.

Сектантството, тесногръдието и неговият ужасен потомък – фанатизмът

Речите на Свами Вивекананда

 

 

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 21, март 2019 г.,

По време на пленарните заседания, организирани в рамките на Световния парламент на религиите и проведени през септември 1893 г. в Чикаго, едни от най-завладяващите думи са произнесени от хиндуисткия монах, изтъкнатия религиозен оратор Свами Вивекананда. Около 5 000 делегати от целия свят, представители на различни религии, чуват неговото въодушевяващо обръщение:

„Сестри и братя…“,

с което той започва своя отговор на началното приветствено слово.

Сред ораторите се оказват и 19 жени – нещо, което се приема като безпрецедентен акт.

Така се слага сигналното начало на едно световно междурелигиозно движение.

 

ОТГОВОР НА ПОЗДРАВА „ДОБРЕ ДОШЛИ“

11 декември 1893 г.

Сестри и братя от Америка,

Сърцето ми е изпълнено с неизразима радост, за да стана и да отговоря на топлото и сърдечно посрещане, което ни дадохте. От името на най-стария монашески орден на света аз ви благодаря. Благодаря ви от името на майката на религиите. Благодаря ви и от името на милионите и милиони последователи на хиндуизма от всички класи и секти. Благодаря и на някои от ораторите, изправили се пред тази трибуна, които – насочвайки вниманието към делегатите от Изтока – ви казаха, че тези хора от далечни нации могат с основание да претендират за честта да разнасят из различни земи идеята за толерантност. Аз съм горд, че принадлежа към една религия, която е учила света както на толерантност, така и на един всеблагосклонен прием на другите. Ние вярваме не само в универсалната толерантност, но приемаме всички религии като истински. Горд съм, че принадлежа към нация, която е подслонила преследвани и бежанци от всички религии и от всички народи на земята. Горд съм да ви кажа, че сме приютили до сърцата си най-чистите останки от израилтяните, които са достигнали до Южна Индия и са се скрили при нас в годината, през която техният свещен храм е бил разбит на късове от римската тирания. Горд съм, че принадлежа към религията, която е дала убежище и все още подпомага остатъците от зороастрийския народ.

Свами Вивекананда

Ще ви цитирам, братя, няколко реда от химн, който помня, че съм повтарял от най-ранните си юношески години, който всеки ден е повтарян от милиони човешки същества:

 

„Както различните потоци, извиращи от различни места, смесват всички те водата си в морето, така, Господи, различните пътеки, по които хората поемат поради различни склонности, различни, въпреки че – криви или прави – те се появяват, но всички водят към Теб.“

 

Настоящият конгрес, който е едно от най-великите събрания, които някога са се провеждали, самò по себе си е реабилитация, една декларация пред света за чудесното учение, проповядвано в „Бхагавад-гита“1:

 

„Който и да дойде при Мен, под каквато и да било форма, аз достигам до него; всички хора се борят по пътеките, които в края на краищата водят до мен.“

 

Сектантството, тесногръдието и неговият ужасен потомък, фанатизмът, отдавна са станали владетели на тази красива земя. Те са я напълнили с насилие, непрестанно са я напоявали с човешка кръв, унищожавали са цивилизацията и са потапяли цели нации в покруса. Ако не бяха тези ужасни демони, човешкото общество би било много по-напреднало, отколкото е сега. Но тяхното време е дошло; и аз се надявам горещо, че камбаната, която бия тази сутрин в чест на този конгрес, може да бъде погребалният звън за всички фанатизми, за всички преследвания, с меч или перо, и за всички неблаги чувства между хората, отправили се по своя път към една и съща цел.

 

ЗАЩО МЕЖДУ НАС НЯМА СЪГЛАСИЕ

15 септември 1893 г.

Ще ви разкажа една малка история. Вие чухте красноречивия оратор, който току-що завърши, казвайки:

„Нека спрем с взаимните оскърбления“,

и изказа огромните си съжаления за това, че винаги трябва да има толкова много разногласия.

Нека обаче ви разкажа една история, която да илюстрира причината за тези несъгласия.

В някакъв кладенец живеела една жаба. Тя живеела там от дълго време. Била родена там и била отгледана там. И все пак била една малка, дребна жаба. Разбира се, по онова време еволюционистите не били там, за да ни кажат: дали жабата е загубила очите си, или не, но заради нашата история, ние трябва да приемем за даденост, че тя е имала своите очи и че всеки ден прочиствала водата от всички червеи и бацили, които живели в нея; и вършела това с една енергия, която би провокирала респект у нашите съвременни бактериолози.

Жабата продължавала да живее по този начин и станала малко по-охранена и дебела. Един ден друга жаба, която живеела в морето, дошла до кладенеца и паднала в него:

„– Откъде си ти?

– От морето съм.

– Морето! Колко голямо е то? Толкова голямо ли е, колкото голям е моят кладенец? – и жабата от кладенеца скочила от едната му страна към другата.

– Приятелко – казала морската жаба, – как можеш да сравняваш морето с твоя малък кладенец?

Тогава жабата направила още един скок и попитала:

– Твоето море толкова ли е голямо?

– Какви глупости говориш, да сравняваш морето с твоя кладенец!

– Е, тогава – казала си жабата от кладенеца – нищо не може да бъде по-голямо от моя кладенец. Не може да има нищо по-голямо от него. Тази посестрима е лъжкиня и затова трябва да бъде изгонена.“

 

Това е била вековечната трудност.

Аз съм хиндуист. Седя си в своя собствен малък кладенец и си мисля, че целият свят е моят малък кладенец. Християнинът седи в своя малък кладенец и мисли, че целият свят е неговият кладенец. Мохамеданинът седи в малкия си кладенец и мисли, че това е целият свят. Трябва да ви благодаря на вас, от Америка, за големия експеримент, който осъществявате, за да съборите бариерите на този наш малък свят. И нека да се надяваме, че в бъдеще Господ ще ви помогне да постигнете целта си.

 

ДОКЛАД ВЪРХУ ХИНДУИЗМА

19 септември 1893 г.

Понастоящем по света съществуват три религии, дошли до нас от праисторически времена – хиндуизмът, зороастризмът и юдаизмът. Всички те са получавали страшни удари и всички те са доказали с оцеляването си своята вътрешна сила. Но докато юдаизмът се е провалил в опитите да погълне християнството и се е оказал прогонен извън месторождението си от своята завладяваща всичко дъщеря2, а една шепа парси3 е всичкото, което е останало, за да разказва историята на тяхната велика религия, секта след секта възниквали в Индия и изглеждало, че всички те ще разклатят религията на Ведите до самите ѝ основи. Но както при страховито земетресение водите на морския бряг се отдръпват само за кратко, за да се върнат във всепоглъщащ потоп, хиляда пъти по-мощен след като метежът на прилива свърши, всички тези секти са били всмукани, абсорбирани и асимилирани в огромното тяло на вярата-майка. От високите духовни полети във философията на Веданта, спрямо които последните открития на науката изглеждат като ехо, към ниските идеи за идолопоклонничеството, с неговата многообразна митология, към агностицизма на будистите и атеизма на джайнистите4 – всяко и всички изповедания имат място в религията на хиндуистите. Тогава къде възниква въпросът, къде е общият център, към който се приближават всички тези нашироко отклоняващи се радиуси? Къде е общата основа, върху която лежат всички тези привидно безнадеждни противоречия? Това е собствено въпросът, на който ще се опитам да отговоря.

