Предистория на световния парламент на религиите

 

 

 

Изглежда полезно да се познават някои факти, свързани със зараждането на идеята за Световен парламент на религиите.

Известно е, че световното изложение в Чикаго е представлявало голям търговски панаир, с който е трябвало да бъде отпразнувана 400-годишнината от откриването на Америка. Все поради тази причина събитието придобива известност под името „Колумбийско изложение“.

Сериозната част от организацията на Парламента започнала след като за главен администратор на Генералния комитет по подготовката му бил назначен Джон Бароуз. Очаквало се този необичаен Парламент да се превърне в „най-важния, доминиращ и влиятелен“ факт, в нещо „най-феноменално“ в рамките на въпросното изложение.

Организационният комитет се състоял от 16 души, представители на различни религиозни деноминации, сред които – все пак – повечето членове изповядвали християнството.

Още през 1893 г., Джон Бароуз, в качеството си на редактор, организирал издаването на обемист двутомник, озаглавен с пространното име: „Световният парламент на религиите: една илюстрирана и популярна история на първия в света Парламент на религиите, проведен в Чикаго във връзка с Колумбийското изложение от 1893 г.“ Една мисъл на г-н Бароуз от онова време, която често се припомня, казва следното:

„Тържественото задължение, което Парламентът отправя като проповед към всички истински вярващи, е: завръщане към изначалното единство на света. (…) Резултатите може да са далеч в битието, но те са сигурни.“

По този повод може да се разсъждава обстоятелствено над израза: „изначално единство на света“. Би било вълнуващо да се изследва въпросът: дали става дума за нещо въображаемо, или за някакъв реален факт? И още: онези, които постоянно са готови да се произнасят авторитетно по това сравнително бяло петно в знанието за човечеството, дали разполагат със свидетелствата на преки наблюдатели на въпросното „изначално единство“, или са владелци на косвени аргументи за неговото случване?

 

* * * 

Първата глава от „Световният парламент на религиите“ е свързана със зараждането на самата идея. Още върху началните страници се чете следното:

„След като религията лежи назад във времето в хиндуистката литература с нейните удивителни и мистични форми на развитие, в европейското изкуство, било то представено под формата на гръцки статуи или като готически катедрали, но и в американската свобода и последните въстания на хората в полза на едно справедливо социално положение, след като е несъмнено ясно, че светлината, която учението на Христос е донесло на много от най-главните и най-възвишени прояви в развитието на нашата съвременна цивилизация, не изглежда нормално религията – повече от образованието, изкуството или електричеството – да се налага да бъде изключена от Колумбийското изложение.

Но, подобно на бялата небесна светлина, религията е била разбита през човешките призми на многоцветни фрагменти. Една от целите на Парламента на религиите бе: това многоцветно сияние да бъде трансформирано обратно в бялата светлина на небесната истина.“

В последното изречение се крие сериозно основание за въпрос, които настойчиво би искал отговор. Д-р Бароуз обаче предпочита да зададе друг въпрос с чисто реторичен характер, поставяйки в неговия край акцент върху приносителите на религиозни доктрини:

„Защо ловците на слонова кост от африканските гори и майсторите, обработващи слонови бивни в пренаселените градове на Япония и Китай, тъкачите на коприна от Лион и производителите на кашмир, дизайнерите от Кенсингтън, майсторите на дантела от Брюксел и индийските племена на Южна Америка, основателите на оръдейната промишленост от Германия, миньорите от сребърните галерии на Мексико, корабните производители от Клайд и майсторите на канута от река Макензи да бъдат поканени на световното изложение, а представителите на тези висши сили, които са формирали цивилизацията, да бъдат изключени?“

След това добавя:

„Бе възразено от един представител на християнската вяра, че по своето естество религията е такава, че не може да бъде част от изложение. Но със сигурност (бе даден такъв отговор), големият дял, който религията има в човешката история, може да бъде внушително демонстриран, нейните постижения могат да бъдат разказани, нейното огром­но влияние върху изкуството, етиката, образованието и управлението, може да бъде изложено, може да се отбележи сегашното ѝ състояние, могат да бъдат красноречиво описани нейните широкомащабни мисионерски дейности и – вероятно най-добре – може да бъде разкрит и до голяма степен разширен духът на взаимната любов, духът на едно космополитно братство.“

По-нататък д-р Бароуз отбелязва, че, от една страна,

„мнозина са приемали религията за стихия на вечен раздор, който не трябва да бъде вкарван сред великолепната хармония от братската асамблея на народите“,

че не може да се организира Конгрес на религиите

„без да се породи враждебност, която е вгорчавала голяма част от преминалата история на човека“,

но, от друга страна, се е застъпвало становището, че

„тенденциите на съвременната цивилизация са ориентирани към единство“

и че

„един Парламент на религиите е необходимостта на епохата“.

