.

Защо Хирам Абиф?

 

 

Брат А. С., майстор на ложа „Анкх”, ориент София

 

 

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 10, 2013 г.

Напоследък често чувам въпроса: Защо Хирам? Защо Хирам Абиф е нещо като Месията на масонството? Защо простият „занаятчия” е въздигнат до ранг „цар” редом със Соломон и Хирам, царя на Тир? Защо легендата за Хирам Абиф има толкова голямо значение за масонството, след като е измислена от край до край? И след като е измислена от край до край, защо тази чест се пада именно на Хирам Абиф? Нима Мойсей, Давид, Соломон, Зерубабел, дори същият този Хирам, цар на Тир, не са по-достойни да бъдат патрон или персонаж в една забулена от алегории и символика притча, имаща изцяло дидактично-морална стойност?

 

Да си припомним накратко легендата

Обобщено и накратко масонската легенда за Хирам Абиф гласи, че е бил син на вдовица и майстор-медникар от град Тир (в днешен Ливан) и който е бил провъзгласен от цар Соломон за „Цар хаббони” – предводител на строителите – и е бил назначен за върховен строител на храма на Единния Бог, или както се нарича – главен архитект на храма на Соломон, по-точно втория храм, ако приемем, че първият е палатката-Табернакъл, а третият е недостроеният и разрушен от Тит храм по времето на Зерубабел. Същият първомайстор Хирам Абиф, според масонските канони, е едно от трите главни действащи лица при строителството на Храма, наред и наравно с цар Соломон и цар Хирам на Тир (по принцип еврейската дума „цар/сар” в значението си на „предводител” е подходяща и за тримата).

Според масонските схващания Хирам Абиф – по причина, която не се изяснява, е бил единственият майстор-строител на земята, който освен че е знаел тайните на майстора-масон, е знаел и най-важното – Великата майсторска/Масонската дума, или казано по друг начин: Името (истинското) на Всевишния. Именно онова име, което според древните канони никога не се произнася. Извън общоизвестната заповед: не споменавай Божието име (напразно), в древните окултни традиции знаенето на името на който и да било дух, още повече Господ, е универсален ключ да ползваш и неговата сила и мощ.

Малко известна подробност е, че Хирам Абиф обещава на останалите майстори след приключване на строителството на храма да им разкрие не само тайните на майстора-строител, майстора-масон, но и Великата (Майсторска) дума – името на Всевишния, което би позволило на тези (бъдещи) майстори – по същество калфи по това време, защото единственият майстор (освен самият Соломон) е бил Хирам Абиф – да продължат по свой собствен път, вече като пълноценни майстори, и в други страни.

Нататък случката е известна. Един ден Хирам Абиф отива до незавършената „Святая Святых” в 12 по обяд (Високото пладне), за да отдаде почит към Всевишния и да доработи плановете за идния ден. По същото време всички останали калфи и чираци са били в почивка. При опит да напусне Храма Хирам Абиф е бил пресрещнат последователно от трима калфи – Йубела, Йубело и Йубелум. Още от имената им виждаме, че това са три измислени имена с окончания съответно за женски, мъжки и среден род от латинската дума Jubelaeus, която означава „освободен роб с право на имущество”. Но да продължим нататък. Хирам Абиф успява да избяга от Йубела и Йубело с леки наранявания, но третият, Йубелум (неслучайно от ср.р., за да се запази алегоричността) успява да го удари по челото с тежкия каменоделски чук (maul, maulet) и да го убие. Тялото престоява известно време в Храма, заровено в купчина отпадъци, а в полунощ (Ниското пладне) е бил отнесен на някакъв хълм и заровен плитко и набързо. Гробът е бил отбелязан с акациева клонка, след което тримата калфи правят неуспешен опит да напуснат страната по море. Интересно е да се знае, че проникването на кораб по онова време също е ставало с парола и те, тъй като не са я знаели, не са могли да емигрират. Цар Соломон е бил уведомен за убийството и нарежда издирването на трупа на Хирам Абиф. При първото търсене вътре в Храма, след като не откриват трупа, 12 калфи си признават, че е имало заговор да бъдат узнати майсторските тайни и Името на Всевишния от Майстора Хирам на всяка цена още преди завършването на Храма и как те са се отказали и са се покаяли, но трима от тях са се опитали да осъществят този пъклен план. Соломон нарежда второ търсене. Как търсачите успяват да открият погребаното тяло остава в тайна, но е твърде вероятно, ако приемем логиката на притчата за правдоподобна, независимо от легендарния ù характер, въпросният капитан, отказал да пусне на борда тримата бегълци, да е разполагал с нужната информация. Каквото и да се е случило, според легендата търсачите открили плиткия гроб с акациевото клонче откъм главата на погребания и го разкопали, сетне изпратили вест до цар Соломон. Той изпратил чирак да повдигне трупа, но Чирашкият захват се оказал недостатъчен. Същото се случило и с Калфенския захват, когато калфа бил изпратен за същото. Накрая самият Соломон отишъл и с помощта на майсторския захват – „Лъвската лапа” и/или с помощта на „Петте опорни точки”, не само успял да повдигне тялото от гроба, но и според някои версии дори да вдъхне живот (временно) на покойния, който изрекъл „Заместващата Дума” на „Великата Дума-Име”, която била изгубена с неговата смърт. По-късно тялото на издъхналия Хирам Абиф е било погребано с всички почести.

