Да свържем в единния път на космическото познание траките и богомилите с масонството

 

Наследството на траките – дух и материя

Десета поред национална дискусия, организирана от ложа „Тракия“, Пазарджик.

Велинград, 9 февруари 2019 г.

 

Нашият български дълг

 

Време е, всичко онова, което правим, докосвайки се до духа и материята на траките, да го свързваме универсално смислено с богомилството и съвременното масонство.

Защо?

Защото в последните десетилетия английската и френска изследователски школи по въпросите на катарството все по-усилено започнаха да отричат неговата връзка с България и българското богомилство – нещо, което до неотдавна беше общоизвестно знание. А „науката“ е способна на невероятни обрати, когато политиката твърде често се намесва в историята. Но ние вече разполагаме с достатъчно информация, правдоподобни предположения и логични заключения, че траките и богомилите препредават на развиващата се човешка раса едно и също космическо познание. А идейната и практическа връзка между богомилството и съвременното масонство не изглежда никак абсурдно, след опознаването на раждането и развитието на розенкройцерството и досега помежду им – при това, като използваме по-смело и с по-голямо доверие при своите разсъждения принципите на херметичната философия на Хермес Трисмегист, „писарят на боговете“, живял в древен Египет, наричан Великото централно Слънце на окултизма, чиито лъчи са осветлявали безбройните учения, провъзгласени оттогава насам.

Със същия успех, с който всички фундаментални концепции, залегнали в езотеричните учения на всеки народ, могат да бъдат проследени обратно до Хермес Трисмегист, сега ние трябва да можем да проследим духовното човешко развитие от мистериите на траките и орфизма, през тайните на богомилите и съдбата на катарите до „Алхимичната сватба на Християн Розенкройц“ и масонството.

За да разберем Свободното зидарство, трябва да проучим първоначалните духовни течения, с които то е свързано. Едно от тези течения, което е дори по-важно от розенкройцерството, е това на манихейството, основано около ІІІ столетие в източната част на Мала Азия. От срещата с манихейството по-късно в Европа започва могъщ духовен поток, към който спадат средновековните албигойци, валденсите и катарите, по-късно и Орденът на тамплиерите, а след поредица от необичайни събития – дори масонството, което се обединява с ранните розенкройцери. За всички тях е валидна общата идейна платформа, изведена от Рудолф Щайнер за манихеите:

„Тъмнината трябва да бъде преодоляна чрез Царството на Светлината; чрез смесването на доброто със злото, за да може злото да бъде поправено, но не чрез наказание.”

На основата на находките от този период по нашите земи и по други места в Древна Тракия, поставени в контекста на мистериалната доктрина на Самотраки, на Кабирите – Великите богове, е ясно, че мистериите представляват една от най-затворените и най-недостъпните области на античната култура. Опитите да се пишат и издават нови книги, да се съобщават още факти, обстоятелства и предложения, с намерение да се хвърли нова светлина в сумрачните, неосветени от факлите на науката коридори на мистериите, никога не е било и няма да бъде излишно. Но вече има някаква преобладаваща яснота за познанията, обичаите и ритуалистиката, която въпреки наличието на сензационни и преломни теории, ни дава възможност да тръгнем по пътя на анализа с мъдростта на херметичната философия към различните и отдалечени неща в общия хилядолетен човешки стремеж за равенство, братство и свобода, в преклонение пред божествената Светлина, пред Слънцето.

В краткото време, което ще използвам за изложението си, все пак трябва да кажа още някои конкретни неща във връзка със споделената бъдеща изследователска задача.

Изписани са тонове хартия, изговорени са хиляди часове слова за траките. Но онова, което трябва да отстояваме като народ – и ние, българските масони, като същинска част от народа си – е безспорно: ако има религии или философски учения, които като българи трябва да носим скътани с радост и дълбоко в себе си, това са богомилството и орфизма. И да ни бъде пределно ясно, че искрата на просветлението в българските ни души, преди появата на преобладаващото сред нас днес православно християнство, има далеч по-дълга история от него. При това, като не подминаваме факта, че не е установено Христос – както при орфиците, така и при богомилите – да е предвидил посредници, за да бъде опо­знат Бог. Ние не можем ли да твърдим днес, че при съюза на свободните мъже – масоните, които не се питаме един друг каква религия изповядваме, вървим по време на тайнството на масонския ритуал към своето съвършенство с библейските легенди за Соломоновия храм и майстор Хирам за опознаване в себе си на нашия общ космически Бог-Творец – Великия архитект на Вселената, като лично преживяване на вярващи във Висшия планетарен разум?

