Масонството в неговата връзка с религията

 

 

Лекции по философия на масонството

 

 

Третата лекция от поредицата на бр. Роско Паунд, посветена на масонската философия, е фокусирана около личността и мирогледа на бр. Джордж Оливър (1782 – 1867 г.). Лекцията започва с интригуващо твърдение, което приковава вниманието към необходимостта да се познава добре профанният живот на всеки от представените мис­лители, за да се разбере по-правилно съответната прокламирана свободно-зидарска философия. Така например, заявява бр. Роско Паунд, основните професионални занимания при Карл Краузе са били обвързани с правото и управлението, а при бр. Джордж Оливър – със свещеничеството.

Една подобна препоръка може да бъде подмината като нещо напълно естествено, а поне на пръв прочит – и не най-важно. Тя обаче може да породи следния въпрос: правилно ли е да се мисли, че профанното поприще следва да предопределя философията, с която един свободен зидар пребивава в Занаята?

Всеки интелектуален порив, подтикващ към афиширане на някой от възможните полярни отговори, може да покаже, че още в своя генезис всяко предложено виждане по въпроса е белязано от обструкции. Математикът или изкуствоведът, астрономът или икономистът, историкът или политикът, бизнесменът или екологът и така нататък могат да се окажат доайени на различни идейни течения в ареала на масонската философия. Това би могло да доведе до необходимостта някой днешен Роско Паунд да напише нова серия от лекции, които далеч не биха били само пет, доколкото със сигурност в нашето настояще биха се открили десетки и десетки световни ерудити в една или друга профанна област, размишляващи в същото време с похвална отговорност относно масонската философия и виждащи я такава, каквато през техния професионален поглед тя би изглеждала като най-подходяща за съвременния свят.

Всъщност, подобно положение се забелязва и в текста на лекцията, която следва нататък. В определен момент авторът се заема с описание на времето, през което бр. Джордж Оливър е живял и писал по масонски въпроси. Като припомня, че то е било обозначавано като „романтизъм“, той признава, че мнозинството мислители, които принадлежали към „поколението след Кант“, се противопоставяли на неговата (на Кант) „критическа философия“, упреквайки я в „липсата на жизненост“. От една страна, те адмирирали, „религиозната вяра“, а от друга – „артистичното възприятие и творчество“, като най-важни фактори, които можели да придадат „пълна справедливост на живота“. Все поради тази причина хората престанали да очакват всичко „от разума, интелекта и знанието“, замествайки ги с неудържимия „ентусиазъм“ по адрес на онова, което със завидна лекота „наричали дух“. Този род мирогледни признания били поставени във фундамента и определили основното течение във философията на масонството от онова време.

След подобни констатации, пред всеки здравомислещ човек отново и отново се изправя въпрос, подобен на вече зададения: следва ли да се мисли, че масонската философия е до такава степен податлива на влиянията, идващи от времето и доминиращите мирогледни течения, че да изоставя някои свои ориентири, замествайки ги с междувременно установили се нови – на свой ред в очакване и те да бъдат заменени от някои следващи?

Евентуалният отговор „Да“ би узаконил първенстващата роля на живота. Евентуалният отговор „Не“ би постановил първенството на масонството.

Преминавайки през съдържанието на настоящата лекция, вероятно всеки брат ще търси решение на тази дилема. И възхитителен би бил шансът, споходил онзи, който би открил възможност за единение на „Да“-то с „Не“-то.

 

Илия Кожухаров, Главен редактор на сп. „Зидарски преглед“

 

Джордж Оливър:

Масонството в неговата връзка с религията

 

В.У. бр. Роско Паунд,

Заместник велик майстор на В.Л. на Масачузетс

 

 

Философията на Краузе се отнася главно до връзката между масонството и философията на правото и управлението. Масонската философия на Оливър се занимава по-скоро с масонството в неговата връзка с философията на религията. За да разберем това, ние трябва само да отбележим, че по професия Краузе е бил философ, и че основната работа на неговия живот е била осъществена, както бе посочено, в областта на философията на правото и управлението, а от друга страна, Оливър е бил свещеник. Както и в случая с Престън, общите философски идеи на Оливър вече били подготовени преди него. Той следвал философското течение на своето време. Не го пренасочвал в нови канали, нито променял курса му, както сторил Краузе. Ето защо тук, както и при Престън, би било удобно да разгледаме масонската философия на Оливър в три глави:

• човекът,
• времето,
• неговата масонска философия като продукт на двете.

 

Човекът.

