте ръцете си, а след това влезте”.

Друг древен текст споделя задължителната Ритуална норма:

„И никой не смееше да се помоли на боговете, докато не измие ръцете си”.

Същата практика е надделяла и при юдеите и е довела до поразителния пример за символиката с измиването ръцете в добре познатите действия на Пилат. Според Новия Завет и Йосиф Флавий, опасявайки се от бунт, той не посмява да отклони исканото смъртно наказание над Исус Христос, след което по Ритуален еврейски обичай публично си измива ръцете, за да покаже, че не е виновен за убийството на невинно осъден на смърт чрез разпятие човек:

„Невинен съм за кръвта на Тоя Праведник; вие му мислете” [Библия, „Евангелие от Матея” 27:24].

В хроники от 960 г. се споменава, че монасите от Манастира Свети Албан в Майнц (Германия) подаряват чифт ръкавици на епископа по време на церемонията на официалното му въвеждане в длъжност с думи, умоляващи:

„Бога да покрие с чистота ръцете на Неговия слуга”.

Интересен е и фактът, че при коронясването си кралят на Франция е получавал чифт ръкавици, за да се предпазят „осветените” му ръце от изцапване при допира им с „нечистите” неща. След церемонията ръкавиците са се изгаряли, за да не бъдат осквернени, като се използват повторно от непросветените.

• • •

Първото споменаване за връчване на два чифта ръкавици (мъжки за членовете на Ложата и женски за техните жени) прави Роберт Плот през 1688 г. в „Естествената история на Стафордшир”. В известения роман на граф Толстой „Война и мир” се посочва, че

„приетият Брат беше облечен с бяла престилка и получи мистрия и три чифта бели ръкавици – два чифта за себе си и един чифт за дамата, която най-уважава, след което капитанът обясни символичното значение за това”.

• • •

Едва в края на ХІХ век, Кристиян Алберт Теодор Билрот (основател на съвременната хирургия, страстен любител на музиката, талантлив любител пианист и цигулар и близък приятел на Йоханес Брамс) въвежда белите престилки като задължително облекло на лекарите. Със своята простота бялата престилка играе и до днес силно символична роля в болничните отделения, помагайки да се установи връзката лекар-пациент. Тя внушава идеала за целомъдрие и чистота. И излъчва тиха, но силна власт.

Използвани източници:

H.L.Haywood, „Symbolical Masonry” (1923),

Albert G.Mackey, „The Symbolism of Freemasonry” (1882),

V.W.Bro. L.Tustain, P.G.Lec, P.M. „The symbolism of the gloves and apron”, presented 24th June, 1948, published in „Selected Papers”, Vol.2; „United Masters Lodge”, №167, Auckland, New Zealand.

 

Из „Ние камъните”,

брат П.С.

 

Камъни – малки или големи, натурални или шлифовани. Камъни от планината, от реката, от сграда… Или къс от статуя.

Откъде идваме? Какво сме? За какво служим?

Може би сме важна част от пейзажа. Добре, но от кой пейзаж? Едни сме от природния, други от градския, някои сме от централната храмова сграда. Даже има някои от фронтона, от красивия акантов лист, вплетен изящно в капитела на централните колони.

Без нас не може, това е ясно – хората ходят по нас, живеят между нас, рисуват по нас. Създадени сме различни и идваме от дълбините на земята… Но накъде отиваме? Ето го и кръстопътят.

Вътрешният каменен глас на едни говори колко е голямо желанието им да са част от красивия равнинен пейзаж, да станат фигура от композицията на художника, фотографа или случайния минувач – тогава надясно. На други обаче той казва друго: наляво, напред към „общността”, към храмовата сграда, към мястото, където от много такива като нас ще се издигне голяма красива постройка, за да идват в нея човеци да се доочовечават. Да, но за да се участва в такова общо дело, трябват голям кураж и търпение. А и много труд – за едни в работилници, за други в ателиета. За някои, това е цяло училище, а за други – едва ли не, казарма. За да станем пригодни за общото дело, имаме нужда от много работа по външния вид, а за домашно упражнение – работа по вътрешния вид.