Този дух е подчертаван многократно – в това число, и чрез позовавания на изтъкнати американски държавници. Един пример – Джеймс Гилеспи Блейн:

„Трябва да е налице стремеж хората да се съберат в по-широко братство, отколкото това се е постигало чрез дипломацията, търговията или националният егоизъм.“

Комитетът започнал работата си с впечатлението, че нищо подобно на какъвто и да било Парламент на религиите не се е събирал когато и да било в миналото. Такава била представата до момента, в който се получило писмо от г-н Х. Дхармапала от Калкута, генерален секретар на обществото „Маха-Бодхи“, който споделял:

„Радвам се да установя, че най-добрите умове на съвремието са одобрили вашия грандиозен план, който, ако бъде изпълнен, ще бъде най-благородното и най-гордото постижение в историята и едно увенчаващо ХІХ век творение. Преди 20 века точно такъв конгрес се е провел в Индия от великия будистки император Ашока, в град Паталипутра, съвременна Патна, а най-благородните уроци на толерантност, произнесени тогава, са били въплътени в каменни записи и вградени по четирите посоки на неговата нашироко разпростряла се империя. Ето един откъс:

‘Цар Пиядаси почита всички форми на религиозна вяра (…) и повелява: благоговение към която и да било лична вяра и никакво оскърбление или нараняване на другите във връзка с това. Нека благоговението да бъде показвано по такъв начин, който е подходящ за разликата във вярата (…). Защото онзи, който почита по някакъв начин собствената си религия и ругае тази на другите (…), разстила трудности по пътя на собственото си вероизповедание; това негово поведение не може да бъде правилно.’“

В друго писмо, пристигнало от Бохемия, се обръщало внимание върху факта, че „преди три века“ идентичен план е бил предложен от „великия Ян Амос Коменски“. А енциклопедичното издание на Уилям Денслоу „10 000 известни масони“ пише за Коменски следното:

„Ян Амос Коменски (1592 – 1670) – чешки теолог и педагог, чиито писания и мисли са помогнали много, за да бъде положен фундаментът на Масонството. Учил в Хайделберг, през 1621 г. той бил прогонен от испанците в Полша. Придобил слава чрез иновации в методите на преподаване, особено на езиците, през 1642 г. бил поканен в Швеция, за да подоб­ри образователната система. Оказал се последният епископ (избран през 1648 г.) от ‘Unitas Fratrum’ (‘Съюз на братята’, протестантска религиозна група, вдъхновена от хуситските духовни идеали в Бохемия от средата на ХV в. – бел. прев.) в град Лешно, Западна Полша. След като Лешно бил опожарен от поляците през 1656 г., той се установил в Амстердам, където умира на 15 ноември 1670 г.

Коменски е автор на първия учебник с рисунки, адаптирани за обучение на деца. През септември 1628 г. той се свързва с тайното общество ‘Кръст на розите’ (‘Cross of Roses’). Бил е Майстор на тази пред-масонска организация, основана върху египетски и арабски мистерии. Неговата теза е била:

‘Изграждане на Храма на Мъдростта върху принципите, които са били определени от Създателя на света – Бога.’“

В трето писмо се споделяло, че

„преди повече от 20 години Свободната религиозна асоциация в Бостън била лансирала идеята за идентична среща, която трябвало да се осъществи, когато това се окаже възможно“.

Припомнена била и скорошна публична реч на бъдещия президент на Съединените щати, Уорън Хардинг (1865 – 1923), в която той споделил, че си

„представял събирането на някакъв голям конгрес в Токио“,

някаква

„конференция на религиозните лидери от източния свят: будисти, брахмани, парси, мохамеданини, даоисти, шинтоисти и конфуцианци“,

които се срещат заедно, за да обсъдят „големите проблеми на вярата“ и, ако е възможно, да открият „съвършената религия“.