Джордж Оливър е роден в Папълиуик, графство Нотингам, на 5 ноември 1782 г. Баща му бил свещеник в местната църква, а майка му – дъщеря на уважаван местен земевладелец. Следователно, той е имал предимството да бъде отгледан в условията на култура и изисканост. Получил образование в Нотингам и постигнал такъв напредък, че на 21 години станал втори учител в гимназията в Кейстър в Линкълншиър. Шест години по-късно станал главен учител в гимназията на крал Едуард в Грейт Гримсби. През 1813 г. п

риел свещенически сан, но продължил да преподава. В резултат на положен изпит, неговият епископ му осигурил през 1815 г. добър начин за живот и препитание, а в същото време бил назначен и в съвета на „Тринити колидж“, Кеймбридж, като така наречения „десетгодишник“, както била думата по онова време. Това означавало, че са му предоставени десет години, за да получи своята степен. Така, през 1836 г. той получил степента „доктор по богословие“. Междувременно, постепенно се премествал във все по-важни енории, докато станал енорийски пастор на Уулвърхемптън и пребендарий1 на енорийската църква. През 1846 г. лорд-канцлерът му осигурил по-лесен и доходоносен живот. Починал през 1866 г. на 84 години.

Започвайки през 1811 г., Оливър постепенно се оформил като старателен ученик и плодовит писател на тема античност – и особено, църковна античност, като неговите творби скоро му донесли високата репутация като специалист по древна история. Тук си струва да бъде предложен списък на по-важните от онези книги, който – предвид дългия опис на неговите масонски произведения – ще даде някаква представа за старанието и активността му. Посочвам само тези произведения, които се считат за по-важни:

1. „История и старинни предмети от енорийската църква в Бевърли“,

2. „История и старинни предмети от енорийската църква в Уулвърхемптън“,

3. „История на манастирската църква в Гримсби“,

4. „Монументалните антики на Гримсби“,

5. „История на братството от ‘Светата Троица’ в Слейфърд“,

6. „Друидни останки в близост до Линкълн“,

7. „Пътеводител за друидския храм в Нотингам“,

8. „Артефакти от древните британци между Линкълн и Слейфърд“.

Към тях следва да се добави една огромна маса от статии и бележки от антикварно естество, публикувани между 1811 и 1866 г. Трябва да се напомни и това, че авторът (докато е писал повечето от тези текстове) е бил

учител, учещ в свободното си време,

за да се подготви за духовния си сан, а по-късно – и за своята научна степен. А докато е писал останалата част от своите изследвания, той е бил енорийски пастор на важна енория, магистрат, заместник на епископа на Линкълн и настойник на църковния фонд към неговата епархия. Изглежда, че това е била твърде много работа за един човек и е добро мерило за лично постижение. Към всичко дотук обаче, трябва да добавим и масонската литературна кариера – дори още по-плодотворна и по-трайна, ако се имат предвид постигнатите резултати.

Оливър става масон на 19-годишна възраст.

Този факт, изненадващ за съвременното масонско ухо, изисква обяснение. По това време в масонството бил в употреба терминът „люис“, т.е. „син на масон“, който можел да бъде иницииран чрез суспендиране на правилата – сиреч, преди да е навършил необходимата възраст. Привилегиите на „люис“-а никога не са били ясно определени. Той трябвало да има предимство пред всички останали кандидати за масони. Също така, в Англия и Франция, той би трябвало да има правото да бъде иницииран и на по-ранна възраст, а именно на 18 години.

Конституциите мълчат по този въпрос, но традиционният обичай се свеждал до следното: след тази възраст да се суспендират правилата в случай на „люис“. Трудно е да се каже до каква степен това се е практикувало в Америка. Понастоящем то не се признава. Но има доказателства, че е било ползвано през ХVІІІ век, например в случая с Джордж Вашингтон, който бил иницииран на 20 години. Във всеки случай, Оливър станал масон по този начин на 19-годишна възраст, иницииран от своя баща през 1801 г. в ложата „Сейнт Питърс“ в Питърбъро.

Бащата на Оливър бил ревностен и добре осведомен масон и ритуалист-буквалист,

т.е. от типа хора, които държат на буквалното познаване на ритуала като основна необходимост в масонството. Съответно, Оливър бил напълно обучен в този канон – нещо, което е наистина необходимо не само за масонския напредък, но, както подозирам, и за масонската ерудиция. В резултат на задълбоченото му познаване на работата и неуморната му дейност, неговото напредване в Занаята било бързо.

През 1809 г. Оливър създал ложа в Гримсби – селището, в което той бил ръководител на гимназията. И най-вече благодарение на неговите усилия, ложата станала силна и просперираща. Той бил майстор на тази ложа в продължение на 14 години. След това последователно станал Провинциален велик стюард (1813 г.), Велик капелан (1816 г.), и Заместник велик майстор на Линкълншиър (1832 г.). Последната длъжност заемал в продължение на 8 години. Тук трябва да се напомни, че постът на Провинциален велик майстор в Англия бил запазен за аристокрацията. Междувременно, интересно е да се знае, че Великата ложа на Масачузетс му е връчила почетното звание „Стар заместник-велик майстор“.