Последователите на хиндуизма са получили своята религия чрез откровение, Ведите. Те смятат, че Ведите са без начало и без край. За тази публика това може да звучи нелепо: как една книга може да бъде без начало или край. Но под Ведите не се разбират книги. Ведите означават натрупаната съкровищница от духовни закони, открити от различни хора в различни времена. Точно така, както законът на гравитацията е съществувал преди неговото откриване и би съществувал, ако цялото човечество го забрави, така е и със законите, които управляват духовния свят. Моралните, етичните и духовните взаимоотношения между душа и душа, между отделни духове и Бащата на всички духове, са били там преди тяхното откриване и ще останат – дори, ако ги забравим5.

Свами Вивекананда (отляво надясно – трети на първия ред), заедно с други участници

в първото заседание на Световния парламент на религиите, септември 1893 г.

Откривателите на тези закони се наричат „риши“ и ние ги почитаме като съвършени същества. Радвам се да кажа на тази публика, че някои от най-великите от тях са жени. Тук може да бъде огласено, че тези закони, като закони, могат да бъдат без край, но те трябва да са имали някакво начало6. Ведите ни учат, че творението е без начало или край. Казва се, че науката е доказала, че общата сума на космическата енергия е винаги една и съща. Тогава, ако е имало време, когато нищо не е съществувало, къде е била цялата тази проявена енергия? Някои казват, че под една или друга потенциална форма тя е била в Бога. В такъв случай Бог би бил понякога потенциален, а понякога кинетичен, което би Го направило променлив. Всичко, което се променя, е нещо съединено от различни неща, а всичко съединено трябва да претърпи онази промяна, която се нарича разрушение. Така че Бог е щял да умре, което е абсурдно. Следователно, никога не е имало време, когато да е нямало творение.

Ако ми бъде позволено да използвам едно сравнение, творението и Творецът са две линии, без начало и без край, които вървят успоредно една спрямо друга. Бог е непрекъснато активното провидение, чрез чиито властови системи, след като те са се развили от хаоса, са направени така, че да са в сила за известно време и отново да бъдат унищожени. Ето какво повтаря всеки ден браминското момче:

„Слънцето и луната, Господ ги създал като слънцата и луните на предишните цик­ли.“

И това е в съответствие със съвременната наука7.

Стоя тук, но, ако затворя очи и започна да се опитвам да си представям съществуването си: „аз“, „аз“, „аз“, каква е идеята, стояща пред мен? Идеята за някакво тяло. Тогава, нищо друго ли не съм, освен комбинация от материални същности? Ведите заявяват:

„Не.“

 

Аз съм дух, живеещ в тяло. Аз не съм тялото. Тялото ще умре, но аз няма да умра. Ето ме в това тяло; то ще падне, но аз ще продължа да живея. Имал съм също така някакво минало. Душата не е била сътворена, защото сътворението означава някакво комбиниране, което на свой ред означава несъмнено бъдещо разпадане. В такъв случай, ако душата е била създадена, тя ще трябва и да умре. Някои се раждат щастливи, радват се на перфектно здраве, имат красиво тяло, умствена жизненост и всичко, от което се нуждаят. Други се раждат окаяни, някои са без ръце или крака, други пък са идиоти и само се влачат в едно мизерно съществуване. Ако всички те са сътворени, защо един справедлив и милостив Бог създава някого щастлив, а друг – нещастен, защо Той е толкова частично пристрастен? А нещата не биха се поправили и в най-малка степен, за да се поддържа твърдението, че онези, които са нещастни в този живот, ще бъдат щастливи в бъдещето. Защо дори и тук човек трябва да е нещастен, при царуването на справедлив и милостив Бог? На второ място, идеята за някакъв Бог-Творец не обяснява аномалията, а просто изразява жестокото съгласие от страна на някакво Всемогъщо същество. Трябва да е имало (следователно, преди раждането на човека) някакви причини, за да бъде направен той нещастен или щастлив. И това са били предишните му действия.

Не са ли обяснени всичките склонности на ума и тялото с наследената пригодност? Ето две успоредни линии на съществуване – една на ума, другата на материята. Ако материята и нейните преобразувания отговарят за всичко, което имаме, няма необходимост да се предполага, че съществува душа. Но не може да се докаже, че мисълта е еволюирала от материята8. А ако един философски монизъм е неизбежен, то духовният монизъм е със сигурност логичен и е не по-малко желателен от материалистичния монизъм; но нито един от тях не е необходим тук.

Не можем да отречем, че телата придобиват определени склонности от наследствеността, но тези склонности означават само физическата конфигурация, посредством която един специфичен ум може да действа по специфичен начин. Има и други тенденции, характерни за душата, причинени от миналите ѝ действия. А според законите на афинитета, една душа с определена склонност се ражда в тяло, което е най-приспособеният инструмент за показ на тази склонност. Това е в съгласие с научните потребности: всичко да се обясни с навика, а навикът се получава чрез повторения. Така повторенията са необходими, за да се обяснят естествените навици на една новородена душа. И тъй като те не са били получени в настоящия живот, то трябва да са дошли от минали животи.

Има и друго предложение. Вземайки всичко това за даденост, сега не си ли спомням нищо от миналия си живот? С това може лесно да бъде обяснено как сега говоря английски. Той не е моят майчин език, всъщност в съзнанието ми вече няма думи от майчиния ми език. Но нека се опитам да насоча вниманието си към тях и те нахлуват. Това показва, че съзнанието е само повърхността на умствения океан, а в неговите дълбини са съхранени всички наши преживявания. Опи­тайте да се преборите, те ще се покажат и вие бихте осъзнали дори миналия си живот.

Това е пряко и демонстративно доказателство. Проверката е перфектното доказателство за една теория. И ето предизвикателството, което е хвърлено от ришите към света. Открихме тайната, с която могат да се издигнат най-големите дълбочини от океана на паметта – опитайте това и вие бихте получили един пълен спомен за своя минал живот.

Следователно, хиндуистът вярва, че той е дух. Него мечът не може да го прониже, огънят не може да го изгори, водата не може да го разтвори, въздухът не може да го изсуши. Хиндуистът вярва, че всяка душа е кръг, чиято периферия е никъде, но чийто център е разположен в тялото; и че смъртта означава промяна на този център от тяло към тяло. Душата не е обвързана от условията на материята. В своята същност тя е свободна, безгранична, свята, чиста и съвършена. Но по някакъв друг начин тя се оказва свързана с материята и мисли за себе си като за материя. Защо би трябвало свободното, съвършено и чисто същество да бъде по този начин под робството на материята – това е следващият въпрос. Как може съвършената душа да бъде заблудена с убеждението, че тя е несъвършена?