В смисъла на идеята, която можем да вложим в едно такова бъдещо фундаментално свързващо изследване на общото по линията: траки, богомили (катари, бугри, патерани, албигойци и т.н.), розенкройцери, масони, има конкретни исторически пътища и процеси, които могат да бъдат проследени, както и взаимосвързана съдържателност за изследване, а и различия за обяснение. Тези различия се поддават на осветяване с херметичния принцип на противоположностите, олицетворение на истината, че „всичко е двойствено“, „всяко нещо притежава два полюса“, между които в кратък или дълъг исторически план се настаняват и развиват разнообразието от разбирания, схващания, символика и т.н., но все около една вечна идейна божествена сърцевина, в случая – светлината и доброто.

Според учението на богомилите, съществуват двама господари на света. Единият, черният бог, е създателят на материалния свят, а другият, добрият бог, е създателят на човечеството. Така вижда нещата и самият Христос. И интересно, в логиката на връзките, които търсим, за да определим Нещото, е, че и траките също имат богове на светлината и доброто, и такива на тъмнината.

Както е възприето да се твърди, все още няма категоричен отговор за това: какво точно е тракийският орфизъм – философско учение, религия, или тайно аристократично общество, както преди време ни предложи да разсъждаваме за него Александър Фол.

Легендата за Орфей е по-стара от тази за богомилите – някъде от времето около 1400 г. пр.Хр. През Италианското възраждане има нов възход на орфизма и легендата за Орфей, които вдъхновяват много от тогавашните творци. Това вдъхновение идва от влиянието на богомилите, чийто поход на идеите им на запад, прониква далеч извън пределите на българското царство.

В хор се твърди, че всичко, което ни е известно за Орфей, ни е известно от устни предания, включително и от концептуалните разсъждения върху по-материалните находки. Например, тук попадат както разсъжденията на Иван Маразов, така и подвластните на трактовки многовариантни легенди, като интерпретациите на Питагор и Платон. Писмените антични източници са на гръцки език. И траколожката наука продължава да твърди това – поради липса на преки писмени сведения от първите последователи на орфизма, защото орфиците при самото си зараждане са били противници на писменото слово. И в практиката на ритуалните мистерии в някои съвременни масонски ордени и обреди ритуалните текстове се наизустяват и не се четат, а има и такива, в които писмени текстове въобще не съществуват и съдържанието на ритуала, върху който се гради мистериалното ментално преживяване, се помни наизуст и се предава от едно масонско поколение на друго, от уста на уста.

Разбира се, след излизането на „Тракийските хроники“ (2010) на Стефан Гайд и неговия брат Цветан Гайдарски и четирите части на книгата им „Тракийското писмо декодирано“, продължавам да смятам, че доведоха до изводи – големи въпроси; и ако те все още не успяват да променят основни концепции в историческата наука и тракология, то със сигурност ги смутиха силно. Само че внезапната ранна смърт при неизяснени обстоятелства на Стефан Гайд направи битката на неговия брат за продължаване на общото им дело твърде неравна.

И все пак. Последната сензационна „писмена“ находка по нашите земи излезе през м. август 2016 г. при разкопки в местността Градище до плевенското село Рибен. Става въпрос за глинена плочка с размери 6 х 8 см. с геометрична украса от врязани линии и точки. Личат още: свастика и знаци, характерни за най-старата писменост. В науката тя е определяна като протописменост и е от епохата на ранния халколит, 5000 г. пр.н.е., по-рано от писмото в Шумер и Египет. Глинената плочка с надписи от врачанското с. Градешница, за която днес тук задълбочено стана дума, е открита през 1969 г. Тя е втората археологическа находка от подобен тип, датирана от епохата на енеолита, след кръглия глинен печат с надпис от новозагорското село Караново. Три други глинени писмени знаци са открити край Тартария в Румъния.

