.

Албърт Пайк: Масонството в неговата връзка с метафизиката и проблема на реалността

Лекции по философия на масонството

 

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 21, март 2019 г.,

Да се пише за хора, които с времето са придобили световна слава, е винаги и примамливо, и рисковано. Очевидно, бр. Роско Паунд се е поддал на изкушението и е загърбил опасността.

Извън каквото и да било съмнение, Албърт Пайк е личност с многопластови характеристики. Например, в енциклопедичния труд „10 000 известни масони“ на Уилям Денслоу, на него не му е спестена квалификацията „авантюрист“ („adventurer“). В същото време известно е и прозвището „Платон на масонство“, с което неговото име е трайно декорирано от десетилетия. Бурните му военни години, през които той е офицер, участвал в Гражданската война в Съединените щати на страната на Юга (една далеч не ласкава атестация, особено на фона на последвалото развитие в американското общество), са преплетени с години на самообразование в областта на правото, довело го до издигането му на най-високи юридически постове. Ангажирането му с работа като журналист е била постоянно съчетавана с превеждане на древни трактати и съчиняване на поетични произведения. Откритото и безпардонно демонстриране на несъгласие с идеите и разпоредбите на високопоставени ръководители се е оказвало едва ли не постоянно привързано към някакво деликатно отношение по адрес на идеи, потопени в страстното желание за добруване на цялото човечество.

Обръщайки се в различни години от живота си към древногръцката митология, Пайк ще се въплъти в поетичен герой, който – заедно с други „мъже от ниските земи“ под Олимп – ще разговаря било с Хера и Посейдон, било с Деметра и Дионисий, било с Афродита и Аполон, било с Артемида и Арес, било с Атина Палада, Хермес и Хипнос, на които ще посвещава поеми след поеми. Ще го чуем да казва на Хера:

 

„И Сила, и Империя, и Добродетел – все твои дарове са всички те…“,

обаче няколко реда по-нататък ще открием откровението:

 

„Но Сила, и Империя повяхват

и разтварят се – досущ невзрачни облачета през април;

и само Добродетелта безсмъртна е.“

 

В лекцията, която следва нататък, ще бъде открит важен акцент – ревностното търсене от Албърт Пайк на философски фундамент за собствените му идеи и откриването на такъв фундамент в лицето на идеята за всевластната „триада“, за всепроникващото присъствие на „троичността“ във всяка област на човешкото битие. От друга страна, дори в непосредствено цитираните поетични редове, той изглежда е бил споходен от прозрението за своеобразен нравствен монизъм: две от частите на лансираната тройка (Силата и Империята) се оказват обвързани с някакъв атавистичен инстинкт да бъдат преследвани като най-важна житейска цел, но в същото време – и с мимолетност, която не може да бъде анулирана. И единствено третата (Добродетелта) се оказва тази, която може (и следва) да остане като спътница на човека, единствено тя може (и следва!) да бъде търсена, за да става човекът все по-човечен. А земята – все по-добро място за живот на човеците.

 

Илия Кожухаров

 

 

Масонството в неговата връзка с метафизиката и проблема на реалността

 

ВУ бр. Роско Паунд, Заместник велик майстор на В∴Л∴ на Масачузетс

 

Сега стигаме до коренно различен тип масонска философия. За Престън масонството е традиционна система на просвещение и неговата цел, както може да се предположи, е да предаде знание. Ето защо той разсъждава върху връзката на масонството с образованието. За Краузе то е организиран морал и целта му е да постави организираното човечество зад универсалните нравствени идеи на хората. Затова той разсъждава за връзката на масонството със закона и управлението. За Оливър това е начин за приближаване към Бога и целта му е да ни доведе до Абсолюта чрез една чиста традиция. Следователно той разсъждава за връзката на масонството с религията. Вместо всичко това, Пайк ни дава

 

една метафизика на масонството.

Според него, масонството е начин за изучаване на фундаменталните начала и неговата цел е да разкрие и да ни предостави универсалния принцип, чрез който можем да владеем Вселената1. Той разсъждава за връзката на масонството с основните проблеми на съществуването. Отчасти, този възглед е неизбежен за онзи, който мисли и пише в страна, която е под влиянието на трансценденталната философия. От друга страна, същото може да се очаква от член на професионална общност, чиито философски идеи, доколкото лидерите ѝ изобщо са имали такива, са били изцяло повлияни от Хегел. И от трета страна, Пайк е израснал върху разнообразната литература, свързана с философските писания на древността, които той е чел, и върху неговата склонност към мистицизъм. По този начин масонската му философия е продукт на човека и на времето и ние трябва първо да разгледаме всеки един от тези елементи, за да се отнесем разумно към нея.

 

Човекът.

Албърт Пайк е роден в Бостън на 29 декември 1809 г. Родителите му са бедни. Той учи в държавните училища на Бостън и е интересно да се знае, като един начин за сравняване на онези дни с днешното време, че – въпреки успешното преминаване през изпитите за допускане в Харвардския колеж – той не е бил приет, защото тогава се е изисквало две години от обучението да се заплащат предварително или да се обезпечават с облигации. Пайк става учител и от 1825 до 1831 г. преподава в държавни училища в Масачузетс. През 1831 г. заминава на запад и се присъединява към едно търговско пътуване от Сейнт Луис до Санта Фе. По онова време Санта Фе е в Мексико и пътуването през пустиня, обитавана само от индианци, е било нещо опасно. При своето завръщане Пайк прекосява Побитите равнини и индианската територия, като най-накрая се заселва във Ван Бюрен в Арканзас, където открива училище.