По време на дискусията, те

„следвало да стигнат до заключението, че може да има само една съвършена религия“,

че тази съвършена религия „трябва да разкрива съвършения Бог“, че тя трябва да осигури на човека „възможно най-голямото крайно добро“, че трябва „да въведе Бог в най-любящите и привлекателни отношения с човечеството“ и че това може да бъде постигнато „единствено, ако Богът възприеме човешка форма“ и изживее „страдание за хората“.

Изглеждало, че въображаемият конгрес вече бил стигнал до описанието на „нещо идеално“, нещо, което „никога не се е случвало“, когато думата взел един последен говорител, „будисткият лидер на Япония“. Той споделил, че буквално преди ден, благодарение на брат, „който бил видял много земи“, научил

„че Бог наистина е идвал на земята, че е разкрил себе си чрез Своя Син, че е предоставил всички пълномощия, нужни за нетърпеливия жаден интелект и за сърцето на ученика, че е поставил себе си в центъра на мирозданието и се е прославил във всички истини, които Гаутама бил разкрил под индийското смокиново дърво или Конфуций – в неговото дълго скиталческо търсене, и че посредством кръста, издигнат на върха на един азиатски хълм, било предложено освобождение на човека от вината и от любовта му към греха, както и това, че били осветлени скърбите и несъвършенствата на земния живот със сигурни и златни обещания за небесен мир и неповяхваща радост“.

• • •

Още в началото на юни 1891 г. към света били изпратени повече от 3 000 копия на едно предварително обръщение, което информирало за плана по провеждането на Парламента през 1893 г. Това писмо представлявало покана към твърде широк кръг религиозни лидери да уважат с присъствието си планираното събитие. В писмото се изразявало пожеланието за сътрудничество между представителите на всички вероизповедания и се изтъквала убедеността в това, че е назряло времето за нови проявления на човешкото братство – при това, в условията на „големите проблеми на съвремието“.

Инициаторите заявявали:

„Вярвайки, че Бог съществува и че не е оставил себе си без свидетелства,

вярвайки, че влиянието на религията показва тенденция към повишаване на общото благо и че тя е най-жизнената сила в обществения ред на всеки народ,

и

имайки убеждението, че – що се касае до истината – Господ не дели хората и че, независимо от нацията, към която принадлежи отделният човек, ако той се страхува от Твореца и върши правдиви дела, ще бъде приет от Него,

то ние каним с любов представителите на всички вероизповедания да ни помогнат да представим пред света, на Изложението през 1893 г., религиозната хармония и единство на човечеството, а също и да изтъкнем моралните и духовни служения, които са в основата на човешкия прогрес.

Предлага се да се разгледат основите на религиозната вяра, да се преразгледат случаите на религиозен триумф във всички епохи, да се изложи сегашното състояние на религията сред народите и неговото влияние върху литературата, изкуството, търговията, управлението и семейния живот, да се посочи нейната сила в насърчаването на въздържанието и социалната чистота и нейната хармония с истинската наука, да се покаже нейното господство във вис­шите учебни заведения, да се изтъкне стойността на седмичния почивен ден въз основа на религиозни и други причини и да се подпомогнат онези сили, които ще доведат до единство на човешката раса в култа към Бога и служенето на човека.“

Внимателният и ерудиран читател ще забележи, че в горните редове се е просмукал вариран фрагмент от новозаветната книга „Деяния на апостолите“ (10:34-35) – нещо, което може да се изтълкува като някакъв деликатно завоалиран авансов опит за доминация на едно вероизповедание над другите. Ето препратката:

„Петър проговори и рече: наистина, признавам, че Бог не гледа на лице;

но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е.“

Следващите редове само ще подскажат, че едно такова предположение не е съвсем безпочвено.

Д-р Бароуз намира за подходящо да вплете в текста на своя обемист труд няколко реда от едно от последните стихотворения на именития английски поет, сър Алфред Тенисън (1809 – 1892), „Мечтата на Акбар“:

„Сънувах аз вълнуващ сън,

че камък подир камък дигнах храм свещен.

Той нито бе пагода, ни джамия, нито църква – просто храм,

но по-висок, по-прост и винаги отворен

за всяко идващо дихание от Небесата.