В началото се оглаждат ръбовете, за да стоим добре един до друг. Необходими са много такива „войници” – и за основа, и за съседство. Градежът е колосален, нужен е много и разнообразен материал.

Започва подборът.

Чакайте, чакайте, аз исках там, горе, на красивата огряна страна на фасадата – там горе, откъдето се вижда всичко, а и теб (най-вече!) те виждат – красив, изящно изваян и осветен. Ако пък толкова не може „там, горе”, не би било лошо и вътре – близо до някой прозорец или до олтара… Важното е да се виждам, да не съм в тъмното и – все пак – на топло и сухо. И тук ли не става… Добре, съгласен съм и отвън, в някой красив фриз (отново нещо ме тегли към горните части). А фризът може и да е само орнаментален. Е, ще има вятър, дъжд, студ, но нали съм камък… А и мястото е красиво и видно.

Свободните места се оказват все отвън и надолу. Основите… Браво, сериозно място! Пак не познах, за тях имало много здрави и важни камъни. Подборът е направен… Разбрах, че остава някаква безлична височина – лоша височина, северна страна, и не е на ъгъл. Представях си „първи коловоз”, а то – „13-ти, глух”.

Сещам се за кръстопътя. Дали нямаше да е по-добре да остана на поляната и да съм част от пейзажа. Да си лежа на която си поискам страна – няма съседи, няма униформа. Само че, ако не мине художник, фотограф, поет, ако никой не ме забележи, има да посрещам и изпращам слънцето и вятъра, докато някой ден не се спукам – от природни стихии или от яд, че съм си останал невидян…

• • •

Има нещо между нас, което в началото беше лепкаво и студено, а сега ни свързва и освобождава, и също като кръвта в тялото, ме раздвижва из целия „архитектурен организъм”. Едновременно си горе и дълбоко долу, вътре и вън, красив и изящен, а едновременно с това – здрав силен и груб. Усещаш се и върху белия, и върху черния квадрат. От спойката ще да е.

 

Из „Докосване на времето ”,

бр. К.С.

 

„В страхопочитание към Великия архитект на вселената… в името на Обединената велика ложа на България… приемам ви за масонски чирак.”

Връщам се назад. Минали са повече от две години. Чиракуване. Ученичество. По волята на Всемирния архитект ученикът намери учители. Учението се сдоби с ученик.

Дъската е чиста, празна. Tabula rasa. Зима е. Вечерта настъпва. Вглъбено вървя през центъра на Пловдив. Сумрак е. Имам среща – чака ме Б.К. Предстои ми посвещаване. Неусетно съм отминал шумната пъстра суета на центъра. Вървя по вековни камъни. Грижливо подреден калдъръм. Поглеждам нагоре. Небето е завладяно от огромни, тайнствени, тъмни облаци. Сякаш десетки божества надничат и гледат моето пътуване…

Вече съм в стая. Наоколо сечива от отминало време. Оскъдна светлина от свещ… Взирам се – приятелски ме гледа череп. Тихо нашепва за края и безкрая. Обръщам часовника до него. Изтекъл е пясъкът. Суетно, с иронична усмивка, гледам неумолимия ход на песъчинките. Времето тече. Безвъзвратно ли? Не, владея го – ето отново ще обърна часовника. Тук черепът надменно-скептично ми се подсмихва… Да, всяка песъчинка копае яма за моята тленност…

Питат ме за смисъла на живота. Черепът вторачено ме гледа и мъдро мълчи. Търся отговора. Бързо го намирам – откровено пиша – смисълът е в търсенето. Добра конструкция – сама на себе си сили дава. И вяра…

…Загубил съм времето. Храмът е отворен. Светлина, приятелски усмивки и съкровищница от символи. Магично е. Извън времето съм. То вече губи значение. Докосвам се до непознат свят. Сякаш участвам в Сътворението на Всемира.

