Закон. Свобода. Смърт.

 

Брат Е. К., ложа „Свети Йоан‟, ориент София

 

Скъпи братя,

При подготовката и откриването на ложата на 1-ва и 2-ра степен присъства едно странно изречение, огласявано от уважаемия майстор:

 

„Само Законът може да ни даде свобода”.

Навярно това изречение не е маловажно щом при произнасянето му Уважаемият майстор взема меча на ложата и го поставя върху Старите задължения, Основния закон на Обединената велика ложа на България, Правилника за неговото приложение и Устава на ложата. Напълно позната, вътрешно разбираема, но в същото време трудна за обяснение е тази фраза. Как така законът ще дава свобода. Та нали законът е ограничение, ред, движение в релси, а свободата е неограничен простор, полет на духа, липса на ограничения. Какъв е този закон – човешко изобретение, закон, на който се подчинява обществото или определена група хора?

С безкрайно уважение към всички религии и вероизповедания по света, със смирено преклонение пред всички свещени текстове, които Единият Вседържател ни е изявил в благодатно Слово и ни е завещал чрез своите месии и пророци, аз ще си позволя да споделя своите мисли, опирайки се на онази културно-историческа традиция, към която принадлежа, а именно опирайки се със страхопочитание на Закона, който Всевишният ни е завещал в Слово чрез устата на Моисей. Законът, братя мои, е един. Това е Божественият закон и всички негови модификации и интерпретации са нещо прекрасно, със сигурност обслужват определени интереси, но са нещо временно и твърде преходно.

Всички книги от Септуагинта или Преводът на седемдесетте, или както твърде дръзко и неразумно ги наричаме Стар Завет, та… всички книги от Превода на седемдесетте, следващи Мойсеевото петокнижие, а именно книгите на Съдиите, на Царства, Соломоновите книги, книгите на пророците и всички останали книги, имат едно основно послание: който следва Господните закони, които намираме в Петокнижието, който ходи по Божиите повели, живее праведно. Който не следва Божиите повели – Смърт.

Търсете символа, братя мои, чрез примери от историята на израилевите племена, в годините на тяхната държавност, на щастие и неволи, на изобилие и нещастие, на гнет и благодат. Там ние виждаме само едно: или ходиш по повелите Господни или те грози Смърт. И то Смърт в смисъла на тленност, липса, забвение, отнемане на битие, заличаване. Защото какво казва Господ чрез Мойсея във втората си заповед, а именно тази, че не трябва да си правим кумири и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята и що е във водата под земята и че не трябва да им се кланяме и да им служим? Казва:

„Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които ме мразят,

И Който показва милост до хилядно коляно към ония, които ме обичат и пазят моите заповеди” (Изход, 20:5-6).

Та… законът е нещо, което се следва, или ни грози смърт и то смърт в най-категоричната и отнемаща същност – липса на битие, заличаване, тленност. Но това е Закон, който Господ сключва с Авраам, с Исаак, с Яков, със синовете израилеви. Та какво общо имаме ние с тях? Ласкаем се от мисълта, че имаме, защото това е Закон, който Единият Преблаг Вседържател сключва с всички негови избраници, които имат най-тежкия дял, а именно –

 

имат благодатта да носят в себе си искрица от светлината на истината.

Това е най-тежкият дял, защото да го отстояваш и носиш е задача почти непосилна, а твърде лесно можеш да притулиш и загасиш пламъка, защото на този свят няма нищо по-лесно от това да прахосаш онова, що ти е даром дадено. Много по-трудно и изнурително е да умножиш даровете, чрез страдания, лишения и мъки да умножиш благодатта, за да получиш благодат връз благодат.

Но все още не откриваме каква може да е връзката между Закона и Свободата, а по-скоро откриваме пряка връзка между Божествения Закон, предаден ни чрез Свещените книги, и Смъртта – и то смърт, като унищожение и забрава. Какво се случва със Саул, първия израилев цар – той не ходи по Божиите пътеки и не спазва Божиите разпоредби. И семето му се заличава. Давид следва Божиите закони и Бог дава вечна награда на потомството му. Та нали същият този Давид се изправя срещу филистимеца-великан Голиат само с прашка и пет гладки камъчета от потока и го надвива, защото, както казва Давид,

„ти идеш против мене с меч, копие и щит, аз ида против тебе в името на Господа Саваота, Бога на Израилевото войнство, което ти оскърбяваш” (Първа книга „Царства”, 17:45).