И истината, и мирът, и любовта, и справедливостта

дойдоха тук и в него се заселиха – от днес за вечни времена.“

• • •

По всички белези изглеждало, че идеите, предложени като поставени цели пред Парламента на религиите, били от такова естество, че да спечелят „одобрението на всички широко скроени хора“. Техният опис, дори и при наличието на някои смущаващи фрази и допуснати съдържателни препокривания, изглеждал така:

1. Водещите представители на великите исторически религии по света да бъдат събрани на конференция – за първи път в историята.
2. По най-впечатляващ начин да се покаже на хората какви и колко важни общи истини се поддържат и преподават от различните религии.
3. Чрез една приятелска конференция и взаимно добро разбиране да се насърчи и задълбочи духът на човешко братство сред религиозните хора от различните вярвания, като не се проявява стремеж към насърчаване на настроението на безразличие и търсенето на някакво формално и външно единство.
4. Да се посочат – от онези, които са най-компетентни да говорят – тези положения, които се считат за важни отличителни истини, поддържани и преподавани от всяка религия и от различните главни клонове на християнството.
5. Да се посочат непреодолимите основи на теизма и причините за вярата на човека в безсмъртието, като по този начин се обединят и укрепят силите, които стоят срещу материалистичната философия за Вселената.
6. Да се обезпечат от водещи учени, представляващи брахманското, будисткото, конфуцианското, парсианското, мохамеданското, еврейското и другите вярвания, както и от представители на различни църкви в християнството, пълни и точни изявления за духовните и другите ефекти на религиите, които те оказват върху литературата, изкуството, търговията, управ­лението, домашния и социалния живот на народите, сред които тези вярвания преобладават.
7. Да се изследва въпросът: каква „светлина“ е дала (или може да си позволи да даде) всяка религия на другите религии по света.
8. Да се изложи – за дълготраен документ, който да бъде публикуван пред света – точен и авторитетен отчет за настоящото състояние и перспективите пред религията сред водещите нации на земята.
9. Да се разкрие, от компетентните хора, каква светлина трябва да хвърли религията върху големите проблеми на съвременната епоха и по-специално – върху важните въпроси, свързани с въздържанието, труда, образованието, богатството и бедността.
10. Да се доведат нациите по земята до едно по-приятелско общение, с надеждата да се осигури постоянен международен мир.

• • •

Отговорите, които започнали да се получават, били противоречиви. Те свидетелствали за разнопосочни реакции: от искрен ентусиазъм до опити да бъде демонстрирано превъзходството на една религия над другите, от мисли за мир, разбирателство и братство между всички хора до недостатъчно добре прикрито зад дипломатическата фразеология надменно отношение и кроежи за използването на световното събитие с цел конкретна вероизповедална пропаганда, от опити нещо силно желано да се взема за реалност до опити определен сегмент от реалността да се представя за цялата реалност.

Ето примери. Спестени са имената, длъжностите и званията на техните автори, но практически всички те са били изтъкнати богослови, високопоставени клирици и именити държавници.

„Не мога да се сетя за нищо по-впечатляващо от една такава асамблея на представителите на всички деца на нашия Небесен Отец, свикани, за да разкажат един на друг какви свидетелства са им били дадени от Него, каква светлина им е дал Той в ужасните тайни на живота и смъртта.“

„Радвам се да науча, че проектът за един религиозен конгрес в Чикаго през 1893 г. вече е спечелил симпатиите и приобщил активното сътрудничество на онези, които са в първите редици на човешката мисъл и прогрес (…). Ако провеждането се осъществи с умереност и добра воля, то подобен конгрес може да доведе, с благословията на Божието провидение, до ползи, които са далеч по-оптимистични спрямо онези, за които можем да се надяваме.“

„Не се съмнявам, че подобен конгрес, осъществяващ среща в правилния дух, ще впечатли света с факта, че има единство в религията, по-широко и по-дълбоко, отколкото някога е било признато. С всяка изминала година, и доколкото съм в тесен контакт с толкова много различни вярвания, все повече и повече ме впечатлява мисълта, че има един Бог, пред когото сме отговорни за нашите действия, че трябва да постъпваме справедливо, да обичаме милосърдието и да ходим смирено с Бог – и че по същество това е основата на цялата религия.“

„Когато новината за предложението относно един такъв конгрес на религиите достигна за първи път до нас, живеещите от тази страна на земята, преживях някои опасения поради страх: да не се случи така, че вярата, която сме обичали, и Спасителят, за който проповядвахме, да се окажат опозорени. По-нататъшното опознаване на вашите планове и основната цел на всичко, което е било направено, до голяма степен, ако не и изцяло, премахнаха тези опасения. И аз се радвам, че мога сърдечно да одобря плана; и ще направя всичко по силите си в този ъгъл на земята, за да ви помогна.“