Рационалното в мен търси отговори, опитва се да установи и да разгадае някаква логическа система. Има време – тихо си казвам вътре в мен. Слушам с любопитство и широко отворени очи градежа за работния килим. Чирак съм – запасал бяла престилка. Чисто бяла – Tabula rasa. Символно означен съм. Ученикът – необработен камък. Указана е и задача – работа върху себе си. Вечното „Познай себе си”. Задача – без съмнение – разрешима само във вечността.

И днес се вглеждам в чирашкия си инструментариум. Мисля върху 24-цоловата линия. Какво ми казва? Защо е част от инструментите на ученика? Ползвам ли я разумно? Това са само няколко от десетките въпроси към този символ.

Търся възможни отговори. Да, най-логичният е:

„Това е денонощието с неговите 24 часа”.

Линията е измерител на времето. Безвъзвратно течащото време. Колко време остава от моето време? Вероятно един мъдър отговор ще да е:

„Толкова – колкото ти е отредено”.

Ще се съглася. С известна уговорка. Да – ако иде реч за земното време. Вярно е, тук съм на гости. В миг домакинът ще посочи вратата към Вечния изток. И какво от това. Ритуалът на инициацията мъдро ще каже:

„Ръката Ви докосна пръст. От нея е направено тялото ни и в нея се връща то, когато удари Часът. Затова използвайте отреденото Ви време, за да опознаете заложбите си, грижливо да ги доразвиете и с мъдрост да им служите. Не забравяйте, че Вашето тяло е убежище и инструмент на безсмъртен Дух.”

Тук дори и чиракът, едва прогледналият, ще съзре в сумрака на своето невежество, че смъртта е господар на тленното и че има власт над земното време. Вечността е за безсмъртния дух. Това е упованието. Сигурно е истина. Но повеля е и това:

„…използвайте отреденото ви време, за да опознаете заложбите си, грижливо да ги доразвиете и с мъдрост да им служите.”

Явно земното време – времето от раждането до смъртта на тленното – има своето значение, смисъл и задачи. В контекста на вечността смисълът на земния път се разкрива в усърдие и неспирно дирене на себе си, опознаване на духовното и изграждане на свободата и независимостта на безсмъртния човешки дух. Неотменим помощник и коректив на търсенето е границата между тук и Там. Условният край – смъртта.

Ако попитаме някой физик: що е време, той може и да ни предложи да разделим изминатия от някакво тяло път на скоростта му. И ще получим търсеното време. Дали обаче това е Времето? За част от философите времето участва във фундаменталната структура на Вселената – онова нейно измерение, в което събитията се случват в определена последователност. Това е виждането и на Исак Нютон. Една друга гледна точка, противоположна на тази, изглежда така: времето не се отнася до никакво реално съществуващо измерение, през което могат да „пътуват” предмети и събития.

Привържениците на последното становище вярват, че времето е интелектуална концепция, която позволява на хората да проследяват, подреждат и сравняват събитията. Това виждане, в традицията на Готфрид Лайбниц и Имануел Кант, заявява, че пространството и времето не съществуват сами по себе си, а са следствие от това, как хората (си) представят нещата – защото човек може да познае даден обект единствено по начина, по който го възприема. Така, времето (Кант), проявено като интуиция, ни помага да разберем света около нас.

Древните гърци вярвали, че Вселената има безначално минало. Средновековните теолози и философи, стъпвайки върху някои не по-малко древни писания, утвърждавали концепция, според която Вселената има начало и ограничено минало. Те вярвали в Сътворението на света и единственото безкрайно и вечно нещо, според тях, бил Господ – докато всичко останало, включително и времето, било крайно.

Какво е моето чирашко виждане за времето? Вглъбен в себе си, отдавайки сили над необработения камък (в себе си), като Чирак бих дефинирал времето така: вместилище на ограничен брой удари на сърцето от раждането до смъртта.

Останалото е Вечност…

 

Из „Дневник”,

брат Б.Т.