Казвано ни е, че хиндуистите избягват въпроса и заявяват, че такъв въпрос не съществува. Някои мислители искат да му отговорят, като лансират едно или повече квази-съвършени същества и използват големи научни имена, за да запълнят празнината. Но именуването не носи обяснение. Въпросът остава същият. Как може перфектното да стане квази-перфектно; как може чистото, абсолютното, да промени дори микроскопична частица от своята природа? Но хиндустът е искрен. Той не иска да се приюти под софистиката. Той е достатъчно смел да посрещне въпроса по мъжки: безсмъртен, съвършен и безкраен, от една страна, и смъртен, от друга, означава само една или друга промяна на центъра от едно тяло в друго. Настоящето е предопределено от нашите минали действия, а бъдещето – от настоящите. Душата ще продължи да се развива или да се връща обратно – от раждане към раждане и от смърт към смърт. Но ето и друг въпрос: е ли човекът малка лодка в силна буря, повдигана за миг върху пенестия гребен на гигантска морска вълна и блъскана в следващата зейнала бездна, търкалян насам-натам по силата на милостта на добри и лоши деяния – безсилен, някаква безпомощна развалина в непрестанно яростния, непрестанно бушуващия, безкомпромисен поток от причини и следствия; малък молец, поставен под колелото на причинността, което се търкаля и разбива всичко по пътя си, без да чака сълзите на вдовицата или вика на сираците? Сърцето потъва в идеята, но това е законът на природата.

„Няма ли надежда? Няма ли спасение?“

– чул се вик, който се издигнал от дъното на отчаяното сърце. Той стигнал до трона на милосърдието и думи на надежда и утеха се спуснали и вдъхновили един ведически мъдрец. И като се изправил пред света, с тръбен глас той прогласил радостните вести:

„Слушайте, деца на безсмъртното блаженство! Дори и вие, които живеете в по-висшите сфери! Намерих Древния Единствен, който е отвъд всяка тъмнина, всяка заблуда: познавайки Него самия, вие ще бъдете спасявани от смъртта отново и отново.“

„Деца на безсмъртното блаженство“

– какво сладко, какво вдъхващо надежда име!

Позволете ми, братя, да ви наричам с това сладко име – „наследници на безсмъртното блаженство“.

Да, хиндуистите отказват да ви наричат грешници. Вие сте Божии деца, споделящи безсмъртното блаженство, свети и съвършени същества. Вие, божествата на земята – грешници! Грях е човек да се нарича така; това е постоянна клевета по адрес на човешката природа. Елате, о лъвове, и се отърсете от заблудата, че сте овце! Вие сте безсмъртни души, свободни духове, благословени и вечни! Вие не сте материя, вие не сте тела. Материята е вашият слуга, а не вие – слуга на материята.

По този начин Ведите обявяват не някаква ужасна комбинация от непримирими закони, не безкраен затвор на причини и следствия, а това, че начело на всички тези закони, във и чрез всяка частица материя и сила, стои Един,

„по чиято команда вятърът духа, огънят гори, облаците валят и смъртта върви дебнешком по земята.“

А какво е Неговото естество? Той е навсякъде, чистият и безформен Един, Всемогъщият и Всемилостивият:

„Ти си нашият баща, Ти си нашата майка, Ти си нашият любим приятел, Ти си източникът на всяка сила; дай ни сила. Ти си Този, Който носи бремето на Всемира, помогни ми да нося малкото бреме на този живот.“

Така пеели ришите от Ведите. А как да Го почитаме? Чрез любов:

„Той трябва да бъде почитан като някой любим, по-скъп от всичко в този и следващия живот.“

Това е доктрината за любовта, обявена във Ведите, и нека да видим как тя е напълно развита и преподавана от Кришна, за когото хиндуистите вярват, че е бил въплътен Бог на земята.

Той е учел, че човек трябва да живее на този свят като лист от лотос, който расте във водата, но никога не се намокря от нея. Така и човек трябва да живее в света: сърцето му – обърнато към Бога, а ръцете му – към работата.

Добре е да обичаме Бога заради надежда за награда в този или следващия свят, но е по-добре да обичаме Бога заради любовта; и затова молитвата гласи:

„Господи, аз не искам богатство, нито деца, нито учене. Когато бъде Твоята воля, аз ще отида от раждане към раждането, но дари ме с това: да мога да Те обичам без надежда за отплата – да обичам безкористно, заради любовта.“

Един от учениците на Кришна, тогавашният император на Индия, бил изгонен от неговите врагове от царството му и трябвало да се приюти с царицата си в една гора в Хималаите. Един ден царицата го попитала:

„Как така ти, най-добродетелният измежду хората, трябва да страдаш от толкова много нещастия.“

Юдищира отговорил:

„Виж, царице моя, Хималаите, колко величествени и красиви са те. Аз ги обичам. Те не ми дават нищо, но природата ми е да обичам величественото, красивото, затова ги обичам. По подобен начин обичам Бога. Той е източникът на цялата красота, на цялата величественост. Той е единственият обект на обич, моята природа е да Го обичам и затова Го обичам. Не се моля за нищо, не искам нищо. Нека Той ме постави там, където пожелае. Трябва да Го обичам заради любовта. Не мога да търгувам с любовта.“

Ведите учат, че душата е божествена, но е държана в робството на материята. Съвършенството ще бъде достигнато, когато тази връзка бъде пропукана. И думата, която се използва за това, следователно, е: „мукти“ – свобода, свобода от оковите на несъвършенството, свобода от смъртта и мизерията.

А това робство може да падне само чрез Божията милост и тази милост идва върху чистото. И така, чистотата е условието за Неговата милост. Как действа това милосърдие? Той открива Себе Си пред чистото сърце; чистите и неопетнените виждат Бога, да, дори в този живот. Тогава и само тогава цялото безчестие на сърцето се оказва вкарано в правия път. Тогава всички съмнения престават. Той вече не е чудакът, автор на някакъв ужасен закон за причинността.

Това е самият център, самата жизнена концепция на хиндуизма. Хиндуистът не иска да живее въз основа на думи и теории. Ако има съществувания отвъд обичайното сетивно доловимо съществуване, той иска да се изправи лице в лице с тях. Ако в него има душа, която не е материална, ако има една всемилостива универсална Душа, той ще отиде при Нея, при нейния Владелец, при Него директно. Той трябва да Го види и само това може да унищожи всички съмнения. Така че най-доброто доказателство, което хиндуисткият мъдрец дава за душата, за Бога, е:

„Видях душата, видях Бога.“

И това е единственото условие за съвършенство. Хиндуистката религия не се изразява в борби и опити да се вярва на определена доктрина или догма, а в осъзнаването – не във вярата, а в съществуването и ставането.

По този начин целият предмет на тяхната система е чрез постоянното усилие да се стане съвършен, да се стане божествен, да се достигне до Бога и да се види Бога. И това достигане до Бога, виждане на Бога, ставането съвършен, дори колкото е съвършен Отецът в Небесата, представлява религията на хиндуистите.

