Масонството и подкрепата на младите таланти на България

 

 

Скъпи братя,

 

Градежът на брат М. Б. „Шест български открития, които промениха света“ ме подтикна към няколко теми за размисъл. Защото, разглеждайки миналото, неговият градеж е свързан с настоящето и бъдещето на нацията, на държавата ни; свързан е със съзнателно направения избор – да напрягаме ли усилия, за да се наредим сред иновативните нации или самодоволно и безгрижно да консумираме продуктите на върхови постижения, създадени в други държави?

 

Оживеното разискване след изнасянето на градежа, в което деветима от братята изразиха мнението си за значимостта на темата, за необходимостта градежът да се публикува и стане достояние на цялото братство, за мястото и персоналната отговорност на всеки масон за поведението и приноса му извън храма – всичко това ме подтикна да разширя първоначално написания кратък вариант на своя допълващ темата градеж.

Това, че и шестимата бележити българи, с чийто жизнен и творчески път ни запозна брат М., са развили и реализирали своя талант извън България – в Щатите и Западна Европа, е лесно обяснимо. Че това е станало основно в периода до около 50-те години на миналия век – също.

По-трудно разбираемо е защо и днес, в условия на демократично общество, дори ние, а още по-видимо при младите поколения, малко се интересуваме, често дори не знаем имената на тези и многото, твърде много, други истински достойни чеда на майка България, чиято памет е умишлено затрита или потънала под праха на времето. Камо ли да ги тачим и въздигаме в култ за подражание. Тази чест днес се оказва на повече или по-малко спорни особи. А „еднодневки“, предимно от развлекателния бизнес, медиите въздигат в култ, представят ги за някакви „звезди“, изкусителен модел за поведение и подражание от подрастващите.

От включените в градежа на брат М. личности, изключение прави Джон Атанасов, за когото, навярно, нямаше и да знаем, ако акад. Благовест Сендов лично не инвестира огромни усилия и силното си политическо и научно влияние. Второто изключение е акад. Георги Наджаков, комуто е била дадена възможност да продължи откривателската си дейност на родна почва и по времето на социализма.

Тези и много други личности от подобна величина са прославили с дела и себе си, и държавата ни. Това са българи с принос за световния прогрес. Животът и делото им са основание за национална гордост. Би трябвало да служат за пример и подражание от младите. Това – към миналото ни.

Погледнем ли към днешния и утрешния ден обаче – би трябвало да се запитаме: дали като държава и общество полагаме адекватни грижи за откриване, подпомагане в израстването и реализацията на младите ни таланти?

И трето, ние, като масони, не малка по численост организация, с обществено и икономическо влияние, с какво допринасяме за засилване на вниманието на обществото и отговорните институции за възстановяване на истинната национална памет, за мотивиране към наука и труд, за засилена ефективна подкрепа на даровитите хора?

 

Масоните – най-отбраната общност

По стародавна, вече над 300-годишна традиция, масонството претендира, и с основание, да бъде еманация на интелектуалния елит на всяка нация и държава. Това важи и за близо 140-годишната история на българското масонство.

Видният познавач на българското масонство и гарант на Великата ложа на България (основана през 1917 г.) пред Великата ложа на Франция, Алберт Лантоан, след посещението си в България, публикува през 1928 г. статия – „Свободното зидарство на Балканите“, в която пише:

„В ложите (българските – бел. моя, Г. Б.) е представен елитът на обществото.“

В по-ново време, в своя академичен труд „Българското масонство (1807 – 2007)“, проф. Недю Недев прави следното авторитетно заключение за Масонството у нас до неговото закриване през 1940 г.:

„Българското масонство има не значително, а голямо влияние в живота на страната. То представлява най-отбраната и най-престижната общност на образованата класа и висшата интелигенция. Оставените от него традиции и опит са забележителен духовен и национален капитал.“

Вярвам, че ние, днешните български масони, следва на свой ред да заслужим подобни твърдения и оценки за приноса ни към положителната страна в развитието на Родината ни.