В тези години политическите условия в Арканзас са били доста напрегнати. Територията е била разделена между партията „Конуей“, която, политически погледнато, е била демократическа, но всъщност – някакъв вид клан, и партията „Критенден“, която била политически ориентирана към вигите, но по-скоро – лична фракция, отколкото партийно формирование. Проливането на кръв било често и в много отношения враждата била вражда между фамилии – толкова голяма, колкото било голямо и политическото съперничество. Във връзка с много от нещата в лекциите на Пайк за масонството си заслужава да се помнят ранните преживявания от тази

 

епоха на семейни зложелателства и лични войни

по границата. Пайк бил от вигите и като такъв публикувал няколко статии в органа им в Литъл Рок. Те били толкова силни, че привлекли общото внимание. Ето защо Критенден, водачът на вигите, издирил Пайк в училищния му офис и го убедил да отиде в Литъл Рок като един от редакторите на партийния орган. За него това била възможност и той се възползвал напълно от нея, като изучавал правото, докато работел върху вестника. През 1834 г. бил приет в обществото на юристите и бързо се издигнал до най-висшия ранг от професията в Арканзас. Сред по-ранните му постижения била подготовката по първото преразглеждане на устройствения закон в този щат. Документът не носи името му, но описания от онова време ни разказват, че той е имал главната роля в неговото оформяне. Според общото разбиране, този документ е модел за това: какъв би трябвало да бъде подобен акт.

При избухването на мексиканската война Пайк служи и участва в сраженията при Буена Виста. Неговата смелост, доказана вече в политическите конфликти на местно ниво, отново се проявила в събития, които довели до военните операции в Мексико. Пайк счел, че е длъжен да разкритикува военното поведение на губернатора Роан и в резултат на това бил

 

принуден да участва в дуел.

Дуелът се провел на границата с индианската територия. За щастие, не се проляла кръв и всичко завършило с помирение. Има достатъчно основания да се предполага, че някои следи от това преживяване могат да бъдат видени в лекциите му.

От 1853 до 1857 г. Пайк практикувал право в Ню Орлиънс. Поради това бил принуден да изучи внимателно и задълбочено римското право (що се отнася до неговите особености); а то лежало в основата на френското законодателство, прието впоследствие в Луизиана, както е и сега. През 1857 г. той се завърнал в Арканзас и след това станал член на Върховния съд в този щат. При избухването на Гражданската война Пайк заложил на Юга. Поради голямото му влияние сред индианците, бил изпратен в тяхната територия да събере войска. В изпълнението на тази задача той се показал енергичен и неуморим. Но неговите пределни усилия не могли да превърнат масата хора, които успял да събере, в послушни и полезни войници. Някои от действията на тази маса оставили петно върху паметта му, което, според сведенията на най-големите авторитети, с които можем да разполагаме, изглежда е било незаслужено. Всъщност, опитът му не е бил много по-различен от този на британските офицери по време на Революцията и по време на войната от 1812 г. А те също се опитвали да използват индиански съюзници във военните действия.

Във всеки случай проектът не успял. Този опит също оставил много следи в масонските му лекции. След Гражданската война Пайк практикувал право в Мемфис. През 1868 г. заминал за Александрия, Вирджиния, а през 1870 г. преминал реката по посока към Вашингтон, където практикувал право в продължение на 21 години. Починал през 1891 г.

Албърт Пайк бил

 

човек с широка и разностранна подготовка.

Бил силен и успешен юрист по общо право. Изучавал задълбочено римското право и оставил в ръкопис книга от три тома върху неговите принципи – томове, които и сега се намират в библиотеката на Върховния съд на Съединените щати. Но Пайк имал и много научни интереси извън професията си. Сред книгите си оставил ръкописен превод на Зенд Авеста и на Ригведа в 22 големи тома, обилно изпълнени с бележки. Освен това оставил известна следа и като поет. Някои от стихотворенията му, особено едно, свързано с битката при Буена Виста, все още се намират в училищните учебници, а определени негови поетични творби били дълго време на мода. Преглеждайки за момент не-масонската му работа, виждаме личност, родена и образована в Нова Англия, пионер в югозападната част от граничния период, войник в две войни, успешен юрист във всяка от двете големи системи на съвременното право, временно съдия в един Върховен съд, при това, до голяма степен самостоятелно образовал се, човек на ученето и културата, който заедно с трактат върху принципите на римското право, свързан непосредствено с професията му, би могъл да напише стих за нещо значимо и да се занимава с превод на великите книги от източната философия и религия.

Полето на най-плодотворна работа за Пайк обаче е масонството. Неговата кариера на свободен зидар е твърде скорошна и положението му на масонски учен е твърде добре известно на всички вас, така че тук не очаквайте някакво специално мнение по този въпрос. Бих искал обаче да ви напомня, че през 1859 г. той става Суверенен велик командир на Южната юрисдикция в Шотландския ритуал и посвещава оставащите 32 години от живота си върху

 

непрекъснатото разширяване на работата по този ритуал.

С изключение на Краузе, никой друг ум от такава величина не е бил ангажиран с проблемите на масонството. А Краузе, великият учен и философ, е живял в културната, спокойна атмосфера на германските университетски градове, докато Пайк – в Бостън и бурния Арканзас. Бил е принуден от местното обществено мнение да се бие на дуел, да участва в две войни и да командва индианци. Освен всичко друго, масонското преживяване на Краузе е незначително в сравнение с това на този ветеран от американското масонство. Следователно, не трябва да се колебаем да обявим Албърт Пайк за най-добре квалифицираният по природа, житейски опит, масонска практика и свободно-зидарски изследвания измежду онези, които са разсъждавали върху проблемите на масонската философия.

 

Сега –

относно времето.