А какво става с човека, когато той постигне съвършенство? Живее живот на безкрайно блаженство. Радва се на безкрайно и съвършено блаженство, след като е получил единственото нещо, от което трябва да се изпитва удоволствие – а именно, Бог; и се наслаждава на блаженството с Бога.

Дотук всички са съгласни. Това е общата религия за всички секти на Индия. Но… в такъв случай съвършенството е абсолютно, а абсолютното не може да бъде разделено на две или три части. На него не могат да му се приписват никакви качества. То не може да бъде индивидуално. И така, когато една душа стане съвършена и абсолютна, тя трябва да стане едно цяло с Брахман и единствено би осъзнала Господ като съвършенството, като реалността, а своята собствена природа и съществуване – като абсолютното съществуване, абсолютното знание и абсолютното блаженство.

Достатъчно често сме чели за това, което се нарича загуба на индивидуалност и превръщането в суров материал или камък:

„Той се шегува с белези, които никога не са почувствали някакво нараняване.“

Казвам ви, че няма нищо подобно. Ако е щастие да се наслаждаваме на съзнанието, което има това малко тяло, то трябва да е по-голямо щастие да се наслаждаваме на съзнанието на две тела. Мярката на щастието се увеличава със съзнанието за все по-голям брой тела, целта е достигането до най-крайното щастие, когато съзнанието би станало едно универсално съзнание.

Следователно, за да се придобие безкрайната универсална индивидуалност, трябва да бъде преодоляна тази нещастна малка затворническа индивидуалност. Единствено тогава смъртта може да бъде възпряна, когато аз съм едно цяло с живота като цяло, единствено тогава страданието може да бъде преустановено, когато аз съм едно цяло с щастието, единствено тогава всички грешки могат да прекратени, когато аз съм едно цяло със знанието. И това е задължителното научно заключение. Науката ми доказа, че физическата индивидуалност е заблуда, че всъщност тялото ми е едно малко непрекъснато променящо се образувание в един непрекъснат океан на материята. И Адвайта (единството) е необходимото заключение с моя двойник, душата.

Науката не е нищо друго освен разкриване на единството. Щом науката достигне съвършеното единство, тя ще спре по-нататъшния си напредък, защото би достигнала целта. По този начин химията не би могла да напредва по-нататък, когато би открила някой елемент, отвъд който всички други вече са открити. Физиката би спряла, когато би била във възможност да изпълнява своята служба по откриването на някаква енергия, спрямо която всички останали са само нейни проявления. А науката за религията става съвършена, когато би открила Онзи, който е единственият живот във вселената на смърт­та, Онзи, който е неизменната основа на непрекъснато променящия се свят. Онзи Един, който е единствената Душа, от която всички души не са нищо друго, освен илюзорни проявления. Така, чрез множествеността и двойствеността, се постига крайното единство. Религията не може да отиде по-далеч. Това е целта на цялата наука.

В дългосрочен план цялата наука е длъжна да стигне до това заключение. Проявлението, а не творението, е словото на науката днес. А хиндуистът се радва само на онова, което през годините е пазел като нещо най-скъпо в сърцето си и което ще бъде преподавано с по-категоричен език и с по-нататъшна светлина от позицията на най-новите научни заключения.

Сега ще се спуснем от стремежите на философията към религията на невежия. В самото начало мога да ви кажа, че в Индия няма политеизъм. Във всеки храм, ако някой стои и слуша, ще се намерят поклонници, обвързващи всички атрибути на Бога с образите му – включително, неговата вездесъщност. Това не е политеизъм, нито името „хенотеизъм“9 обяснява ситуацията.

„Розата, наречена с друго име, ще мирише все така сладостно.“

Имената не са обяснения.

Спомням си, че като момче слушах един християнски мисионер да проповядва на някаква тълпа в Индия. Сред различните мили неща, които той казваше на хората, бе и въпросът: какво би могло да се случи, ако удари техния идол с тоягата си? Един от слушателите му отговори рязко:

„А ако аз оскърбя твоя Бог, какво може да направи Той?“

„Когато умреш, ще бъдеш наказан“

– каза проповедникът.

„В такъв случай, когато ти умреш, моят идол ще те накаже“

– отвърна хиндуистът.

Дървото се познава по плодовете си. Когато съм виждал сред онези, които биват наричани идолопоклонници, хора, подобни на които, като морал, духовност и любов никога никъде не съм срещал, аз се спирам и се питам:

„Може ли грехът да роди святост?“

Суеверието е голям враг на човека, но фанатизмът е нещо по-лошо. Защо един християнин ходи на църква? Защо кръстът е свещен? Защо при молитва лицето на човека е обърнато към небето? Защо има толкова много изображения в католическата църква? Защо има толкова много образи в умовете на протестантите, когато те се молят? Братя мои, ние не можем да мислим без мисловен образ за каквото и да било, като не можем да живеем без дишане. Съгласно закона на асоциацията, материалният образ извиква мисловната идея и обратно. Ето защо хиндуистът използва външен символ, когато той изразява преклонението си. Той ще ви каже, че това помага да поддържа ума си фиксиран върху Съществото, на което се моли. Той знае, както и вие, че образът не е Бог, образът не е вездесъщ. В края на краищата, какво означава „вездесъщото присъствие“ за почти целия свят? То стои само като фраза, като някакъв символ. Има ли Бог някаква външна обвивка? Ако не, когато повтаряме тази дума „вездесъщ“, ние мислим за разширено небе или пространство, това е всичко. Така, както откриваме, че по един или друг начин, чрез законите на нашия установен интелектуален обичай, трябва да свържем идеите си за безкрайност с образа на синьото небе или морето, така естествено ние свързваме идеята си за святост с образа на църква, джамия или кръст. Хиндуистите свързват представата си за святост, чистота, истина, вездесъщност и други подобни идеи с различни образи и форми. Но с тази разлика, че докато някои хора посвещават целия си живот на своя кумир за някаква църква и никога не се издигат по-високо, защото при тях религията означава интелектуално одобрение на определени доктрини и вършене на добро за техните ближни, то цялата религия на хиндуиста е съсредоточена в реализацията. Човек трябва да стане божествен чрез осъзнаване на божественото. Идолите, храмовете, църквите или книгите са само подкрепящи, помагащи духовното му детство. Но, така или иначе, той трябва да напредва.

Той не трябва да спира никъде. Писанията казват:

„Външното боготворене, материалното преклонение е най-ниската степен. Борбата за извисяване, мисловната молитва е следващият етап, но най-високата степен се постига тогава, когато Господ бъде осъзнат.“

Забележете, все същият искрен човек, който коленичи пред идола, ви казва:

„Него не може да Го изрази нито слънцето, нито луната, нито звездите; нито светкавицата може да Го изрази, нито онова, за което говорим като за огън. Те всички светят чрез Него.“

Но този човек няма да оскърби ничий идол, нито ще нарече неговото почитане грях. Той признава в това някакъв необходим етап от живота.