Списъкът с масонските творби на Оливър е много дълъг. Той е най-плодовитият измежду масонските автори и като цяло е имал най-същественото влияние. Започнал с публикуването на редица масонски поучения, но понастоящем може да се предположи, че в резултат на  силното негодувание към механично възпроизвежданото ритуално масонство, в което той, така да се каже, бил е възпитан, насочил вниманието си към историята, а впоследствие – и към философията на Занаята.

Първата му историческа работа е станалата известна под името: „Древни артефакти на Свободното зидарство, включващи илюстрации на петте велики периода на масонството от създаването на света до освещаването на храма на цар Соломон“2. Тя е публикувана през 1823 година.

След това издава в следния ред:

2. „Звездата на Изток“, първата му философска творба, предназначена да покаже връзката на масонството с религията;
3. „Знаци и символи“, представяне на историята и значението на всички масонски символи, които са били признати по негово време;
4. „История на посвещението“, 12 лекции върху древните мистерии, в които той се е стремил да проследи масонското посвещение и древните системи на посвещение до един общ произход – въпрос, по отношение на който последните антропологични и социологически изследвания на примитивни тайни общества показват, че може би Оливър е бил много по-близо до истината, отколкото предполагахме по-рано;
5. „Теократичната философия на масонството“, едно по-нататъшно развитие на неговите идеи за отношението на масонството към религията;
6. „История на Свободното зидарство от 1829 г. до 1840 г.“, текст, предназначен да бъде притурка към илюстрациите на Престън за масонството, които той е редактирал през 1829 г.;
7. „Обяснение на историческите ориентири и други доказателства за масонството“, най-величавото негово произведение, паметник на огромно по обем изучаване на източници и на усърдни изследвания;
8. „Откровенията на правия ъгъл“ – къс масонска белетристична измислица;
9. „Златните останки от ранните масонски писатели“, подробна компилация в пет тома;
10. „Символът на славата“, неговата най-добра дискусия за обекта и предназначението на масонството;
11. „Огледало за масоните-йоанити“, произведение, в което се обсъжда посвещаването на ложи на двамата светци, носещи името св. Йоан;
12. „Произходът и отличителните знаци на степените в Кралската арка“;
13. „Речник на Символичното масонство“, първият от дълга поредица подобни речници;
14. „Институти на масонската юриспруденция“.

Освен това Оливър публикувал „Книга на ложата“ – един вид ритуален наръчник, подобен на инструкциите или ръководствата, които са достатъчно добре познати днес. Също така, той постоянно сътрудничел на английските и дори на американските периодични масонски издания.

Вероятно никой, който не е писател по професия, не може да покаже подобен списък, като се има предвид колко от посочените по-горе книги са водещи произведения в тяхната област.

За съжаление,

възгледите на Оливър за масонския закон

не са били в съгласие с онези, които преобладавали в Англия през 1840 г. Ето защо, когато през същата година д-р Крусификс, един от най-известните английски масони от XIX век, бил изключен от Великата ложа и се оттеглил от масонска дейност, Оливър също понесъл недоволството на великите сановници, като заявил правото си, макар и само като Провинциален заместник-велик майстор, да вземе участие в една публична демонстрация в чест на Крусификс, към която се присъединили голям брой изтъкнати масони. Това довело до загубата на поста му с акт на рровинциалния велик майстор и до оттеглянето му от активна връзка със Занаята. Но английските масони скоро разбрали правотата в гледната точка на Оливър относно

независимостта, която масонството трябва да позволи на индивида

в неговата вяра и в неговото мнение относно онова, което представлява масонското право. Съответно, четири години по-късно, почти всички масони в кралството се присъединили към подписка за поднасянето на Оливър на плакет в знак на признателност за неговата велика служба на Занаята.

Но справедливостта не възтържествувала за Оливър, както това станало за Престън, защото той не бил човек, който да я преследва за себе си, както щял да направи това Престън. В резултат Оливър се оказал извън досег с активната масонска работа през последните 22 години от живота си. Че това по никакъв начин не се е дължало на някакво неподходящо упорство от негова страна, според мен, се вижда дори само, ако за миг зърнем неговия портрет, излъчващ доброжелателство и приветливост. Освен това, всички негови характеристики са в съгласие с впечатлението, което човек получава от портрета му. Всичко свидетелства за неговата предразположеност към обич, за неговото благородство, милосърдие и готовност да направи услуга. Всички, които са писали за него, свидетелстват, че той е бил в най-висока степен скромен, прям, че лесно се е сближавал. Не бива да ни учудва фактът, че такива мъже като Краузе и Оливър е трябвало да страдат от ревността, която, изглежда, по-големите познания провокират у онези, които възприемат способността да възпроизвеждат ритуала с микроскопична точност като най-важно в масонството. Широката скроеност, до която неизбежно водят такива познания, застрашава

самите основи на буквализма,

на който най-важните хора в нашите ложи са били учени (или сами са се учили), че представлява същността на институцията. Но е странно и не говори добре за човешката природа обстоятелството, че високомерният и амбициозен Престън в крайна сметка е получил справедливост, която е отказана на Краузе и на Оливър.