В по-ранната част от кариерата си Пайк е в контакт с политическата философия на ХVІІІ век, която става класическа в американската политическа мисъл, защото това е философията на създателите на нашата конституция с първите поправки към нея и защото влиза в рамката на нашите институции в периода на тяхното формиране. Също така, в тази част от кариерата му, в неговото изследване на закона, той е в контакт с правната философия на американския юрист от ареала на общото право през ХVІІІ век. В последната част от кариерата си, в неговите широки философски изследвания, той е бил във връзка с преобладаващия метафизически метод на ХІХ век, с концепцията за Абсолюта, която е водеща в английските философски трактати, както и с метода за обединяване на всички неща чрез препратка към някакъв основен абсолютен принцип, който е доминирал до новия век. През същия този период се е наблюдавал един общ възход на материализма след

 

разпадането на догмата и триумфалното развитие на природните науки.

Като реакция, това движение засегнало дотолкова мисълта му, че я насочило към мистицизма. Всъщност, някакъв мистичен елемент може често да бъде открит при дълбоките идеалисти. Например, лидерът на новата школа, която се основавала върху философията на Хегел2, бил порицан, че привлича мистиката в такава прозаична тема като философията на закона. Но мистиците са създавани от природата, а природата направила Пайк един от най-великите измежду тях. Следователно, може да сме уверени, че неговата реакция срещу материализма само подчертава елемент, който във всеки случай е бил водещ в мисленето и творчеството му. Всяка от четирите точки на контакт с американската мисъл през ХІХ век, описани по-горе, изисква момент на обмисляне.

Американската политическа философия през първата половина на ХІХ век била съставена от английското право и френския начин на мислене. Преди революцията, в Декларацията за правата на Континенталния конгрес, колонизаторите се позовавали на общото право на англичаните, както то било отстоявано през ХVІІ век от английските юристи и английските съдии срещу кралете от династията Стюарт. В противовес, Декларацията за независимост се позовавала на естествените права на човека – предполагаем

 

сбор от универсални, вечни, неотменими права,

дедуктивно изведени от естеството на човека чрез абстрактен размисъл. Под влиянието на английските мислители от ХVІІ век и на континенталната философия на правото в периода след Хуго Гроций, френските писатели от ХVІІІ век в голяма степен развили теорията за естествените права и основателите на нашето правителство са били запознати в дълбочина с техните трудове. Но те също така са познавали из основи Блекстоун3 и Коук4 – оракула на английското право. Естествено, съчетавали са общата теория на френските мислители и конкретните детайли, разработени от английските юристи; и са стигнали до заключението, че общото право на англичаните, както е описано в техните закони, представлява естествените права на човека, изложени във френската политическа философия. Затова, в нашите законопроекти, те положили раздел по раздел съдържанието на първия източник и го развили във фиксирани и точни правила, по примера на втория. Това е имало важни последици за американската правна философия, която Пайк възприема, докато учи по пътя си към съдебната кариера.

В споровете между английските съдии и кралете от династията Стюарт, съдиите са твърдели, че стоят между правата и свободите на отделния англичанин и своеволните потиснически действия от страна на короната. Когато сме приели теорията за вечните, неотменими естествени права и сме ги комбинирали с теорията на английските юристи, резултатът се е оказал една доктрина, по силата на която законът стои, и трябва да стои, между индивида, от една страна, и държавата и обществото, от друга. И още, че функцията на закона е да осигури на индивида неговите естествени права срещу проявите на агресия и потисничество на организираното общество. Тази идея за посредническата функция на закона, като

 

медиация между индивида и обществото,

която юристите от миналия век са възприели като първи постулат на тяхното верую, може да се открие в лекциите на Пайк и лесно да се достигне до неговото обобщение за равновесието или баланса като финална реалност. Защото, ако законът е медиация, хармонизиране и помирение, а Вселената е управлявана от закона, то основният принцип на Вселената ще е медиацията или хармонизирането, което той нарича равновесие.

Когато, в по-късните си проучвания, Пайк стига до метафизичния метод на философите от XIX в., за него става лесно да потвърди възгледите, до които го довежда познаването на класическата американска политическа и правна философия, както и четенето на френски масонски автори от ХVІІІ век. Поколението след Хегел се опита да обясни Вселената като реализация на една идея. Историята е разгръщането на тази идея в човешкия опит. Философията е логично разгръщане на същата идея. Следователно, търсенето се е отнасяло до една основна идея, за която привидно сложният ред от света на явленията е само някаква конкретна проява. Ето защо задачата на философа е била: да обедини и да примири

 

всички различия в Абсолюта

– нещо, което той достига чрез въпросната идея. Следи на прехода от правната и политическата аналогия към тази метафизична основа могат да се видят на разни места в онези части от „Морал и догма“, които, както можем да подозираме, все пак остават в предишните си форми, въпреки многократните и задълбочени редакции.

В по-късните си изследвания Пайк е бил принуден да вземе предвид и материализма, който държал главата си твърде високо и имал „уста, говореща страхотни неща“ – материализма, който ставал твърде уверено догматичен през последната третина от неговия живот. Ако Пайк, който е бил естествен мистик и понякога изглежда разчитал повече на интуицията, отколкото на разума, за да постави в основата на знанието някаква самооправдаваща се вяра, за да намери реалност в окултизма и да покаже убеденост във връзката на символа с това, което той символизира, ако Пайк, вместо да разчита на строгата метафизика на лекциите си, в които да аргументира и демонстрира, предпочитал да пророкува, то ние трябва да имаме предвид нетърпимостта на един идеалист и мистик към механичната вселена на позитивистите и към икономическата етика и философията на материалистите – нещо, което новото поколение твърдяло за него.

Нека сега се обърнем към

 

масонската философия на Пайк.

Пайк не ни е оставил никакъв компендиум на философските си възгледи. Следователно, ние не можем, както в случая с Оливър, да ги схванем лесно – като следствие от някакво сбито изложение. Проучващият масонската философия на Пайк трябва да чете и изучава многото страници на „Морал и Догма“. След като ги прочете и размисли, той ще почувства изложената философия. Но е напълно невъзможно читателят да постави пръста си върху едно или друго изречение и да каже, че там се съдържа философията на Пайк вкратце. Първото нещо, което трябва да имате предвид при четенето на „Морал и Догма“, е, че трябва ясно да се разграничи: какво е наистина Пайк и какво не е.