„Детето е баща на човека.“

Би ли било правилно един стар човек да каже, че детството е грях или че младостта е грях?

Ако човек може да осъзнае своята божествена природа с помощта на някакъв образ, би ли било правилно да наречем това грях? Не би следвало да го наречем грешка тогава, когато той е преминал този етап. За хиндуиста човекът не пътува от грешка към истина, а от истина към истина, от по-ниска към по-висша истина. За него всички религии, от най-ниския фетишизъм до най-висшия абсолютизъм, означават само твърде много опити на човешката душа да схване и проумее безкрайността, всеки от които опи­ти е предопределен от условията на неговото раждане и приобщаване; и всеки от тях отбелязва етап на напредък. А всяка душа е млад орел, издигащ се все по-високо и по-високо, събирайки все повече и повече сила, докато стигне до Славното Слънце.

Единство в разнообразието – това е планът на природата и хиндуистите са го разпознали. Всяка друга религия полага определени фиксирани догми и се опитва да насили обществото да ги приеме. Тя поставя пред обществото само едно палто, което трябва да пасне и на Джак, и на Джон, и на Хенри, и на всички други. Ако то не пасва на Джон или Хенри, те трябва да си отидат без палта, които да облекат телата им. Хиндуистите са открили, че Абсолютът може да бъде осъзнат или мислен, или за Него могат да се изказват твърдения, чрез нещо свързано, а образите, кръстовете и полумесеците са просто такива и такива символи – твърде много закачалки, на които да се провесят духовните идеи. Не че тази помощ е необходима на всеки, но онези, които не се нуждаят от нея, нямат право да казват, че тя е нещо погрешно, нито пък, че е нещо задължително при хиндуизма. Едно нещо трябва да ви кажа: идолопоклонничеството в Индия не означава нещо ужасно. То не е майка на блудниците. От друга страна, то е опитът на неразвитите умове да схванат високите духовни истини. Хиндуистите имат своите недостатъци, понякога и те имат своите възражения. Но отбележете следното: те винаги са за наказване на собствените си тела и никога за прерязване на гърлата на съседите си. Ако хиндуисткият фанатик изгори себе си на клада, той никога не запалва огъня на Инквизицията. И колкото това не може да бъде положено пред вратата на неговата религия, толкова изгарянето на вещици може да бъде поставено пред вратата на християнството.

Следователно, за хиндуистите, целият свят на религиите е само някакво пътуване, някакво изкачване на различни мъже и жени, през различни условия и обстоятелства, към една и съща цел. Всяка религия само разгръща Бога от материалния човек, прави така, че Той да произтече от него. И един и същ Бог е вдъхновител на всяка една от тях. Защо тогава има толкова много противоречия?

„Те са само външно видими“

– казва хиндуистът. Противоречията идват от една и съща истина, но адаптираща се към различните обстоятелства на различните природи.

Това е една и съща светлина, идваща през стъкла с различни цветове. И тези малки вариации са необходими за целите на адаптацията. Но в сърцевината на всичко цари една и съща истина. Господ е декларирал пред хиндуиста в Своето въплъщение като Кришна следното:

„Аз съм във всяка религия като нишка през низ от бисери. Където виждаш необикновена святост и извънредна сила, която издига и пречиства човечеството, знай, че Аз съм там.“

И какъв се е оказал резултатът?

Аз отправям предизвикателство към света: нека той се опита да открие в цялата философска система на санскрит някакъв подобен израз като този, че единствено хиндуистите ще бъдат спасени, а другите – не. Вяса10 казва:

„Ние откриваме съвършени хора дори отвъд очертанията на нашата каста и вероизповедание.“

И още нещо. Как в такъв случай хиндуистът, чиято цяла тъкан на мисълта се съсредоточава в Бога, се доверява на будизма, който е агностичен, или на джайнизма, който е атеистичен?

Будистите или джайнистите не зависят от Бога; но цялата сила на тяхната религия е насочена към голямата централна истина във всяка религия: Богът да бъде разгърнат от човека, да произтече от него. Те не са видели Отеца, но са видели Сина. А който е видял Сина, видял е също и Отеца. Това, братя, е кратка скица на религиозните идеи на хиндуистите. Възможно е хиндустът да не е успял да изпълни всичките си планове. Но ако някъде има универсална религия, тя трябва да е такава, която няма да е свързана с определено място или време, която ще бъде безкрайна като Бога, когато проповядва, и чието слънце ще свети еднакво над последователите на Кришна и на Христос, над светиите и над грешниците; която няма да бъде брахминска или будистка, християнска или мохамеданска, а сбор от всички тях (при наличие на все още безкрайното пространство за развитие); която в своя универсален характер ще прегърне и ще намери място в безконечните си обятия за всяко човешко същество – от най-ниско валящия се дивак, неуспял да се отдалечи много от животното, до най-висшия човек, издигащ се едва ли не над човечеството чрез добродетелите на ума и сърцето си и принуждаващ обществото да се бои от него и да се съмнява в неговата човешка природа. Това ще бъде религия, в чиято държава няма да има място за преследване или нетолерантност, която ще разпознава божествеността във всеки мъж и жена и чиито цялостен кръгозор и чиято целокупна сила ще бъдат формирани, за да помогнат на човечеството да осъзнае своята истинска, божествена природа.

Предложете такава религия и всичките народи ще ви последват. Съветът на Ашока е бил съвет на будистката вяра. Онзи на Акбар, макар и по-целенасочен, е бил само за някоя салонна среща. За Америка е била запазена възможността да обяви към всички части на земното кълбо, че Господ е във всяка религия. Нека Той, Който е Брахман на хиндуистите, Ахура-Мазда на зороастрийците, Буда на будистите, Йехова на евреите, Отеца в небесата на християните, да дава сила да осъществите вашата благородна идея! Звездата се е появила от изток, пътувала е постоянно към запад; понякога е помръквала, а понякога е засиявала, докато не е направила кръг около света. И сега тя отново се издига на самия хоризонт от изток, до границите на Санпо11, хилядократно по-сияещ, отколкото е бил някога преди.

Здравей, Колумбия, Родино на свободата! На теб, която никога не е потапяла ръката си в кръвта на своя ближен, която никога не е откривала, че най-краткият път да станеш богат е като ограбиш съседите си12, ти е дадено да потеглиш в авангарда на цивилизацията със знамето на хармонията.

 

РЕЛИГИЯТА НЕ Е КРЕЩЯЩАТА НУЖДА НА ИНДИЯ

20 септември 1893 г.