Нали сме „солта на земята“!

 

Бездушни към проблемите на обществото

При всяка сбирка майсторът на ложата казва:

„Нашата работа би била само наполовина свършена, ако останем бездушни към нуждата, която ни обгражда.“

Така е.

А дали имаме моралното право да оставаме бездушни към проблемите на обществото, от което сме част, и то отбрана?

Нима не сме мълчаливи свидетели на повсеместен неотклонно продължаващ упадък на обществения морал и нравственост, на силната деформация, и още по-лошо – на липсата на ценностна система? Явления, които пагубно засягат младите поколения.

От икономическата криза, рано или късно, ще излезем. Надявам се да е така, а и резултатите днес са очевидни за зрящите и непредубедените. Значително по-големият проблем обаче е в това, как ще преодолеем разрухата в нравствеността на обществото, каква ценностна система, какви идеали ще окрилят и ръководят младите поколения в техния житейски път?

Проблемът не е от днес. През далечната 1922 г. проф. Асен Златаров, наш брат и изтъкнат интелектуалец, започва статията си „Днешната нравствена криза“ със следните думи (правописът – запазен):

„Ние сме в период на нравствен упадък: всичко, което даваше духовна смисъл и красота на човешките деяния е в залез. Една вълна на корист, егоизъм, жестокост и нравствена тъпота залива човечеството и то се извива в спазмите на някакъв сатанински танец, дето се чува кикота на гения на злото.

Под измамните блясъци на разкоша и разточителството, в шемета на един живот, пиян от спекула и сласт, душата гине; тя няма устои, о които да задържи стойностите, които ѝ даваха вяра и красота и правеха човека наистина да стои по-горе от звяра! Без морал, без нравствено верую, човека губи светостта на своето име и става фермент на разложение. И ние го виждаме това разложение: то обхвана не само семейството, професионала, но покруси партията, зарази администрацията, пропълзя в масата – в народа: едно общо тлеене, което само гибел предвещава.“

И нататък:

„Без морал, няма цимент в обществото и човешкото в него рухва! Защото всичките украси на материалната култура, всичкото богатство на умствената придобивка, всичко това няма стойност без нравствената красота.“

Накрая той завършва с оптимизъм, с актуално и днес послание към българските масони:

„Всемирното зидарство е моралния капитал, който трябва да спаси гниещото човечество и го изведе към надеждни брегове из сегашното блато на моралното разтление!“

След 25 години на израстване, навлязло в зрялата си възраст, съвременно регулярно българско масонство би трябвало да си припомня и този, оставен ни от знатни предци завет.

Едва ли има особен смисъл от „личностното ни самоусъвършенстване“, ако градежът в храма си остане затворен зад охраняваната от стражника врата, ако не оказва своето благодатно въздействие и извън него, сред обществото.

Може ли да оставаме напълно „бездушни“, например, че вместо да намалява, т.нар. функционална неграмотност нараства и вече обхваща около 40% от средношколците? За каква икономика на знанието, за общество на високите технологии може да говорим? Гражданско общество не се създава с неграмотни хора. Къде е мотивът към ученолюбие, къде са примерите на успели с талант, усърдие и много труд българи?

Ако за пореден път погледнем към корените си, ще видим че нашите братя от Великата ложа на България (1917 г.) са имали активна позиция, поне това се вижда отчетливо в техните печатни издания, по такива общественозначими въпроси като образованието, здравеопазването, мястото на жената в обществото, проблемите с бежанците и останалите зад граница българи и др. Именно с цел оказване на образователно и възпитателно въздействие след широката общественост те са издавали откритите списания „Полет“ и „Заря“.

Да, масонството не се занимава с политика. То търси това, което сближава хората. Но отделни братя, заемащи ръководни постове, могат да оказват благо­творното масонско влияние. Работещите в сферата на образованието имат още повече възможности и носят по-голяма отговорност за бъдещето на нацията.