Както е известно, една от хипотезите за произхода на траките предполага, че те са дошли от североизток около 1500 години пр.н.е., смесвайки се със завареното предтракийско население. Друга хипотеза – че траките са дошли от североизток около 3500 г. пр.н.е., в края на каменно-медната епоха. А според проф. Александър Фол, потвърждаващ хипотезата на проф. Петър Детев, траките са местно население, чиято етнокултурна общност се е оформяла в края на 7000-та г. пр.Хр., когато са налични данни за най-старата европейска култура, създавана от палеобалканското население. А траките са просто по-младите му поколения.

Заради всичко това няма, и не е възможно да има, как днешните сензационни находки да предхождат периодите на всички хипотези за произхода на траките по нашите земи и да твърдим, че те са нямали писменост. Че те са унищожили, а не развили писмеността, съществувала по нашите земи, по техните земи.

Проблемите на доброто и злото, втъкани в масонската окултна мистика, идват от библейските времена. Но при формирането на организираното спекулативно масонство, без всякакво съмнение, то се е оказало своеобразен плод на „закваската“ от зараждането и трансформирането на тамплиерството сред пламъците на кладите в органично свързаното с богомилите-катари ранно розенкройцерство. Нали има теории, че авторът на алегоричната история за процеса на алхимично преобразуване на грешния и ограничен човек в Истински човек в „Алхимичната сватба на Християн Розенкройц“ (отпечатана 1616 г.) – Йохан Валентин Андре (1378 – 1484), е възпитаван като малък от монах, който е бил богомил. Та и голямото му пътешествие на Изток, смятано в голяма степен за „пътепис“ на духовното пътешествие в „Алхимичната сватба…“, в която Йохан Андре е разказвач и явно прототип на главния герой (въпреки поставената година на „сватбата“ – 1459-та), е преминало първо през България, където по онова време във Велико Търново все още съществувал таен център за посвещение на богомилите.

За нас днес остава задачата: да свържем внимателно главните ментални преходи на човечеството, през душите и сърцата ни на български масони, за да дадем отговор на въпроси от рода на следните: по какво си приличат общините на есеите с общините на богомилите и какво съдържа мотото на новия ментален преход в Италия и Европа през ХІІ век, когато изведнъж се заговаря за разкрепостяването на личността чрез свободата, равенството, братството, чрез Христовата любов? Нека високо подкрепим тези, които възкликват в науката:

„Какво е това? Мотото на богомилите.”

И недвусмислено, с гордост да подчертаем, че всъщност става въпрос за символ-веруюто и на съвременното масонство.

Безспорно, говорим за езотерични мистични школи, които са били изградени, както и масонството, в различни степени на посвещение. Например, при богомилското учение е имало – според едни, три, а според други, две – степени: миряните образували групата на оглашените и верните, а монасите – на избраните и съвършените. При усвояването на тайните знания от тракийския орфизъм също е имало степени, като например престижната степен „епоптес“ (зрящ), а навярно и други. Така е и при розенкройцерите, и при съвременното масонство, където, като белег за придобитото познание на съвършенството, има разработени системи на индивидуални масонски степени.

Тясно е това изложение, дори само за тезисите по темата. Но нека не пропускаме, а да си припомним, че при търсенето на връзките в защита на тезата ни, когато през 1080 г. България пада под византийска власт, целият български аристократичен двор отива в централна Италия. Така целият Самуилов род, както ни е известно, се установява там и се наричат „булгари“. А и до днес там има един такъв род с ватикански документ за аристократичния произход от Самуиловото потекло.