 

Август 2010 г.:

Вече изминаха няколко месеца, откакто се дипломирах. Подготвителният етап в живота ми приключи. Човек с високи претенции съм, а изглежда и с младежки романтизъм за всичко прекрасно, което ме очаква в живота.

А всъщност, какво ме очаква? Не знам. Очаква ме мисията на живота ми, моето голямо дело. Чувствам се като супергероите от комиксите. Изглежда обаче, неволно съм станал жертва на феномена „2012-та” – просто целият свят очаква да се случи нещо преломно.

Станах на 18 години, но с пълнолетието не придобих някакви свръхспособности. Завърших университет, но и тогава „преломното” не се случи. Какъв супергерой съм аз без някакви специални сили?

Човек без работа. И все още безкрайно далеч от делото на живота си. Кой съм аз в действителност? В какво съм наистина добър и какво е това митично дело към което се стремя? Объркването ми се задълбочава. Тъгувам защото съм изгубил хармонията вътре в себе си.

Септември 2010 г.:

(…) Преди време мой приятел ми бе разказал за едно виртуозно приспособление в механичните часовници – „турбилион”. Най-общо това е нещо като малък жироскоп в ръчните часовници, който компенсира ефекта на гравитацията върху частите на същия този часовник. Или – казано с други думи – някой някога се е сетил, че часовникът не може да бъде абсолютно точен, защото, когато го положиш с циферблата нагоре, гравитацията дърпа частите му надолу и триейки се, те натрупват отклонения. Тук на помощ идва турбилионът. Той е механизъм в механизма, който след определен брой завъртания на зъбчатите колелца се обръща с главата надолу и така триенето започва да действа в обратната посока, с което компенсира натрупалата се разлика.

Този дребен енциклопедичен факт ме кара да се замисля: как човек усъвършенства реалността си? Как търси причинно-следствените връзки между нещата. Тръгва от някаква идея, която от психичен елемент се превръща в нещо материално, а то на свой ред поражда още хиляди идеи. Човешката идея за хода на времето се материализира в изобретение като турбилиона, който вече – съществувайки в живота на хората – задава нова рамка и нова поредица от идеи заедно със специфичните закони за реализирането им. Това променя разбиранията ни и начина, по който интерпретираме реалността (И си служим с нея.)

Подобен пример за идеята и хода на времето е теорията на относителността на Айнщайн. Освен в ядрената енергетика и в производството на някои оръжия, тя е приложена на още едно място – в изкуствените спътници, които изпращаме в космоса. Те се движат толкова бързо около земята, че при движението си часовниците им забавят ход спрямо хода на земните часовници. Но теорията на Айнщайн ни дава възможност да предвидим тези разлики и да ги стопяваме с определен математически модел. Този иначе неизвестен факт прави така, че самолетите и колите да не се губят постоянно, да получаваме телефонните си разговори и телевизионните си програми в реално време. С други думи, идеите, пръкнали се някъде дълбоко в човешкия разум, тъкат платното на реалността в която живеем. Ние разкриваме вселенските закони. А може би и сами ги пишем?

Добре… Ако последното е вярно, то – може би – съм мъничко творец в собствената си реалност. (А и в тази на близките ми.)

Ноември 2010 г.:

Този месец започва интересно… Но и толкова непознато. Най-сетне започнах работа. Ново начало, изцяло нови хора… Но и някои стари ангажименти. Престижна родна институция! (Че какво пък ѝ е толкова престижното?)

Малкият личен триумф и еуфорията траят кратко. (…) Аз нищо не умея, а другите знаят толкова много. Дали ще ме приемат? Или ще разберат, че не съм готов и ще ме отхвърлят? Сегашната работа съвсем не ми е първата, но много време не бях оценяван от друг, освен от родителите, приятелите и преподавателите си.

