Да лекуваме причините, а не следствията

 

 

Брат Росен Коларов, Стар майстор на ложа „Сердика‟, ориент София

 

 

Често в нашите дискусии се обсъжда въпросът: благотворително ли е нашето братство и – ако е – доколко? Според някои, масонството е благотворителна организация, според други – не, според трети истината е някъде по средата. Някои смятат, че благотворителността трябва да се огласява, други – че тя трябва да остава скрита от масовия поглед, че тогава, когато помагаме, това трябва да се прави незабележимо. И така, темата е широка и отворена.

Нека се върнем към някои изконни за братството основни формули.

Преди десетина години, на един от теоретичните семинари в Хисаря, Най-уважаемият брат Клаус Хорнефер сподели в своята лекция, че

 

„целта на масонството е самото масонство”.

 

Тази мисъл породи дебати. След като обаче ние декларираме, че градим Храм на човечността,

 

не можем да останем чужди по отношение на онова, което се случва около нас.

 

Ето къде се крие и желанието на много от нашите братя за благотворителност.

Трудно могат да бъдат дадени рецепти, да бъдат създадени работни наръчници и правила. Но не е и необходимо. То може да бъде само вътрешна потребност на всеки един от нас или на ложата, в която работим. Не може благотворителността да е някакво задължение. Тя трябва да е породена от порив и потребност. И тук е въпросът: как може да стане това?

За мнозина благотворителността е просто акт на помощ – да съберем пари, да набавим за нуждаещите се продукти, лекарства и всичко друго, за което се сетим. Да, сигурно това е така. Но за да се прави благотворителност, за да се помага – трябва да се знае как. През последните 20–25 години в страната ни се появиха редица организации, фирми, откроиха се личности, които се занимават с благотворителност. Тук искам да споделя опита, който имам във връзка с работата си в една такава организация – може би, най-голямата в света частна организация, занимаваща се с проблемите на децата, лишени от родителска подкрепа,

 

SOS детски селища.

Няма общество в света, където няма сираци. Дори и в най-развитите страни този проблем съществува. Една част са биологични сираци, друга част – социални. По това, как едно общество се грижи за своите социално слаби, в това число и децата, лишени от родители, се съди колко развито е то. В България трудно можеше да се направи статистика колко деца имат нужда от подслон. През различните години различни статистики сочеха различни данни – от 20 000, 25 000, 30 000 до 50 000. Тези деца се отглеждаха в домовете за деца и юноши и домовете „Майка и дете‟. Тези институции бяха отвъд взора на обществото, в далечни села и паланки, в малки градове, така че да не „дразнят‟ никого. А преди 25 години дори не се отбелязваше, че такъв проблем съществува.

През последните 10 години започна процес на деинституционализация. Разбра се, че този тип макаренковски грижи не дават плодове. Социалните служби започнаха да ориентират децата към приемни семейства, както и към организации като „SOS детски селища”.

На срещата, отбелязала 25-те години от създаването на Конвенцията за правата на детето от ООН, състояла се в Президентството под егидата на Президента на Република България, беше обявено, че само 4000 деца са останали на грижата на институциите. И това е нещо изключително позитивно за страната. За децата, които имат нужда от такъв тип грижи, трябва да се знае, че крайната цел за тяхното израстване е да бъдат интегрирани в обществото, за да могат да станат устойчиви личности в своя живот, за да могат да намерят работа и впоследствие – реализация. В този дълъг процес на деинституционализация, на създаване на нормални човешки условия за развитието на децата, SOS детски селища също сподели своя дългогодишен опит.

Но какво представлява организацията SOS детски селища? Тя възниква в Австрия през далечната 1949 г. Страната е унищожена от войната. Има изключително много овдовели жени и осиротели деца. Идеята на един, тогава млад, лекар – Херман Гмайнер, е проста и гениална:

 

нека да ги съберем!

 

И той създава модела, който в рамките на 15 години завладява света. Създава SOS семейства, в които една жена се грижи за 6–8 деца, т.е. предлага един много близък до семейната среда модел за отглеждане на деца без родители. Петнайсет години след основаването ѝ, SOS детски селища е световна организация. След Австрия първи са Германия, Холандия, Дания, Швейцария и т.н. В момента има SOS дружества в 135 страни по света. В тази си близо 70-годишна история организацията е помогнала на хиляди деца. Но през последните години разбирането за тази грижа се разви изключително много.