Преди 1940 г. редица наши братя, видни имена на журналистическата мисъл и перо, повечето от тях издатели и главни редактори, са спомагали активно чрез изданията си масонската мисъл да достига и въздейства върху широка аудитория. Днес дали е така?

Масонът е масон не само в храма, но също и в семейството си, на местоработата, сред обществото.

Известно е, че народът ни има изключително къса историческа памет. Упорито не се учим от грешките си. За разлика от животните, човекът е удивително способен многократно да се препъва в един и същи камък. Алберт Айнщайн е отбелязал, че проява на лудост е да правиш едно и също нещо, отново и отново, и да очакваш различен резултат.

Градежът на брат М. е поредното доказателство, първо по рода си сред градежите в ложата ни, че българската майка е раждала не малко стойностни чеда. Вярно е също, че в миналото повечето от тях са намерили своята реализация извън Родината си. Това е проблем на България. Проблем е, че надарените от Великия архитект на Вселената и доказали дарбите си избраници на съдбата и рожби на своето си трудолюбие, не са получили и не получават полагащото им се признание на родна почва.

Имената на хора от съвсем рядък вид не се познават, отпреди много десетилетия постиженията им не се популяризират и тачат, като пример за следване от младите поколения. Инерцията от десетилетия се забелязва и днес.

Къде се коренят причините за това? Дали пък няма нещо погрешно или умишлено програмирано в националния ни „чип“ (както ни учеше пореден „месия“)? Ако е така, да се напънем и го поправим. Както е призовавал нашият патрон Св. Йоан Кръстител:

„Променете мисленето си.“

 

Народопсихологията и българският казан в Ада

От една страна, народопсихологията на нашия народ съдържа примери на ниско национално самочувствие, дори на отрицание, стигащо понякога до крайности по отношение на националните ни качества и достойнства. Склонността към омаловажаване на приноса на нашенци в развитието на световната цивилизация – наука, техника, култура, също е пример за това.

От друга страна, често се сблъскваме и до болка поз­наваме изблиците на безмерно самочувствие без покритие, на самоувереност без основание от вида на: „от Витоша по-висока няма“, и т.н.

Сещам се за думите на Чарлз Буковски:

„Проблемът на съвременния свят е, че възпитаните хора са пълни със съмнения, а идиотите – изпълнени с увереност.“

Затова по-често не възпитаните и образованите, а представителите на втората група доминират и ръководят обществото.

Това се обяснява и с дефинираният през 1999 г. ефект на „Дънинг-Крюгер“, който се наблюдава на много нива в обществения живот. Той обяснява защо недостатъчно образованите и невежите, заемайки отговорни постове, се смятат за свръхкомпетентни и, действайки с високо самомнение, нанасят понякога непоправими щети на обществото.

Това, разбира се, е световен проблем, не само наш. Дали има връзка с образоваността? Още Папа Григорий I (540 – 604 г.) пише:

„Невежеството е майка на благочестието.“

Като въздига в култ необразоваността, дали всъщност не е искал да каже:

„Неграмотен (и постоянно стресиран) народ лесно се манипулира и управлява.“

Националният нихилизъм, иначе казано – неоправданият скептицизъм, също не е явление, непознато за народа ни. Един от литературните ни класици, Елин Пелин, е написал:

„Ако в България се роди гений, то това ще бъде геният на завистта.“

Не че завистта не е общочовешко качество, бих го допълнил. Към националния ни портрет той е добавил и своя литературен герой, селският хитрец и бунтар Андрешко.

Повече ме притеснява безкритичността, с която често сме склонни да приемаме като чиста монета и да приповтаряме с мазохистична наслада папагалски тиражираните чрез медиите едностранни, изкривени, неверни, често и съзнателно манипулативни, бележки за рода ни български. Правдиви иначе оценки за отделни прослойки и личности се пренасят и разпростират върху цялата нация – къде поради непознаване на историята, поради продължително небългарско възпитание, чуждопоклонство и чуждослужение, или просто от мисловна леност.