Стресът от новото и яловата ми мобилизация се сменят от любопитство и детски интерес и… изглежда нещата ще потръгнат, но…

Изживявам дълбоко лично разочарование. Не е свързано с работата. Междуличностно е, интимно. Не е точно неочаквано, но си е все така болезнено. Отново рязко изгубвам хармонията си. Започвам да се лутам и да оставам без вяра в човешкото. Щом хората постъпваме недостойно един с друг, кои изобщо са истинските стойности в живота? Кой болен ум е измислил такива празни понятия като обич, любов и добруване? Кое му е дало право да ги обяви за насъщни, щом те очевидно не са от този свят и тази реалност?

Тогава се случи нещо, което се е случвало безброй други пъти, но нали всичко така бързо се превръща в даденост и после така бързо забравяме за него. Започнах да разговарям с майка си… Баща ми започна да ме посреща след работа… И също така да разговаря с мен. И се зачудих: какво може да ги е накарало да го правят? (…) Гатанката ставаше все по-заплетена. И изведнъж, след известно недоумение – като при маймуната, която се чуди как да стигне до бананите – получих инсайт. Едно просто прозрение – че това е обич, чиста и безрезервна. Тя е там, тя винаги е била там. Само трябват сетива за нея, трябва осъзнатост. И понеже всичко в живота се учи – учим се да искаме, учим се да учим, учим се да караме велосипед – така също се учим и да обичаме. И да разпознаваме, кога сме обичани.

Постепенно се сродих с болния ум дето измислил любовта.

Декември 2010 г.:

Насред един разговор (или по-скоро умерен спор с обмяна на идеи) си припомних нещо, което отдавна ми беше хрумнало. Моята теза бе:

„Светът, в който живеем, е проявление на съвършенството, а в съвършенството е запечатана и съвършената грешка”.

Да, грешката е неделима част от всичко, тя е толкова неделима, че понякога самата грешка определя свойствата на нещата. Тя е някакъв дълбоко вкоренен дефект, който е проникнал така в структурата на предметите и явленията, че – ако бъде отстранен – структурата ще се разпадне. Познаваме толкова много примери за грешки, които определят свойствата на нещата. Такива прекрасни грешки са ферментацията на плодовете във вино, (…) превръщането на обикновения мухъл в необикновен антибиотик и т.н.

Какво тогава може да е съвършенството и неговата съвършена грешка?

Ако гледаме на съвършенството като на нещо абсолютно, всеобхватно и всепоглъщащо, то значи и грешката му е в същата степен такава – те, съвършенство и грешка, в своята абсолютност всъщност са тъждествени, едно цяло, неделими, съществуват едновременно в единство и поотделно. Астрономите наричат това „сингулярност” (на български би звучало като „единственост”).

В категориите на моето човешко мислене именно грешката е онова, което прави нещата различни, защото тя има свойството постоянно да се натрупва и видоизменя. Тя е извор на неизчерпаемото различие, няма две еднакви неща в света. Ето това за мен е проявление на съвършенството, на една съвършена воля и промисъл, на една съвършена грешка.

Януари 2011 г.:

Започнах отново да следя научно-популярни рубрики. Гледам „Хистори ченъл”, „Нешънъл Джиографик”, чета сайтовете на НАСА и „Дискавъри”. Попадам на неща, които ме изпълват с удивление. Отново започнах да се взирам в небето и звездите, да фантазирам преди заспиване и да свиря, когато имам време. Впечатлих се силно от два пълнометражни и един късометражен филм отпреди 30-тина години.

Първия филм беше за Мачу Пикчу. Архитектурата и мястото на града са изключителни. Древните каменоделци са изградили всички конструкции по начин и подход, съвсем различни от останалите по света. За разлика от другите величави творения на хората, които търсят абсолютна симетрия и еднаквост в строителните блокове, конструкторите на Мачу Пикчу са постигнали съвършеното им прилягане при положение, че са също така съвършено различни (големина, форма, обработка). В този подход обаче не се прави никакъв компромис с устойчивостта на конструкцията. Сградите са непокътнати и дълговечни. Друг смайващ факт се промъква чрез въпрос: как инките са успели да изградят сложна водопроводна система на място, където най-близката река е поне 300 метра под града. А те използвали кондензиращата се по върховете на планината влага и я канализирали с такъв дебит, който можел да утолява жаждата на хората и да напоява посевите. Всичко това остави едно внушение в мен, което се доразви от следващите два филма.