 

А сега да си припомним какво казва Библията по въпроса

Хирам (Абиф) се споменава само в две книги на Библията – В Царства II и III и в Паралипоменон II (Летописи II). В Царства се говори за двама души с името Хирам – единия, царя на Тир, приятел и сподвижник на цар Соломон (с когото по-късно се скарват), построил още и двореца на цар Соломон, и къщата на баща му Давид, с когото всъщност имал договорка за помощ при построяването на Храма Господен (Царства II, 5:11, Царства III 5:1,2,7,8,10, 11, 12, 18;), и другия, просто Хирам, за когото единствено пише:

[7:14] син на една вдовица от Нефталимово коляно. Баща му, тирянец, беше медникар; той беше способен и изкусен и умееше да прави всякакви вещи от мед. И той дойде при цар Соломона и правеше му всякакви работи; [7:15] той направи два медни стълба, всеки висок по осемнайсет лакти, и връв от дванайсет лакти обхващаше окръжността на единия и другия стълб; [7:16] той направи и два главуляка, излети от мед, за да ги тури върху стълбовете; пет лакти висок единият главуляк и пет лакти висок другият главуляк; [7:17] направи мрежи плетена работа и върви като верижки за главуляците, които бяха върху стълбовете: седем за единия главуляк и седем за другия главуляк. [7:18] Тъй направи той стълбовете и два реда нарове около мрежата, за да покрие главуляците, които са върху стълбовете; същото направи и за другия главуляк. [7:19] А в притвора главуляците върху стълбовете бяха направени подобно на крин, четири лакти; [7:20] и главуляците върху двата стълба отгоре бяха тъкмо над изпъкнатостта, която беше до мрежата; и върху другия главуляк на редове околовръст двеста нара. [7:21] И постави стълбовете на храмовия притвор; постави стълб отдясно и му даде име Иахин; постави стълб и отляво и го нарече Воаз.

Следва подробно описание на всичко, което е изработил, но нищо повече, както и нито дума, че е разбирал нещо от същинско строителство [7:22] [7:23] [7:24] [7:25] [7:26] [7:27] [7:28] [7:29] [7:30] [7:31] [7:32] [7:33] [7:34] [7:35] [7:36] [7:37] [7:38] [7:39] [7:40] [7:41] [7:42] [7:43] [7:44] [7:45] [7:46] .

Накратко казано, освен че този майстор-медникар, син на майстор-медникар и жена, рано останала вдовица, от племето Нафтали (което е условно, виж Забележката, защото е една от дъщерите на Дан) е дошъл, изпратен от Хирам, царя на Тир, при Соломон и… му „правеше всякакви работи”. Бих добавил „за украса”. В този смисъл твърдението, че Хирам (Хурам), наречен Абиф, е бил: „архитектът на Храма на Всевишния, построен от цар Соломон”, меко казано, е безпочвено. Нещо повече, като отдава дължимото на Строителя Соломон, Библията ни казва, че самият Бог е архитектът на Храма и че Той е дал детайлен план за този Храм още на Давид! В този смисъл смело можем да кажем, че личността на Хирам Абиф е свръхнатоварена. Но защо? Защо е било нужно личността на простия, макар и изключително изкусен, майстор-медникар да бъде свръхнатоварена и да бъде превърната от масонската традиция в опорна, ключова, личност, около която се завърта почти цялото масонско мироздание?

Забележка: Интересно и важно е да бъде отбелязано, че Абиф не е презиме! На иврит „Абиф”, по-точно „Аб-Ив”, означава „баща-негов”; както и „на баща ми”; „аби, абба” освен „баща” се е използвало от древните евреи и за почетно обръщение и знак за уважение. В този смисъл се е използвало и в смисъл на „майстор”, „учител”. Древноеврейската традиция е разделяла условно хората на три съсловия – в първото хората са носели и са се обозначавали само със собственото си име, а в третото – към името е било добавяно понятието Рабби, което и до ден днешен означава предимно „учител”. Тези, от третото съсловие, често са получавали и обръщението-титла Абба, Абби, Аби, което, както изяснихме, освен баща означава и майстор, учител. Във втора книга на Паралипоменон (Летописи) четем:

[2:12] И още каза Хирам (царят на Тир на цар Соломон син Давидов – б. а.): благословен Господ, Бог Израилев, Който е създал небето и земята и е дал Давиду син мъдър, умен и разумен, който тъкми да строи дом Господу и дом царски за себе си.