 

„Българска работа“

Има хора, които изпадат, бих казал, в непонятен за мен възторг от някои спорни мисли на Иречек, като следната:

„За мен най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.“

Подобни твърдения се възприемат лековато, като национална даденост, като нещо, едва ли не генетично закодирано в нас. Даденост, която ни прави второ качество народ и убива в зародиш стремежа за противодействие и нравствено израстване, защото се приема като аксиома. Не подлежи на доказване, не подлежи и на промяна.

По подобен начин охотно се възприема и популярното стихче на Радой Ралин:

„Срещнали се на полянка,

прабългарин и славянка.

Цуни-гуни, вади-тури,

народили чукундури.

Хем еб..ви (да го кажем похотливи – бел. моя, Г. Б.), хем крадливи,

но най-вече завистливи.“

 

Избирателното четене

Ето типичен пример за избирателно четене, при което се извлича и запомня това, което допада на ценностната система, нагласа и убеждения на четящия. От двутомника на известния социолог Иван Хаджийски „Оптимистична теория за нашия народ“ и „Бит и душевност на българския народ“ най-широка популярнност е добило следното изречение:

„Българска работа (конгрес, културно тържество, състояние, обществени предприятия и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои“.

Защо от двата дебели тома с обем общо 1070 страници се помни толкова лесно и цитира само тази мисъл, при това извлечена от контекста? Защото десетки медийни и форумни дискусии в често вредоносната среда на световната мрежа охотно разпространяват именно този цитат. За мнозина, написаното хармонира с тяхното вътрешно изградено отрицание към всичко, що е българско. Други, чрез подобни цитати, се стремят да демонстрират ученост, „изтънко“ познаване на творчеството на Иван Хаджийски и генезиса на „българския провал“. В действителност, Иван Хаджийски не твърди подобно нещо. Нямал е идея да прикове на стената, подобно на немския пастор Мартин Лутер, толкова тежко клеймо за нацията ни – при това, още в самото начало на своето есе, озаглавено „Оптимистична теория за нашия народ“!

Достатъчно е само да се прочетат предшестващите цитата изречения. А те са:

„Думите ‘българин’ и ‘българска работа’ у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко. Фанариотската теория за хондрокефалов­щината на българина звучи като ласкателство в сравнение с оня миризлив букет от качества, които ние си приписваме с презрителния термин ‘българин’.“

И още:

„Най-лошото е, че тези обобщения от областта на логиката минават в областта на практиката и нанасят съдбоносни поражения върху националната ни участ. Убиват се чувствата на национална гордост. Пепели се социалният патос. Гаси се напрежението на историческия ни устрем. Политическото безразличие се изтъква като висша мъдрост.“

Двата тома съдържат серия студии, които авторът публикува в сп. „Философски преглед“ в периода 1937 – 1942 г. Да, Иван Хаджийски трябва да се чете и препрочита, ала изцяло, с осмисляне и разбиране. С изводи и за днешния ни ден, и за утрешния.

 

Какво още ни казва Иван Хаджийски?

Той не подминава някои притеснителни черти от обществения и политическия ни живот по времето, когато е живял:

„Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?

Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване:

– Е, пада ли нещо?“

Или:

„Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?“

Или:

„Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсинации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотията и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.“

За времето на Възраждането и мястото, което българите си завоюват в пределите на „необятната“ Османска империя, той пише с умиление:

„Нима можеше да се говори тогава за токсинации и тържество на посредствеността и полуинтелигенцията?

България бе тогава страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епоха на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност.“

Всичко това е писано преди около 85 години. С времето не губи своя смисъл. Затова е класика и трябва периодично да се препрочита и осмисля с цел да вървим към по-добро.