Вторият филм бе (…) филм за гората. Заснет с много висока разделителна способност, скоростни камери, които улавят (…) и най-малките детайли, с наситени цветове – всичко в него бе преизпълнено с живот. Гората премина през всички годишни сезони, бяха проследени съдбите на няколко отделни животински и растителни вида, гъби и насекоми. Филмът сблъсква зрителя с изключително интимни подробности, които плавно преминават от погнуса в любопитство. След спектакъла се почувствах зареден… С живот.

Третия филм бе демонстративен. Изработен от АйБиЕм, той представяше една влюбена двойка, отишла на пикник в парка. На всеки пет секунди камерата се отдалечаваше от тях десетократно. Първо се отдалечи от парка, после – от града, от континента, планетата, слънчевата система… Оказа се някъде около следващата най-близка звезда, следващата галактиката, другите галактики и стигна до края на познатата ни част от Вселената. Оттам, с по-бърз темп, се върна по обратния път отново в парка. Фокусира се върху ръката на младежа. И отново на всеки пет секунди започна да се приближава десетократно – кожа, капиляри, клетки, молекули, атоми, атомно ядро… докато достигна до края на познатия ни към онзи момент Микрокосмос. След това, всичко се върна при пикника и приключи с игрива мелодия.

Тези три филма ме развълнуваха по следната причина. Те всички ме накараха да се замисля за уникалното място, което заемаме в света. Първия – с това, как група хора е осъзнала начина да се живее в хармония с цялата природа, без да се нарушава никакъв баланс; хора, които са приели неповторимостта на природните форми и са им се отдали без опит да ги подчиняват насилствено. Всичко приляга много точно, когато му бъде намерено точното място. Във втория филм прозираше същото внушение. Човек проумява как торът от едни животни е хранителна среда за други, как свръхпопулацията на мравки се контролира от свръх заразна гъба, която атакува и убива единствено тях, как силният вятър събаря високите дървета и дава път на ниските (като им осигурява светлина) – и всичко това е в хармония и баланс. Изчезне ли само един от тези хиляди видове в гората, дори да е най-дребната бактерия, това би означавало край на цялата система – система, която е самодостатъчна и самоподдържаща се. Тук отново всяко нещо има своето точно място, на което приляга най-добре. Накрая – третият филм демонстрираше повтарящите се модели в макро- и микро-космоса. И там, точно по средата, беше човекът – великолепен и сложен, точно колкото звездите и атомите. Неговото място е точно там. И никъде другаде. Това затвърди впечатлението ми за тоталната взаимовръзка и взаимозависимост на всяко нещо с всички други неща в света. (…)

Обичам астрономията и физиката – и изобщо, науката. И изкуствата. В тях неизменно има вяра, вярата че там някъде има Нещо, че ще откриеш Нещо, че Нещо чака да открие теб и ти него. Тази вяра от своя страна придава елемент на религиозност – и в науката, и изкуството. Тези елементи: творчество, откривателство и убеждение, формират в своята съвместност познанието.

Харесва ми да мисля за подобни отделни категории като за една обща и после отново да ги разглобявам на части. Това поддържа ума ни пъргав, прави ни по-критични, за да сме по-малко податливи на заблудите.

Заедно с това обаче, рискуваме и да се изгубим в едно безкрайно море от съмнения. Съмнения за обективността и истинността на познанието. Всички ние знаем онзи анекдот, че колкото по-голям става светлият кръг на познанието в тъмнината на непознатото, толкова повече допирни точки имат те. Въпросите пораждат нови въпроси и вместо да се доближим до познанието и истината за себе си („Кои сме ние и коя е нашата мисия в живота?”), все повече се оплитаме от лутания в мрака и губим разсъдъчна сила. В такива случаи повечето хора намират мястото си като поставят себе си в най-отдалечената точка на собственото си познание (например: „Аз съм произлязъл и еволюирал от маймуна”). За тях, всичко отвъд това, е някаква „енергия”. А понятието „енергия” им изглежда като нещо, което не се нуждае от обяснение, то им звучи напълно окончателно и категорично. Отвъд тази точка на самоопределяне те или не смеят, или не могат да странстват.