Всъщност той сам ни го казва:

„При подготовката на своята работа Великият Командир е еднакво автор и компилатор. Той извлича половината съдържание от произведенията на най-добрите писатели и най-философските или красноречиви мислители. Може би, би било по-добре и по-приемливо, ако той извлича повече и пише по-малко.“

„И все пак, може би половината от текста е негов. А като включва тук мислите и думите на другите, той непрекъснато променя и добавя към езика, често смесвайки в едни и същи изречения, собствените си думи с техните.“

Паметник на Албърт Пайк във Вашингтон, окръг Колумбия

В някаква степен в това твърдение авторът е несправедлив спрямо себе си. В известен смисъл книгата е изцяло негова собствена. Той чете и усвоява всичко. Асимилира го. Прави го част от себе си и го включва в системата си. Но именно поради тази причина, текстове на Пайк, които са извън „Морал и догма“, са

 

повече от просто подвеждащи.

Ако продължим по този начин, можем да свържем почти всяка философска идея с него. Можем да опровергаем почти всяка страница с всяка друга страница – ако погледнем просто към повърхността и не разграничим материята, която той адаптира или използва, за да илюстрира развитието на мисълта относно предмета на догматичните твърдения в неговата философия. „Морал и догма“ трябва да се чете и интерпретира като едно цяло. Както е казал Имануел Кант за собствените си творби, те са една книга, която трябва да бъде обмислена, а не само прочетена.

Първоначално трябва да бъдат отбелязани три приноса на Пайк към масонската наука – и всичко това, преди да се разгледа подробно философията му за масонството. На първо място Пайк е

 

апостол на интерпретационната свобода.

През целия период той настоява, че никой, дори считаният за непогрешим авторитет, говорещ от катедрата, не би могъл да свърже отделния масон с това или онова тълкуване на традиционните символи на занаята5. Учи, че отделният масон, вместо да получава предварително „смляно“ масонство, предоставено от друг, трябва да изгради за себе си свое собствено масонство, като проучва и размишлява върху работата и символите. По този начин той подкрепя задълбочаването на индивидуалното масонско развитие. Подкрепя масонството, изградено у всеки масон от самия него за самия него – и то, върху солидната основа на вътрешното убеждение. Това своеобразно масонско протестантство, както то би могло да се нарече, е особено интересно у човек, толкова запознат с френските творби за масонството.

На второ място той ни дава

 

една оригинална интерпретация

на символите6, които идват в масонството от херметичните философи. В много случаи Хътчинсън и Престън, и дори Оливър, изобщо не разбират тези символи. Всъщност, Престън много по-малко се интересува от това, което те са в действителност, отколкото от въпроса: как биха могли да станат инструменти за образованието в неговото време и място? Съответно, Престън и Оливър придават валидност на неадекватни, и често невежи, обяснения на древните символи. А Пайк изучава историята и развитието им. Той овладява техния дух и възприема мястото им в еволюцията на човешкото мислене. Ето защо той може да замени суровия символизъм от края на ХVІІІ век с една истинска наука за масонските символи.

На трето място, Пайк не само интерпретира нашите символи, но обогатява символиката на занаята с дълбоко познаване на древната и съвременна

 

литература на символизма и мистиката.

По този начин той ни кара да осъзнаем, че науката за масонските символи е част от много по-широк предмет, че не е самодостатъчна и че сериозният масонски ученик трябва да учи много повече, отколкото може да открие между кориците на една литература, която е единствено и само масонска.

Не мога да направя повече от това да ви дам ключ за нещо, което приемам за философията на Пайк по отношение на масонството. Може би първото нещо, което трябва да отбележим, е, че през ХІХ век американската философия се разглежда, под влиянието на Хърбърт Спенсър – като обединение на знанието. Освен това, метафизичният метод от първата половина на ХІХ век, когато са се формирали идеите на Пайк, е бил устремен към обяснение на всичко по „спекулативен, метафизичен начин, чрез духовен, логически принцип“. Но се оказало, че и цялата древност представлявала търсене на Единното, но на някакъв друг вид Единно. Ранните гръцки философи търсели един елемент, до който може да бъде сведена цялата Вселена. Йонийските философи се стремели да намерят такива елементи във въздуха или огъня, или водата – или, както казвал един от тях, „първичната тиня“7. Източните мислители обикновено търсели абсолютната дума, която трябвало да е ключът към всичко. Други от древните са търсели абсолютен принцип. С огромен труд Пайк обединил всичко, което античните (в това число и източните) народи са мислели и писали, и всичко, което са мислели и писали мистиците след това; и имайки като основа идеите на ориента и на античността, на тази база той изработил своя собствена система.

Пайк започва с

 

триадата.

Това произтича от древната концепция за тройката като символ на завършеност или съвършенство. Единичното, двойното и множественото, с добавени четното и нечетното, се смятали за цялостна система от числа. Следователно триадата била съвършенството в неговата най-проста форма; това бил видът или символът на съвършенството. Той намира триадата навсякъде в древната мисъл, във всяка окултна система и във всяка мистична философия. Намира я във всяка масонска символика и от начало до край – в нашите масонски лекции. Съответно Пайк се стреми да покаже, че по всяко време и във всичките ѝ форми в същността си тази триада е една и съща:

  • мъдрост, сила, красота,
  • интелигентност, сила, хармония,
  • разум, воля, действие,
  • морал, законност, социален ред,
  • вяра, надежда, благотворителност,
  • равенство, свобода, братство,

всичко това показвало, че става въпрос за една и съща триада в различни форми8.