„Проектът е възхитителен и той трябва да получи окуражаване на всички, които наистина обичат истината и милосърдието и желаят да продължат тяхното царуване сред хората. Само чрез приятелско и братско сходство на убеждението разумните хора могат да постигнат споразумение по всички важни истини, които са в основата на религията, и може да се сложи край на религиозните разделения и антагониз­ми, които са скръб за нашия Отец в небесата. Едно такова събрание на интелигентни и съвестни хора, представящи религиозните си схващания без омаловажаване, без язвителност, без противопоставяне, с любов към истината и човечеството, ще бъде благородно събитие в историята на религията и не може да не успее да постигне много добрини.“

„Една истинска човешка асамблея трябва да бъде единствената измежду най-доб­рите предпазни мерки срещу фалшивата шаблонност на мненията.“

„Не съм учуден, че хората с ограничена мисъл, дори в собствената ни църква, биха се противопоставили на тази идея. Има някои добри и послушни фанатици, които си представят, че Бог няма да престане да работи, докато не направи всички хора презвитерианци и не ги доведе до приемането на ‘ipsissimis verbis’ (самите думи) от Символа на вярата. [За такива хора] по света няма нито една религия, която да се нарече или отбележи като ‘религия’, освен тяхната собствена.“

„Страхувам се, че не мога да напиша писмото-отговор, което (…) желаете да напиша, като изразя чувството за важност на предложената конференция, без то да изглежда като някакво одобрение на схемата. Трудностите, които аз самият изпитвам, не са плод на някаква дистанцираност и удобство, а се основават върху факта, че християнската религия е единствената религия.

Не разбирам как тази религия може да се разглежда като част от някакъв Парламент на религиите, без да се предположи равенство с останалите членове, които е планирано да бъдат включени, както и равнопоставеност с техните позиции и претенции.“

„Никой човек няма да е готов да присъства в Парламента и да се очаква (или да се смята), че той ще разглежда всички други религии като равностойни на неговата собствена. Случаят ще бъде точно обратен. (…) Парламентът на религиите просто ще признае безспорния факт, че на тази планета има някакъв брой религии, сред които християнството, чисто числово ще се брои за една от всички. (…) Ако християнинът трябва да разпознава в едно пространство онова, което той приема като нещо цяло в Божията земя, тогава той следва логично да класифицира всички други религии под категорията на неща, които нямат право да съществуват. Но такова отношение към следването на Бога от страна на света има повече характерен аромат на атеизъм, отколкото на християнство.“

„Една религия, която е ‘толкова голяма’ със своя собствен авторитет, че да не може да се наведе, за да чуе, да разбере и посрещне с ‘добре дошли’ ценностите на други човешки стремежи за следване на Бога, наподобява не на нещо друго, а на жалка карикатура на Кроткия и Снишилия се Единствен.“

„Бих бил радостен да служа или подпомагам (предполагания и желан край), най-малкото чрез ходатайство, в името на Христос и Неговото царство сред хората.“

„Според мен, нито един вярващ по християнски не би трябвало да се поколебае да направи представянето на религията на Иисус Христос величествено и внушително – така, че тя да може да се почувства силна при сравнението с останалите религии. Тъй като денят ще е Петдесетница, тук ще има хора от всяка нация под небето, и това е мястото на най-голямата възможност, която хората някога са имали, за да чуят за прекрасното Божие дело, въплъщението на Неговия Син. Кой, ако не великият предводител на Църквата, може, в своето провидение, да говори и да се възползва от това огромно събиране, за да доведе до победа своята истина, когато всяко коляно ще се поклони в името на Иисус?“

„Един единствен резултат ще бъде демонстриран: че никога не се е вярвало по-широко или по-интелигентно в християнската вяра, или че Иисус Христос никога не е бил по-благоговейно следван. Цивилизацията, която прави целия свят едно единно цяло, подготвя пътя за повторното обединение на всички световни религии в техния истински център – Иисус Христос.“

„Замисълът ми се струва много благороден. Той се обръща към въображението, към разума и към най-добрите ни въжделения за човечеството. Да се съберат в голям съвет представителите на всички религии по света, доколкото това може да бъде сторено, е едновременно едно признание за реалността на религиозния импулс, където и той да е бивал засвидетелстван, и за всеобщото действие, насоки и обич на Бога.“