Защото сочената с пръст посредственост вече се превръща в опростачване. При това все по-тотално. И то блика дори от централните телевизионни канали с техните реалити предавания и други от същия клас на бездарност, с фаворизирането на най-малкото „спорни“, а всъщност – скандални личности. Да не говорим за световната мрежа, където всеки може да се изявява без грам свян и приличие, безотговорно и манипулативно, да бълва цинизми и ругатни, меко казано, да промива и направлява мозъци.

За да може масонът да устоява, да се бори срещу мощната всепроникваща вълна на пошлост, първо трябва да развие у себе си верен усет да я различава, а след това и нетърпимост към всяка проява на низка култура и войнствена простащина. Да търси и осъзнава причините, техните корени, често и движещите сили, поради които днес страната ни заема задните и последни места в европейските стойностни класации. Да търсим истината – понятие, което спрягаме така често. Ала не в небесните владения, а тук, на наша си територия и в своето ежедневие.

Джовани Пико делла Мирандола (знаменитият италиански философ от времето на Ренесанса) е написал:

„Бог е казал на човека:

‘Поставих те в центъра на света. Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесни висини…’“

 

Демонът на невежеството

В търсене на причинно-следствената връзка, акад. Александър Теодоров-Балан, виден учен, съосновател и първи ректор на Софийския университет, масон, по онова време Велик майстор на Великата ложа на България, публикува през 1924 г. в сп. „Полет“ статията „Вавилоне, де ти хората?“.

В нея той, размишлявайки върху поредицата от беди и злощастия, налегнали Отечеството и народа ни, констатира:

„Или е някой зъл демон, нарекъл нам живот от неуспех към неуспех? Изглежда, че там ще да е истината. Тогава, да издирим демона и да го уморим? (…)

Демонът е невежеството, простащината, знанието без възпитание, животът без чувство и нравственост, личността без характер. Тоя демон е въплътен в бай Ганьо Балкански – в Алековия бай Ганьо; защото в българския народ, живял поне в благочестивите предания на простодушни и трудолюбиви предци, няма такъв бай Ганьо!“

 

За Нобеловите награди и IQ на нациите

Връщайки се отново към градежа на брат М., се замислих: защо досега българин не е получил Нобелова награда? Поне за литература, ако силите ни като сравнително малка държава не са достигали за останалите области, свързани с науката, с мащабната и скъпа изследователска работа на многобройни колективи. Единствената ни косвена връзка с нобелов лауреат е Елиас Канети, роден през 1905 г. в Русе и напуснал страната ни със семейството си още като дете.

Други няма. Редица изследователи съзират причините за неуспеха на литературното поприще в познатите ни лична завист, национален нихилизъм и идеологически предразсъдъци. Известно е, че за нобелисти в страната са предлагани Иван Вазов, Пенчо Славейков и Йордан Йовков. В по-късни години са спрягани имената и на други писатели и поети. Нито едно обаче не е излязло навън, не е достигнало дори до комитета за определяне на наградите.

 

За завистта

Колкото до прословутата „нашенска“ завист, тя е не само български, а и общочовешки, донякъде вроден, донякъде заразен и подхранван от обществената среда болестотворен порок. Не случайно завистта е определена в християнството като един от седемте смъртни гряха. Епидемично се разпростира в общества, където израстването в живота не става въз основа най-вече на качества, ученост и много труд, а по „другия начин“, чрез Бай Ганьовата далавера, която в днешно време изглежда като безобидно любителско занимание.

Молиер е казал:

„Завистниците умират, но завистта – никога.“

Балзак:

„Завистта развързва езиците, а възхищението ги сковава.“

И накрая Николо Паганини:

„На способните завиждат, на талантливите вредят, а на гениалните отмъщават.“

При определени условия завистта – тази болест на посредствеността, на несполучилия, както казва Иван Хаджийски, действително може да се превърне в мъст с нерядко гибелни последици за този, който я предизвика. Не случайно през продължителни периоди от време, съвсем съзнателно, изотвътре, националното ни самочувствие е било потискано, избраниците, докос­нати от божието вдъхновение – смачквани, прогонвани, а имената им – похлупени в забвение.