Обобщавайки личността на Оливър, всичко потвърждава впечатлението, което получаваме от портрета. Той бил човек с горещо сърце, с ревностен ентусиазъм към старината, с дълбока вяра и истински религиозни убеждения. Трябва да си спомним всяка от тези особености, когато започнем да размишляваме за неговата философия на масонството. Толкова за човека.

 

Времето.

Доминиращата навсякъде философия по времето, когато твори Оливър, е онова, което е познато като романтизъм. В Англия, която в този период все още се занимава предимно с религиозни, а не с философски или научни въпроси, романтизмът е особено силен. Мислители от поколението след Кант се противопоставят на критическата му философия, обосновавайки се с това, че ѝ липсва жизненост. Те твърдят, че живото единство на духа е нарушено от неговите анализи и определения. Посочват, от една страна, религиозната вяра, а от друга – артистичното възприятие и творчество, като методи, които, за разлика от критическата философия, придавали пълна справедливост на живота. С други думи, ерата на разума, в която Престън е писал и творил, била свършила. И поне за определено време хората престанали да очакват всичко от разума, интелекта и знанието; и във всяко отношение започнали да се надяват на онова, което наричали дух. По-младите мислители били изпълнени с ентусиазъм от идеята да получат всичко от духа и не виждали, че просто търсят

нов философски камък.

Чрез идеята за духа те очаквали да установят пълно единство на всички неща, да разрушат съществуващото разделение между науката, религията и изкуството, и да изгладят всички различия. Такава идея за познание може справедливо да се нарече романтична. Тя стои пред нас възвишена и далечна. Възбужда нашия ентусиазъм или нашия стремеж да я постигнем и ни влияе чрез възхвалата ѝ, а не чрез някаква перспектива, която да ни даде ясно и трезво осъзнаване. Това, че едно цяло поколение трябвало да се задоволи с поставянето на своя идеал за знание в тази форма, изглежда трудно за обяснение – дори като реакция на прекаленото рационализиране през предходния век. Вероятно трябва да се вземат под внимание общите промени, предизвикани от Френската революция, а не трябва да се пренебрегва и златната епоха на поезията, която придружавала това философско движение. Всъщност, връзката между романтичните философи, романтичните поети и романтичните музиканти е много близка. Не е случайно, че онова, което можем да наречем романтично масонство, се появява по същото време. Това ще стане особено очевидно, когато започнем да говорим за възгледите на Оливър относно позицията на масонството към религията.

Един от най-представителните немски романтични философи твърди, че

всяко разделение между поезия, философия и религия е повърхностно

и произволно3. Той заявява, че докато поетът разглежда философията като някакво разясняване на поезията на живота, която може да бъде открита във всички неща, то философът разглежда поезията като живописна форма на мисълта, възприемана интуитивно, която се придвижва във всичко. Но, казва той, религията е фаза на същото търсене на единство4. Позволете ми да цитирам думите му, тъй като те точно отразяват вижданията на Оливър:

„Ако е позволено да се мисли, че задачата на мисълта е да ни покаже единството на всички неща, може ли философското усилие да се различава по своята същност от религиозния копнеж, който също така се стреми да превъзмогне противостоенето и неспокойствието на живота?“

Тази романтична философия идва в Англия главно чрез поета Самюъл Тейлър Колридж (1772 – 1834), който пише по времето, когато основната литературна дейност на Оливър е в ход, и умира около шест години преди да се появят неговите най-важни и значими творби. Връзката между двамата е толкова ясна, че е необходимо за момент да обърнем внимание на Кол­ридж.

Колридж ни казва, че като млад е бил ученик на рационалистите от ХVІІІ век. Но толкова характерният за ХVІІІ век опит феноменът на ума да се свие до елементарни функции чрез средствата за анализ и разкриване на механистичните закони на цялото съзнание, го отблъснал. Ако това стане, казвал той, то би унищожило единството и активността на ума. По това време той се докоснал до германската романтична философия и се обърнал в новата посока. Всъщност, той бил романтик по природа.