[2:13] И тъй, пращам (ти) човек умен, надарен със знания – Хирам-Авия (Абиф – б.а.),

[2:14] син на жена от Дановите (не разминаване, а по-скоро уточнение на произхода на Хирам; Дан е син на Яков и Билха, земите му, най-северните, на юг и на запад са граничели със земите на брат му Нафтали – също син на Яков и Билха; по принцип северните земи: на Ашер (син на Яков и Зилпа), Нафтали и Дан, всичките деца от наложниците на Яков, – били додадени като обезщетение ( б.а.) дъщери, а баща му е тирец; той знае да работи изделия от злато и от сребро, от мед и от желязо, от камъни и от дърво, от пурпурна и синя прежда, от висон и от багреница и да изрязва всякаква резба и да извършва всичко, що му бъде поръчано, заедно с твоите художници и с художниците на моя господар Давида, твоя баща.

В българския превод Хирам Абиф е отбелязан като „Хирам Авия”, което нищо не означава и стои по-скоро като презиме (както прочее го е тълкувал и Мартин Лутер). В оригиналния текст „добавката” към името Хирам има две възможни тълкувания: ако приемем варианта Абив „на моя баща” в смисъл „един от майсторите на моя баща (в случая Абибал, бащата на Хирам, царя на Тир)” и ако приемем, че е Аби, тоест Хирам Аби – „Уважаемият майстор Хирам”, издигнал се до третото съсловие в древноеврейската йерархия.

Независимо от тълкуванията, в масонството твърдо е възприета формата Абиф, по-скоро съчетавайки почетното обръщение с понятието, че Хирам е „неговият, на масонството, баща, майстор и учител”.

 

А сега нека разгледаме една история от Египетската митология, по-точно историята за Озирис и Изида (Изис)

Бог Озирис

Накратко тя е следната. Озирис – едновременно цар и бог на египтяните (потомците на Хам, син Ноев), се отправил на дълго пътешествие, за да дари със светлина съседните народи, в този смисъл – със знанията, които е притежавал, и различни изкуства. Неговият брат Тифон (богът на студа и зимата, каквото и да е означавало това по тези ширини) е бил силно завистлив и решава да убие брат си и да му открадне царството (в най-широк смисъл, не само като военновременна територия), както и да го лиши от възможността да „дарява живот” чрез своя Фалос. Изида (Изис) е била не само тяхна сестра, но и съпруга на Озирис. Като жена на Озирис тя е била, естествено, царица и тъй като по това време, преди Амун Ра – богът-слънце и единен бог по времето на Ехнатон, – богът на слънцето е бил Озирис, тя, естествено, е била богиня на Луната (две от опорните Светлини на масонството). С няколко думи, Тифон коварно причаква брат си и го убива, като Озирис почти не оказва съпротива. Изида разбира за това и тръгва на Първо търсене, за да дири трупа, разпитвайки всеки, когото срещне. Най-накрая тя го открива под едно акациево дърво. Изравя трупа, отнася го в пълна тайна у дома и го погребва по всички правила. Тифон отново се намесва, с измама успява да открадне трупа, нарязва го на 14 части и ги скрива на 14 различни места. Изида прави Второ търсене. Тя успява да издири всички части, освен една – прочутия Фалос, който според древната египетска култура е бил „породител на всичко одухотворено”. Тя прави заместител (копие) на този Фалос, освещава го и го превръща в обект на почитание, по-скоро като реална препратка към истинската същност, а не като езически идол, въплътил в себе си същността на съответното божество.

 

Да сравним по основни точки

(1) И двамата (Озирис и Хирам Абиф) отиват в чужди земи да споделят своите тайни, знания и умения.

(2) И в двете легенди има нещо много ценно, което и двамата притежават: Хирам Абиф притежава Великата майсторска дума, Истинското име Господне, което може да породи всичко одухотворено, а Озирис притежава своя безценен божествен Фалос, който поражда всичко одухотворено.

(3) И в двете легенди има пъклена конспирация от зли и завистливи персонажи, които по статут са били близо до главните герои, които са искали да се идентифицират с него на всяка цена и да овладеят или да унищожат/обезсмислят това тяхно ценно притежание.

(4) И в двете легенди има борба и убийство на „предводителя” (царя), притежател на „ценността”.

(5) И двамата са условно „смъртни”.

(6) И двамата не са употребили своята свръхдарба, за да предотвратят смъртта си: Озирис – своята божествена мощ, а Хирам – Името Господне.