Осъзна се, че ние лекуваме следствията, даваме подслон и семейство на лишените от родители деца, а далеч по-добре би било всички деца да имат родители.

Ето защо една от големите програми, която в момента SOS детски селища развива, е превенция на изоставянето – да се подпомагат онези семейства, пред които съществува риск техните деца да останат без подкрепата на родителите си. И тази програма дава резултат.

В България SOS детски селища присъства от 1990 г. Тя извършва своята дейност по всички световни стандарти за отглеждане на деца, лишени от родителска подкрепа. Изградихме селища в Трявна и село Дрен, младежки центрове във Велико Търново и София, както и селища за социално подпомагане в София, Радомир, Велико Търново, Габрово. SOS детски селища – България отдава грижа на повече от 700 деца. Българското дружество, като член на Международната организация, се ползва с авторитет в своята работа. Вече споделяме със сродни организации в други страни опита, който натрупахме. Осъзнахме, че най-важното за тези деца, които са под нашите грижи, е те да бъдат добре социализирани. А когато навършат възрастта за отделяне, да имат своята финансова самостоятелност и възможност за реализация.

Какво би могло да направи братството, ако разбира се отделен брат или ложа биха искали да насочат своето желание и сили за работа към тези деца? Основният проблем на децата, които растат в институции, вече не е толкова в това: дали имат подслон и храна, а по-скоро във всичко, което се случва с тях след 18-годишна възраст – тогава, когато трябва да напуснат домовете. Нека не забравяме, че те са деца без родители, без близки.

На 18-годишна възраст грижата на държавата секва.

Напускайки държавния дом, те остават на произвола на съдбата. Сами трябва да се справят с всичко. Ето защо, когато говорим за такъв тип грижи, трябва да мислим за тяхната цялостна завършеност, т.е. до онзи момент, когато тези деца получат финансова самостоятелност. Ето къде братството би могло да помогне.

Обикновено грижата от страна на ложите се свежда до подкрепа на някой дом – от Коледа на Коледа, от Великден на Великден. Да занесем продукти, да дадем пари, да спретнем малки подаръчета на неговите обитатели. И така – до следващата Коледа и до следващия Великден. През останалото време тези деца живеят с надеждата, че следващата Коледа или Великден някой ще се сети за тях.

От опита, който съм натрупал през всичките тези години, мисля, че има много, много по-удачни варианти за помощ, които да дават резултат и ефект. Измежду нас има мнозина, които

 

биха могли да осигурят образование или развитие

на някое от тези деца.

Бихме могли да осигурим стипендии за някои от тях. Бихме могли да купим хляба за цялата година на някой от домовете. Бихме могли да предложим работа на някои от абитуриентите. Бихме могли

 

да направим още много и много други добрини,

които да водят до лечение на причините, а не на следствията.

Та нали нашето братство на Свободни зидари претендира да е интелектуалната еманация на обществото ни?

А след като имаме тази претенция, след като смятаме, че сме такива – нека това, което правим, да го правим с по-широк замах!

И така, както трябва. ◊

 

• * * *

Брат д-р Росен Коларов е роден на 10.06.1959 г. в София. Завършил е стоматология със специалност „Лицево-челюстна хирургия”. Понастоящем е управител на „Специализирана болница по лицево-челюстна хирургия” – София. (Бел. ред. Публикацията е от 2015 г. От 2018 г. е професор.)

Председател е на Управителния съвет на „SOS Детски селища” в България. Занимава се с фотография повече от 30 години. Участвал е в над 70 национални и международни изложби. Носител е на над 30 награди, между които призове от Япония, САЩ, Македония, Сърбия и други страни. Има десетки публикации от сферата на фотографията в българския и международния печат. Негови снимки са притежание на Музея за пресфотография в Осло и Музея за изобразителни изкуства „А. С. Пушкин‟ в Москва. Досега е осъществил множество самостоятелни изложби в България, Франция, Полша и Австрия.

Преподавател е по „Повърхности, структури и детайл‟ в Нов български университет, както и по „Фотодокументалистика‟ в Софийския университет. Многократно е участвал в журита на фотографски конкурси. Член е на Фотографска академия „Янка Кюркчиева‟ и е носител на нейната почетна статуетка.