Отдал се на идеите за Абсолюта, в който разликите и противопоставянията в света с предпоставените граници се смесвали и изчезвали. Бил по-скоро поет и проповедник, отколкото мислител, и рядко прескачал отвъд границите на интуицията и пророчеството. Затова е повече от вярно изказването на един от критиците му, че Колридж е водел своето поколение през лунна пътека до някаква ортодоксалност – и всъщност, дори до една по-категорично изразена ортодоксалност, отколкото е съществувала преди това. Смята се, че англо-католическото или пюзиисткото движение5 от ХIХ век, което Нюман и много други английски учени са донесли в римокатолическата църква, е било резултат от идеите на Колридж.

Какви били характеристиките на философията от времето и мястото, в които Оливър пишел?

1. Размишлението и въображението били основните инструменти на мисълта6. Поетичното станало единствената реалност. Ентусиазмът бил приет за ерудиция.
2. За известно време здравият разум абдикирал. Убеждението, интуицията и вярата се считали за самодостатъчни при всяко едно обяснение.
3. По същия начин традицията станала нещо, което оправдавало само своето съществуване. Това било вид­но особено добре в споменатото „Оксфордско движение“ и в католическото противодействие, възбудено в Англия. Виждало се и в представите от времето, отнасящо се до създаването на английската конституция, което Дикенс е осмял в лицето на г-н Подснап7.
4. Помирението на християнството с философията се превърнало в един разпознат проблем. Например, Колридж възприел това като свое основно занимание.

Всички тези характеристики могат да се видят в масонските творби на Оливър. Например, дефектите на неговите исторически работи, които напълно обезсмислят популярната масонска история, са дефекти на романиста. Той е увлечен от горещото въображение и умозрителния ентусиазъм. Подобно на своите философски учители, отхвърлял критическия метод и това довело до

загуба на способността

прецизно да прави разлика между това, което е, и онова, което би искал да вярва, че е.

От друга страна, в масонската философия, където чистото умозрение е допустимо, тези качества имат определена стойност. Мил казва за Колридж, че е един от най-големите творчески умове на своето време. По същия начин Оливър, повече от всеки друг, карал хората да се замислят върху проблемите на масонската философия. Стилът му е подходящ. Той е винаги лесен за четене и често е забавен. Множество читатели, които биха били отблъснати от изпълнените с ученост, но трудни, страници на Краузе, се радват на Оливър. Следователно, той е дал форма и посока на масонското умозрение, които все още съществуват.

 

Философията.

Обръщайки се към философията на масонството, отстоявана от Оливър, могат да се отбележат три важни точки:

1. неговата теория за връзката на масонството с религията;
2. неговата теория за масонството като традиция, която от едно чисто предходно състояние ни залива като порой;
3. неговата теория за есенциалната християнска природа на нашата институция8.

Нека разгледам подред тези изредени по-горе положения.

1. Бе казано, че помиряването на знанието с религията и обединяването на религията с всички други човешки дейности е любимо начинание на романтичната философия. Затова е естествено един духовник да бъде привлечен от този тип мислене; и още – един ревностен свещеник и ентусиазиран масон, който се е учил от Престън, чиято книга за масонството като знание е редактирал, да превърне проблема в такъв по

свързването на масонството с религията

и тяхното съчетание. Начинът на Оливър да направи това е изключително изобретателен.

Религията и масонството, би казал той, се препокриват в своя замисъл и са идентични в своята цел по отношение на знанието. Всяка от двете области е проява на духа, на Абсолюта – тоест, на Бога. Бог, би казал Оливър, ни се явява първо чрез откровение и по този начин ние Го познаваме, познаваме себе си и познаваме Вселената чрез религията. Второ, Той се проявява пред нас посредством традицията и по този начин ние Го познаваме, познаваме себе си и познаваме Вселената чрез масонството. Трето, Той ни се явява чрез разума и по този начин Го познаваме, познаваме себе си и познаваме Вселената чрез знанието – или, както го наричаме, науката. Подобно на романтиците, той се стреми да постави цялото съдържание на живота в едно взаимосвързано цяло; и открива това в Бога или в Абсолюта. Съответно, за него масонството е един от начините за подход към Бога, а другите два са религията и науката. Ако триадата на Краузе е: закон, религия и морал, зададени от държавата, църквата и масонството, то за Оливър тя е: откровение, традиция и разум, изложени, предадени, разработени и интерпретирани от религията, масонството и науката.

2. Теорията на Оливър за

масонството, като система на традицията,

изглежда произхожда от Хътчинсън. Последният заслужава кратко отклонение.

Уилиам Хътчинсън (1732 – 1814), английски адвокат, е може би най-ранният масонски философ. През 1774 г., с разрешение на Великата ложа, която настоява за правото да цензурира всички масонски текстове, Хътчинсън публикува главната си масонска творба, озаглавена „Духът на масонството“. Самият Оливър казва, че тази книга е

„първият ефективен опит да се обясни по рационален и научен начин истинската философия на Ордена“.