Съществувал плодотворен пасивен принцип, който се възбуждал и ставал продуктивен чрез активност и творчество, в резултат на което се получавал продукт. Според Пайк, Озирис, Изида и Хор символизират това при египтяните; и той проследява същото редуциране на Вселената до тези фундаменти във всеки вид древна мистерия и във всички мистични разсъждения. В „Морал и догма“ прилага по всякакъв начин тази идея – в политиката, в морала и религията. Пренася я във всеки вид човешка духовна дейност и дава най-богатите и научни илюстрации.

Но това, само по себе си, би било безплодно и ще завърши с плурализъм9. Съответно, Пайк разбира, че тези три-елементни построения са плод, или казано по-добре, са проявления на Абсолюта. Той подлага отново въпросната идея на изпитание: доколко е приложима към всичко, което е мислено и писано от мистиците преди неговото време. Ние намираме единство в Абсолюта. Но как да обединим множеството, безкрайните проявления на Абсолюта в нашия опит? Съществува ли тук единен принцип? Пайк отговаря утвърдително и посочва, че този обединяващ принцип е

 

равновесието или балансът.

В крайна сметка, резултатът от действието на творческата, активна енергия и на продуктивната, пасивна възприемчивост е хармония, баланс, равновесие10. След това Пайк прилага тази идея за равновесие във всяка област на мисленето. Един пример ще бъде достатъчен:

„Това е тайната на ВСЕОБЩОТО РАВНОВЕСИЕ:

– на това равновесие в Божеството, между безкрайната Божествена Мъдрост и безкрайната Божествена Мощ, от което произтичат стабилността на Вселената, непроменимостта на Божествения Закон и принципите на истината, справедливостта и правдата, които са част от него (…);

– на това равновесие също, между безкрайната Божествена Справедливост и безкрайната Божествена Милост, резултат от което е безкрайната Божествена Безпристрастност и моралната хармония или красотата на Вселената – равновесие, чрез което става възможно оцеляването на сътворените и несъвършени същности в присъствието на Перфектното Божество (…);

– на това равновесие между необходимостта и свободата, между действието на Божественото Всемогъщество и свободната воля на човека, чрез което пороците, низките деяния и нечестивите мисли и думи стават престъпления и грехове, справедливо наказвани от закона за причината и следствието, макар нищо във Вселената да не може да се случи или да бъде извършено в противоречие с Божията воля; и без това съвместно съществуване на свободата и необходимостта, на свободната воля на съществото и Всемогъществото на Твореца не би имало религия, нито закон за правилното и погрешното, за достойното и недостойното, нито би имало справедливост в човешките наказания или наказателни закони;

– на това равновесие между доброто и злото, Светлината и тъмнината в света, което ни убеждава, че всичко е дело на безкрайната Мъдрост и на една безкрайна Любов, че няма бунтовен демон на злото или принцип на мрака, съществуващи съвместно и във вечен спор с Бога или Принципа на Светлината и на Доброто: чрез достигане до познанието за това равновесие можем чрез вяра да видим, че съществуването на злото, греха, страданието и скръбта в света е в съгласие с безкрайната Доброта, както и с безкрайната Мъдрост на Всемогъщия;

– на симпатията и антипатията, на привличането и отблъскването, все сили на природата, които са противоположни в душите на хората и във Вселената на небесните тела и световете, а от действието и противопоставянето на всяка срещу всяка, резултатът е хармония и онова движение, което е животът на Вселената, а също и на душата (…);

– на това равновесие между властта и индивидуалното действие, което е в основата на свободното управление, чрез полагането върху неизменните основи – на свободата при подчинението на Закона, на равенството при подчинението на Властта и на братството при подчинението на най-мъдрите и най-добрите; и на това равновесие между активната енергия на волята на настоящето, изразена чрез гласуването на народа, и пасивната стабилност и постоянство на волята на миналото, изразени в управляващите норми, писани или неписани, както и в законите и обичаите, посивели с възраст­та и осветени от времето, като прецеденти и авторитет (…);

– и най-накрая, на това равновесие, което е възможно в нас самите, което масонството непрекъснато се опитва да постигне у своите посветени и което изисква от своите адепти и принцове (иначе недостойни за техните титли), между духовното и божественото, от една страна, и материалното и човешкото сред людете, от друга, между интелек­та, разума и чувството за морал, от една страна, и желанията и страстите, от друга, от които произтичат Хармонията и Красотата на един добре подреден живот.“

Е добре, вече имаме идея за равновесието. Но профанът би казал:

Какво от това?

Пайк би отговорил, че този универсален обединяващ принцип е

 

Светлината, която са търсили всички хора

от всички възрасти, Светлината, която търсим като масони11. Тук получаваме и отговори на основните проб­леми на масонската философия.

  1. Какъв е крайният резултат от масонството? Каква е целта, в името на която то съществува? Пайк би отговорил: непосредственият резултат е преследването на Светлината. Но тук „светлината“ означава постигането на фундаменталния принцип на Вселената и нашата собствена сполука с хармонията, с крайното единство, което само по себе си е истинско. Следователно, крайният резултат е: да доведем себе си до Абсолюта – както е тълкуван от нашето индивидуално вероизповедание, ако така желаем, но Абсолют, признат за последното Единство, в което се сливат всички неща и в което всичко трябва в крайна сметка да е в съгласие. Тук вие ще видите веднага изцяло философска версия на онова, което при Оливър е чисто религиозно.
  2. Каква е връзката на масонството с другите човешки институции и особено с държавата и религията? Пайк щеше да отговори, че то иска да ги интерпретира, да ги направи жизнени за нас, да ги направи по-ефикасни за целите им, като покаже крайната реалност, на която те се явяват проява . То ни учи, че има само един Абсолют, и че всичко, на което му липсва нещо от Абсолюта, е относително; то е проява – такава, че вероизповеданията и догмите, политически или религиозни, не са нищо друго освен само тълкувания. То ни учи да правим собствените си тълкувания за самите себе си. То ни учи да се спасим, като намерим за себе си най-висшия принцип, с който ще стигнем до Истината. С други думи, то е универсалната институция, на която други духовни, морални и социални институции са локални и временни фази.
  3. Как масонството се опитва да постигне тези цели? Той би казал: чрез система от алегории и символи, предавани от античността, които трябва да изучаваме и върху които трябва да размишляваме, докато те разкрият Светлината за всеки от нас поотделно. масонството съхранява тези символи и представя тези алегории за нас. Но отговорността да се достигне до Истината чрез тях е на всеки от нас. Всеки от нас има задължението да използва това прекрасно наследство от древността за себе си. масонството, от гледна точка на Пайк, не ни предлага предварително смляна храна. То ни предлага здравословна храна, която трябва сами да усвоим за себе си. Но пък какво угощение! Това не е нещо по-малко от цялата история на човешкото търсене на истинската същност. И чрез нея, счита той, чрез овладяването ѝ, ще овладеем Вселената. ◆