(7) И двамата са го направили в името на Живота и Смъртта като брънки от една обща непрекъсната верига.

(8) И двамата са приели съдбата и са действали по пътя на трансгресията и трансформацията – Озирис от бог на Слънцето, Светлината и Живота се превръща в бог на Мрака, Подземното царство и Смъртта; Хирам Абиф от своя страна хвърля мост между Живота и Смъртта и се превръща в нещо подобно на лодкаря Херон, който е връзката между двата Свята, в тяхното вечно взаимно превъплъщаване.

(9) И двамата са Знаели, че ако употребят своята мощ, ще предизвикат крайна ескалация, която би предизвикала неизбежен срив и край на развитието и естествения (божествен) ход на нещата, докато временното отстъпление би дало възможност да не се изпускат Пътят и Посоката.

(10) И двамата са убити от свой брат – Озирис от Тифон, а Хирам Абиф от своя брат Йубелум.

(11) И двете тела първо за заровени набързо и на плитко, след което получават правилно погребение.

(12) И двата гроба са били маркирани с акация откъм главата.

(13) И в двете легенди има два похода за издирване на трупа.

(14) И в двете легенди в крайна сметка онова „много ценно нещо”, заради което всичко се случва, е „изгубено завинаги” – със смъртта на Хирам „Великата майсторска дума”, „Името на Всевишния”, а със смъртта на Озирис – „Великият Фалос”, „Породителят на всичко одухотворено”.

(15) И в двете легенди се създава заместител на изгубеното „ценно нещо” – в Хирамовия случай „Нова дума”, в случая Озирис – нов, изкуствен Фалос, тоест Името продължава да съществува чрез Прякор, а Фалосът – чрез Идол.

 

Изводи

Не е тайна и смело може да се каже, че масонският Хирам Абиф в своя „масонски” вид не е историческа личност, още по-малко библейска. Хирам Абиф е заимстван от Вехтия завет и след като е бил доизмислен и сръхнатоварен, е превърнат в персонаж, който практически повтаря Озирис, древния египетски бог на Слънцето, на същото онова Слънце, което впоследствие полага първичната идея за Единния Бог в Египет и която идея евреите възприемат и „експортират” до Обетованата Земя, за да я утвърдят по-късно по един безспорен начин. Всичко това не е чудно, като се има предвид произходът на древните знания, към които неуклонно се придържа нашето братство. Разбира се, условно езическото схващане, в този смисъл пресиленият култ към Фалоса-Оплодител-Одухотворител е заменен с Логос, с Божествения Логос – Първоизточника на всичко. Конкретното внушение, частта от общото, от цялото, се превръща във виртуално, тоест от общото, от цялото към конкретното, от което то не променя своята същност, а само вектора. Затова всеки път, когато преповтаряме легендата за Хирам Абиф, ние всъщност преповтаряме по друг, по-съвършен според нас и дори, бих казал, по-правдоподобен начин легендата за Озирис, с тази разлика, че внушаваме не само вечния кръговрат между Живота и Смъртта, и порочността от предизвиканите злини спрямо Знанието и Светлината, олицетворена от своя бог, бога на слънцето, а великия порок на неверието, съмнението в Единния Бог, пагубността от загубата на Пътя и Посоката и неспособността от взимането на правилно решение.

Хирам Абиф не е Месия (както понякога го тълкуват някои наши братя). Хирам Абиф не е масонският Иисус, масонският Мохамед или масонският Буда. Хирам Абиф в своята масонска същност е алегоричен персонаж (той не може да бъде истински, тъй като е свръхнатоварен, за да преповтори с нова мъдрост една още по-древна притча-легенда). Той учи на твърдост, но и на смирение. Учи на мъдрост и непоклатима вяра в Единния Бог. Той ни показва за неизбежните злини в живота, но и тяхната нищожност пред лицето на Всевишния. В християнска интерпретация тези послания кореспондират както с Второто Послание на Св. Апостол Павел до Коринтяните:

[11:3] Ала боя се да не би, както змията с хитростта си прелъсти Ева, тъй и вашите мисли да се повредят поради простотата ви в Христа.

[11:4] Защото, ако някой дойдеше да проповядва другиго Иисуса, когото ние не сме проповядвали; или, ако получехте друг дух, когото не сте получили, или друго благовестие, което не сте приели, – вие с право щяхте да го търпите.

Така и в Посланието на същия до Галатяните:

[1:6] Чудя се, че тъй скоро преминавате от Оногова, Който ви е призвал чрез благодатта Христова, към друго благовестие;

[1:7] не че има друго благовестие, но има някои, които ви смущават и искат да изопачат благовестието Христово.

[1:8] Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде. ◊

към начало