Християните трябва да бъдат винаги готови за една добра критика и аз мисля, че едва ли вие ще имате нещо против, ако сторя нещо малко в тази посока. Вие, християните, които сте толкова силно привързани към изпращането на мисионери, за да спасявате душата на езичниците – защо не се опитвате да спасите телата им от глад? В Индия, по време на ужасния недоимък, хиляди умираха от глад, но вие, християните, не правехте нищо. Издигате църкви из цяла Индия, но крещящото зло на Изтока не е нещо религиозно. Хората на Изтока имат достатъчно религия, но хлябът е този, за който страдащите милиони на изгаряща Индия викат с пресъхнали гърла. Те ни молят за хляб, а ние им даваме камъни. Обидно е: на гладуващи хора да се предлага религия; обидно е: умиращият от глад човек да бъде обучаван на метафизика. В Индия един свещеник, който проповядва за пари, би загубил принадлежността си към своята привилегирована каста и би бил заплют от хората. Аз дойдох тук, за да потърся помощ за своя беден народ и напълно осъзнах колко е трудно да се получи помощ за езичници от християните в една християнска земя.

Рисунка на Буда, Храм в пещерата „Дамбула“ (Шри Ланка)

БУДИЗМЪТ – ОСЪЩЕСТВЯВАНЕТО НА ХИНДУИЗМА

26 септември 1893 г.

Аз не съм будист, както сте чули, и все пак съм. Ако Китай или Япония, или Цейлон следват ученията на Великия Учител (Great Master), Индия го почита като Бог, въплътен на земята. Току-що чухте, че ще критикувам будизма, но с това искам да разберете само следното. Далеч съм от мисълта да критикувам този, когото почитам като Бог, въплътен на земята. Но нашите възгледи за Буда са, че той не е бил разбран правилно от учениците си. Връзката между хиндуизма (а от хиндуизма, имам предвид религията на Ведите) и това, което днес наричаме будизъм, е почти същата като между юдаизма и християнството. Иисус Христос е бил евреин, а Шакямуни13 е бил хиндуист. Евреите са отхвърлили Иисус Христос, нещо повече, разпнали са го, а хиндуистите приели Шакя Муни като Бог и му се поклонили. Но истинската разлика, която ние, хиндуистите искаме да покажем между модерния будизъм и това, което трябва да разбираме като учение на Господ Буда, лежи главно в следното: Шакямуни не е дошъл да проповядва каквото и да било ново нещо. Той, също като Исус, дошъл да осъществи нещо градивно, а не да унищожава. Единствената разлика била следната: в случая с Иисус не го разбрали старите хора, евреите, докато в случая с Буда това били неговите последователи, които не осъзнали значението на това учение. Така, както евреинът не е разбирал изпълнението на Стария Завет, така будистът не разбирал изпълнението на истините от хиндуистката религия. Отново повтарям, Шакямуни не е дошъл да унищожава, той бил самото изявяване, логичното заключение, логичното развитие в религията на хиндуистите.

Религията на хиндуистите е разделена на две части: церемониална и духовна. Духовната част е изучавана специално от монасите. В нея няма касти. Човек от най-висшата и човек от най-нисшата каста може да стане монах в Индия и двете касти стават равни. В религията не съществува понятието каста; кастата е просто социална институция. Самият Шакямуни е бил монах и славата му е била тази, благодарение на която той се е радвал на широко сърдечно отношение и е могъл да изведе истините от скритите Веди и да ги разпространи по цялата земя. Той е бил първият в света, който е въвел в практиката мисионерството – нещо повече, той е бил първият, у когото се е зародила идеята за привличане на последователи.

Голямата слава на Учителя се е кореняла в неговата възхитителна симпатия към всички, особено към невежите и бедните. Някои от неговите ученици са били брамини. По времето, когато Буда е проповядвал, санскритският език вече не е бил говорим език в Индия. Тогава той е бил използван само в книгите на учените. Някои от браминските ученици на Буда са пожелали да преведат поученията му на санскрит, но той ясно им е отвърнал:

„Аз съм на страната на бедните, на хората; нека говоря на езика на народа.“

Така и до днес голямата част от неговите поучения са написани на народния език от онези дни в Индия. Каквато и да е позицията на философията, каквато и да е позицията на метафизиката, след като така дълго на света съществува такова нещо като смъртта, след като така дълго на света съществува такова нещо като слабостта на човешкото сърце, след като така дълго на света съществува такова нещо като викът, който излиза от сърцето на човека именно поради неговата слабост, ще съществува някаква вяра в Бога.

От философска гледна точка учениците на Великия Учител са се нахвърлили срещу вечните скали на Ведите и не са могли да ги разрушат, а от друга страна те са отнели от нацията този вечен Бог, към който така нежно се придържа всеки, мъж или жена. И резултатът е: будизмът в Индия е трябвало да умре от естествена смърт. В днешно време няма никой, който да се нарича будист в Индия, земята на неговото раждане.

Но в същото време, браминизмът е изгубил нещо – онова реформиращо усърдие, чудесното съчувствие и милосърдие към всички, тази прекрасна закваска, която будиз­мът бе довел до масите и която е направила индийското общество толкова голямо, че един гръцки историк, който е писал в онези години за Индия, е бил доведен до идеята да каже: не е известно никой хиндуист да казва някаква неистина и не е известно нито една хиндуистка жена да е била нецеломъдрена.

Хиндуизмът не може да живее без будизма, нито будизмът – без хиндуизма. Тогава нека осъзнаем какво ни е разкрила раздялата: че будистите не могат да са устойчиви без интелекта и философията на брамините, нито браминът – без сърцето на будиста. Това разделение между будистите и брамините е причина за провала на Индия. Ето затова Индия е населена от триста милиона просяци и затова Индия е била роб на завоевателите през последните хиляда години. В такъв случай нека се присъединим към прекрасния интелект на брамините със сърцето, благородната душа и прекрасната възвисяваща сила на Великия Учител.

Цикълът на смъртта и живота, неизвестен автор

ОБРЪЩЕНИЕ ПО ВРЕМЕ НА ЗАКЛЮЧИТЕЛНАТА СЕСИЯ

27 септември 1893 г.

Световният парламент на религиите стана осъществен факт, а милостивият Отец помогна на онези, които работиха, да доведат делото докрай, и увенча с успех техния най-безкористен труд. Благодаря на тези благородни души, чиито големи сърца и любов към истината първо сънуваха този прекрасен сън, а след това го осъществиха. Благодаря на потока от либерални чувства, които преливаха от този подиум. Благодаря на всички от тази просветена публика за тяхното еднакво проявявано към мен доброжелателство и за признателността им към всяка мисъл, която има за цел да изглади триенето между религиите. От време на време в очертанията на тази хармония се чуваха по някои и други шокиращи бележки. Особената ми признателност е към тях, защото, с техния набиващ се в очи контраст, те направиха повсеместната хармония по-сладка.

Много се говорѝ за общата основа на религиозното единство. Точно сега не искам да се впускам рисково в някаква собствена теория. Но ако някой тук се надява, че това единство ще дойде чрез триумфа на някоя от религиите и унищожението на другите, аз му заявявам:

„Братко, твоето е някаква невъзможна надежда.“

Искам ли християнинът да стане хиндуист? Пази Боже. Искам ли хиндуистът или будистът да стане християнин? Пази Боже. Семето се поставя в земята, а земята, въздухът и водата се оказват около него. Дали семето ще стане земя или въздух, или вода? Не. То ще стане растение, ще се развие според закона за собствения си растеж, ще усвоява въздуха, земята и водата, ще ги превръща в растителна субстанция и ще се развие в растение.