 

 

 

Бележки:

 1. Така представена, целта на Албърт Пайк („да ни предостави универсалния принцип, чрез който можем да овладеем Вселената“) на практика се покрива с всяка свръхамбициозна програма на науката (като цяло), както и на онези интелектуални школи, които са обявявали философията за „царица на всички науки“. Във връзка с това заслужава да бъде припомнено написаното от Имануел Кант по адрес на философията – с доза тъга, още в предговора към първото издание на неговата „Критика на чистия разум“: „Бе време, когато тя се наричаше царица на всички науки, и ако намерението се вземе за факт, тя заслужаваше наистина това почетно място поради изключителната важност на предмета си. Сега вече модата на века е напълно да я презираме…“

Аналогично, днес можем да се запитаме: ако науките все още не са успели да ни предоставят ключа към „овладяването на Вселената“, ако „матроната, отблъсната и напусната“, сиреч философията (за да бъде припомнен още веднъж Кант), също не е могла да стори нещо такова, то какви надежди в това отношение биха могли да се хранят по адрес на масонството – при положение, че намерението не се взема за факт?

 

2. Това място от текста на бр Роско Паунд не е напълно ясно. Все пак, може да се предположи, че мисълта му за „лидера на новата школа“ се отнася до Албърт Пайк.

 

3. Сър Уилиам Блекстоун (1723 – 1780), английски юрист, и в частност – съдия, професор по право и член на партията на торите. Станал известен със своята максима, отнасяща се до съдебната практика: „По-добре е десет виновни да избягат, отколкото един невинен да страда.“

Подобна аргументация може да бъде проследена назад във времето до редове от Стария завет (например, в книга „Битие“, 18:22-33). По разбираеми причини те не се цитират често:

„И като потеглиха мъжете оттам, отидоха в Содом; Авраам пък стоеше още пред лицето на Господа.

Тогава Авраам се приближи и рече: нима ще погубиш праведника с нечестивеца заедно (и с праведния да стане същото, каквото с нечестивия)?

В тоя град, може би, има петдесет праведника; нима ще погубиш и не ще да пожалиш (всичкото) това място заради петдесетте праведници (ако се намират) в него?

Не може да бъде, Ти да постъпиш тъй, че да погубиш праведника с нечестивеца заедно, та същото да стане с праведния, каквото и с нечестивия; не може да бъде това от Тебе! Съдията на цялата земя ще постъпи ли неправосъдно?

Господ рече: ако намеря в град Содом петдесет праведника, заради тях ще пожаля (целия град и) всичкото това място.

Авраам отговори: ето, реших се да говоря на Господа, аз, който съм прах и пепел:

може би, до петдесетте праведници да не достигнат пет; нима заради петте Ти ще погубиш целия град? Той отговори: няма да го погубя, ако намеря там четирийсет и пет.

Авраам продължаваше да говори с Него и рече: може би, ще се намерят там четирийсет? Той отговори: няма да направя това и заради четирийсетте.

И рече Авраам: да се не прогневи Господ, загдето ще говоря: може би, ще се намерят там трийсет? Той рече: няма да направя това, ако се намерят там трийсет.

Авраам рече: ето, аз се реших да говоря на Господа: може би, ще се намерят там двайсет? Той отговори: няма да погубя и заради двайсетте.

Авраам рече: да се не прогневи Господ, загдето ще кажа още веднъж: може би, ще се намерят там десет? Той отговори: няма да погубя и заради десетте.

И Господ си тръгна, като престана да говори с Авраама; Авраам пък се върна на мястото си.“

Нравствено-правната максима на Блекстоун е била възприета от Бенджамин Франклин, а Джон Адамс е заявил по повод на нейното съдържание: „По-важно е невинността да бъде защитена, отколкото вината да бъде наказана; защото вината и престъпленията са толкова чести в този свят, че всички те не могат да бъдат наказани (…). Когато самата невинност е поставена на подсъдимата скамейка и е осъдена, особено на смърт, човекът ще възкликне: ‘За мен е без значение дали постъпвам добре или зле, защото самата добродетелност не е нещо сигурно.’ И ако чувство като това намери влияние в съзнанието на субекта, това ще бъде краят на цялата сигурност.“

 

4. По всяка вероятност става въпрос за сър Едуард Коук (1552 – 1634), английски адвокат, съдия и политик, който се приема за най-големия юридически авторитет от елизабетинската и якобинската ера. Заема последователно постовете на главен прокурор и председател на Съда за дела от общ характер. В последното си качество той обявява краля за лице, подчинено на закона, а гласуваните от Парламента закони – като отменими, ако се окажат в нарушение на „общото право и здравия разум“. В качеството си на член на Парламента предприема стъпки по уточняване статута на монополите – стъпки, които съпътстващо ограничават сериозно правата на монарха да предоставя патенти.