Стремежът ми да се самоопределя ме доведе до тук – до схващането, че не това е, което търся. Не търся окончателност. Аз просто… търся. Може би, това няма да ме направи точно супергероя от детството ми, но пък ми изглежда познато, изглежда ми масонско.

Човек не става масон, а се ражда масон.

За истинския човек, да бъде масон е единственият възможен избор. Масонът е един скиталец по пътищата на познанието – скиталец, който е осъзнал своята отговорност към света. Разбрал е, че той заема такова уникално място, което го поставя в абсолютна връзка с всичко и всички в същия този свят.

Така той гради и бива изграждан.

 

Из „Какво намира масонът в масонството”,

брат Пл.И.

 

И наистина, какво търсим, какво правим ние в работилницата?

1. Придобиваме навик да се борим със страстите и със злото.

В профанската си дейност ние се намираме постоянно под влиянието на цял ред страсти, които – обсебвайки нашия живот, правят човека да бъде по-малко човек. Борбата за живот е жестока и малцина са онези, които, оставени сами на себе си, имат достатъчно морални сили, за да се справят успешно със злото. Много скоро болшинството от хората престават да се съпротивляват на своите страсти, злото незабелязано прониква в техните навици и дава преобладаващ тон на моралния им лик.

Когато влезем в нашата работилница и сложим ръка на гърдите си, със самия този жест ние си спомняме, че имаме страсти, на които не бива да даваме свободен достъп в мислите и делата си. И когато слушаме в работилницата да се говори само за право, справедливост и добро, не можем да не хвърлим поглед върху нашата профанска дейност през изтеклите дни и да не се изчервим вътрешно, ако някои наши постъпки и дела не са били в съгласие с масонските принципи. А ако подобен отчет се повтаря често, ежеседмично, той се превръща в навик да преценяваме делата си и да ги делим на добри и лоши. С това вече е направена грамадна стъпка към доброто. (…) Навикът, придобит в работилницата – да сдържаме страстите си и да наблюдаваме делата си – ни води към крайната цел, която ни поставя масонството: всички наши начинания и дела в профанския живот да се зараждат и извършват под знака на правдата, справедливостта и доброто.

2. Учим се на търпеливост и търпимост.

В работилницата сме длъжни да изслушваме мненията на братята си (колкото те и да не са в съгласие с нашите), с онова спокойствие и безстрастност, които не царуват в заседанията на нито едно профанско дружество.

Търпеливостта и търпимостта, обичайната липса на които в профанския живот е извор на много неприятности, конфликти и нещастия, тук, в нашите работилници, ние сме длъжни да ги практикуваме до съвършенство. Но тези качества не се дават чрез внушение при посвещаването, а се придобиват с постоянното им упражняване, докато станат наш навик и просмучат в основите на психиката ни – за да бъдат пренесени и в отношенията ни вън, в профанския живот.

Покрай качествата търпеливост, сдържаност и търпимост обаче, ние печелим в работилницата и още нещо. Изслушвайки чуждите мнения и мисли (дори и когато те са противоположни на тия, които споделяме), но изслушвайки ги търпеливо и без онзи бяс на противопоставяне, който в профанския свят ни пречи да проникнем дълбоко в тях, ние почти винаги откриваме повече или по-малко нови страни на търсената Истината, чрез които коригираме нашите собствени мисли, схващания и идеи. Така работилницата става място, където не само се добиват всякакви духовни качества, но и където се обменят, поправят и печелят духовни богатства и знания.

3. Взаимно се опознаваме и обикваме.