Учението на Хътчинсън е следното:

изгубената дума

е символ на изгубената религиозна чистота поради покварата на еврейската вяра. Той твърди, че майсторската степен символизира новия закон на Христос, който заменя мъртвия и покварен стар закон на юдаизма. С известна фриволност в етимологините предположения той извлича името Хирам (Хурам) от гръцката дума heuramen („намерихме го“), а „акация“ – от гръцката еднобуквена дума за отрицание alpha (α) и kakia („зло“), откъдето получава акакия, „освобождение от злото“ или „освобождение от греха“. Така че, казва той, Майсторът масон

„представлява човек на християнското учение, спасен от гибелния грях и възвисен до вярата в спасението“.

Хътчинсън повлиява на Хеминг, който пише лекциите за древните9, а в Америка може да се види следа от това влияние в тълкуването на пламтящата звезда в нашите лекции.

Ясно е, че Оливър е взел репликата от Хътчинсън. Но Хътчинсън е заявил

отъждествяване на религията и масонството.

А Оливър, като свещеник на установената църква, не е могъл да си позволи нещо подобно. Вместо това, той се е опитвал да ги обедини, като същевременно ги държи разделени, за да ги превърне във фази на едно по-висше единство, да ги превърне – макар и не веднага – в израз на онова, което е някакъв завършек на всичко, което представлява „край на всички краища“. Както се вижда, той прави това, като разглежда както религията, така и масонството под представата за начин на приближаване към Бога. Тази представа го довежда до неговата теория за масонството като някакво тяло на традицията.

Накратко казано, теорията на Оливър е следната. Той твърди, че масонството трябва да се счита за

носител на традицията от най-ранните периоди от историята

– така, както те са отбелязани в Светото писание. Тази традиция, според ентусиазираните му разсъждения, е била преподадена от Сет на потомството му и се е практикувала от неговите наследници като

чисто или примитивно масонство отпреди Потопа.

Така тя е преминала към Ной и неговите потомци и при разпръсването на човечеството се е разделила на чисто масонство и фалшиво масонство. Чистото масонство преминало от патриарсите към Соломон и оттам – към днешната институция. От друга страна, чистата традиция е била покварена от езичниците и е възприела формата на мистериите и инициаторските обреди на древността и античността. Съответно, настоява той, в масонството имаме една традиционна наука за морала, забулена в алегория и илюстрирана със символи.

3. Отново, като следва Хътчинсън, а и подпомогнат от факта, че, според светата църква, Старите задължения са верни, Оливър твърдял, че

масонството е строго християнска институция.

Разбира се, той вярвал, че християнството е било предсказано и по някакъв начин – разкрито в Стария завет, и че доктрината за Светата Троица например била ясно изложена в него. По същия начин той твърдял, че най-ранните масонски символи също поднасяли доктрината за Светата Троица и че масонските препратки към Великия архитект на Вселената били препратки към Христос. Всъщност, в неговата система това е задължително, защото – ако религията (която за него може да означава само християнската религия) и масонството трябва да бъдат обединени – те трябва да бъда представени пред нас като различни проявления на един и същ Бог. Може да има

само един Бог

и този триединен Бог, Богът на неговата религия, твърди той, ни се е проявил чрез откровението, чрез традицията и чрез разума. Така, тълкуването на Оливер за откровението определя тълкуването му на традицията и разума.

Ако вземем предвид всичко това, можем да се съг­ласим с неговата обща философия, без да приемаме въпросното конкретно учение. Нуждаем се само от постулирането на по-универсална и по-обща религия, отколкото онази, която той е изповядвал – една религия над отделните секти, вероизповедания и догми, за да твърдим, че такава религия, заедно с масонството и заедно с разума, води до Бог. Освен това хиндуистите и мохамеданите могат да направят свое собствено тълкуване на откровението и да се присъединят към вярата във въпросните три начина за познаване на Абсолюта.

Маки упреква Оливър в

ограниченост и сектантство.

Но възможностите на неговата масонска философия са толкова широки, колкото може да се пожелае при конкретните обстоятелства. През 1840 г. е било твърде рано да се очаква от един свещеник да отиде по-надалеч в нейното прилагане, отколкото той е могъл да стори това.

В такъв случай, какви са отговорите на Оливър по отношение на трите основни въпроса пред масонската философия?