Коук става световно известен най-вече със своите 13 тома юридически коментари върху определени съдебни решения, както и с 4-томния си фундаментален труд „Принципи на правото в Англия“, често обозначаван като негово висше творение. Правните му решения и становища са формирали идейната основа, върху която е бил отменен Закона за печата от 1765 г. в Съединените щати и е била възбудена Американската война за независимост. Те са се оказали в основата и на някои поправки в американската конституция.

 

5. Идеята за интерпретационна свобода провокира мисълта в множество посоки, генерирайки неизменно въпроси:

Кои са онези прояви от целокупната човешка активност, които подтикват към интерпретационна свобода?

Възможно ли е един неясен изказ (неволен или преднамерен) да е причина за появата на необходимост от интерпретации?

Какво се случва с една доктрина, която с времето обраства с множество интерпретации – запазва ли се възможността тя да бъде мислена като „единно учение“?

Как трябва да се приемат взаимно изключващите се интерпретации – като конкуриращи се предложения, които да се проверяват в практиката, или като „мирно“ съжителстващи си идейни конструкции, между привържениците на които се избягват (или дори забраняват) дискусии?

Веднъж лансирано правото за интерпретационна свобода, може ли да бъде препятствано от изискване, което поставя определени положения извън така засвидетелстваната привилегия?

И така нататък.

 

6. Твърде съблазнително е фразата „genuine interpretation of the symbols“ да се преведе като „истинска (автентична) интерпретация на символите“. На фона на предходно лансираната „свобода на интерпретацията“ това би било чист анахронизъм, недопустим парадокс.

 

7. Може само да се предполага кого от учените, родили се и живели в антична Йония, е имал предвид авторът. Считаният за родоначалник на гръцката философия, Талес от Милет, е бил известен с виждането си за „раждането на всичко от водата“ – нещо, което е било съчетано с твърдението, че във всяко материално тяло има дух („πνευμα“), предизвикващ всевъзможните веществени трансформации.

В своето съчинение „История на животните“ (книга V, фрагмент 1) Аристотел твърди: „Животните имат нещо общо с растенията. Някои растения се раждат от семената на растенията, докато други растения се самозараждат чрез образуването на някакво първично начало, подобно на семето; а що се отнася до тези последните растения, някои извличат своята храна от земята, докато други растат вътре в други растения, както споменавам, между другото, в моя трактат за ботаниката. Същото е и с животните; някои произхождат от животни-родители, според техния вид, докато други се развиват спонтанно, а не по силата на произход по сродство; и от тези случаи на спонтанно зараждане някои идват от гниеща земя или растителна материя, какъвто е случаят с редица насекоми, докато други са непреднамерено зародени във вътрешността на животните от секретите на някои техни органи.“

А във фрагмент 15 от същата книга V, идеята за възникване на живота от неживата материя е повторена. Визирайки „безгръбначните животни с твърда обвивка“, той заявява, че те се (само)зараждат „от кал и гниеща материя“.

Когато немският биолог Ернс Хекел е разсъждавал върху възможността животът да е произлязъл от протоплазма („Urschleim“, „първична слуз“), която би могла да бъде брънката между неорганичната материя и органичния живот, той фактически е застъпвал коментираната антична представа.

 

8. Може много да се дебатира върху идеята за символното значение на числото 3 като знак на „завършеност или съвършенство“. Твърде дългата история на човечеството изобилства с най-различни опити да се открие и прикрепи към тези два критерия някаква числово обвързваща формула. Едни школи са фокусирали опитите си около едно число, други – около друго.

Питагорейците, за да бъде даден един пример, са настоявали числото 10 да бъде третирано като символ на завършеността и съвършенството. Нещо повече, те го включвали в клетвата, която полагали, засвидетелствайки признателност към Питагор и изговаряйки по негов адрес следните думи:

„…той, който даде на нашето поколение тетрактиса, съдържащ извора и корена на вечната природа“.

Под тетраксис се разбирала пирамидална фигура („триъгълно число“), получена от разположението на 10 точки така, както се вижда на долната графика.

Питагорейците (а и мнозина след тях до наши дни), считали (и считат), че сборът на всички точки, числото 10, символизира хармонията във Вселената, доколкото той представлява геометрична версия на първите четири естествени числа и по необходимост включва:

  • четирите „стихии“: земя, въздух, огън и вода;
  • четирите основни понятия в геометрията: точка, линия, повърхнина и пространство;
  • пропорциите 2:1 (втория към първия ред точки), 3:2 и 4:3 (по същата схема) – пропорции, формиращи съответно интервалите октава, квинта и кварта, приемани на протежение на столетия като единствените съвършени консонанси (сиреч, като елементи, които са в перфектно съзвучие, перфектна хармония).

В приписваната на Ямблих „Теология на аритметиката / Относно мистичния, математическия и космологичния символизъм на първите десет числа“ авторът, като се позовава на съчинението на Спевсип, „За питагорейските числа“, цитира неговите размисли за десетицата, в които той обявява, че тя е: „най-естественото и съвършеното от съществуващите неща, защото е (сама по себе си, а не поради наша измислица или по случайност) нещо, което сътворява съвършените плодове на Вселената и е основополагащ камък, поставен пред Бога, който е създал Всемира като идеален образец“.

Ако тук бъдат споделени идеите и за други числа, считани по някакви причини за „съвършени“ (например, седмицата), то представата за „съвършенството на тройката“ може постепенно да избледнее до буквална незабележимост, след което да се изтълкува като обект на някаква идейна реклама.

Нещо повече, ако разсъжденията се позоват на една друга антична представа за „съвършено число“ („ἀριθμὸς τέλειος“), приета и описана от Евклид, ще трябва да се обяви, че такива са онези натурални числа, които са равни на сумата от всички свои собствени положителни делители (без сред тях да се включва самото число). При това, колкото повече се осъществява придвижване във възходяща линия по редицата на естествените числа, толкова по-рядко се срещат въпросните „съвършени числа“. Ето примери:

6,

28,

496,

8128,

33 550 336,

8 589 869 056,

137 438 691 328,

2 305 843 008 139 952 128,

2 658 455 991 569 831 744 654 692 615 953 842 176

и т.н.