Джонатан Суифт ни е завещал следната мисъл:

„Когато на света се появи истински гений, той може да бъде разпознат по това, че всички празноглавци се обединяват на борба срещу него.“

 

За изворите на масонската ни гордост

Когато преди години подхванах да диря изворите, източниците ни на гордост като български масони, написах градежа „Гордостта да бъдем масони“ . И в него:

„Проучвайки писмените източници за българското масонство до принудителното угасяване на светлините на Великата ложа на България на 24 юли 1940 г., за пореден път у мен се породиха размисли: защо ние българите от десетилетия насам все търсим изворите за своята национална гордост и самочувствие там нейде в древността, дирим корените на българския род в подножието на Хималаите и Памир, препрочитаме под лупа епоса на Гилгамеш и други легенди от древен Шумер, с надежда да открием българска следа в зората на човешката цивилизация.

Безспорно и с основание може да се гордеем с древната история на българите, с траките, живели по нашите земи. Допускам също, че имаме по-близко родство с древните българи и траките, отколкото днешните гърци с древните ахейци на Омир или с Критско-минойската цивилизация. Затова би трябвало да взимаме пример по родолюбие от тях, ревностно да издирваме и тачим не само най-далечните си предци, но също така да не подминаваме по-близката ни история с нейните ярки личности. Причините за това, необяснимо на пръв поглед, явление не представляват загадка за мислещите хора. Те имат и дълбок политически привкус, поради което ложата не е място за тяхното обсъждане. Но това не означава, че наслоените с десетилетия предразсъдъци не бива да се осъзнават, постепенно разчистват и преодоляват.“

Представа за качествения състав на българското Масонство преди Втората световна война дава и списъкът със 119 (към онзи момент) имена на видни личности, който може да бъде намерен на сайта на ОВЛБ . Всички български министър-председатели от края на 1931 г. до 23.XI.1944 г. също са били масони, с изключение на Константин Муравиев, който е заемал поста само една седмица. При това, всички са имали солидно образование, получено в елитни европейски университети.

 

Какво можем да направим

И днес в Родината ни се раждат млади таланти, даровити деца и младежи, някои – изключително. Едно от доказателствата за това са неизменните, години наред, световни отличия, заслужени от младите ни информатици, математици, физици и т.н. Приемат ги с разтворени обятия в държавите, в които виреят традиции за поощряване и всяческо подпомагане на развитието и израстването на таланти. Защото такива рядко се раждат и още по-трудно – отчуват.

Преди Освобождението, българите, прокудени в Бесарабия след поредната руско-турска война, едва устроили се къде да живеят, са изградили прочутата Болградска класическа гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. На своите най-талантливи възпитаници гимназията, нека бъде разбирано: българското землячество, е давала(о) стипендии, заделени от оскъдния залък, за да продължат образованието си в най-престижните европейски университети. Родолюбиви българи са създали тази гимназия, дала на свой ред на новата българска държава десетки видни личности – учени, политици, пълководци, стопански дейци.

Дали, обаче, днешната държава, наследник на предишната, има същото възрожденско разбиране и дали полага адекватни за времето ни усилия за подсигуряване на бъдещето на нацията?

Отварянето на границите отприщи възможността младите българи, особено от по-заможните семейства, да получават в чужбина престижно образование на световно ниво.

Ползват ли се постиженията на младите ни таланти с нужната популярност и признание сред обществото? Каква е ролята на властелина на общественото съзнание, медиите, за налагането на вредоносен модел на поведение, личностна изява и успехи в живота, далеч от трудолюбието, ученолюбието, почтеността, възпитанието и т.н.?

Не бива да пропускаме и отговорността на семейството, а и ние, масоните, нали също имаме семейства и възпитаваме деца.

 

Стипендиантите на фондация „Еврика“. Стипендия на ложата.