„Нека ви предупредя да не отхвърляте върховната власт на вашия Господ чрез по-нататъшно продължаване на вашата агитация в полза на Парламента, който не е одобрен от Неговото Слово. Ако се заблуждавате, поне не заблуждавайте другите, нито излагайте на опасност, моля ви, скъпоценния живот на вашата душа, заигравайки се прибързано и фриволно с истината и кокетирайки с фалшиви религии. Поздравявам ви за най-добрите намерения, но нека ви предупредя, че вие несъзнателно планирате предателство срещу Христос.“

„Нямам съмнение, че тази феноменална среща ще покаже факта, че в религията съществува определено единство; това означава, че хората не само имат общи желания и нужди, но и са възприемали, повече или по-малко ясно, някои общи истини. И така, както апостол Павел, със своята неизменна тактичност и учтивост, е внимавал да намери обща основа за себе си и за своите гръцки слушатели в Атина, преди да им проповядва Иисус и възкресението, така мъдрият християнски мисионер открива, че не трябва да пренебрегва един или друг фрагмент от истината, който езическият ум цени много, защото, като игнорира този фрагмент, той създава в нехристиянския ум непроходима бариера срещу убеждаването. Аз вярвам, че Парламентът ще направи много за насърчаване на духа на човешкото братство сред онези, които принадлежат към различни вярвания, като намалява зложелателството, омекотява ненавистта и дава на хората възможността да получат своите впечатления за другите от първа ръка. Ние вярваме, че християнството трябва да измести всички други религии, защото то съдържа цялата истина, която присъства в тях, и – нещо повече – прогласява един изкупващ вината Бог. Целта на Парламента, едва ли това трябва да се казва, не е да се насърчава някакъв тип поведение – било на фанатизъм, било на безразличие. От всеки човек се изисква да сподели открито с прямота собствените си убеждения и, без да прави компромис с индивидуалните си вярвания, всички да се срещнат под флаг, украсен с думите:

‘Истина, Любов, Братство’,

радвайки се в една общност – нещо, което не влече след себе си никаква капитулация на личните мнения, както и не отслабва вярата от страна на онези, които осъзнават колко широко християнството се различава от другите системи. Както всеки мъдър мисионер в Бомбай или Мадрас ще се радва да събере под купола на своя покрив учени и искрени представители на хиндуистките религии, така и християнска Америка кани под купола на своя гостоприемен покрив, в рамките на нейния голям фестивал на мира, духовните лидери на човечеството за приятелска конференция, посветена на най-дълбоките проблеми на човешкото съществуване. Въпреки че светлината не се радва на общение с тъмнината, светлината има общение със здрача. Бог не е оставил себе си без свидетелства, а онези, които имат пълната светлина на Кръста, би трябвало да носят братски сърца към всички, които вървят пипнешком в една по-мъждива осветеност. Докато апостол Павел е осъждал идолопоклонството, което е било боготворене на дявола, той напълно е признавал, че не всички езически религии са от такова злокачествено качество. Той е поучавал атиняните, казвайки им, че както той, така и те обожават един и същ Бог, на който всички са потомство – те, без да са познали пълната Божия природа, и той, в благословеното знание, което Христос му е дал. Преподобният Томас Л. Гулик от Сандвичевите острови изразява вярата си, че св. Павел, който цитира езически писатели в потвърждение на собствената си теология, не би отказал да разговаря с онези, които одобрително цитира.“

„Със събирането на представители на различните велики религии, вие просто ще поставите във фокус това, което се случва вече на всяко мисионерско поле. Ние непрекъснато сравняваме християнството с хиндуизма и се стремим да разберем в какво те се съгласяват, както и в какво се различават. Най-важният член на брахманизма в съда – тук, в Мадура – ми каза:

‘Бързо приближава времето, когато най-добрата религия трябва да излезе на преден план.’