Чували сте за твърдението, че майката на Леонардо да Винчи е била посветена богомилка. И, че той самият става висш посветен в Ордена на Изтока, пазител на най-висшето езотерично познание. И че в Болоня за пръв път в историята се ражда идеята за свободата на личността и гражданските права. Появява се светлата личност на Тома Аквински, теорията на когото, заедно с гражданската позиция на Пепе Булгаро, правят здравата смес, от която се ражда Ренесанса, люлката на масонството. Така комбинацията от свободния разум, вграден в идеологията на „коментатора“ на Аристотел – Тома от Аквино, с идеите на Пепе Булгаро за независимото гражданско право, почерпено от неговото богомилско потекло и принципа – свобода, равенство братство, стават идеологическата основа на онова, което разбираме под Ренесанс. В него се появяват нови катаро-богомилски връзки, сред които е самият Данте и – забележете – Марсилио Фичино (1433 – 1499), посветеният катар, преводачът на оригинала на Хермес Трисмегист на латински. Той получава донесените от Македония свитъци, на които тогава казват Hermetika, а днес са известни като безценните скрижали Corpus Hermetikum, които са началото на началата и за масонството. За тях се смята, че са написани лично от ръката на митичния египетски жрец, считан за наставник на библейския Авраам, Хермес Трисмегист, отъждествяван някога край Нил и с бога на мъдростта Тот, с когото започнахме тези наши разсъждения днес. Неговите текстове-извори за цялото езотерично познание от древността до нашето време са на повече от 6000 години. Твърдението, че ако успеете да развиете кълбото, на което и да е било тайно общество, ще стигнете обратно до тези текстове, просто е вярно. Но не по-малко вярно е, че и съвременната научна психоанализа му е задължена. Корифеят в това направление, Карл Густав Юнг, например, заимства термина архетип от текстовете му, за да обозначи универсалните образи, които съществуват в колективното подсъзнание. Всъщност, самият Хермес Трисмегист го използва като определение за Бога. Той нарича Всевишния „архетип на светлината“, което със сигурност стои и в основата на орфизма, богомилството, розенкройцерството и Масонството.

Но същият този велик мъж, посветен катар, Марсилио Фичино, превежда неслучайно и т.нар. „Химни на Орфей“. Става въпрос за четирите теогенни орфически песни, създадени в древните времена на тракийските мистерии, чиито текстове са запазени частично в старогръцки преводи. За първата, считана за най-старата, сведения дават Платон, Аристотел и неговият ученик Евдем от Родос. Следващите са записани от други древни автори, като четвъртата е от 24 рапсодии, възпяващи мита за почитания някога по българските земи тракийски бог Дионисий Загрей, противопоставян често на Орфей. Именно от четвъртата песен философията на неоплатонизма изковава повечето от своите мистични и метафизични символи, които, както би трябвало да е известно на посветените, не са съвсем чужди на Масонството днес. При това, смята се за много вероятно химните на Орфей да са запазени именно от богомилите.

Отивайки към финала на бележките си за идеята относно една по-нататъшна наша работа, а защо не и за целенасочени изследвания в дейността на отново възраждащата се Изследователска ложа Quatuor Coronati към ОВЛБ, по посока на твърдението, че траките, богомилите, розенкройцерите и масоните са основни взаимосвързани части на разнообразието между различните полюси на едно и също космическо познание, искам да припомня още нещо. През 1954 г. младото гностично братство на розенкройцерите получава задачата да продължи делото на катарите. А Антонен Гадал, патриархът на Братството на катарите и пазител на духовното му наследство, предава майсторския печат, който българският патриарх Никита е поверил през ХІІ век на Ян ван Райкенборг, гросмайстора на Духовната школа на Златния Розенкройц.

И да помним, че във Франция, в региона Лангедок-Русийон, департамент Од, кантон Куиз, окръг Лиму се извисява на 1230 метра височина връх Бюгараш и едноименното малко селище, за което най-напред се съобщава през 889 г. като „Villа Burgaragio“, което е обкичено с легенди за древно езотерично знание и енергии, събиращи на свещеното място езотеричното християнство, ордена на тамплиерите и прословутия Свещен граал, скрит тук.

И никога да не забравяме общото ни уважение и почитта към тракийския орфически празник Еньовден – от древността до днес. Отпреди 7000-8000 години неговите корени са се впили здраво в българските земи, а огромните клони на преклонението, свързано с почитането на бога Слънце, отдавна са прегърнали целия свят. ◆

 

 

Любчо Иванов, Майстор на ложа „Розата на Тракия”, Стара Загора, Главен редактор на Бюлетин на ОВЛБ