Има разбира се и изключения. Едно от тях е фондация „Еврика“. Сред нейните цели е и подпомагането на даровити деца и млади хора в тяхното образователно израстване и развитие.

В продължение на 28 години фондацията дава ежегодно именни стипендии на студенти и ученици, показали изключително високи постижения в своето образование и усвояването на знания. Тези стипендии се присъждат чрез конкурс. Носителите на отличия от международни олимпиади също получават стипендии – по право. Само за 2018 – 2019 г. са отпуснати стипендии на общо 56 студенти в размер на 85 000 лв.

Това са, бих казал, богоизбрани, млади представители на българския род.  Младежи и девойки – някои от които взимат по две учебни години в една, повечето пълни отличници през цялото си следване, част от тях вече преподаватели в по-предните курсове, окичени с медали от световни олимпиади. Редят се редят на опашка за стипендия от 2300 лева. При това, годишна стипендия, не месечна! А колко други не успяват да се доберат до нея, защото толкова са възможностите на една фондация.

Въпросът е:

какво да направим ние като ложа,

така че съвсем конкретно да допринесем за подпомагане на даровити, вече доказали възможностите си, млади хора. Всеки от нас познава трите възвишени принципа на масонството:

• братска любов,
• истина,
• спомоществователство.

Спомоществователството оставих последно, макар че именно то изплува в съзнанието ми, когато осмислих градежа на брат М.

Затова предлагам да обсъдим и решим: ложата ни да учреди годишна стипендия за талантлив и постигнал високи успехи в образованието си студент, младеж или девойка.

За подбор сред най-добрите, за популяризиране на стипендията и нейните носители, бихме могли да се обърнем към фондация „Еврика“, която има десетилетия добре работещ механизъм за разгласяване, събиране, пресяване и класиране на желаещите.

Конкретното ми предложение е: ложа „Сговор 92“ да финансира една годишна стипендия от 2300 лева, която да носи подбрано име на изтъкнат български учен.

Това е съвсем реално и родолюбиво дело, което можем да изпълним като достойна масонска ложа, съосновател на съвременното българско масонство.

Да сторим, братя, нещо стойностно, дълготрайно, в подкрепа на най-талантливите и успешни в овладяването на науката български младежи. В подкрепа на бъдещето на нацията ни.

Да дадем шанс на доброто, да дарим радост и окриляващ стимул за успех на заслужаващ го млад човек.

А как би изглеждало днешното българско масонство, ако всяка от нашите 125 ложи прегърне такава инициатива и учреди своя стипендия за даровити ученици и студенти? Или намери друга форма в подкрепа на високата образованост и развитие на младите таланти? Ами ако Обединената велика ложа на България като цяло стори това и запише името си в историята като благодетел на българското образование?

Поне аз не виждам друго, по-подходящо и с национална значимост поле за разгръщане на традиционната, неотменно свързвана с масонството благородна проява на спомоществователство. Всъщност става дума за нашата, масонската, лепта за бъдещето на България.

„Всяка следа от милосърдие и благотворителност у нас е намеса на Божествената природа“

Албърт Пайк, „Морал и догма“.

 

Послепис

Още на сбирката предложението за учредяване на ежегодна стипендия бе подкрепено от всички присъстващи, а брат М. Б. първи обяви, че дарява 500 лв. за нея. Веднага го последваха и други братя. Инициативата получи финансова подкрепа и извън ложата, като първа се отзова Цветана Кожухарова. В рамките на един само ден бяха събрани първите 1450 лв.

На следващата сбирка, на 18 януари 2019 г., ложата определи стипендията да носи името на акад. Александър Теодоров-Балан, изтъкнат български учен, съосновател и първи ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“,  Велик майстор на Великата ложа на България (1924 – 1927 г.)  

 

Георги Балански, Стар велик  втори надзирател на ОВЛБ,

Почетен майстор с особени заслуги на ложа „Сговор 92“, ориент София

Оратор на Изследователската ложа „Quatuor Coronati.“

15 декември 2018 г.