Следващото число е с 54 цифри.

В същото време възниква въпросът: дали бихме могли да си представим съвършено число, примерно, с 19 616 714 цифри? (Такова число съществува.) А с повече цифри? При това, съответните големи числа не биха били по-малко съвършени, отколкото другите, по-малките. И, ако някой не ги включва (или не ги е включвал) в своите математико-мистични размисли за „символните изражения на съвършенството“ (примерно, поради незнание или поради естествената невъзможност на човешкото съзнание да се пребори с подобен род гигантизъм), то от това не би следвало да се прави някакъв принципен извод за тяхното отхвърляне.

Впрочем, в своя трактат „Метафизика“ (ХІV книга, V глава), Аристотел споделя следния проблем:

„Не е определено и това: по какъв начин числата са причина за същността и за битието. Дали като тяхна граница, както точките са граници на величините и както Еврит е определял кое число на какво нещо е число? Примерно, това е числото на човека, онова – на коня.“

Тук Аристотел има предвид факта, че две точки определят („ограничават“) линията, три – равнината, а четири – първото (най-простото) обемно тяло, триъгълната пирамида. А що се отнася до един от известните стари питагорейци, Еврит, то неговите числови „доказателства“ на която и да било предвзета идея са интерпретирани, не без сериозна доза ирония, от Псевдо-Александър Афродизийски: „Нека, примерно, определението на човека да е числото 250, а на растението – 360. Веднъж приел това, [Еврит] вземаше 250 камъчета: едни от тях зелени, други – черни, други – червени и изобщо – оцветени във всякакви цветове. После намазваше стената с негасена вар, очертаваше човек или растение и набиваше едни от камъчетата в очертанията на лицето, други – в това на ръцете, трети – другаде; и така завършваше изображението на човека чрез камъчета, равни по брой на единиците, които според него определят човека.“

По такъв начин той приравнявал представянето на числото, съответстващо на върховете и страните на равнинните и пространствени фигури, с „числото“ на чувствително по-сложни тела.

Ако коментарът бъде върнат към фундаменталната значимост на триадата „като символ на завършеност или съвършенство“, то би могло да се приеме, че между редовете следва да се прочетат и много други нейни тълкувания. Например, следва ли половете да се мислят като два, а не като три – мъжки, мъжко-женски (или женско-мъжки) и женски (някакво подобие на граматическите родове)?

От друга страна, ако се потърси известна детайлизация, може да се стигне до идеята, че те са четири:

  • мъжки,
  • междинен, доминиран от мъжкото начало,
  • междинен, доминиран от женското начало,

и

  • женски.

А ако се вземат предвид изводите, наложени от Теорията на размитите множества, могат да се предложат и по-прецизни уточнения в тази област.

 

9. Подобна тълкувателна резолюция („безплодие“ и „плурализъм“) не се съчетава безпроблемно с лансираното право на интерпретационна свобода.

 

10. Внимателният прочит на това изречение показва фактически отказ от идеята за универсалното действие на „триадата“ и ориентиране към някаква фундаментална дуалност – действието на „творческата, активна енергия“ срещу „продуктивната, пасивна възприемчивост“, които формират вселенската „хармония, баланс, равновесие“. Някои мисли от пространния цитат, който следва, взети от финалните страници на „Морал и догма“, само потвърждават същата констатация.

 

11. След подобна рекапитулация мнозина биха останали дълбоко разочаровани. Задълбоченият анализ би показал, че тя е фундаментално подчинена на Хегеловата философия, прокламираща като един от най-важните свои принципи „единството и борбата на противоположностите“ – при това, едва ли не като гаранция за постигната научна истина. Констатирането на противоположности, но и оставането при тях (доколкото в противен случай истинността би била анулирана!), е било приемано, приема се и сега, от мнозина като знак за най-дълбока мъдрост. Ако подобно интелектуално поведение би следвало да се обозначи като „Светлина“, то, примерно, именитият философ на ХХ век, отрасналият в масонска среда Карл Попър, би възроптал с всичкия възможен протест, на който би бил способен. При това, квалификацията му по адрес на мисловния стереотип при Хегел и неговите последователи като „философия на оракулите“ или като заговор срещу разума би било най-малкото, което той би сторил.

Един пример от ІІ том на „Отвореното общество и неговите врагове“ (иронията би следвало да се има постоянно предвид, дори и там където отсъстват подсказващи я пунктуации или оценъчни кавички): „Славата на Хегел създават и раздухват онези, които предпочитат бързото посвещаване в дълбоките тайни на този свят пред трудното овладяване и на най-дребните детайли в науката, която в крайна сметка може само да ги разочарова с неспособността си да разкрие всички тайни. И те скоро откриват, че единствено Хегеловата диалектика – тайнственият метод, който замества ‘безплодната формална логика’ – може да се приложи с изключителна лекота към какъвто и да е проблем, като същевременно се създаде впечатлението, че се преодоляват огромни (макар и привидни) трудности. Нищо друго освен използването ѝ не би донесло такъв бърз и предварително осигурен, а и шумен успех; нищо друго не би могло да се използва така евтино и с толкова малко научна подготовка и знание. Наистина, какво друго освен диалектиката би могло да осигури ефектна наукообразност?“

 

12. Подобна претенция би била отхвърлена от всеки строг последовател на една или друга религия, който не би допуснал внушението, че собственото му учение не притежава достатъчно ясно описание на „крайната реалност“ – за да има необходимост, някой друг да я описва.

 

Илия Кожухаров, гл. редактор на сп. „Зидарски преглед“

към начало