Подобен е и случаят с религията. Християнинът не трябва да става хиндуист или будист, нито хиндуистът или будистът – да става християнин. Но всеки трябва да усвои духа на другите и все пак да запази своята индивидуалност, да расте според собствения си закон за растеж. Ако Парламентът на религиите е показал нещо на света, то е следното: доказа на света, че светостта, чистотата и милосърдието не са изключителни атрибути на която и да е църква по света и че всяка система е формирала мъже и жени с най-възвишен характер. Пред лицето на това доказателство, ако някой мечтае за изключителното оцеляване на собствената си религия и унищожаването на другите, аз го съжалявам от дъното на сърцето си и му посочвам, че на знамето на всяка религия, въпреки съпротивата, скоро ще бъде написано:

„Помощ, а не битка“,

„Възприемане, а не унищожение“,

„Хармония и мир, а не разногласие“.

 

Бележки:

 1. „Бхагавад-гита“ – пространен фрагмент от индийския епос „Махабхарата“, който е съществувал продължително време самостоятелно, а и днес се практикува отделното му преиздаване и коментиране като отделно произведение. Относно времето на произхода му са изказвани различни предположения, някои от които визират векове преди новото летоброене, при уговорката, че самото записване на текстовете се е случило чувствително по-късно – през ІІІ или ІV век.

В „Бхагавад-гита“ Кришна, осмият аватар (сиреч, въплъщение) на бог Вишну в хиндуизма, който в монотеистичната версия на кришнаизма се почита като върховна и изначална форма на Бога, заявява, че изложеното в тази книга знание е било предадено за първи път на човека чрез бога на слънцето Вивасвана, който на свой ред го е предоставил в най-дълбока древност на прародителя на хората, Ману. Този висок статус на Кришна се дължи на представата, че:

  • той „ангажира човека в благочестиви, но и в неблагочестиви деяния“, 5.15 (чрез свободната си воля живото същество може да пожелае различни неща, които „се изпълняват единствено от всемогъщия Господ“, но когато въпросното живо същество е „объркано от желанията си“, Господ, който му „позволява да ги изпълни“, не е отговорен „за действията и последиците“);
  • той „влиза във всяка планета и я държи в орбита“, 15.13 („планетите, „които се носят във въздуха“ се крепят „от ръката на вселенската форма на Върховния Господ“);
  • той представлява „Абсолютната истина“, 6.38 и 10.12-13 (самият Върховен Господ е „върховният източник“ на всичко, той „няма причина“, защото е „причината на всички причини“, поради което всяко „съвършено знание“ може да се получи единствено по Негова милост);
  • той е „буквата А“, 10.33 (първата буква от санскритската азбука е „началото на ведическата литература“);
  • той е „времето“, 10.30, 10.33, 11.32 („сред покорителите“ той е времето, което „сред всички унищожители е най-големият“);
  • той е „източник на похотта“, 3.37 (когато „живото същество влезе в контакт с материалното творение“ вечната му любов към Кришна „се превръща в похот“ с едно от качествата на материалния свят, „страстта“ – така, „както прясното мляко става кисело“, а ако похотта „не бъде удовлетворена“, тя „се превръща в гняв“, който е „всепоглъщащият греховен враг в този свят“).

И така нататък.

Кришна се оказва и „океан“, и „причина на материалното щастие“, и „смърт“, и „създател, поддръжник и разрушител“, и „ум и жизнена сила“, и „труден за разбиране“, и „убиец на бойците преди сражението“, и „отнасящ се към всеки като към приятел“, и „прогонващ скръбта“, и „свободен да действа по всякакъв начин“, и „цветоносна пролет“, и „удължаващ ръката Си, за да приеме предложеното“, и „окончателна истина сред специалистите по логика“, и „река Ганг“, и „планината Хималаи“, и „акула сред рибите“, и „баща, който дава семето“, и „блясъкът на блестящото“, и „мъдростта на мъдрия“, и „вятърът“, и…

Съдържанието на „Бхагавад-гита“ се оценява като своеобразен философски център в епическото съдържание на „Махабхарата“, в който е установимо влияние на будизма.

В „Бхагавад-гита“ се третират пет основни теми: Върховният Управител, живото същество, материята, действието (кармата) и времето. Според това учение, човек трябва да постигне „контрол над разума“, доколкото коренът на всички страдания се намира във възбудения ум. Въздържането от активност, се приема за толкова нежелателно, колкото и нейното предозиране. Разбира се, една от висшите цели, които човек следва да си постави, е да се освободи от обострената ангажираност с материалното начало. На свой ред тя би позволила осъзнаване на идеята, че безличната енергия на Абсолюта („Брахман“) се явява изначална истина, върху която е построено целокупното битие, че материалното тяло е временно, но свръхдушата („Параматма“) присъства във всяко живо същество и че съзнанието пронизва дори всеки атом на материалния свят; и накрая – че в резултат от всичко това трябва да се постигне излизане от кръговрата на раждане и смърт („сансара“), именно чрез обладаване на Абсолютната истина, в което се включват и преки отношения на обич с върховната личност на Бога в една или няколко от неговите тренсцендентни форми.

2. Изразът „прогонен извън своето месторождение от своята завладяваща всичко дъщеря“ може евентуално да се приеме като свързан със събитията от края на управлението на император Адриан (76 – 138), когато опитите му да приобщи евреите към Рим (и в частност, към римската религия) се оказват напълно безуспешни. Тяхното въстание за независимост през 132 – 135 г., предводителствано от Симон Бар-Кохба, е жестоко потушено, като голяма част от оцелелите евреи са прогонени от Йерусалим. Император Адриан обаче не би могъл да се мисли като представител на „завладяващата всичко дъщеря“.

В такъв случай, цитираният фрагмент би следвало да се приеме като отнасящ се общо до всички онези гонения на евреите от едни или други места през всички столетия от новото летоброене.

3. „Парси“ – малобройна етнорелигиозна общност от потомци на зороастрийците, населявали иранската провинция Фарс и емигрирали предимно в Индия през VІІІ – Х в. след завладяването на Иран от арабите.

4. Окачествяването на джайнисткото учение като атеизъм може с основание да смути мнозина, особено ако се знае, че практически всички енциклопедии, речници и справочници по въпросите на вероизповеданията не подлагат на никакво съмнение религиозния характер на джайнизма. Той се счита за възникнал между ІХ и VІ в. пр.н.л., но в същото време, според текстовете на самото учение, е съществувал вечно.

Джайнизмът е насочен към пълното съвършенство, на свой ред търсено, за да се постигне състоянието на нирвана, като за целта следва да се полагат усилия за развиване на мъдростта и самоконтрола.

Системата от божества при джайните е практически неподлежаща на описание. За тях е повече от естествено всяко природно образувание да има свое божество.