Когато ни посвещават, ние се кълнем, че ще обичаме братята си, ще предугаждаме нуждите им и ще им се притичваме на помощ всякога, когато те имат необходимост. Но… можем да обичаме само онзи, когото познаваме добре, с когото сме свикнали да бъдем заедно, с когото сме живели.

Пръснати във вси посоки в профанскния свят, заети с профанските си работи, рядко нашите пътища се кръстосват и често могат да минат години, а понякога и цял живот, преди случаят да ни срещне. Така, колкото и желана да бъде една обич, тя остава само фикция.

Тук именно работилницата ни дохожда на помощ. Тя просто ни събира. И ни поставя в контакт. А ние споделяме радости и скърби, успехи и нещастия… И невидимо между нас растат връзки, т.е. семената, от които се покълва обичта.

Най-добре това могат да почувстват новоприетите братя, които, едва що влезли в сградата на чужди дотогава тям хора, биват посрещнати с такава сърдечност, с такава топлота, с такава искрена симпатия, които те не са виждали в профанския живот – сякаш се срещат с другари, с които са другарували дълги години. Върху тази благодатна почва пониква, расте и се отглежда онова мощно чувство, което обединява, сплотява и възвишава хората.

От своя страна, обичта предполага откровеност и доверие – две качества, тъй редки между нас, българите. Но в работилницата те са задължителни за нас. Тук ние свикваме (длъжни сме да свикваме!) да говорим открито, без тайни мисли. Следва и да вярваме в това, което ни се казва от един брат. А когато връзките между нас заякнат, тези две качества – откровеността и доверието – стават едничката основа, върху която се градят всичките ни Братски отношения. Това от своя страна не може да не повлияе и върху целия наш характер, и върху всичките ни отношения в профанския свят.

4. Учим се на дисциплина и възпитание.

Строгият ред и дисциплина в ложите на Свободните зидари не се възприемат като наложен диктат от определени длъжностни лица. Въпреки йерархията, никой брат не е безпрекословно подчинен на никой Брат и никой не може да оказва непререкаемо влияние върху мислите и постъпките на друг. Влиятелни са единствено респектът от уменията и способностите в практикуването на самото Свободно зидарство. В ложата по-съвършеният е призван да учи и подпомага новоприсъединилите се към общия градеж.

Може да се стори парадоксално, но няма по-демократична организация от масонската, където равноправието на членовете се държи на толкова високо място. В нашите работилници, съзнателно и разумно, се налага да се подчиняваме, единствено за да обединим волята на всички и да постигнем хармонията помежду си.

Умението да се подчиняваш разумно не е по-леко от това да управляваш, защото второто произтича от първото. Да управляваш едно общество с равноправни членове, значи да намираш пътища за изпълнение на волята на всички, т.е. разумно да се подчиняваш на волята на всички.

Масонството ни възпитава и в това, че имаме дълг – дълг да работим непрекъснато за своето самоусъвършенстване, а оттам – и за нравственото извисяване на тези, които са около нас. Масонският дух спомага за създаването за благоприятни отношения на сплотеност между хората. Масонството не ни предписва как точно да стане това, то само ни показва посоката, в която трябва да вървим според силите си. Масонството не е откровение свише, не е готова благодат, която ще се излее върху нашите глави, щом станем масони. То не е и привилегия – не създава никакви права. То носи единствено задължението да работим търпеливо, сдържано… И с мярка в думите и делата си, да бъдем справедливи в благородните начинания на нашето братство.

Всички тези качества, припечелвани ден след ден, ние (отново!) влагаме в профанската си дейност. Така, непрекъснато вървим към вечната масонска цел – чрез нравствено издигане на отделния човек да постигнем всестранно усъвършенстване на човечеството. (…)

И ако някой от братята, след като е посещавал редовно работилницата, не е почувствал да звучи у него по-силно струната на доброто и човещината, не е усетил да го лъхне крилото на братската любов, не е успял да види волята си, вплетена във волята на всички, той е останал чужд на нашата среда и наистина е сбъркал пътя.