Тук ще си позволя да цитирам част от молитвата на Ана, майката на израилевия съдия, назорея Самуил:

„Никой не е тъй свет като Господа; защото няма друг освен Тебе; и няма твърдина като нашия Бог.

Не продължавайте да говорите думи надменни; дръзки думи да не излизат от устата ви; защото Господ е Бог на знанието, и делата Му са обмислени.

Лъкът на силните се пречупва, а слабите се със сила препасват;

Ситите работят за хляб, а гладните почиват; дори безплодната ражда седем пъти, а многодетната изнемощява. Господ умъртвява и съживява, сваля в преизподнята и изважда;

Господ прави човека сиромах и богат, унижава го и го въздига” (Първа книга „Царства”, 2:2-7).

„Стъпките на Своите светии Той пази, а беззаконните изчезват в тъмнината; защото не чрез сила човек е як” (Първа книга „Царства”, 2:9).

Не чрез сила човек е як, защото неясен е за нас промисълът и премъдростта на Всевишния и

 

всяка надменност, самонадеяност и глупост обричат на забвение постъпките и делата ни.

 

Но служенето на правотата, истината и справедливостта ни доближават до Божествената мъдрост.

Та, неходейки по Божиите Закони, нас ни очаква смърт, тленност и забвение, а ходейки по Божиите повели, ние сме свободни. Но свободни да правим какво, скъпи братя? Не е нужно да се обръщаме към митовете и култовете на древен Египет, нито към Елевзинските мистерии, към античните инициации и култа към Дионис или към традициите на което и да било друго посвещенческо общество, а просто да проследим какво точно учим и откриваме за себе си, докато изкачваме стъпалата на масонския Храм. На какво се учим от своите братя? Учим се как да укротим своите страсти, как да контролираме сетивата и емоциите си, как да развием и усъвършенстваме нашия ум. Но целта на всичко това не е самооблажаване, а по-скоро самоунищожение. Истинската цел трябва да е не самодоволство, а отмиране на личните желания за материални придобивки и положение, докато не изчезне всяка светска съблазън и амбиция.

 

Доброволна жертва и пълно заличаване на егото, на Аз-а, като нещо отделно от другите и притежаващо някакви особени права.

Това е истинският човешки стремеж, да създадеш нещо, което е по-силно от егото ти, да не ламтиш за материални облаги, постове, и кога, къде и как точно се изписва и слави твоето име, а да опиташ да допринасяш за обществото и да оставиш след себе си нещо повече от онова, което си заварил. Та чрез смъртта на собственото си Аз, на собственото си его, да позволиш творческото начало в теб, даровете, с които Всевишният те е дарил да изгреят и служат на добрите ти и полезни дела.

 

И това е точно, както учи Иисус: Смъртта може да бъде победена само чрез Смърт.

Смъртта – в смисъла на грях, греховност, неподчинение на Божия Закон и неходене по Божиите пътеки, Смърт – в смисъла на тленност и забвение, може да бъде победена само чрез Смъртта като прераждане, като отмиране на тщестлавието на Аз-а и начало на нов живот, в който благодатните дарове и творческите заложби, с които Всевишният ни е дарил грейват с целия си блясък и служат за прослава не на нашето име, а в прослава на Онзи, чиято е Силата и Славата.

Не по наша воля и желание се раждаме, но по наша воля, подобно на антични омирови герои, ние можем да изберем смъртта си. Неследването на Божиите повели води до смърт и забрава, ходенето по Божиите пътеки носи Свобода – и то свободата да изберем Смъртта, прераждането и новото начало – Смърт на Аз-а и самооблажаването и начало на нов живот, в който заложбите и талантите ни изгряват в целия си блясък.

 

Един чуден шоп и талантлив творец – Рангел Вълчанов, разправяше, че който мисли ясно, говори ясно.

Разбирайте: който мисли ясно, говори, пише, рисува, разказва ясно. Тръгне ли къща да гради – и градежът ще е ясен. Ще прощавате, братя, ако изказаното от мен някъде е било неясно, знам че ми предстои дълъг път към яснотата на духа и истината. Но за мен ще е радост и чест ако откриете дори частица смисъл в това, което споделих с вас.

В прослава на Великия архитект на Вселената! ◊

 

Думата на оратора на ложата.