Моралните норми при джайнизма са изключително строги. Най-сурови са те за аскетите-монаси и в по-малка степен задължителни за миряните. Към тях се отнася съблюдаването на „ахимса“ – ненасилието спрямо което и да било живо същество. Освен това, се спазват изискванията за: искрено поведение и благочестие, недопустимост на кражбата, забрана на прелюбодеянието и строго въздържане от придобиване на собственост.

Ненасилието се явява основополагащо изискване, като несъблюдаването му анулира като напълно безсмислено евентуалното изпълнение на останалите четири. В някои случаи заповедта за ненасилие се мисли и превежда като забрана за отнемане на живот, но в действителност нейният обхват е много по-широк, включващ забрана, примерно, и за всеки помисъл за оскърбление. Строго следващият учението си джайнист не пие непрецедена вода, за да не погълне случайно някоя дребна жива твар, премита със специална метличка мястото, на което ще стъпи кракът му, за да не смаже едно или друго насекомо (по същата причина не се движи нощем), не използва земеделски сечива, за да не нарани и дори убие животни, които обитават почвата, не се храни след залез слънце, за да не стане неволен убиец на летящо същество, което – привлечено от уханието на храната му – може да се изгори от пламъка на светилника му и т.н.

Задължителното искрено поведение създава определен проблем. Доколкото принципът за ненасилието се явява най-висшата по ранг норма, то – ако искреността или огласяването на истината – би оскърбило някого, препоръката гласи: „Да се премълчи.“ Но в такъв случай веднага възниква въпросът: какъв е смисълът от императива за искрено и правдиво поведение?

Забраната за кражба се тълкува и разширително (във връзка с петата норма) – като осъждане на алчността, като съкращаване на материалните потребности, за да се отвори интелектуално пространство за духовните богатства.

Забраната за прелюбодеяние се прилага най-строго от монасите-джайнисти, сред които тя се интерпретира като известния и от други вероизповедания обет за безбрачие.

Въздържането от трупане на собственост има за цел да внуши, че тя е нещо илюзорно – днес е притежание на един човек, утре – на друг, ако междувременно не е била унищожена.

„Съвършеното възприятие“, „съвършеното знание“ и „съвършеното поведение“ са известни като „трите най-големи ценности“ на джайнизма, които откриват пътя към идеалния живот.

По всяка вероятност отсъствието в джайнизма на представа за „най-висш“ божествен създател, спасител и, евентуално, унищожител подтиква едни или други мислители да го квалифицират като атеистично учение, но в същото време следва да се признае, че джайнистите приемат Всемира като саморегулиращо се образувание, което ги доближава до онези представи за „Върховно същество“, в съгласие с които Богът присъства във всяка точка на света.

5. Към принципа на аналогията, използван в последните изречения от Свами Вивекананда, колкото и този принцип да е широко разпространен в човешката интеректуална практика, трябва да се прибягва изключително внимателно. Както отбелязва още преди векове Ибн Сина (Авицена) (980 – 1037) в трактата си „Даниш наме“ („Книга за знанието“), заключението по аналогия „не се явява задължително, защото твърдението по сходство може да противоречи на твърдение по друго сходство, тъй като има много неща , които в едно отношение са сходни, а в хиляди други отношения са различни. (…) Аналогията може да привлече вниманието и да навее съмнение, но не и да установи достоверност.“

В противен случай, по същата логика всяко едно съждение, което има чисто словесно сходство с конструкцията от твърдението за гравитацията, би трябвало да се приеме за истинно – без значение: дали става въпрос за Баба Яга, за Крали Марко, за Дядо Коледа и т.н.

6. Твърденията от типа: „НЕЩО може да бъде без край, но ТО трябва да е имало някакво начало“, могат да се окажат силно подвеждащи.

Първо, втората част на твърдението не може да се приеме по никакъв начин като необходимо логическо следствие от първата.

И второ, житейската практика показва, че подобен род словесни конструкции често се използват твърде избирателно. Например, всички, които са приели „Сътворението“ като осъществим и осъществен акт, биха могли да отстояват тезата, че Вселената има своето начало във времето, но от момента на „раждането“ си, тя остава вечна. В същото време, те са готови да мислят за своя „Бог“ – както и да си го представят, каквото и име да му дават и с каквато и да било събитийност да го свързват – като БЕЗНАЧАЛЕН, но и БЕЗКРАЕН, именно във времето.

По-нататък в своите разсъждение Свами Вивекананда се докосва до съдържанието на тази ремарка.

7. В днешно време изразът „съвременна наука“ се оказва все повече и повече олекотен откъм съдържание, доколкото твърде често, в една и съща научна област, се поддържат едновременно взаимно изключващи се теории. Например, ако бъде поставен въпросът (Анета Георгиева, „Увод в съвременната теория на познанието“): „Кои убеждения в дадена система от противоречащи си убеждения, които претендират за истинност, да бъдат първоначално приети за истинни?“, то един разумен отговор би дал предимство на „убежденията с най-голяма обяснителна сила“.

Веднага се появява следващият въпрос: „Как обаче да се прилага този критерий?“

И още по-следващият: „Дори и да е открит начин за стриктно приложение на коментирания критерий, дали всеки, който говори за ‘съвременна наука’, е приложил предварително един такъв критерий?“

8. Относно „невъзможността“ да се докаже, че „мисълта е еволюирала от материята“ и като своеобразно продължение на бележка 7, но също така и при съобразяване със състоянието на физиологията и психологията като науки, отнесено към времето, през което е живял Свами Вивекананда (1863 – 1902), може да се посочи, че, според именития руски учен, Иван Сеченов (1829 – 1905), мисълта може спокойно да се разглежда като проявление на материята, като система от рефлекси – може би, много сложна, може би, твърде слабо изучена, но (в крайна сметка) комплекс от материални реакции, провокирани от материални дразнители.

В своя капитален труд „Рефлекси на главния мозък“, отпечатан през 1863 г. (поставен под възбрана през 1866 г., но на свой ред свалена след една година), той пише: „Сега аз имам право да резюмирам всичко, казано дотук, в следната обща формула: всички действия на психиката (…) се развиват по пътя на рефлекса.“

9. Хенотеизъм (от гръцки: ἑνός θεός (хенос теос), „един бог“) – представлява поклонение на един бог, без да се отрича съществуването или възможното съществуване и на други божества.

10. Вяса – име на легендарен индийски мъдрец, споменаван и под други имена, който се приема за автор и/или съставител на редица древни писмени паметници като Ведите, а също и на знаменития епос „Махабхарата“. Счита се също така, че Вяса е бил ХVІІ въплъщение на Бога.

11. Предполагаемо, географска точка в Китай с координати: 31°21’30.0″ северна ширина и 113°39’34.0″ източна дължина.

12. Несъмнено, тези определения са предизвикали определени усмивки и през 1893 г.

13. Шакямуни – сиреч, „Мъдрецът от рода на Шакиите“, или Сидхарта Гаутама Буда.

 

Илия Кожухаров, главен редактор на сп. „Зидарски преглед“

 

 

към начало