1. Каква e целта на масонството, за какво съществува институцията? Оливър би отговорил, че то има обща цел с религията и науката. Всяка една от тези области е средство, чрез което сме влезли във връзка с абсолютното. Те са способите, чрез които познаваме Бога и неговите дела.
2. Как се опитва масонството да постигне своята цел? Оливър би отговорил: като запазва, предава и интерпретира традицията на вековната древност, една чиста традиция, идваща от зараждането на човешката раса.
3. Какви са основните принципи, чрез които се управлява масонството при изпълнението на неговата задача? Оливър би казал, че фундаменталните принципи на масонството са по същество принципите на религията в качеството им на основни принципи за моралния свят. Но в масонството те се появяват в една традиционна форма. Така например, толерантността в масонството е форма на онова, което в религията наричаме благотворителност; универсалността в масонството е традиционна форма на онова, което в религията наричаме любов към ближния.

Както беше казано, философията на Краузе е философия на масонството в отношението му със закона и управлението. Философията на Престън е философия на масонството в неговата връзка с познанието. Философията на Оливър е

философия на масонството в отношението му към религията.

Нито един от другите двама не е имал и една десета от въздействието, което философията на Оливър е упражнила върху масонската мисъл. И като цяло влиянието му е ценно и стимулиращо.

Един от критиците му казва:

„Всичко, което той е трябвало да даде, е било свръхестествен лунен блясък, който за много млади хора, които се съмняват и търсят хвърля, нова светлина върху старите неща, но който блясък не съдържа нов живот.“

В известен смисъл това е така. Масонската философия на Оливър е

очевиден продукт на свещеник

в епохата на романтичната философия, който е прочел Хътчинсън и е разсъждавал върху него.

И все пак не е вярно, че при Оливър няма нов живот. С изключение на Краузе, няма нищо толкова ценно, което да посочва, че масонството е целта, която Оливър е намерил за нас. Мога само да чувствам, че е голямо нещастие неговата философия да се разгласява на едно ново поколение чрез надути фрази в речи и статии в масонската преса, вместо да бъде разбирана като цяло.

(Следва продължение)

 

Бележки:

 

1. „Пребендарий“ – почетен каноник. В онези катедрални храмове, които не са били положени върху монашески основи, канониците или пребендариите образували главното тяло в ритуала на богослужението и ръководството на храма.

2. Тук е наложителна препратка към текста на М.У. бр. Хари Кар, „За ритуала… и за вълшебните приказки“, поместен в рубриката „В няколко изречения“ („Зидарски преглед“, книга ХVІІ, март 2018 г., с. 33), в който се казва:

„Колкото повече пътувам, толкова повече нараства и учудването ми, когато виждам колко много братя вярват – от цялото си сърце – че нашият масонски ритуал е бил спуснат направо от небето директно в ръцете на цар Соломон.“

3. Да се спомене изразът „един от най-представителните немски романтични философи“, след което да се посочи конкретно отстоявана от предполагаемия мислител идея, но без изрично да се укаже името му, това не изглежда особено коректно. А когато няколко реда по-късно читателят стигне и до определен цитат, в който се задава реторично звучащият въпрос: „Може ли философското усилие да се различава по своята същност от религиозния копнеж?“, състоянието на неудовлетвореност от лансираната анонимност може само да се увеличи.

В случая не е невъзможно да се предположи, че става въпрос за Георг Вилхелм Фридрих Хегел, който е считал, че „абсолютният дух“ се разкрива или въплъщава и в изкуството, и в религията, и във философията. Но все пак, това е само едно предположение.

4. Идеята, според която еднаквите цели, могат да бъдат основа за едно или друго единение между хората, е колкото привлекателна, толкова и потенциално подвеждаща, доколкото различните индивиди могат да виждат напълно противоположни пътища за постигане на каквито и да било общи цели.

Няколко примера.

Осъществяването на „човешко благоденствие“, възвестено като цел, може да бъде преследвано чрез потискането или дори унищожаването на част от определена човешка популация, но може да бъде търсено и чрез справедливо разпределение на природни ресурси и/или произведения на труда.

Осигуряването, на „по-благоприятни условия“ за отглеждането на земеделски култури може да бъде търсено чрез молебени за дъжд или против градушка, но може да бъде постигнато и чрез изграждането на изкуствени напоителни системи или специални ракетни площадки.

Търсенето (и дори откриването) на „истината“ може да бъде обявявано като цел на целите и от религията, и от науката, но при съпоставката на изводите от едно „откровение“ и от един лабораторен експеримент може да се констатира, че резултатите, титулувани като „истини“, нямат нищо общо помежду си.

На практика цялата човешка история показва достатъчно красноречиво, че огромни маси хора могат да постигнат лесно единение, когато обявените цели имат достатъчно общ характер. Заедно с това същите тези огромни маси могат да се окажат дълбоко разединени относно инструментариума за осъществяването и на най-плахия опит по посока към все същите общи цели.

