Опознай сам себе си!

 

 

Думата на оратора на ложата.

Борис Китанов, Велик оратор на ОВЛБ

 

(Бел. ред. Мнението на Борис Китанов е написано в качеството му на оратор на ложа „Свети Йоан“ по това време (2015 г.) 

 

 

 

Скъпи братко Людмиле,

Обични братя,

 

Данни за съществуването и ползването на мерни единици има още от дълбока древност. Зекария Сичин е успял да разчете клинописни плочи от времето на шумерската цивилизация, в които между другото се споменава „беру” – мярка, равна на 10 692 съвременни километра, с която се определяло разстоянието между планетите, и „шар” – мярка, равна на 3 600 години, или времето, за което планетата Нибиру (наречена още 12-та планета) затваря овала на своята орбита. Според разчетените плочи, те са дадени на земните жители от нефилимите (споменати и в Библията, „Книга на Енох”). Както забелязвате, и двете единици имат, нека така да го наречем, извънземен произход.

Това ме кара да мисля, че човек, разкривайки мерните единици, разкрива и подстъпите към Сътворението, към Твореца, наречен от нас Велик строител на всички светове, и оттам към себе си – сътворения от Него!

 

„Гноти се авто!”

„Опознай сам себе си!”

 

Точно по тази причина, като част от Абсолюта, мерните единици са константни величини. Те не бива да бъдат променяни, а само адаптирани, конвертирани, обяснявани и – естествено – мъдро прилагани.

Всяко излизане от вградените в нас мерни единици и пропорции – тях ние не ги научаваме, а само си ги припомняме – означава излизане от Пътя. Значи грешна крайна цел! Още нещо: грешното апликиране на мерните единици води до задънена улица. Вземете за пример скоростта на светлината. Колкото и да е страховита, ако я използваме за придвижване, тя ни оставя завинаги в плен на този краен квартал на Млечния път.

Всяка мерна единица, създадена изкуствено от човечеството за измерване границите на неосъзнатото му битие и морал, се случва в моменти, когато откъсваме себе си от Строителя – Творец и започваме да градим нещо с така наречено „човешко” лице, сякаш Божието е „нечовешко”. Или с „човешко измерение”, сякаш Божието е грешно. Кого съдим?! Сътворилия ни по образ свой и подобие или самото Му творение?! Едва ли е проява на самокритичност!

Това обикновено е в резултат на абсолютно погрешното възприемане на материализма и подмяната на основната мерна единица 1 към Бог – Творец с неясната формулировка: 1 отнесено към човек. В този момент Духът напуска тялото и ние се превръщаме в лилипути и роботи, в такива, каквито сме в момента, в такива, каквито ние, тук събралите се, не искаме да бъдем!

В една от проявите си Ренесансът свали Твореца от духовния пиедестал на готическите катедрали върху земята, при човека, вместо да следва логичния път от спиралата на извисяването – от нас към Него! Това беше първият удар, а диалектическият материализъм унищожи и малкото запазено духовно пространство. Тялото се издигна в култ, човекът – в грешник, а гладът – в движеща сила. Превърнахме съществуването си в апотеоз на ковчега, защото само той е създаден с мерна единица 1 към човека.

„Soma Sema!” „Тялото е ковчег!”

Градежът на нашия брат Людмил е извън пропорциите на ковчега!

Той е адресиран много елегантно и премерено символично към нас и отношението ни към света.

Той е унищожителен за най-големия недъг на българина – мерака на всяка цена да си премери някои телесни части! С кого? С какво? На основата на каква константа?

База може да бъде единствено Кодът на Божествения Промисъл, а ние самите сме само една част от него – и то не винаги най-удачната!

Забележете: само Слънцето да беше с градус по-силно, нас нямаше да ни има, ако бяхме само с метри по-близо или по-далече от него, нас нямаше да ни има, ако в земната атмосфера съотношението между водорода и кислорода беше с незначителен процент по-различен, нас пак нямаше да ни има и т.н.

С други думи, имало е и има творчески промисъл на Великия строител, който спазвайки точните пропорции, изразени в съотношенията на познатите ни мерни единици, не само ни е сътворил, но и защитил от съществуващите реалии. Единственото нещо, което не е успял, е да ни предпази от самите нас!

Точно в това откривам смисъла на този градеж.

Той е майсторски и би трябвало по заслуги – а не според някакви три години проспано време – да сложи третата роза върху престилката на нашия мъдър брат Людмил!

Трите години могат да значат миг, осмислил цял един живот, но могат да значат и вечност, обезсмислила същия този живот.

Скъпи братко Людмиле, благодаря ти за градежа, благодаря ти, че ме провокира и ме накара да се замисля и да напиша тези редове!