Затова и винаги имаме конференции с представителите на исляма; и понастоящем един от тях има моето копие на Корана и моята тамилска Библия, за да ги сравнява.“

„Това е нещо християнско в неговото намерение, дух и смелост. Това е настъпателно християнство (‘aggressive Christianity’) в готовността му да използва всички средства, които допринасят за праведност, мир и добруване на всички хора. Това е католическо християнство в неговия копнеж да посрещне всички хора и да ги направи добри. Това е апостолско християнство в неговата цел:

‘да не гледа всеки човек в ареала на собствените му неща, а всеки човек – също и в ареала на нещата на другите’.“

„О, колко величествено ще бъде, когато хората от изток и запад, север и юг се съберат заедно, признавайки универсалната истина за бащинството на Бог! И нека се надяваме, че мнозина ще бъдат доведени до по-висшата и най-благословена истина – такава, каквато тя е в Иисус. Едно нещо е така сигурно, както горещото слънце, което осветява над нас този топъл ден, и това е: ако има някакво лекарство, което да повдигне падналия човек, то е в любовта на Иисус. Най-доброто от образованието и цивилизацията лежи в тази велика тайна, любовта. И…

‘Бог е любов.’“

„За ангажираните с бизнес хора от тази индустриална епоха ще бъде уникална демонстрация на истината това, че през всички векове човекът е търсел истинския си живот в свръхсетивното и свръхестественото. Това ще бъде мощно ехо към Божия глас, предупреждаващо човека да не разменя истинския си живот за онова, което харесва и което го заслепява, но за момент. Така той може да постигне едно неизмеримо добро.“

„Християнската църква, със симпатията към нея по целия свят, ще има прекрасната възможност да разпознае сред представителите на другите религии братството между хората. Аз лелея надеждата, че, наред с другите резултати, очакваният Парламент ще има благодатен ефект върху мира по света.“

„Вярата в Христос, за която съм свидетел, не може да претърпи никакво затъмнение в присъствието на някое друго или на всички велики исторически вярвания по света. Сравненията и контрастите между Евангелието на веднъж разпнатия, но сега възвисен, Иисус и другите евангелия, които предлагат своите целебни балсами за човечеството и които един такъв Парламент ще представи и подчертае в рамките на световната цивилизация от края на този ХІХ век от християнската ера, трябва – в това отношение аз съм напълно уверен – да привлекат световното внимание към песента на небесното войнство във Витлеемските равнини:

‘Слава във висините Богу и на земята мир и благоволение между човеците.’“

„Нека бъде положено едно искрено усилие да се постигнат фактите от религиозния опит и Божията истина ще се погрижи сама за себе си.“

„Самата мисъл за такова събиране изпраща тръпка на радостна надежда през и чрез нас. Вярваме, че в нашата работа ще усетим влиянието на по-значимите мисли и вдъхновени молитви на религиозния конгрес. Ние искаме учителите и свещениците от тези стари църкви да ни гледат не като врагове, които идват да нарушават религиозния им покой, а като приятели, като пратеници, които носят добри вести, да ги подбудят към умствена и духовна дейност и да им помогнат по-ясно да разбират своите привилегии като Божии синове и като членове на всеобщото братство.“

И така нататък, и така нататък.

• • •

Сред получените мнения е и това на Джордж Марш, „мисионер на Американския съвет във Филипополис, България“. (Вероятно тук е добре да бъде напомнено, че времето, за което иде реч, лежи между годините 1891-а и 1893-а.)

А сред членовете на Консултативния съвет, създаден във връзка с подготовката на Световния парламент на религиите, в който са били включени представители на Великобритания, Германия, Австро-Унгария, Холандия, Белгия, Швеция, Норвегия, Швейцария, Франция, Италия, Испания, Турция, Сирия, Индия, Китай, Австралия, Хавайските острови, Хаити, Мексико, Япония, Канада, Съединените щати, Черна гора и много други държави, е бил и проф. Марко Балабанов (1837 – 1921) от България. Юрист и политик, първи външен министър и Председател на ХІ Обикновено народно събрание, завършил първоначално богословско училище, а впоследствие следвал право в Атина, медицина – в Париж и философия – в Хайделберг, работил като адвокат и журналист в Цариград, взел участие в борбите за независима Българска екзархия (впоследствие – избран за секретар на Светия синод), един от активните сънародници, обиколили Европа след Априлското въстание, за да представят трагичното положение на българския народ след неговото потушаване, вицегубернатор на Свищов и Русе в рамките на Временното руско управление, преподавател по гръцки език и литература, както и по римско, византийско и канонично право в новосъздаденото българско Висше училище (днешния Софийски университет „Св. Климент Охридски“), редовен член-кореспондент на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) – видимо, проф. Марко Балабанов е бил поканен и избран по достойнство сред организаторите на Световния конгрес на религиите.

 

Илия Кожухаров, главен редактор на сп. „Зидарски преглед“