Припомнянето на подобни тривиални примери изчерпва своя смисъл единствено с идеята за едно авансово предупреждение, адресирано към която и да било романтична декорация на доктрина от рода на интерпретираната, както и във връзка с по-сетнешни фрагменти от настоящия текст, в които евентуалната идея за „обща цел“ се мисли като достатъчно значим фактор, предполагащ единение между хора, принадлежащи на формации, изповядващи фактически различни идеи.

5. „Пюзиистко движение“ – обозначение, придобило широка употреба като название на теологична школа, зародила се в Оксфорд в края на 30-те години от ХІХ век, когато определени членове на преподавателското тяло започнали да афишират своето отношение към „тревожното състояние“ на църквата в Англия и към допускането на редица „нерелигиозни принципи“ и „зловредни учения“, оказващи – според тях – разрушително влияние върху управлението на страната. Били предприети публикации върху теми като: „апостолската приемственост“, „църковната власт“, „занемаряването на ежедневното служение“, „десакрализацията на празниците“, изискването за забрана на каквито и да било „дискусии и размисли“ относно тайнствата, които следвало да бъдат възприемани единствено като „върховни, мистерийни християнски привилегии, възбуждащи страхопочитание“ и изискващи само „усвояване с чувство и уважение“, „прегръдка с почит“ и „осъзнаване и прилагане“. В рамките на представите си за църковната власт пюзиитите отстоявали тезата за вредата от каквато и да било намеса на „човешката традиция в откровението“, за невъзможността на „нито един човек след апостолите“ да представи „волята на Христос“, както и за пълната достатъчност на „цялата разкрита и огласена вяра“, съдържаща се в „следите, оставени от изначалната църква“.

Инициаторите на движението споделяли своята печал, провокирана от характерното за тяхното време състояние на образованието (дори и в богословската сфера), при което хората бивали погрешно приучвани: „да мислят, вместо да четат“, „да съдят, вместо да учат“, „да търсят истината в собствения си разум, а не като се обръщат към определен постоянен, външен за тях, стандарт“.

Начело на тази школа се оказали: д-р Едуард Пюзи, професор по иврит и канон на Христовата църква, свещеник Джон Кейбъл, професор по поезия, свещеник Джон Нюман, както и редица други техни колеги, някои от които експерти в областта на така наречената „морална философия“.

Самият Едуард Пюзи (1800 – 1882), възпитаник на немското богословие от университета в Гьотинген, изпълнен с импулси за възраждане на междувременно оказалия се в упадък протестантизъм, но преживял с времето сериозни богословско-мирогледни трансформации, бил споходен както от периоди на сериозна популярност, така и от времена на репресия, свеждаща се до забрана да изнася проповеди. Бил човек, който приемал за свое сериозно задължение да участва във всички важни спорове, възникващи в университетския живот на Оксфорд, някои от които звучат и днес достатъчно провокативно (например, спора „за смисъла на вечното наказание“, състоял се през 1877 г., тезата на който би могла да се интерпретира като влизаща в известно противоречие със съдържанието на негов трактат от 1846 г., титулуван така: „Пълното опрощение на каещия се грешник“).

В същото време, според енцикполедия „Британика“, проф. Пюзи бил известен със своята „почти неограничена способност да приема чуждата болка“ като своя, а след като имал репутацията на високонравствен човек бивал избиран от мнозина за духовен наставник, на когото те доверявали своите грехове и съмнения. Независимо от тези си качества обаче, той не бил подминат от горчивината да се окаже изоставен още приживе от по-голямата част свои последователи.

6. Да се посочи, че „размишлението“ е един от „основните инструменти на мисълта“, издава известна склонност към не най-оправдана тавтологичност.

7. Г-н Подснап – персонаж от последния завършен роман на Чарлз Дикенс „Нашите общи приятели“ (1864 – 1865), превърнал се в символ на самодоволството и на категоричния отказ за среща лице в лице с неприятните факти от живота. „Нашите общи приятели“ е една от най-задълбочените творби на Дикенс, в която са преплетени жестока сатира и болезнени констатации на социалния анализ. Според някои критици, фокусът за разбирането на романа се намира в репликата на една от героините му: „Пари, пари, пари… и какви пари може да направи човек от живота.“

8. Ако се вземе предвид епохата, в която живее Джордж Оливър, ще се стигне до извода, че „есенциалната християнска природа“ на масонството е била естествено защитима характерност. Днес, колкото и подобна традиция да се поддържа от едни или други представители на Занаята, подобно твърдение може да провокира конфузии.

9. За пореден път трябва да бъде посочен един недостатък в стила на настоящите „Лекции“ – споменава се едно или друго фамилно име (в случая, Хеминг), без никакви допълнителни ориентири за конкретното лице. Обстоятелството, че визираният автор е писал „лекциите на Древните“ („lectures of the Ancients“), може да навее на мисълта, че става въпрос за член на Великата ложа на древните от времето на продължителното разединение на масонството в Англия.